Марша Кенъм
Сърце в опасност (24)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Катрин стоеше на брега и наблюдаваше как товарят последните лодки с контрабандна стока. Вълната от планинските овце и шотландското уиски бяха търсени в цяла Европа и достигаха високи цени. Срещу тях в страната внасяха контрабандно най-често оръжие и муниции.

Капитанът на „К-ъ-р-л-ю“ беше нисичък, пъргав човек, който, изглежда, рядко влизаше в допир със сапун и вода. Беше й заявил рязко, че по начало Блакпул не е сред целите му, но заради Аликзандър Камерън ще я свали в малко закътано заливче на четири мили от града и ще изчака хората на Камерън да я придружат до града и да й наемат карета, с която да продължи пътя си до Дерби.

Стрюън Максорли се появи начело на няколко тежко въоръжени конници, заобиколили Диърдри О’Шей. Той съобщи, че Доналд се е върнал в Акнакери и вече прави приготовления за мобилизирането на клана. За Катрин Стрюън донесе написани набързо писма от Доналд, Мойра и Арчибалд. Всички й пожелаваха добър път и обещаваха да се молят за скорошното й завръщане. Но никой не оспорваше, та макар и с дума, решението на Алекс, никой не й предлагаше да се опита да го склони да промени решението си.

Като се бореше със сълзите, тя погледна към небето, където луната тъкмо беше изплувала иззад облаците. Хладен солен бриз зачервяваше бузите й и тя трепереше, въпреки дебелото вълнено наметало. В съзнанието й възникваха какви ли не картини, но тя не беше в състояние да проясни нито една и беше като замаяна.

— Време е — каза тихо Алекс. Тя трепна уплашено, защото не беше чула стъпките му по пясъка, погледна го, сякаш искаше да запомни лицето му до най-малките подробности: черни очи, тънък нос, чувствена уста, квадратна брадичка, всичко това обрамчено от къдрава черна коса.

— Нали ще поздравиш Мойра и Джийни най-сърдечно от мен? — помоли тя. — Също и братята си и леля Роуз. Кажи им, че това тук не беше моя идея.

— Обещавам ти.

Тя прехапа устна и се загледа в морската шир. Увенчани с дантела от пяна, вълните проблясваха на меката лунна светлина и се отърколваха нежно върху пясъка.

— Наистина ирония на съдбата… Толкова често те умолявах да ме пуснеш да си ида у дома, а сега, когато го правиш… — Гласът й секна, той понечи да сложи ръка на бузата й, но тя рязко се дръпна. — Моля те, недей! Никога не съм могла да бъда силна, когато ме докосваш, а ти го знаеше, разбира се, и се възползва безсрамно от властта си над мен…

Алекс се беше втренчил в ръцете си и сега ги сви в юмруци.

— Капитанът каза, че ветровете били благоприятни. Би трябвало пътуването да мине без усложнения.

— В случай че не ни спипа някой митнически кораб. Но след всички премеждия, през които вече минах, едно морско сражение може да не ми се стори чак толкова страшно.

— Капитанът е превъзходен моряк. Съмнявам се дали изобщо ще зърнеш кораб на хоризонта.

— Той, както гледам, много бърза да се махне оттук. Не би трябвало да го задържам излишно.

— Катрин… — От сподавения му глас я полазиха тръпки по гърба, но тя не го погледна. Той не биваше да види, че очите й са пълни със сълзи. Искаше да прояви поне малко гордост!

Той сложи в ръката й запечатан свитък с документи.

— Обещаните документи… Остава ти да решиш дали да се върнеш като съпруга или като вдовица. Тъй или иначе, можеш да разполагаш по своя воля с имуществото на Рифър Монтгомъри. Олуин има копия от всички документи и ще ги прати в Лондон.

— Вече ти казах, че не искам парите ти.

— Тогава ги запази за мен. Както и това тук… — Алекс й сложи нещо хладно на пръста. Беше пръстен, огромен аметист, обрамчен от проблясващи диаманти.

— Беше на съпругата на сър Евънс, а преди това на нейната майка и баба. Даде ми го като подарък за бъдещата ми жена. Почти го бях забравил, но Мойра ми напомни.

— Редно е било пръстенът на остане в Акнакери — прошепна тя.

— Ще остане там, където е сега.

Още малко и мъката в гърдите й щеше да задуши Катрин. Без дума повече тя тръгна към чакащата я лодка. Диърдри вече се беше настанила в нея, както винаги притиснала към себе си куфара на своята господарка.

Стиснала зъби, Катрин се въоръжи срещу последните минути на сбогуването. Олуин Маккейл и Стрюън Максорли стояха с мрачни лица, а Алекс… тя все още не се решаваше да погледне в черните му очи.

— Съжалявам, че ви причиних толкова неприятности и високо ценя всичко, което направихте за мен. Не мога да кажа, че желая успех на онова, което сте подхванали, но на вас лично желая много щастие… и да се завърнете живи и здрави.

Тя облиза устни и хвърли последен поглед на скалистия морски бряг. Нямаше месец, откакто напусна Дерби, но се чувстваше узряла с години. Пейзажи се бяха запечатали незаличимо в паметта й. Светила ли е над Роузууд Хол луната някога толкова ярко, колкото над зъберите на крепостта Акнакери? Беше ли мъглата толкова тайнствена, тревата толкова зелена, мъхът толкова гъсто обрасъл с папрат? Да, вярно, наложи й се да изживее в Шотландия най-ужасните дни в живота си, но беше намерила и щастие, и любов.

Капитанът се изкашля нетърпеливо и тя побърза да се качи в лодката. Аликзандър стоеше неподвижно и с вкаменено лице. Олуин го наблюдаваше потиснат, защото не можеше да стори нищо, за да смекчи болката на своя приятел.

— Ще се грижа добре за нея — обеща той тихо.

Камерън кимна, посегна под наметалото и извади тънко запечатано писмо.

— Дай го на Диърдри, когато стигнете в Блакпул и я помоли да го предаде на Деймиън. Кажи й, че съдържанието е от много личен характер — молба, която отправям към шурея си.

— Ще го направя. — Олуин скочи в лодката, чак когато греблата бяха вече спуснати във водата, помаха на Стрюън и извика:

— Да не започнете войната без мен!

Стрюън се засмя и също му махна.

— Охо, ти докато се върнеш, вече ще сме я спечелили.

Алекс не помръдна от мястото си, докато лодката не изчезна в черната сянка на „Кърлю“. Само за няколко минути там вдигнаха платната на двете големи мачти и те се издуха, жадни за въздух. Корабът се плъзна безшумно от тесния залив в открито море. Ако всичко мине добре, след два, най-късно след три дни, щеше да е в Блакпул.

— Ще дойда да те взема, Катрин — прошепна Алекс. Кълна ти се, че ще дойда да те взема, та ако ще адът да се изпречи помежду ни!

Вятърът подхвана клетвата му и я издигна високо в небето, докато Алекс се отдалечаваше бавно от брега. За щастие в този миг не знаеше, че ще минат много месеци, преди да се озове на пътя за Дерби, и то не като съпруг, който търси жена си, а като войник в армията на планинците, потеглили да извоюват трон за своя крал.