Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pride of Lions, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 37 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Марша Кенъм. Сърце в опасност

ИК „Ирис“, 2000

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Невероятно опасното пътуване към долината продължи сякаш цяла вечност. Каретата се плъзгаше по разнебитения, покрит с пясъчник, път, олюляваше се ту на едната, ту на другата страна и на Катрин не й беше лесно хем да се държи на седалката, хем да подпира Олуин Маккейл, почти изпаднал в безсъзнание. Алекс му беше направил стегната превръзка, но кървенето не спря и восъчнобледото му лице плашеше Катрин, която се опасяваше, че той може всеки миг да издъхне в ръцете й.

Ниският баритон на Камерън не издаваше никакво вълнение, докато даваше нареждания на Диърдри и я насърчаваше, но високият глас на ирландката издаваше, че е готова да изпадне в истерика от изпитвания страх. Тя цяла трепереше, когато в подножието на стръмнината най-сетне можа да се качи в каретата. Алекс надникна за миг да види приятеля си и даде на конете кратка почивка, преди да ги насочи по тесните пътеки през нивята.

Ако можеха да минат по големия мост над река Спин, щяха да се озоват след час в земите на Камеръновци, но Алекс не искаше да рискува да се озове в засадата, за която спомена Кембъл. Предпочете да заобиколи цели десет и дори двайсет мили, въпреки че елегантната карета заплашително скърцаше по неравните пътища. Можеше само да се надява, че цепнатината в задната ос, която забеляза, няма да се разшири, защото в противен случай щяха да се озоват в крайно затруднено положение.

Но най-много Алекс се тревожеше за Олуин, който изпадаше от време на време в безсъзнание и имаше висока температура. Крайно им бе нужен лекар, но такъв имаше едва в Акнакери и затова Алекс шибаше безмилостно конете.

— Съсипваш клетите животни — каза укоризнено Катрин, когато най-сетне спряха, и той знаеше, че е права.

Докато Алекс поеше впряга, тя галеше съчувствено меките като кадифе муцуни, но положението беше толкова напрегнато, че той не можеше да се съобразява нито с хората, нито с животните. Отдавна бяха напуснали долината и сега ги обкръжаваха гъсти гори, сенките ставаха все по-дълги и във въздуха вече се носеше лека мъгла.

— Най-много след час ще се стъмни — каза Алекс. — Може би ще е разумно да разузная най-напред с Шадоу колко път ни остава до реката. Мислиш ли, че ще можеш да останеш известно време сама с Диърдри и Олуин?

— Сама? — попита смаяна Катрин.

— Няма да е за дълго. Трябва да намеря реката.

— Да я намериш? Значи ли това, че не знаеш къде сме? Искаш предпазливо да ми съобщиш, че сме се изгубили?

— Не, изгубих само временно ориентация. Много години изминаха, откакто ходех на лов из тези гори.

Алекс очакваше тя да реагира с възмущение и презрение, но Катрин прие признанието му учудващо спокойно и прояви дори нещо като черен хумор.

— Чудесен шпионин наистина, неспособен да се ориентира в една гора.

— Никога не съм твърдял, че съм шпионин. Ти ми лепна този етикет.

— Ти как би нарекъл човек, който събира под чуждо име и с помощта на неверни твърдения сведения за своя враг?

— Значи все още ме смяташ за враг?

— Всеки случай приятел не бих могла да те нарека — измъкна се тя.

— Но трябва да признаеш — ухили се той, — че от първата ни среща насам животът ти е станал много по-разнообразен. Някой ден ще разказваш на внуците си увлекателни истории.

— Не ми се вярва събитията от последната седмица да стават истории за лека нощ! А в момента се осмелявам да се усъмня дали ще живея достатъчно дълго, за да имам деца, да не говорим за внуци.

— Твоят инат ще те награди с дълголетие, повече от сигурен съм.

Катрин не можеше да сподели оптимизма му.

— Как искаш да намериш реката, след като нямаш представа къде сме?

Той свирна на Шадоу, който беше следвал досега каретата без каквито и да било признаци на умора, и се метна на седлото.

— Ще се върна след не повече от час — заяви той самоуверено.

— Наистина ли ме оставяш, искам да кажа ни оставяш сами?

Алекс я погледна и сърцето му се разтопи. Дългата коса се спускаше разрошена по раменете й и блестеше на фона на тъмнозелената гора като изпредено злато. Лицето й беше бледо и сякаш на него нямаше друго освен огромните теменуженосини очи и чувствените устни. Роклята й беше скъсана и на кървави петна, а той сравни неволно това плахо създание с елегантната и високомерна млада дама, която му бе заповядала незабавно да напусне гората на нейния баща, преди да нареди да го заловят като бракониер.

Вместо да отговори на въпроса й, той се наведе от седлото, обгърна шията й с ръка и страстно я целуна. Когато откъсна неохотно устни от нейните, видя, че тя го гледа объркана.

— Скоро ще се върна — обеща Алекс.

— Честна дума? — прошепна тя.

— Имаш честната ми дума на шпионин и убиец — ухили се той.

Миг по-късно кон и конник изчезнаха зад един завой, но Катрин остана да стои неподвижно, докато заглъхна тропотът на копитата. Тя притисна пръсти към все още горещите си устни. Целувката му беше стоплила цялото й тяло, но беше причинила и невероятно объркване на чувствата й.

От една страна, постепенно свикна да цени неговата сила и вярата му в себе си — качества, които беше приела отначало за арогантност и цинизъм. Но колкото по-добре го опознаваше, толкова по-загадъчен й се струваше. Трябваше да продължи да се пази от този мъж, който нахлу в живота й и я отвлече въпреки волята й в Шотландия. От самото начало знаеше, че е опасен, но наистина ли е убиец? Без нейната намеса сигурно щеше да пребие до смърт Гордън Рос Кембъл, но дали всеки друг мъж на негово място нямаше да постъпи по същия начин? Та нали тя самата щеше без каквито и да било скрупули да застреля предателя в гърба, ако оръжието, което взе от мъртвия войник, се беше оказало заредено.

Катрин въздъхна и се върна при каретата. Алекс каза, че са вече на територията на Камеръновци и могат да не се страхуват от Черната стража. Въпреки това тъмната гора я караше да потръпва.

— Госпожице Катрин?

Тя нададе неволно вик на ужас, преди да разбере, че е Диърдри.

— Боя се, че господин Маккейл все повече се влошава — прошепна камериерката. — Челото му гори, а водата ни свърши, та не мога да му правя поне влажни компреси. Мислите ли, че някъде наблизо има поток?

Катрин се озърна плахо, убедена, че тук зад всяко дърво и храст дебнат мръсни брадати физиономии. Да реши човек да се впусне в този гъсталак, беше толкова примамливо, колкото да си направи пикник в някоя гробница. Как можа Камерън да ги остави сами? Най-добрият му, а навярно и единствен приятел си отиваше бавно, а него изобщо не го беше грижа.

Не беше видяла никъде огради или плетове. Откъде Алекс знаеше, че тези земи са на неговото семейство? Ами, ако някой ги е последвал в гората? Две англичанки в елегантна английска каляска, а наоколо им гъмжи от кръвожадни яковисти-бунтовници.

— Всемогъщи боже — измърмори тя, — не можеше ли поне да донесе вода, преди да ни изостави?

Диърдри подаде глава от прозорчето на каляската.

— Господин Камерън ни е изоставил?

— Той почти си призна, че безнадеждно сме се изгубили. Сега търси реката, която щяла да ни отведе към целта.

— О… — Диърдри се отпусна отново на седалката. — Значи ще трябва да разчитаме на това, че знае какво върши. А на мен нищо не ми струва да отида междувременно да потърся вода, ако предпочитате да останете при господин Маккейл.

Катрин поклати глава. Щеше да изпадне в истерика и да се разкрещи, ако трябваше да остане сама с тежко ранения в каретата, цяла пропита от миризмата на кръв и пот.

— Аз ще ида… Съвсем наблизо трябва да има извор. Чувам плисъка на водата.

Диърдри й подаде кофа и един от пистолетите, които Камерън беше взел от убитите войници.

— Може пък да видите някой заек или пъдпъдък. Ужасно съм гладна.

Катрин се усмихна уморено на камериерката си, защото й беше пределно ясно, че оръжието е предназначено да я пази от нападатели.

— Ако онзи проклетник се върне преди мен, кажи му, че много бихме се зарадвали на лагерен огън. Ще се опитам да намеря невен или тученица, от които можем да си направим чай. Горещо питие ще ни дойде добре на всички.

Тя събра цялата си смелост и изкачи бавно едно хълмче, но непрекъснато се обръщаше и всеки път въздъхваше облекчено, че каретата не е изчезнала. Плисъкът ставаше все по-силен и тя разбра защо Камерън не се беше загрижил за намаляващите им запаси от вода — тук потоци и извори имаше очевидно на всяка крачка.

Въпреки че въздухът ставаше все по-свеж, тя плувна в пот по стръмното хълмче. Когато високи дървета закриха каретата от погледа й, за малко да се паникьоса и да хукне обратно надолу, но нагази все пак във високата папрат и откри извора, който бликаше между две скали. В течение на столетия тънката струя беше издълбала в гранита коритце, което приличаше на човешка ръка.

Катрин коленичи в мъха и сложи кофата и пистолета до себе си. Черпеше с шепи хладната кристална вода, изми си лицето и ръцете и вече размисляше дали да не свали обувките и чорапите, за да поосвежи и краката, които толкова я боляха. Но после си спомни за отпадналия трескав мъж в каретата и посегна към кофата.

Сърцето й спря, защото съвсем близо до себе си видя две груби обувки и дебели прасци във вълнени чорапи до коленете. Бедрата бяха закрити от плисирана пола — тъй наречения шотландски килт. Погледът на Катрин се плъзна неволно нагоре към коженото яке без ръкави и мускулестите ръце, скръстени на гърдите. Още по-нагоре избуяла черна брада обрамчваше лице сякаш издялано от камък, черно кепе беше накривено предизвикателно върху черната коса.

Катрин нададе пронизителен вик. Бунтовник! И не беше сам…Преброи половин дузина планинци, които се подаваха иззад дърветата, а после припадна за втори път този ден.

 

Алекс се отдалечи от каретата, без да мисли за опасностите, които го дебнеха може би в гъсталака, а за едни теменуженосини очи, които го бяха проследили с объркан и уплашен поглед. Нищо чудно, че забеляза двадесетте въоръжени мъже, скрити в храсталака чак когато Шадоу уплашено изпръхтя. Но беше вече твърде късно… Кръг от мускети се насочи към Алекс и му пресече пътя напред и назад. Като ругаеше лекомислието си, той понечи да измъкне пистолета.

— На ваше място щях да се откажа — чу се рязък глас.

Предупреждението идваше от огромен планинец, който се беше облегнал небрежно на едно чепато дърво. Раменете му бяха много по-широки от дебелия клон, а дългите сламени коси бяха като лъвска грива и преминаваха в гъста брада. С острите си орлови очи той преценяваше критично стойността на кон и конник.

Алекс се отказа благоразумно от по-нататъшни непредпазливи движения, а и Шадоу стоеше неподвижен като черна мраморна статуя.

— Доста си се поотдалечил от дома си, съселче — подигра се великанът, докато плъзгаше поглед по елегантната кафява кадифена дреха, ризата от тънко ленено платно, бродираната сатенена жилетка и тесните панталони от чортова кожа. — Никой ли не ви предупреди да не яздите сам сред тези хълмове?

— Предупредиха ме само да внимавам с един див и богопротивен клан на име Камерън, който прави, изглежда, местността несигурна — отвърна спокойно Алекс.

Великанът вдигна заповеднически ръка, за да възпре някои нетърпеливи мъже да натиснат спусъка.

— Трябвало е да погледнете сериозно на предупреждението — изръмжа той.

Алекс слезе от седлото.

— Не приемам съвети, които ми дават, без да съм ги искал, най-малко от копеле на име Кембъл.

Планинецът се отлепи от дървото и огледа отново дрехите на Алекс. Едва сега забеляза петната от кръв.

— Кой сте и защо не сте склонен да кажете добра дума за Кембъловци?

Алекс погали Шадоу, за да успокои жребеца.

— Ако не можеш да си отговориш сам на тези въпроси, Стюарт Максорли, би трябвало за наказание до края на живота си да събираш жълъди в гората.

Огромният шотландец пристъпи крачка към него.

— Като те слушам, много ми приличаш на едно нахакано хлапе, което понапердашвах от време на време, понеже беше ужасен самохвалко. И него го биваше добре да се брани, но то беше отдавна и чух, че в чужбината съвсем се е размекнал…

Алекс също пристъпи крачка напред.

— Не се е размекнал чак дотам, че да не може да накара един смрадлив шопар да се свлече на колене, докато той си свирка весела песничка.

— Дали да не опитаме — ухили се Максорли, сложи лапите си на раменете на Алекс и го прегърна толкова яко, сякаш искаше да му строши всички кокали. — Алъсдеър! Алъсдеър, колко се радвам да те видя! Къде, по дяволите, се губиш? Лохийлс се е побъркал от грижа за теб, а ние те търсим навсякъде вече от дни.

— Имахме неприятности по пътя, недалеч от потока… но това е дълга история, а съм оставил малко по-назад един ранен мъж и две жени.

Великанът свъси гъстите си вежди и пусна Алекс.

— За бога, защо не каза веднага, вместо да си чешеш тук езика като някоя рибарка? Кой е раненият мъж?

— Олуин Маккейл. Прострелян е в гърдите.

— Ангъс, докарай понитата и препусни с трима конници към Акнакери, предупреди ги, че ще донесем ранен. Мейдъч, ти ще чакаш с половината хора тук, а другите нека ме последват. И си приберете за бога пушкалата, преди Камшройнайх Дъб да го е научил и да ви е нацепил на трески. — Стрюън изгледа изпитателно Алекс. — Та водиш значи и две жени, така ли?

— Това е още по-дълга история — измърмори Алекс, докато се мяташе отново на седлото. — Какво ново в Акнакери? Всички здрави ли са? И вярно ли е, което чух — наистина ли е имало дебаркиране в Хебридите?

— Да — потвърди Максорли, който беше яхнал някаква мърлява кранта. — Момчето се прибрало у дома си или поне така твърди.

Алекс се разтревожи от новината, че принц Чарлз наистина се е върнал в Шотландия, но не му остана много време да размисля върху последиците, защото зад следващия завой видя каретата, но вътре бяха само Диърдри и Олуин. Смразяващ кръвта вик подсказа къде е третият пътник.

 

Планинецът изруга на галски, като видя припадналата жена, изруга още по-яко, когато зърна, че няколко мъже приближават забързано по хълма.

— Ами тя припадна — извика той смутено. — Не съм я докосвал… направо се свлече.

Алекс коленичи до нея.

— Не се тревожете, тя почна май да усвоява този номер. Катрин? — Потупа я по бузата, напипа пулса й. — Катрин, чуваш ли ме? Ти си в безопасност! Сред приятели! Катрин…

Клепачите й трепнаха, тя отвори очи и позна след няколко секунди привлекателния мъж, надвесен над нея. С вик на радост се хвърли в обятията му.

— Алекс! О, Алекс, ти си се върнал!

— Разбира се, че се върнах — каза той меко. — Не ти ли обещах?

— Да, но… — Катрин онемя и се втренчи в брадатите мъже, които ги бяха заобиколили. — Алекс, и тебе ли заловиха?

— Да са ме заловили? — Той не проумя веднага какво иска да каже, но после се усмихна успокояващо. — Те са верни хора на брат ми, Катрин. Вече сме извън всяка опасност. Те ни търсят от дни наред и сега ще ни придружат до Акнакери. Имаш ли сили да станеш?

Изведнъж й стана неловко, че се е вкопчила в него.

— Да… Да, разбира се, че мога да стана.

Алекс я прегърна през кръста, помогна й да се изправи, а тя беше благодарна, че може да се опре на него, защото тъй наречените приятели изглеждаха почти толкова мърляви и опасни, колкото и войниците от Черната стража.

— Съвсем сигурен ли си, че са хора на брат ти? — прошепна тя. — Искам да кажа… ти нали мислеше и онзи Кембъл за свой братовчед.

Алекс свъси чело.

— Е, както виждам, наистина си по-добре. Ела, време е да поемем към дома, преди да се е стъмнило съвсем.

— Намери ли реката?

— Тя е веднага след следващия хълм. Не се тревожи, вече нищо не може да ти се случи. С каретата за няколко часа ще си в Акнакери. Аз ще препусна с няколко души напред, но останалите ще ви закрилят и…

Не! — Досега Катрин беше говорила тихо, но като чу, че той пак иска да я остави сама, нададе пронизителен вик. — Не! Не! Няма да ме оставиш на грижите на чужди хора! Не познавам тези мъже и не зная дали мога да им имам доверие! Освен това вече ми писна да ме командваш. По дяволите, аз не съм някакъв пакет, аз съм съпругата ти!

Сковаваща тишина се спусна над гората и дори повесмата мъгла сякаш застинаха на място. Алекс я сграбчи за китката, но тя беше толкова разгневена, че не разбра предупреждението.

— Аз съм твоя жена, нали толкова пъти си ми го напомнял! Както и да се стигна дотам, докато съм принудена да понасям това унизително положение, аз съм твоя жена. Не съм слугиня, нито пък дете! Бъди така добър да го запомниш!

Мъжете я зяпаха слисани. Някои разбираха само галски, но онези, които знаеха английски, бързо ги осведомиха за казаното.

Алекс изскърца със зъби, а черните му очи засвяткаха от гняв. Катрин проумя постепенно какви ги е забъркала. Досега изобщо не се беше замисляла как ще обяснява той на семейството си нейното присъствие. Сватбата беше за нея, а и за него само един фарс, който не им вменяваше никакви задължения. А сега тя се бе представила пред двайсетима мъже от клана му за негова съпруга.

— Съжалявам — заекна тя. — Не се замислих какво говоря… Трябваше може би да обясня…

— Ти даде за момента достатъчно обяснения — каза хладно Алекс.

— Но ти трябва да направиш нещо! Не бива да им позволиш да повярват, че…

— Какво ще повярват, няма никакво значение. Но те съветвам отсега нататък да си държиш езика зад зъбите. — Той я стисна болезнено за ръката. — И си напълно права — човек не бива да те оставя сама. Стрюън, да имаш излишен кон?

Великанът още не се бе оправил от преживения шок.

— Какво? О да, разбира се… Тя може да вземе едно от понитата.

— Аз… аз мисля, че ще е все пак по-добре да пътувам с каретата. — Катрин се опита да се освободи от стоманената хватка на Камерън. — Бих искала да остана с Диърдри.

— Ти ще дойдеш с мен, мила съпруго! И ако продължиш да ми противоречиш, с удоволствие ще ти демонстрирам как варварите шотландци вразумяват непокорните си жени.

Катрин се отказа благоразумно да го предизвиква повече, но Алекс почти желаеше тя да го направи. Ако тези проклети хора от Аргайл не се бяха появили, тя можеше да е вече във форт Уилям! Тази дяволска Черна стража! Проклетият Гордън Рос Кембъл! И още по-проклетият Аликзандър Камерън, който беше танцувал с Катрин под звездното небе!