Марша Кенъм
Сърце в опасност (5)

ГЛАВА ПЕТА

Катрин Ашбрук Монтгомъри стоеше като вцепенена в стаята си и наблюдаваше мълчаливо как цяла тълпа слугини изпразва гардеробите и скриновете й. С безмълвно поклащане на глава решаваше дали една дреха трябва да се сложи в багажа, или да се остави. Изпърво заповяда да изгорят всичко, което ще остави, но после й хрумна да подари тези вещи на прислугата. Двата огромни сандъка, в които подреждаха най-ценното от онова, което притежаваше, бързо се напълниха, а трябваше и да бързат, защото след зловещата венчавка нейният съпруг я осведоми с леден тон, че би желал да напусне още в ранни зори Роузууд Хол. След това излезе с широки крачки от библиотеката и оттогава тя не го беше виждала.

Вцепенена беше най-точното определение на състоянието й. Тялото й, разумът и чувствата — всичко беше сякаш притъпено, струваше й се, че не е действащо лице, а безучастна наблюдателка. Сякаш някъде от много далеч виждаше как Хариет избухва отново, и отново в сълзи, но тя самата отдавна не плачеше. Пък и какъв смисъл? Беше омъжена за човек, когото не обичаше и почти не познаваше. Уверенията на Деймиън, че Монтгомъри бил образован, културен и съвършен джентълмен, бяха за Катрин слаба утеха.

На два пъти й мина през ума да посети Хамилтън, но и двата пъти се върна още след първите крачки. Казаха й, че раненият е настанен в една от стаите за гости, след като докторът го шил повече от два часа върху кухненската маса. Какво ли си мислеше Хамилтън за нея? Как ще реагира на новината, че тя е сега госпожа Рифър Монтгомъри? Щеше ли да е щастлив, че се е отървал по чудо от ноктите й?

Тя прекрачи купчина отделени дрехи и тръгна пак към вратата.

— Катрин? — изгледа я подозрително Хариет. — Къде отиваш?

— Аз трябва да го видя — прошепна Катрин.

— Кого?

— Хамилтън. Трябва да се опитам да му обясня…

— Катрин, недей. Защо трябва да измъчваш излишно и себе си, и него? Нали не можете вече нищо да промените.

Катрин изправи рамене, излезе, упорито решена, в коридора. Стори й се невероятно, че откъм партера все още долитаха музика и смях, но баща й не беше видял причина да прекъсва празненството по случай рождения й ден, напротив, той даже вдигна тост за младоженците. Повод за толкова смях беше, разбира се, тя — предизвиканият от нея скандал щеше да бъде следващите няколко месеца основна тема за отбраното общество.

Тя още носеше разкошната копринена бална рокля и полите й прошумоляха тихо, когато се запъти към крилото за гости. Наближаваше четири часът сутринта и за щастие не срещна никого из тихите коридори, слабо осветени от свещи и аплици.

Вратата на Хамилтън беше леко открехната и Катрин се приближи на пръсти и надникна предпазливо в стаята. Там миришеше силно на тревите и мехлемите, с които доктор Мур лекуваше раната. Една-единствена свещ гореше на нощната масичка, а до широкото легло с балдахин и прозрачни завеси седеше слугиня, оставена да бди през нощта.

Катрин сложи пръст на устните си и направи на жената знак да я остави за малко насаме с ранения. Притиснала двете си ръце към гърдите, за да укроти силното сърцебиене, тя пристъпи към леглото. Очите на Хамилтън бяха затворени, потрепващите клепачи бяха покрити с тънка пелена пот. Капки пот се стичаха по челото и слепоочията му и се губеха в тъмнорусата коса, прилепнала мокра към главата. Кожата му беше пепеливо сива, а пръстите вкопчени от болка в чаршафа, с който беше покрит от кръста надолу. Мускулестите му гърди бяха обгърнати от дебела превръзка, оцветена в жълто от някакво лекарство и с избила тук-таме кръв.

Катрин облиза пресъхналите си устни и спря — колебаеше се дали да си тръгне, или да остане. Хамилтън спеше, навярно полузамаян от опиума в синьото шише на нощната масичка. Горещи сълзи потекоха по бузите й, докато се наведе над болния и целуна нежно потното му чело.

Той отвори неочаквано нефритенозелените си очи, които сега трескаво блестяха. Едва след няколко секунди позна гостенката си.

— Катрин? Ти ли си, Катрин?

— О, Хамилтън, как можах да ти причиня това? — Тя коленичи до леглото и сълзите й закапаха върху свитата му в юмрук ръка.

— Ти нямаш вина, Катрин. Грешката беше моя. Подцених го, а той… той се оказа по-добър от мен.

— Не, Хамилтън, не! Той не е по-добрият, не! Той е отвратителен, лукав и безсърдечен…

— Катрин… — Той преглътна мъчително и взе ръката й в своята. — Всемогъщи боже, Катрин, наистина ли го стори? Наистина ли се омъжи за него?

— Нямах друг избор — изхълца тя. — Татко ме принуди. Беше полудял от гняв и заплаши, че ще ме изхвърли от къщи, ще ме лиши от наследство или ще ме омъжи за първия срещнат коняр.

— И ти се омъжи за онзи тип?

— Нямах друг изход — повтори Катрин с обляно в сълзи лице. — Той щеше да ме натири от къщи и къде щях да отида? Към кого можех да се обърна, след като зная, че ти ме мразиш и Деймиън ме мрази, и…

— Аз да те мразя? — Хамилтън отново се обля в пот. — Та аз не те мразя, Катрин. Ти си моя. По дяволите, само моя. И никое арогантно копеле няма да те докосне, докато съм жив!

Той се опита да стане и отблъсна ядосано ръката на Катрин, която се опита да му попречи.

— Хамилтън, какво правиш? Раната ти…

— Онзи тип няма да те има, кълна ти се! Ще го убия, преди да успее да те открадне от мен.

— Не можеш, толкова си слаб сега. Раната ти пак ще се отвори и…

— Ти си моя, Катрин, моя! — Непоносима болка прониза гърдите му и той се строполи с разкривено лице и плувнал в пот върху възглавниците. Устните му се движеха, но нямаше сили дума да изрече.

Катрин избърса лицето му с влажна кърпа и му заговори успокояващо.

— Хамилтън, знаеш, че те обичам. Трябва да знаеш, че те обичам.

Очите му леко се отвориха.

— Никому няма да позволя да ме направи за смях — изсъска той. — Никому! Ако те отведе, ще ви последвам, та ако ще и до края на света! Той не бива да се измъкне ненаказан. Той няма да се измъкне ненаказан, кълна ти се!

Откъм коридора се чуха стъпки. Катрин му прошепна бързо в ухото:

— Не бива да предприемаш нищо, преди да се възстановиш. Моля те, Хамилтън, обещай ми!

— Знаеш ли, онова беше трик…Представа нямам как го направи, но сигурно е било трик. Мен още никой не ме е побеждавал на дуел… Да, точно така, някакъв долен трик…

— Хамилтън, толкова искам да остана при теб, но ни трябва време. Раните ти трябва да заздравеят, а татко трябва да проумее какво е направил. Не, чуй ме… — тя сложи нежно пръст на устните му, за да му попречи да й възрази. — Тази заран ще тръгна с Монтгомъри. Просто нямам друг избор, но още в първата странноприемница ще му заявя ясно, че нямам намерение да го придружавам и по-нататък. Ще те чакам там, Хамилтън, и ще можем… ще можем да избягаме заедно! Ще те последвам където пожелаеш, скъпи… до всяко място на този свят!

— Монтгомъри е твой съпруг. Той може да те принуди…

— Той не може за нищо да ме принуди — възрази му тя разпалено. — Освен това бракът беше сключен не само против моята, но и против неговата воля, тъй че ще е предоволен да го анулира при първа възможност. — Освен това съм вече на осемнайсет — зашепна тя още по тихо. — След анулирането на брака моята зестра ще ми принадлежи и ще настоявам Монтгомъри да ми я върне.

Очите на Хамилтън бяха сякаш стъклени, но той се опитваше да разбере всичко, което тя му казваше.

— Хамилтън, той няма да ме докосне, кълна ти се. Докато ти ме обичаш и ме желаеш, никой мъж няма да получи онова, което ти принадлежи.

Ръката му обви шията й и той притисна устни към нейните. Не, целувката съвсем не беше нежна — зъбите му се впиха в устните й, а горещият му език беше възкисел, но Катрин надви нежеланието си, защото знаеше, че е целувка на отчаянието, безпомощността и гнева.

— Кажи ми, че ме обичаш — заповяда той рязко.

— Обичам те, Хамилтън. Обичам те от цялото си сърце.

— Кажи ми, че желаеш само мен.

— Желая единствено теб — прошепна тя страстно, но съвсем тихо, защото нощната болногледачка се беше върнала, а и доктор Мур беше наминал да види пациента си. — Почивай си, скъпи. Скоро ще бъдем заедно, кълна ти се.

 

Каретата спря пред парадния вход на Роузууд Хол, когато утринната заря обагри хоризонта в светлосиньо. Последните звезди още блестяха на небето и тънка мъгла забулваше земята. Катрин стоеше в хола, където трябваше да се сбогува със семейството си. Над сивия си кадифен пътен костюм носеше леко вълнено наметало, към него малка сива плъстена шапка и ръкавици. Кожени гамаши трябваше да пазят краката й от влага и кал.

Твърдо бе решила да не плаче. След безсънната нощ имаше тъмни сенки под очите и беше много бледа, но й доставяше известно удовлетворение, че баща й не издържаше укоризнените й погледи. Той стоеше, присвил устни, явно неразположен след гуляя. Очите му бяха кръвясали, дантеленото жабо над плисираната яка изкривено, на гърдите ризата му беше на лекета.

— Кати?

Катрин си позволи лека въздишка, когато Деймиън я прегърна, за да й вдъхне кураж.

— Кати, не зная какво да кажа…

Измъченото му лице я изкушаваше да го посвети в плановете си, но не искаше да прави отново прибързани заявления. Деймиън беше казал все пак, че тя може да живее при него в Лондон и беше сигурна, че ще удържи на думата си още щом тя се отърве от Монтгомъри.

— Ех, няма как. Не съм първата дъщеря, изхвърлена като ненужен багаж — каза тя с горчивина. — Но ако бях на твое място, бих обявила час по-скоро в църква годежа с Хариет… преди някой да съсипе и твоето щастие.

Нарочно го каза високо, за да чуе и баща й саркастичната забележка. Сър Алфред се изчерви и се изкашля, но надеждата й, че ще се извини беше напразна.

— Бъди щастлива, дъще! Дръж се прилично и покажи на този Монтгомъри от какво тесто сме замесени ние, Ашбрукови. А сега се сбогувай с майка си и обещай, че ще ни съобщиш адреса си в Лондон, за да може тя да те посети.

Сълзите напираха в очите на Катрин, но тя успя със сила на волята да ги сдържи поне докато се сбогуваше с майка си. Лейди Карълайн, изглежда, също беше прекарала безсънна нощ, но беше очевидно и твърде доволна, което даваше основание да се предположи, че е будувала не от загриженост за дъщеря си, а защото лорд Уинстън й е попречил по много приятен начин.

— Довиждане, майко. Не допускай по моя вина да ти се появи, та макар и един-единствен, бял косъм.

Лейди Карълайн се усмихна уморено.

— Не се съмнявам, че ще извлечеш най-доброто от създалото се положение, та нали в края на краищата във вените ти тече и моя кръв. Съпругът ти е богат, привлекателен и много… мъжествен. Идвайте ни от време на време на гости. Трябва да знаеш, че винаги ще сте добре дошли.

Катрин й обърна хладно гръб.

— Катрин! Катрин! — Хариет дотича като вихър, с развети коси и омачкана бална рокля, която не беше свалила, преди да заспи, изтощена, на един стол. — Защо не ме събуди?

— Не ми даде сърце. — Катрин прегърна бурно приятелката си. — Та ти остана цялата нощ будна заедно с мен.

— Трябва да ми пишеш всеки ден, чу ли? Всеки ден, та ако ще каквото ще да става. Хариет сниши глас и зашепна тайнствено: — И ако онзи тип те притесни ей тоничко, Деймиън и аз ще ти се притечем на помощ. Не, направо ще долетим.

— Да, ще ти пиша. — Катрин усети отново как гърлото й се свива. — Обещавам да ти пиша всеки ден.

Шумни удари на копита по калдъръма стреснаха и разделиха здраво прегърнатите приятелки и миг по-късно Рифър Монтгомъри се появи, яхнал черния жребец, който Катрин беше зърнала на поляната в гората. Целият в черно от глава до пети, с черна коса и черни очи, той създаваше впечатление на някакъв зловещ дух.

— Е, госпожо Монтгомъри? Сбогувахте ли се със семейството си?

Катрин пламна, доловила подигравателното натъртване върху новото й име.

— Да, готова съм. — Тя прегърна за последен път брат си и той й помогна да се качи в каретата.

Монтгомъри докосна с пръст в ръкавица шапката си.

— Благодаря за интересната и изпълнена със събития вечер. Би трябвало някой ден отново да се съберем…

Преди някой да успее нещо да отговори, той вече беше далеч. Кочияшът затвори вратичката и я заключи, после веднага изплющя с камшика, та Катрин едва имаше време да махне още веднъж с ръка на семейството си.

Сър Алфред беше дал на дъщеря си една от по-малките карети. Заедно с камериерката й Диърдри можеха да се настанят що-годе удобно в нея, а двата тежки сандъка бяха вързани в багажника отзад. Каретата от лъскав черен дъб беше с месингови украси по вратичките, а освен гербовете на Ашбрукови носеше и печат, удостоверяващ, че сър Алфред е член на парламента. Впряга от два кафяви коня той също беше подарил великодушно на младоженците, но двамата кочияши трябваше да се върнат в Роузууд Хол.

Катрин предположи, че Монтгомъри иска да установи нов рекорд по бързина за разстоянието от Дерби до Лондон. Трополенето на сандъците и гърмът на конските подкови не даваха никаква възможност човек да се отпусне, а за сън не можеше и дума да става. Даже Диърдри О’Шей, обикновено весела и сърцата, пребледня при това темпо и се притисна уплашено в единия ъгъл, изобщо неспособна да ободрява господарката си.

 

Цялата заран Монтгомъри не направи опит да я види или да говори с нея, а когато най-сетне спряха за пръв път, тя беше вече толкова разгневена, че с най-голямо удоволствие би издрала очите на съпруга си или би му залепила як шамар.

— Колко мило от ваша страна, че се интересувахте непрекъснато как се чувствам и заповядвахте начесто почивки, та да се поразтъпчем и да утолим жаждата си с глътка вода — изсъска тя. — Още по-любезно беше, че заповядахте на кочияшите да избягват дупките по пътя и да карат по-бавно на завоите.

Монтгомъри стоеше до жребеца си и го галеше, без да удостои с отговор гневната си съпруга. Вместо това доволна усмивка заигра по устните му.

Тя тропна ядосано с крак.

— Да не сте загубили случайно дар слово?

— Ако каретата на баща ви не задоволява високите ви изисквания, трябваше да си останете вкъщи.

Катрин сложи ръце на хълбоците и теменуженосините й очи замятаха искри.

— Знаете много добре, че не можех да откажа да се омъжа за вас.

— Наистина ли нямахте друг избор?

— Толкова, колкото и вие. Имах впечатлението, че абсурдната церемония ви отвращава дори повече, отколкото мен, но въпреки това казахте „да“.

— Реших, че това е най-благоприятният изход от едно трудно положение.

— Наричате благоприятен изход сключването на брак, нежелан и от двама ни?

— Да, обстоятелствата бяха наистина много тягостни, ако предпочитате да чуете това, но както ви казах още при първата ни среща, ужасно бързам. Това не се е променило и бих желал да стигна в Уейкфийлд още преди да се е стъмнило. С малко късмет ще намерим там някой състрадателен или алчен за пари съдия, който ще анулира този брак, който беше не повече от фарс. — Той се ухили и добави:

— Освен, разбира се, ако не желаете да се откажете от името госпожа Монтгомъри, което ви кара всеки път така мило да се изчервявате…

Катрин не реагира на подигравателната забележка. Гневът й изчезна като сапунен мехур. Добре ли чу, или той наистина произнесе думата „анулиране“?

Рифър се засмя тихичко, когато тя го изгледа смаяно.

— Мила моя, с удоволствие признавам, че вашите прелести могат да накарат всеки мъж да си изгуби за известно време разсъдъка, но на мен никога не би ми минало през ум да пожертвам заради тях свободата си — това се отнася не само за вас, а за всяка жена.

— Може ли в такъв случай човек да ви нарече непоправим стар ерген, сър?

— Улучихте право в целта. Но като оставим това настрана, смятате ли, че съм мъж, способен да върже въпреки волята й една жена за нежелани дом и огнище?

— Не зная…но ако поразмисля…

Рифър пак се засмя.

— Животът щеше да е много по-прост, ако жените се замисляха, преди да действат.

Катрин отново побесня.

— Нима се опитвате да твърдите, че всичко стана само по моя вина?

— А вие можете ли да кажете, че бяхте обмислили всички последици, когато ме използвахте, за да накарате любовника си да ревнува? — възрази Монтгомъри.

— Старши лейтенант Гарнър не ми е любовник.

— Както и да е… Не са ли ви предупреждавали, че е опасно да се дразнят горди мъже и диви животни? И едното, и другото може да има непредвидими последици.

— Към коя от двете категории принадлежите вие?

— Оставям на вас да прецените — Рифър се поклони учтиво. — А тъй като продължавам да бързам, бих предложил… — той посочи обеда, който Диърдри беше приготвила върху простряно вълнено одеяло, и Катрин гордо се отдалечи.

Монтгомъри наблюдава известно време олюляващите се бедра под сивата кадифена пола, но после предпочете да се присъедини към кочияшите, които престанаха да се притесняват от джентълмена, когато той им предложи от пурите си.