Марша Кенъм
Сърце в опасност (10)

ГЛАВА ДЕСЕТА

— Ще ви нося куфара.

Диърдри се обърна, чула зад себе си гласа на Олуин Маккейл. През изминалите десет дена тя не го бе удостоила поне с един поглед, нито беше обърнала внимание на смутения му извиняващ се смях. Той много пъти се опитва да я увлече в разговор, но тя не му обръщаше никакво внимание и се отдалечаваше безмълвно. Когато каретата спираше, святкащите й очи го отказваха от намерението да й помогне да слезе, а когато се наложеше да изостане някъде с двамата „слуги“ на граф Грийнстън, тя се отнасяше към Олуин Маккейл и Иън Камерън с хладното презрение, което беше копирала през годините от Катрин Ашбрук.

За Олуин това беше съвсем ново. Той притежаваше естествен чар, повечето жени го смятаха за неотразим и в миналото беше използвал това най-безсрамно. Първото впечатление на Катрин, че е може би философ или поет, не беше погрешно, защото той говореше свободно шест езика, а когато го вдъхновяваха хубав ден или очарователна жена, наистина пишеше стихове. Олуин беше не по-малко опасен от Аликзандър Камерън, а с измамната си мекота може би бе дори още по-опасен. В лицето на Камерън всеки откриваше от пръв поглед силния съперник, докато Олуин обезоръжаваше врага с усмивка на съжаление, преди да го насече на парчета.

Двамата с Алекс бяха израсли заедно като млечни братя, въпреки че Олуин беше син на беден селянин. Бяха сукали от гръдта на майката на Олуин, бяха играли заедно, бяха ходили в едно и също училище и въздишали по същите хубави момичета. Когато изпратиха Алекс в изгнание, за Олуин беше повече от естествено да го придружи и двамата преживяха заедно хиляди приключения. Свързваше ги тясно приятелство и всеки беше готов да пожертва безрезервно живота си за другия.

Диърдри не знаеше, разбира се, нищо. Както и Катрин, тя виждаше в тях двойка предатели, като Олуин беше освен това и жалък червей, вдигнал ръка срещу жена, изпаднала от удара му в безсъзнание. Наистина синьото петно на бузата й беше избледняло, но това не намали ни най-малко нейния гняв.

— Пътят до подножието на хълма е повече от миля — обясни той и се изчерви. — Докато стигнем долу, куфарът много ще ви натежи.

Диърдри само притисна още по-силно куфара на господарката към гърдите си. Никога не го изпускаше от очи, когато някой от тримата вагабонти беше наблизо.

— Нямам нужда от помощта ви — каза рязко. — Тъй че ако ме извините сега…

Тя понечи да мине покрай него, но той я хвана за ръката.

— Чуйте ме, разбирам защо сте ми толкова ядосана и можете да ми повярвате, че аз самият съм си много ядосан, откакто се случи онова. Но аз наистина не исках да ви ударя. Никога през живота си не съм удрял жена.

Кафявите й очи святкаха пренебрежително и Олуин изруга мислено от сърце, но каза меко:

— Добре де, права сте. Аз съм негодник, брутален тип, който всяка сутрин, преди да си изпие чая, пердаши жени. Дали не бихте желали да се реванширате за удара? — И той й подложи бузата си. — Хайде, давайте!

Диърдри не се колеба дълго, замахна и му зашлеви шумен плесник. Олуин не го очакваше. Тази ирландка беше, изглежда, имунизирана срещу чара му, обезоръжавал и най-гневните жени. Изгледа слисан отдалечаващата се фигура и разтърка парещата си буза. Но още по-лош беше ударът, който тя нанесе на самолюбието му.

— Е, добре те сложи на място, нали? — подигра му се на минаване Иън. — При тая флиртаджийските ти номера няма да минат. По-добре ще е да я повалиш на земята и да й скочиш между бедрата. Бас държа, че вече често е разтваряла краката си за мъж.

Олуин смръщи чело, защото грубите изрази на младежа го отвратиха, но преди да успее да отговори, вниманието му бе привлечено от конници, които се приближаваха по пътя.

— Алекс, ще имаме гости.

Камерън се приближи с бързи крачки и вдигна срещу слънцето ръка над очите, за да вижда по-добре.

— Май много ми приличат на Черната стража — изръмжа Иън, скочи на капрата и подаде на Олуин един мускет, а той провери дали оръжието е заредено, преди да го скрие под една седалка в отворената карета.

Алекс свирна на Шадоу и измъкна цял арсенал от чантата до седлото.

— Първо ще се опитаме да ги залъжем с приказки — каза навъсено. — Вие двамата ще останете близо до каретата и няма да правите никакви подозрителни движения, докато не ви дам знак.

Катрин стоеше с Диърдри до кошницата за пикник и отвори ужасени очи, когато зърна пистолетите в ръцете на Камерън.

— Какви са тези хора? Мислех, че сме вече на сигурно място.

— Това е милицията на Аргайл, известна като Черната стража, много подходящо име, защото се състои предимно от крадци и главорези, на които им прави удоволствие да тероризират за няколко гроша селяните в цялата околност. — Той заповяда на Диърдри да седне в каретата. — Дръжте Олуин под око и ако видите, че посяга към оръжието, легнете веднага на пода и останете така, докато всичко отмине. Съжалявам, Катрин, но вие ще трябва да останете при мен. Предполагам, че онези типове вече са ви забелязали — посочи той ярките зелени и жълти ивици на полата й, — та ако се втурнете сега в каретата, тези нехранимайковци ще станат само още по-любопитни, отколкото са по природа. Дръжте се колкото може по-естествено, но ако ви кажа да бягате, ще изтичате приведена до едно от дърветата ей там и ще се скриете зад тях.

Тя го погледна смаяно.

— Аргайл ли казахте? Това не е ли името на мъжа, обявил награда за залавянето ви?

— Така е и милите ни гости биха продали без съмнение първородните си синове срещу високата чест да поднесат главата ми на херцога на Аргайл. Само че нямам намерение да им доставя тази радост. Денят е прекалено хубав за умиране. — Той скри двата пистолета под покривката и привлече за ръката Катрин до себе си в тревата. — Отпуснете се! Или забравихте, че сме си направили чудесен пикник?

— Откъде знаете, че това са хората на Аргайл?

— Разпознавам ги по шарката на полите.

Изглежда, имаше остро зрение, защото тя самата не би могла при най-добро желание да каже каква е шарката на късите шотландски поли. Но тези мъже бяха войници, сложени да следят за правото и реда и бяха осмина на брой. От притеснение силна червенина изби по бузите й. Камерън почти беше стигнал до любимия си Арчбъри, та това сигурно беше последната й възможност да го издаде.

— Да не сте си го помислили дори! — посъветва я той спокойно, сякаш беше прочел мислите й. — Тази милиция не се отличава нито с доброта, нито с благодарност. Ако ни издадете, тези типове ще ви изнасилят един след друг и ще откраднат всичко ценно, което носите. А понеже изглеждате като жена, за която може да се получи откуп, ще ви повлекат със себе си и по време на почивките ще се забавляват с вас, колкото си пожелаят. Изборът, разбира се е ваш, можете да се доверите на Черната стража или на мен…

Тя гледаше бързо приближаващите мъже. Носеха сини кепета, червени якета и зелено-сини карирани наметала. Полите им бяха на същите карета като пелерините, бяха въоръжени до зъби с мечове, мускети и пистолети.

— Катрин… — Неочаквано топлият глас на Камерън отклони вниманието й от войниците. — Не бива да гледате така мрачно, в противен случай можете да уплашите дори самия дявол.

— Защо трябва да ви имам доверие? — попита тя бавно. — Защо трябва да вярвам, та макар и на една ваша дума?

Той сви рамене и се подпря на лакът.

— Може би наистина не бива да го правите. Може би тези осем мъже са единственото ви спасение. Та нали ви биех всеки ден, а нощем ви връзвах ръцете и краката, почти ви уморих от глад и изобщо измъчвах ви по всеки възможен начин. Тъй че, защо да ми вярвате?

Неговият сарказъм изтръгна сълзи от очите й.

— Какво ще стане, ако ви познаят?

— Онази история е отпреди петнайсет години.

Може ли човек, надниквал поне веднъж в тези черни очи, някога да ги забрави, попита се неволно Катрин, хвърляйки поглед към каретата. Двамата шотландци бяха навлекли черно-златните си ливреи и бяха нахлупили дълбоко широкополите шапки.

— Вашите приятели не приличат много на слуги.

На устните на Камерън се появи слаба усмивка.

— Имате донякъде право, но понеже сега не можем вече нищо да променим, трябва да се погрижим онези типове да гледат в друга посока. Обгърнете с ръце шията ми.

— Какво?

— Казах… — той я прегърна с мускулеста ръка през кръста и я притисна към себе си. — Прегърнете ме през врата. Сега ще ви целуна, а вие трябва, в името на добрия изход от всичко това, поне да се престорите, че ви е приятно.

— Няма да направите подобно нещо…

Той задуши протеста й с устни, натисна я в тревата и й попречи с тежестта си да се изправи. Езикът му проникна нахално в устата й, а тя не можеше да се съпротивлява, но си даде тайничко клетва, че този път той няма да се забавлява за нейна сметка.

С лека въздишка отвори по-широко уста и се престори, че се стапя в прегръдката му. Зарови пръсти в косата му и впи нокти в кожата на главата му, прояви готовност да участва в играта с езика само за да впие неочаквано зъби в мекото месо.

Сподавеният му вик й достави огромно удоволствие, но всичко бързо се промени, когато едра ръка обгърна гърдите й. Понеже в каретата беше горещо и понеже по тези места изобщо не я интересуваше как изглежда, беше свикнала да се отказва от неудобния, силно пристегнат, корсет, да, но в този миг би предпочела да носи желязна риза, защото тънкият плат на роклята й беше слаба защита срещу опипващите му и галещи пръсти.

Предупреждаваща кашлица откъм каретата сложи бърз край на Камеръновите нахалства. Той се откъсна от устните на Катрин и погледна към пътя. Осемте конника бяха спрели и двама от тях тъкмо се спешаваха.

— Велики боже! — Камерън се престори майсторски на ужасно изненадан. — Откъде се взехте изведнъж, момчета? — послужи си той с превзетия акцент на лондонското висше общество.

По-едрият и по-силен от двамата мъже се втренчи във високо запретнатите поли на Катрин, откриващи тънките й глезени.

— И ний същото искахме да ви питаме. Не се случва често толкоз файн карета да минава по тез пътища.

Аликзандър стана, помогна и на Катрин да се изправи. Тя установи ужасена, че той е разхлабил неусетно връзките на корсажа й и сега гърдите й са оголени почти до пъпките. На двамата мъже само дето не им изтекоха очите и дори онези на конете ги гледаха отдалеч със зяпнали уста. Преди тя да успее да оправи нещо, Камерън отново я хвана за ръката.

— Позволете да ви се представим, сержант. Името ми е Грийнстън, граф Уинтръп Хауъл Грийнстън, а тази очарователна личност е съпругата ми, лейди Грийнстън. Позволихме си кратка почивка, преди да се спуснем по стръмния склон. Този път е наистина в ужасно състояние. Да знаете случайно друг път към долината, сержант… хм…

— Кембъл, Робърт Кембъл, а това е капрал Денюн. Мога ли да попитам закъде пътувате?

— За форт Уилям. Ще ви кажа, бяхме по работа в Глазгоу и решихме да използваме случая да поогледаме околностите. С удоволствие бих пътувал до форт Уилям с кораб, но милата ми Леели се разболява всеки път ужасно от морска болест, нали мила?

Тя се накара да се усмихне, защото той стисна настойчиво пръстите й.

— Пътуването с кораб щеше да е по-сигурно — изръмжа сержантът. — Тук направо гъмжи от бунтовници.

— Бунтовници? Тук? Но нали сме на не повече от десет мили от форта?

— Да, но след десет минути езда се стига до границата на прокълнатите от бога Камеръновци — изплю се той в тревата. — А те са най-отвратителните гадняри на този свят. С тях човек никога не знае ще го пуснат ли да си върви, или ще го заколят.

— Мили боже, но нас няма да ни нападнат, нали?

— Много е възможно и да го сторят. Изобщо нямат скрупули и преспокойно грабят и убиват.

Сержантът имаше очета като на пор и сега те се плъзгаха сладострастно по тялото на Катрин. Тя с мъка сдържаше отвращението си. Войниците не бяха бръснати, нито се бяха къпали, дрехите им бяха целите в кал, а мазните им коси лепнеха за главите. Спомни си предупреждението на Камерън и само като си представи, че тези мръсни мазолести пръсти могат да я докоснат, й се доповдига.

— Крадци и бунтари! — Алекс избърса с дантелена кърпа потта от челото си. — Мила, както гледам, в тази страна нещата се влошават с всеки изминат ден. Мисля, скъпа, че трябва да се прибираме в Лондон.

Сержантът кимна одобрително.

— А да сте чули вече слуховете? — попита той.

— Какви слухове?

— Ами имало морска битка между французи и англичани. Онзи отвратителен Стюарт бил на един от корабите, ама успял да се отърве от бурята и се приказва, че щял да дебаркира сега някъде в Хебридите, защото се надявал да бъде посрещнат от голяма армия. Ха! Що се отнася до армията, ще има много, много да се чуди…

— Морска битка ли казахте? — Алекс изведнъж се стресна. — Но кога е станало?

— Преди две седмици. Че е имало битка е сигурно, ама никой не може да каже дали онзи Стюарт е знаел да плува. Той се засмя заканително и ръгна спътника си в ребрата.

Капралът се ухили разсеяно, защото вниманието му бе привлечено, от една страна, от полуголите гърди на Катрин, а, от друга, от разкошната каляска, натоварена с много багаж.

— Проклетият му идиот! — изръмжа той на галски. — Да измине без охрана целия път от Глазгоу дотук!

Двамата мъже се опитаха да прочетат по израза на Камерън, дали разбира езика им, но Алекс търкаше с кърпата някакво петънце на ръкава си.

— Е, ще трябва комай да се разделим с вас — каза на английски сержантът. — Размислете над думите ми и внимавайте добре. Имате ли поне някакво свястно оръжие?

— Оръжие ли? Господи боже мой!… Да, мисля, че кочияшът има някакво огнестрелно оръжие. Наскоро се опита да улучи дива патица, но не успя. Аз лично предпочитам за лова лък и стрели. Това е оръжие за джентълмени, пък и укрепва мускулите. Я вижте!

Сержантът се засмя, когато Алекс демонстрира гордо бицепса си. Катрин можеше само да се възхищава на актьорското му майсторство. Така добре имитираше видиотените благородници, че двамата войници го изгледаха презрително, а после отново си заприказваха на галски.

— Някакъв проблем, сержанте? — попита разтревожено Алекс.

— Не, не. — Нехранимайкото се усмихна и показа почти изгнили зъби. — Никакви проблеми, лорде. Но тъкмо си рекохме… дамата ще се чувства навярно по-сигурна, ако я придружим до форт Уилям. Наистина не искаме тук при нас нещо да ви се случи.

Катрин забеляза, че останалите шестима мъже си шепнеха възбудено и я зяпаха. Имаше чувството, че вече хвърлят жребий кой пръв да я изнасили. Някои се спешиха, други се приближиха повече към каретата и свалиха мускетите от седлата.

Камерън продължаваше да се преструва, че не осъзнава опасността.

— Много мило от ваша страна, сержанте, но не бихме искали да ви отклоняваме от задълженията ви.

Сержантът сложи дебелата си лапа върху пистолета в пояса си.

— Оставаме — заяви той. — На моите хора кратка почивка ще им дойде добре… и сигурно ще се зарадват да получат нещо вкусно за хапване.

Алекс погледна угрижено към кошницата за пикник.

— За съжаление от обеда ни не е останало много, но ви каним най-сърдечно…

— Че кой говори за плюскане, бе копеле кретенско! — Сержантът насочи пистолета си, но в следващия миг той изхвърча от ръката му, защото оловен куршум простреля косматата му китка. Втори изстрел накара един от ездачите да се смъкне от седлото. Олуин Маккейл не загуби време да презарежда оръжието и посегна към меча.

Алекс завъртя Катрин около себе си и я накара със силен тласък да се затича към дърветата. Извади мълниеносно пистолетите изпод покривката и изстрелите му разкъсаха врата на капрала, който тъкмо беше изревал заповед за нападение.

Иън Камерън също стреля на два пъти. Първия път улучи един от ездачите в рамото, мъжът се отметна назад в седлото и изтърва мускета, който Олуин тутакси вдигна. Вторият изстрел на Иън не можа за съжаление никого да улучи.

Диърдри нададе силен писък и така предупреди Олуин в последния миг, че широк меч е изсвистял над главата му. Той успя да избегне удара и смъртоносното острие мина на косъм от него. Но пък се удари толкова силно в задницата на коня, че се намери запокитен срещу едно от колелата и изтърва мускета. Войникът се опита да си го върне, но преди това изхвърча от седлото и притисна ръце към гърдите си, от които кръвта бликна като водоскок.

Алекс наведе пушещия мускет, който взе от мъртвия капрал, и бързо се обърна, защото един ездач препускаше към него. Използвайки приклада като тояга, той му изби меча от ръката. Подплашеният кон препусна и се удари право в каретата, където Олуин лежеше до колелото, все още леко замаян. Той видя как Диърдри изскача изведнъж от каретата, вдига мускета, който той беше изтървал, и стреля с тежкото оръжие. Мускетът ритна и я накара да залитне, обгърна я с облак дим. Олуин й викна, за да я предупреди, че друг ездач вече протяга ръка, за да я хване за гърлото. Олуин успя да го дръпне за полата и да го свали от седлото, миг по-късно двамата мъже се търкаляха вкопчени един в друг по земята.

Алекс повали с добре премерен удар на меча и последния нападател, измъкна кървавото острие от корема на войника, когато сержантът, притиснал простреляната си ръка към гърдите, го нападна изотзад. Но мечът улучи само ухото му и още докато се завърташе, Алекс посегна към кончова. Кинжалът му изсвистя и се заби в гърлото на сержанта.

Очичките като на пор се разшириха от ужас и мъжът се вкопчи в дръжката на кинжала, която се подаваше от гърлото му. Залитна няколко крачки назад, спъна се в кошницата и се строполи възнак на земята, точно в краката на Катрин. Кръвта му опръска крайчеца на роклята й, тя извика и се опита да се освободи, но той беше прекалено тежък. Тя си запуши ушите, за да не чува хриптенето му и закрещя още по-високо.

Алекс издърпа краката й изпод конвулсивно потръпващото тяло на умиращия, а тя се вкопчи в него и зарови лице в рамото му. Той я отнесе до потока и внимателно я изправи, но тя все още не искаше да го пусне.

— Катрин, всичко свърши…

Тя го погледна, видя кръвта, която капеше от ухото му, обърна очи и припадна. Той изруга тихичко, после сложи отпуснатото топло вързопче в тревата край потока. Високи викове и бързи крачки събудиха опасението му, че не е довидял някой нападател, но беше Иън, който бързо дотича при него.

— Не успях да го спра. Преди да презаредя, той вече беше на повече от изстрел далеч.

Алекс погледна подир отдалечаващия се конник. Знаеше, че Шадоу може лесно да го настигне, но преследването щеше да отнеме време, което можеха да използват по-добре, като изчезнат час по-скоро от тук.

— Олуин… По дяволите, къде е Олуин?

Две кървави тела лежаха едно над друго в прахта на пътя, но само едното даваше признаци на живот. С помощта на Диърдри Олуин успя да се вдигне на колене. Лицето му беше цялото в пот, притискаше с ръка силно кървящата рана на рамото. Алекс и Иън го занесоха внимателно до каретата и го сложиха да седне на стъпенката. Бледа като платно, Диърдри накъса дълги ивици от фустата си, сгъна ги и притисна платното към грозната рана. Платът веднага подгизна и тя прехапа угрижено устна.

— Той има нужда от лекар час по-скоро!

— Иън! — изрева Алекс през рамо. — Събери пистолетите и муниции — може пак да стане нужда да ги използваме. И свали сандъците от каретата. И всички останали джунджурии, остави само няколко одеяла и малък запас вода.

— С каретата ще напредвате много бавно — простена Олуин. — По-добре ще е да яхнете конете, също и жените. Коне поне имаме предостатъчно.

— А теб да оставим тук да си поиграеш на герой, така ли? Нали и сам не си вярваш! Освен това не си ни единственият болен.

Диърдри вдигна очи и лицето й стана пепеливо.

— Госпожица Катрин?

— За човек, който допреди няколко часа твърдеше, че никога не припада, го направи доста добре.

— Трябва да видя как е — извика уплашено Диърдри.

— Не, ще останете тук и ще се опитате да спрете кръвта. За Катрин ще се погрижа аз.

— Алекс… — Олуин го хвана за ръкава. — Алекс, почакай! Нещо не е наред.

— Какво искаш да кажеш?

Олуин се бореше със силно желание да повърне.

— Все още не съм съвсем сигурен… Нещо…

Алекс знаеше колко наблюдателен е приятелят му и търпеливо чакаше.

Помътнелите сиви очи се вдигнаха към него.

— Нали и двамата сме наблюдавали Иън да се упражнява като стреля по врабци… а днес пропусна два пъти целта.

Алекс схвана едва след няколко секунди какво иска да му подскаже Олуин.

— Всичко стана толкова бързо… Той може би…

— Да, всичко стана дяволски бързо — съгласи се навъсено Маккейл. — Но толкова по-странно, че въпреки всичко намери време да презареди мускета си.

— Това пък какво трябва да значи? Хайде, изплюй най-сетне камъчето, бе човек!

— Иън ми простреля рамото!

— Може да се е целил в мъжа, с когото ти се биеше.

— В такъв случай е не само жалък стрелец, но е избрал и неподходящия миг. Аз вече бях ликвидирал онзи тип и тъкмо си бършех кръвта му от ръцете, когато изстрелът ме улучи.

Алекс изскърца със зъби. Знаеше, че Олуин от самото начало не хареса момчето. Намираше го прекалено нагло и необуздано — черти на характера, които Алекс беше извинявал с младостта му. Но това сега беше далеч по-тежко обвинение и въпреки личните разногласия, Олуин никога не би твърдял без причина подобно нещо.

Шумоленето на черна габардинена пола напомни на двамата мъже, че може да има още една свидетелка и двамата впериха въпросително погледите си в Диърдри.

— Аз…аз не зная…Всичко стана толкова бързо…

— Помислете — каза меко Олуин. — Може да се окаже много важно.

Тя смръщи чело и се напрегна да извика в паметта си онези панически мигове, но й попречиха, защото изведнъж зърна дулото на мускет, насочено към гърба на Камерън.

— Виждаш ми се май прекалено умничък, Маккейл — каза делово Иън. — От първата ни среща бръмчиш като досадна муха наоколо ми.

— Би ли ни обяснил, ако обичаш, какво значи всичко това? — попита Камерън с леден глас. — Но ще трябва да е дяволски убедително обяснение.

— Всичко по реда си! Маккейл, хайде измъкни пистолетите, този в ботуша и онзи в пояса. Бутни ги с крак към мен и не се опитвай да ми излизаш с номера, иначе момичето ще ти падне в скута, ама не баш както ти се надяваше.

Той насочи пушката към Диърдри, но Алекс веднага застана между него и уплашената камериерка.

— Остави жените извън играта, момче! Ако имаш сметки за уреждане с Олуин или с мен, каквито и да са те, трябва да ги оправим между нас.

— Не съм ти момче, Камерън! — ухили се Иън. — И повече няма да ти позволя да ме командваш, както ти скимне.

— Но защо искаш да ни убиеш? — попита Алекс. — Какво се надяваш да постигнеш?

— О, нямам намерение да те застрелям, Аликзандър Камерън, защото мъртъв ще имаш само половин цена.

— За наградата ли се лакомиш? — изсъска Олуин. — Искаш да издадеш кръвния си роднина за няколко жалки жълтици?

— Десет хиляди крони не са за пренебрегване и ако Малкълм Кембъл ще изпита удоволствието да изпрати Камерън собственоръчно в отвъдното, ще даде и два пъти повече. А що се отнася до кръвното ни родство — ухили се той още по-злобно, — то изобщо не съществува, освен ако и той не е като мен копеле на някой Кембъл.

— Кембъл?

— Гордън Рос Кембъл от Дъндуун е името ми и по една случайност приличам поразително на Иън Камерън от Гленгарън, толкова му приличам, че и двамата не усетихте подмяната.

Алекс бе научил още преди години да владее до съвършенство израза на лицето си и само туптящата вена на слепоочието издаде гнева, който се надигаше в него. Явно беше остарял или бе станал невнимателен…Никога не се бе съмнявал в идентичността на младежа, защото го очакваха и защото им беше донесъл писма от Доналд. И през ум не му бе минало, че са успели да заловят куриера и да го подменят. Дали толкова силната носталгия не беше отслабила способността му трезво да преценява.

— Откъде знаеше, че брат ми е искал да прати някого във Франция да ме посрещне и как ме откри?

— Беше ни ясно, че Лохийлс все някой ден ще те извика, теб, Камшройнайх Дъб, а си имаме в замъка Акнакери и шпиони. Когато младият Гленгарън, горд с важната си мисия, напусна замъка, той и придружаващите го бяха заловени и докарани в Инвъреъри. Отначало се държа, разбира се, неразумно и не искаше да издаде къде трябва да се срещнете, но полека-лека го накарахме все пак да проговори…

Това означаваше, разбира се, че бяха подложили човека на мъчения. Алекс изскърца със зъби, за да овладее безсилния си гняв.

— Поздравления — добре си изигра ролята. — Не разбирам само защо не удари много по-рано. Възможности имаше предостатъчно.

— Щеше да е твърде рисковано да се опитам да те победя сам — призна момчето. — А сега двайсет души мъже чакат отвъд река Спин, за да ми помогнат.

Алекс посочи труповете на хората от Черната стража.

— Значи тези тук не си ги уведомил ти?

— За такъв идиот ли ме смяташ? Нима ще седна да си деля наградата с подобни кретени? А сега край на приказките! В това положение твоето красноречие няма да ти помогне, пък и аз нямам никакво време за губене.

— Остави жените да си вървят. — Алекс не отделяше очи от лицето на младежа. — Те нямат нищо общо с всичко това и съдбата ни изобщо не ги интересува.

— Да ги пусна, така ли? Прав си, наистина няма смисъл да влача със себе си тази ирландска слугиня — посочи той пренебрежително Диърдри. — Но другата? Съпругата на Аликзандър Камерън? — Кембъл прокара лакомо език по устните си. — На нея херцогът ужасно ще се зарадва. Лохийлс сигурно ще даде за вдовицата на брат си доста закръглена сумичка откуп, а дотогава Аргайл ще може да се забавлява с нея колкото си иска и да я ощастливи с някое копеле…

Катрин си пое дълбоко дъх, преди да вдигне приклада за удар. Когато дойде на себе си край потока и установи, че жива душа не се интересува от нея, тя се запъти към каретата, за да даде израз на възмущението си от подобно равнодушие. Все още леко замаяна, отначало даже не забеляза, че мъжът, когото познаваше като Иън Камерън, заплашва с мускета си останалите. Едва когато Диърдри й даде зад широкия гръб на Аликзандър предупредителен знак, разбра каква нова драма се разиграва.

Няколко секунди изпита изкушението да се измъкне незабелязано, но вместо това се наведе и откопчи оръжието от още топлите пръсти на един войник. Сърцето й биеше до пръсване, докато се промъкна изотзад. Диърдри следеше с широко отворени от ужас очи всяка нейна крачка, докато Алекс се преструваше, че не я е видял и отвличаше с приказки вниманието на младия Юда.

Въпреки това Гордън Рос Кембъл усети в последния миг инстинктивно опасността и хвърли поглед през рамо с пръст на спусъка. Ударът на Катрин с приклада го улучи в скулата и отвори рана от окото до ухото. Алекс се хвърли бързо върху него и отклони ствола на мускета нагоре, така че изстрелът на Кембъл не улучи никого. Още първият му удар в брадичката накара младежа да хвърли оръжието, при втория удар той залитна срещу каретата, а третият му струва няколко зъба.

Само за миг лицето му се обля в кръв, защото носът му беше смазан и той не намери сили да се защити от ударите, нанасяни като с чук, които се стоварваха върху него — отляво, отдясно, отляво…

Кембъл се свлече на колене, но Аликзандър го вдигна да се изправи и го държеше здраво с едната ръка, докато продължаваше да го налага безмилостно с другата.

Катрин смяташе, че касапницата преди малко е била върха на всички въобразими ужаси, но се оказа още по-страшно да гледа и наблюдава кръвожадния израз в очите на Камерън, който пребиваше сега до смърт човека. Тя се втурна ужасена към него и спря ръката му.

— Спрете! Спрете! Та вие ще го убиете!

— Той си го заслужи! — изръмжа Алекс. — Хайде, пуснете ме!

— Не! Няма да допусна да го убиете. Погледнете го. Вижте само как сте го подредил! Не е ли достатъчно?

Да не бяха сълзите в очите й, Алекс щеше чисто и просто да я отблъсне. Но въпреки яростта си проумя, че тя се е намесила не от състрадание към Кембъл, а от страх той да не загуби човешкия си облик и подобие.

— Моля ви… — пръстите й се вкопчиха в ръката му. — Алекс, моля те, остави го на мира! Той не заслужава…

В отчаянието си Катрин дори не забеляза, че изведнъж заговори на „ти“, но на него това му направи впечатление и той свали бавно вдигнатия си юмрук и пусна ризата на Кембъл. Почти в безсъзнание и с кървава пяна на устата момчето се свлече покрай каретата на земята.

Катрин се притисна облекчено към гърдите на Аликзандър, прегърна го през кръста и зарови лице в рамото му.

Диърдри, която досега беше стояла като вцепенена, се отпусна на колене до Маккейл и се разхълца, скрила лицето си в шепи.

— Нали ти заповядах, ако се стигне до насилие, да избягаш и да се скриеш?

Беше толкова успокояващо да облегне глава на силното му рамо, че Катрин вдигна пряко воля очи. Лицето на Аликзандър вече не беше разкривено от гняв, а очите му…очите му бяха станали сякаш по-дълбоки и по-непроницаеми от океана. По-дълбоки, по-топли, по-сигурни.

Алекс усети страха й и нуждата й от закрила, най-голямото му желание беше да я притисне отново към себе си и да я увери, че в неговите прегръдки ще е завинаги сигурна и защитена. Само веднъж в живота си беше изпитвал такова желание да закриля някого и да го брани и споменът за това, колко безпомощен се бе оказал тогава, го накара да откъсне внимателно от себе си ръцете на Катрин и да избегне погледа й.

— Нямаме много време — каза той трезво. — Можете ли да отидете с Диърдри до потока и да напълните манерките, докато аз се погрижа за каретата?

Тя хвърли поглед към неподвижното тяло на Кембъл.

— А с него какво ще стане? А с тези… с тези тук? — Катрин посочи разхвърляните наоколо трупове.

— Този нехранимайко може, ако ще, да се удави в собствената си кръв. Що се отнася до останалите — нали един от тях успя за съжаление да ни се изплъзне и ако се върне с подкрепление, то ще започне навярно с това, че ще изкопае тук седем гроба. Тъй или иначе, надявам се от все сърце, бандитите да бъдат достатъчно много, за да го сторят, а ние ще спечелим по този начин по-голяма преднина.

Студенината в гласа му накара Катрин да изтръпне и тя се запъти без дума повече с Диърдри към потока.

— Не беше ли малко груб с нея? — каза Олуин. — Струва ми се, че е доста разстроена и има защо.

— Тя е по-силна, отколкото мисли, и ще го преживее.

— Ами ти? Още колко време смяташ да държиш сърцето си зазидано? Ани е мъртва, Алекс, и нищо не може да я върне. Престани най-сетне да се наказваш за нещо, станало преди петнайсет години.

Алекс изпразни с мрачно лице един от сандъците.

— Какво общо има, по дяволите, Ани с всичко това?

— Знаеш го по-добре от мен. Бързаш да извикаш духа й веднага щом усетиш, че сърцето ти все пак не е от камък. С това вредиш сам на себе си, Алекс.

— Аз я обичах, Олуин. И понеже я обичах, тя трябваше да умре.

— Не мисля, че Ани би го изтълкувала така.

Вторият тежък сандък се стовари шумно на земята.

— Искаш да забравя какво се случи? Трябва ли чисто и просто да забравя Ани?

— Разбира се, че не, но…

— Или трябва да пренебрегна факта, че един от зверовете, на чиято съвест лежи Ани, още е жив и заедно с други изроди ме преследва?

— Ти затова ли се върна? Искаш да ликвидираш Малкълм Кембъл?

Алекс погледна изпадналия в безсъзнание Гордън Рос Кембъл.

— Ако щеш ми вярвай, но от години не бях похабявал нито една своя мисъл за Малкълм Кембъл. Тази свиня си постла преди петнайсет години пътя към ада и дали ще се пържи по-рано или по-късно сред пламъците, няма всъщност никакво значение… Но ако този плъх напусне дупката си и ми пресече случайно пътя, разбира се, че ще го ликвидирам с най-голямо удоволствие, но нямам намерение да го търся. Не, това наистина не е причината за моето завръщане.

Олуин въздъхна.

— Вашите пътища могат да се пресекат по-скоро, отколкото би искал, ако наистина двайсет души мъже ни чакат на отвъдния бряг на реката… Планираната малка обиколка през форт Уилям ще трябва явно, при новото положение на нещата, да отпадне, не мислиш ли?

Въпросът беше реторичен и вместо отговор Алекс високо изруга, докато събираше оръжието на хората от Черната стража. Когато се върна при каретата, изтръпна, като зърна пепелявосивото и плувнало в пот лице на приятеля си, който беше изчерпал очевидно последните си сили.

— Трябва да поемем риска да се смъкнем по стръмнината, без някой да върви пеша — обясни той на двете жени, които се върнаха от потока. Катрин погледна изпразнените си сандъци, но се отказа от възражения. Все още беше толкова бледа, че фините сини жилки прозираха през кожата й. — Ще карам колкото може по-бавно, но дори ако стигнем живи в долината, последната част от пътя няма да е детска игра.

— Тревожите се заради човека, който успя да избяга? — попита Диърдри.

Изразителните кафяви очи на камериерката умоляваха Алекс да не казва на Катрин, че двадесетимата мъже, с които се беше похвалил Кембъл, могат да се окажат далеч по-голяма опасност и той я разбра.

— Онзи тип трябва да е вече на половината път за форт Уилям, но докато успее да формира отряд, ние отдавна ще сме вече далеч.

— Помогни ми да се кача на капрата — простена Олуин със стиснати зъби. — Трябва ти някой, който да командва спирачката.

— Вашата мъртва тежест няма да е от особена полза — каза спокойно Диърдри, докато сключваше с още един поглед мълчалив договор с Алекс. — Аз мога да управлявам впряга, господин Камерън, а вие ще имате нужда от цялата сила на мускулите си за спирачката.

Восъчнобледото лице на Олуин не оставяше на Алекс друг избор.

— Съгласен, госпожице О’Шей! Може би ще успеем с обединени сили да стигнем невредими в долината.

— Готова съм на всичко, сър, за да можем господарката ми и аз да напуснем час по-скоро вашата прокълната от бога страна — отвърна сърдито ирландката. — Както виждам, онзи с косата е седнал на рамото ви, а той не е приятен спътник.