Кони Мейсън
Лъвът (6)

5

Ариана огледа нервно дървената ракла с дрехите си, сякаш погледът й можеше да проникне през дървото и да зърне скритата сред тях стъкленица. Изпитваше неописуем страх, че Лайън също би могъл да я види. Откакто Едрик я беше напъхал в ръцете й преди три дни, животът й се бе превърнал в същински кошмар. Изпитваше угризения, задето предава народа си, като отказва да изпълни молбата на Едрик, но нямаше куража да убие Лайън. Независимо дали й харесваше или не, той беше неин съпруг, и в действителност никога не бе я наранил.

През последните три дни Лайън се прибираше късно и бързаше да се отпусне в леглото, изморен от тежкия труд. След като цели пет години не бе полагал грижи за земите си, сега имаше много неща за вършене, които отнемаха цялото му време и енергия. Но въпреки умората, всяка нощ той посягаше към нея и сякаш черпеше сили от извивките на тялото й, докато бавно и методично я водеше към върха, където и тя го желаеше също толкова отчаяно, колкото и той нея.

И всеки път Ариана се бореше с емоциите, които я връхлитаха, бореше се да му устои, докато тялото й не я предадеше и не се отпуснеше под ласките му. Лайън знаеше, че ще надделее и се наслаждаваше на властта, която имаше над нея. А след това омразата и отчуждението се завръщаха и Ариана страстно се кълнеше, че това никога няма да се повтори.

Но то се повтаряше, нощ след нощ.

Потънала в мислите си, Ариана се сепна, когато Терса влезе в спалнята, а погледът й припряно обходи стаята. Щом видя, че господарката й е сама, момичето пъхна сгъната бележка в ръката й. Ариана изгледа изпитателно слугинята, после внимателно разгъна бележката.

— Откъде взе това?

— Едно хлапе го пъхна в ръката ми на двора. Никога преди не съм го виждала. Каза, че е за господарката и побягна.

— Благодаря ти, Терса. Свободна си.

— Да, милейди. — Терса направи дълбок реверанс и напусна стаята, а Ариана зачете посланието.

Бележката съдържаше само едно изречение. „Не ме предавайте“. Не беше подписана, но в единия ъгъл бе изписан инициалът „Е“. Едрик!

Ръцете й се разтрепериха, а погледът й се стрелна към раклата, където бе скрила отровата — толкова примамлива и така смъртоносна. А в следващия миг без всякакво предупреждение вратата се отвори и Лайън нахлу в стаята. Ариана бе толкова изумена да го види в спалнята по това време на деня, че изпусна бележката, и докато тя се спускаше към земята и кацаше плавно до краката му, на лицето й се изписа ужасена гримаса. Лайън присви очи и вторачи поглед в мъничкото листче в краката си. Ариана се спусна да го вземе, но той се оказа по-бърз.

— Какво е това, милейди? — попита хладно той и набързо прегледа бележката. Щом разбра от кого е, очите му се заковаха презрително в нея.

— Н-нищо, милорд — заекна Ариана, която безуспешно се опитваше да намери някакво правдоподобно обяснение.

— Наричаш нищо послание от своя любовник? — Той размаха бележката пред лицето й, а лицето му се смрачи. Беше тръгнал към дома си в безоблачно настроение, с намерението да изведе съпругата си на езда, а сега едва се сдържаше да не се нахвърли върху й. — Инициалите ми подсказват, че трябва да е от лорд Едрик.

— Той не ми е любовник — тръсна глава Ариана, но не намери сили да отрече, че бележката е от Едрик.

— Нито пък някога ще бъде — отвърна ядно Лайън. — Какво иска Едрик от теб? Какво сте замислили вие двамата?

— Нищо… съвсем нищо, милорд.

— Можеш ли тогава да ми обясниш какво означава тази бележка?

Ариана преглътна мъчително и поклати вяло глава.

— Не мога, милорд.

— Не можеш или не искаш?

— Все едно. Набийте ме, ако желаете, но нищо не мога да ви кажа. Бележката е толкова непонятна за мен, колкото и за вас — излъга тя, макар и не особено убедително.

Лайън вторачи свирепо поглед в нея. Ариана беше негова съпруга. Как се осмеляваше Едрик да се опитва да му я отнеме? Ако не беше крал Уилям, още сега щеше да иде в Блекхийт и да прониже коварния саксонец от гръкляна до слабините.

Ариана стоеше пред него, с широко отворени очи, и излъчваше невинност и детинска простота, сякаш му се надсмиваше. Нима го смяташе за глупак? Тя отлично знаеше за какво се отнася бележката, но беше готова по-скоро да изтърпи тежко наказание, отколкото да му каже. Тя дори нямаше представа как огромните й зелени очи, замъглени от страх и решимост, го омайваха, предизвикваха го, караха тялото му да се гърчи от желание. Как можеше да остане безучастен при вида на крехкото й телце, с гордо изправените й рамене, малките й, заоблени гърди и изящни ръце, свити в юмруци край бедрата й? Господи, как желаеше тази жена! Желаеше лъжливата малка вещица!

— Ще ти дам последен шанс, Ариана — изрече глухо той. — Кажи ми какво означава бележката и ми се закълни във вярност, и няма да те накажа. Ако продължиш да ме лъжеш и да престъпваш съпружеските ни клетви, ще изтърпиш жестоко наказание. Десет удара с камшик вероятно ще те накарат да размислиш и да освежиш паметта си.

Заплахата му беше лишена от смисъл, макар че Ариана нямаше откъде да го знае. Лайън Нормански никога не би посегнал на жена, още по-малко пък на собствената си съпруга, но се надяваше заплахата му да я стресне достатъчно, за да развърже езика й. И щом видя как лицето й пребледня, а тялото й безпомощно се олюля, разбра че е успял. Но той тепърва щеше да узнае колко смела жена е всъщност крехката му съпруга. Ариана бързо се съвзе и възвърна предишния си кураж.

— Набийте ме, милорд, щом така желаете, но никога няма да се закълна във вярност пред вас. Повярвайте ми, не знам какво означава тази бележка. Нямам представа за какво се отнася.

Острите черти на лицето му потъмняха, докато Лайън се бореше да се овладее. Не беше за вярване, че Ариана продължаваше да отрича. Десет удара с камшик щяха да повалят дори силен мъж и можеха да убият крехка жена като нея, но тя явно предпочиташе да понесе наказанието, вместо да предаде саксонския си любовник и да се закълне във вярност на един нормански войн. Ако не излезеше веднага от стаята, трудно щеше да се въздържи да не изпълни заканата си, толкова силен бе гневът му. Проклета да е Ариана и нейното упорство!

— Сигурно ти трябва малко време, за да премислиш решението си — изрече Лайън, щом гневът му се охлади достатъчно, за да говори нормално. Не разбираше ли тази жена, че той предпочита да изследва тялото й с устните и дланите си, вместо да го нашари с камшик? — Ще те оставя да помислиш над наказанието си и да направиш своя избор. По-късно ще се върна да чуя решението ти.

Ариана чакаше със сдържан дъх Лайън да излезе. Тялото й беше отмаляло, главата й бе замаяна от ужас. Неведнъж бе изтърпявала гневните удари на игуменката в манастира, но подозираше, че те ще са нищо в сравнение с грубия камшик от сурова кожа, размахван от мъж със силата и енергията на Лайън. Щеше ли да оживее? Все едно, в момента просто нямаше друг избор. Кажеше ли на Лайън за отровата, несъмнено щеше да си изпроси далеч по-сурово наказание. Или даже смърт. Слава богу, че той не беше намерил скритата стъкленица.

Внезапно Ариана осъзна, че Лайън още не е излязъл и я гледа вторачено.

— Какво… какво има, милорд?

Той не каза нищо, само продължи да я гледа, а в ледено сините му очи горяха дяволски пламъчета. Когато посегна към нея, тя простена и отстъпи назад. Той обаче улови ръката й и рязко я привлече към себе си.

— Ти си магьосница, Ариана. С каква черна магия ме оплете в мрежите си? Заслужаваш най-суровото наказание на света, но вместо това ми се иска да вкуся устните ти, да докосна примамливата ти плът.

Устните му притиснаха нейните. Целувката му не беше нежна, не, беше гневна е неопрощаваща, и все пак отвъд гнева Ариана почувства мекота и жар, които не можеха да я оставят безчувствена. Неспособна да се сдържи, тя разтвори устни за порива на безпощадния му език. Лайън знаеше, че не бива да я докосва, още не, поне докато гневът му не отшуми, но беше безсилен да се сдържи. Когато ставаше въпрос за Ариана, той не съумяваше да се контролира. Тя го докарваше до ръба на лудостта и отвъд него.

Коленете й се огънаха и тя се пристисна към него, за да не се олюлее. Лайън я вдигна на ръце и я отнесе до леглото. Той не си направи труда да я съблече, нито пък себе си. Само повдигна роклята и туниката й до кръста, смъкна бричовете си и се отпусна върху нея. Ариана почувства ръцете му върху себе си — изучаваха най-интимните кътчета от тялото й и вършеха онези познати неща, които я оставяха без дъх и замъгляваха ума й. Опита се да му се противопостави и да се измъкне от хватката на силните му ръце. Предпочиташе да изтърпи ударите на камшика, вместо отново да попадне в плен на непреодолимата му мъжественост.

Той нахлу в нея с бурен и нетърпелив тласък и почувства, че само секунди го делят от екстаза. Мислено се укори, задето гневът и страстта му го бяха довели дотук, бяха отнели волята му и здравия му разум. Любовта не бе предназначена да наказва, но господ му беше свидетел, че не можеше да се сдържи. Безмълвната молитва сякаш го успокои и мигом устните му се смекчиха, а ръцете му се спуснаха нежно по тялото й. Но беше твърде късно. За него краят наближаваше и макар да знаеше, че няма да достави никакво удоволствие на Ариана, вече нямаше сили да го удържи.

Тялото й се напрегна, докато бедрата му пошляпваха ритмично в нейните, а езикът му превземаше устата й. В този миг тя изпитваше слаба утеха от мисълта, че той никога няма да узнае колко й се иска да му отвърне със страст, колко живо се чувства тялото й при допира на ръцете му. А после почувства как той се скова и сякаш замря, и разбра, че вече е твърде късно за нея. Лайън не искаше да я люби, искаше да я накаже и унизи. И тази мисъл й причиняваше същата болка, както яко я бе ударил.

Господи, как мразеше това норманско копеле!

Но достатъчно ли го мразеше, за да налее в чашата му отрова?

В този момент ненавистта я заслепяваше достатъчно.

Лайън изля горещото си семе в нея и веднага се изтърколи от тялото й. Беше утолил физическата си нужда да я притежава, но не бе изпитал истинска наслада от акта. Чувстваше се омерзен и засрамен от онова, което току-що бе сторил. Не беше искал да стане така. Искаше да я види топла и задъхана под себе си, жадуваща да изпита ласките му, с разтворени устни и потна плът. Уви, сега беше твърде късно за съжаление. Ако си дадеше вид, че се разкайва, Ариана щеше да го вземе за слабост и никога нямаше да успее да въведе ред в брака си. Не, не биваше да изразява съжаление или да изпитва милост. Щеше да я остави да мисли, че това е било само прелюдия към побоя, който й бе обещал.

Лайън се изправи, вдигна и закопча бричовете си и отново вторачи поглед в Ариана. Уплашеното й изражение за пореден път го накара да изпита разкаяние, но той бързо се овладя.

— Скоро ще се върна да узная отговора ви, милейди. Закълнете се във вярност към мен и ми обяснете какво означава тази бележка, и веднага ще забравим всички неприятности. Ако обаче продължите да мълчите, ще ви накарам да съжалявате за упорството си.

След като не последва отговор от нейна страна, Лайън рязко се обърна и излезе от стаята. Надяваше се да я е стреснал достатъчно, за да изтръгне истината от нея, защото господ му беше свидетел, че не би могъл да нарани нежната й плът.

Все още просната на леглото, Ариана остана вторачена във вратата. Ръцете й краката й бяха безпомощно отпуснати, а роклята й се диплеше в безпорядък около кръста й. Тялото й гореше, а душата й изгаряше от омраза. Господи, как само мразеше норманското копеле! Този път Лайън Нормански я бе унизил отвъд границите на поносимото. Само да можеше, щеше да го убие… Да го убие…

Ариана замръзна, внезапно спомнила си за стъкленицата с отрова, която все още стоеше скрита в раклата й. Да убие Лайън? Да, той заслужаваше да умре. След малко щеше да се върне и брутално да я пребие. Десет удара с камшик! Тя едва ли щеше да понесе повече от пет. А после той щеше да стане единственият господар на Крагмер и да има свободата да си вземе жена по свой избор. Това ли искаше Лайън? Затова ли смяташе да й нанесе десет удара с камшик, вместо да се спре на някое по-меко наказание?

Тя се надигна вяло от леглото, а в замъгленото й съзнание отекнаха думите на Едрик: „Не ме предавайте“. Като в някакъв транс, Ариана се запъти към раклата. Очите й бяха съвсем празни, докато повдигаше капака и търсеше с поглед стъкленицата. Намери я лесно, а после я вдигна към светлината и се вторачи в мътната течност с животински ужас. Кой би могъл да си помисли, че нещо толкова невинно на вид би могло да причини нечия смърт?

Ариана се обърна и обходи с поглед стаята. Очите й се спряха на каната с вино, която Терса бе донесла по-рано. Лайън имаше навика да си налива по чаша вино всяка вечер. Понякога дори настояваше и тя да му прави компания. Като замаяна, Ариана се запъти към каната. Движеше се като в сън. Ръцете й и цялото й същество се разтрепериха, докато отваряше мъничката стъкленица и я надвесваше над виното.

Не, не можеше да стори това! Без значение каква дълбока ненавист изпитваше към норманския си съпруг, Ариана не можеше да отрече, че нещо дълбоко и неизразимо я свързваше с Лайън. Някакво чувство, което се луташе между омразата и любовта. Между ада и рая. Чувство, което не можеше да назове. Лайън я измъчваше до безпаметност и й доставяше повече удоволствие, отколкото някога бе познавала.

Но той щеше да я пребие с камшик, нашепваше й едно мъничко дяволче дълбоко в нея. Може би дори щеше да я убие.

Тя го мразеше. Лайън заслужаваше да умре заради онова, което току-що й беше причинил. Беше използвал единственото си мъжко оръжие, за да я унизи.

Ариана наклони стъкленицата. Две кръгли капки се изтърколиха и се разнесоха по повърхността на виното. Тя разклати стъкленицата и после, много внимателно, остави още две гъсти капки да докоснат гладката повърхност на алената течност. Спомни си какво й беше казал Едрик за силата на отровата, затова побърза да затвори шишенцето и припряно го пъхна в джоба в един скрит шев на роклята си. Неспособна да мисли, тя се върна на леглото, седна и сви ръце в скута си. Все още седеше в същата поза, когато Лайън се върна в стаята два часа по-късно.

Ариана се сепна и вдигна очи, когато чу металното изщракване на вратата, която се затвори зад него. Той стоеше неподвижно в средата на стаята, с камшик в ръка. Ариана потръпна от отвращение. Нима възнамеряваше да я бие тук, в общата им спалня?

Лайън присви очи, вторачил поглед в Ариана, сякаш се опитваше да прочете мислите й. После внезапно погледът му се отмести от нея и се закова на каничката с вино, поставена на ниската масичка край леглото. Ариана пребледня, разтърсена от мисълта, че той някак е разбрал какво е сторила. Лайън отпусна камшика и крайчето му се повлече по земята, докато той вървеше към леглото. Спря само на няколко инча от нея. Ариана сведе безпомощно поглед, изплашена, че ако срещне студените му сини очи, ще разкрие вината си, ще му каже какво е извършила.

— Ще се закълнеш ли във вярност към мен? — запита кротко Лайън. — Ще ми кажеш ли какво означава бележката на лорд Едрик?

— Не. — Ариана все още отказваше да го погледне в очите. — Не мога. — Тя сведе глава и зачака гневът му да се излее върху нея с цялата сила на камшика.

Лайън се вгледа в нея. Шията й беше снежно бяла и по детински уязвима. Един непокорен кичур коса се виеше на тила й. За миг Лайън изпита непреодолимо желание да го докосне, но се сдържа. Запита се дали след този ден, след като бе научил всички тези неща, изобщо някога би могъл да й вярва. Сребристите й коси, които се спускаха като водопад по приведените й рамене, само прикриваха колко черна е всъщност душата й.

— Готова ли си да понесеш наказанието си? — Ръката му се сви около дръжката на камшика. Ариана трепна.

Очите й излъчваха странен блясък, а лицето й бе сгърчено от страх, когато се изправи и му поднесе гърба си.

— Да, милорд. — Гласът й трепна. — Ще ви помоля само, ако имам нещастието да умра под ударите на вашия камшик, да ме погребете до баща ми и братята ми. — Тя стисна ръце и зачака стоически.

— Жаден съм — пророни неочаквано Лайън. — Надявам се, че виното ще ми даде сили да извърша онова, което ми предстои.

Господи! Ариана почувства как цветът се отдръпна от лицето й. Тя рязко се обърна, видя как Лайън си налива чаша вино, и в този миг се почувства потресена от онова, което бе извършила. Ръката й се стрелна към устните й, за да заглуши напиращия писък. Не! Не! Тя не искаше неговата смърт! Той беше твърде млад, толкова силен и пълен с живот. Помисли си, че трябва да е била полудяла, за да извърши нещо толкова долно, така недопустимо. Какво бе сторила? Лайън поднесе виното към устните си и в същия миг Ариана извика и посегна да избие чашата от ръката му. Пръстите й докоснаха гладкото стъкло и няколко гъсти капки от кърваво червената течност се плиснаха върху бледо синята материя на роклята й.

Лайън я изгледа така, сякаш току-що е изгубила разсъдъка си.

— Ако си искала да пийнеш вино, трябваше само да поискаш. Ето, вземи — каза той и й подаде чашата. — Готов съм да го споделя с теб.

Ариана се втренчи в чашата, обзета от смъртен ужас. Нима крехкият й живот щеше да свърши така, с грозна агония на пода на тази спалня, отровена от собствената си ръка? Щом така й беше писано, така да бъде. Тя пое чашата, обгърна я с две ръце и за последен път погледна над ръбчето й мъжа, когото при други обстоятелства би могла да обикне. После решително я поднесе към устните си.

Внезапно чашата се изтръгна от ръцете й, а алената течност се разля по пода и стените.

— Малка глупачка! Готова си да умреш, и за какво? За една изгубена кауза? За един мъж, който е готов да те използва за политическите си щения?

— Кой ти каза? — прошепна като замаяна Ариана и за миг й мина през ума, че Лайън трябваше да й позволи да пие от отровната течност. Така поне щеше да си спести усилието да я убие със собствените си ръце.

— Вещицата.

— Надая? Откъде… — В миг думите й замряха. Надая знаеше всичко, което се случваше зад стените на този замък. Но защо бе казала на Лайън?

— Не ме питай как е разбрала. Спря ме на стълбите, докато идвах насам. Каза ми само едно изречение — да внимавам с виното. Не ми трябваше много време да се досетя какво е имала предвид.

— Надая — повтори глухо Ариана.

— Надая — каза твърдо Лайън. — Къде е остатъкът от отровата? Или си я сипала всичката?

Беше твърде късно да отрича очевидното; Ариана извади стъкленицата от джоба си и безмълвно я подаде на съпруга си. Той се вторачи в нея за миг, после грабна каната, отиде до прозореца и с гневна клетва на устните изля и отровата, и виното. Когато отново се обърна и я погледна, на лицето му имаше сурово, смразяващо изражение.

Ариана вече бе осъзнала, че е действала необмислено, водена от порива на страстите си, но в същото време знаеше, че никога не би позволила на Лайън да пие от отровното вино. Въпреки заплахата от сурово наказание, тя във всички случаи щеше да му каже за отровата и да го спре, дори това да означаваше да умре в ръцете му заради несторения грях.

Сега тя го погледна прямо, с изправени рамене и гордо вдигната глава. Една саксонка никога не би показала страх пред Лайън Нормански.

— Готова съм да понеса наказанието си, милорд — каза тя и срещна погледа му без да трепне.

— Съблечи се.

Ариана видимо потръпна, но направи каквото й бе наредил. Застана пред него, гола и уязвима, и отново го погледна право в очите. Той прокара дръжката на камшика по гърдите й, докосна с него зърната й, и когато те се свиха в отговор, сърцето му подскочи. Ариана сдържа дъха си, когато дръжката на камшика, водена уверено от ръката му, се спусна към корема й и към пухкавите светли косъмчета в основата на бедрата й. А когато камшикът се пъхна между краката й, тя извика сподавено.

— Обърни се — нареди й дрезгаво Лайън. Той вече бе болезнено възбуден, но бе твърдо решен да не позволи това да го разсее. Ариана отново му се подчини и се обърна с гръб към него. — Би било жалко да бележа с камшика тази хубава бяла плът.

Дръжката на камшика отново се раздвижи, но този път се спусна към издадените хълмчета на седалището й. Те импулсивно се свиха — от страх, си помисли той, но спонтанното движение му се стори непоносимо възбуждащо. Бедрата й бяха издължени и крехки, краката й — гладки; Лайън си спомни какво е да ги чувства, обгърнати около кръста му, докато навлиза в сладките дълбини на нейната женственост. Възбудата му се усили. Ариана се осмели да погледне през рамо и го видя, застанал зад нея, с камшик в ръка, а очите му горяха като въглени от желание.

— Готова съм, милорд. Не мога да понеса да чакам повече.

— Мили боже, не мога! Десет камшика ще те убият. А ти може би носиш моето дете. — Той сграбчи ръката й и рязко я извърна към себе си. Опитваше се да не гледа твърдите й, заоблени гърди с коралови връхчета. — Това е работа на лорд Едрик, нали? Той ти е дал отровата. Нямам представа как си успяла да се срещнеш с него без моето знание, но се кълна, че това ще си остане последната ви среща. Ще наредя да те наблюдават нощ и ден. И ако някой в моя дом си позволи да прояви нелоялност към мен, ще бъде сурово наказан, без значение кой е той. Що се отнася до клетвата ти във вярност към мен, аз не искам клетви от жена, която вече е доказала, че не може да й се вярва.

И сякаш за да потвърди думите си, той стисна брутално ръката й.

— Предупреждавам ви, милейди. Не се опитвайте отново да изпробвате търпението ми. Следващия път едва ли ще ви простя толкова лесно. — С тези думи той се завъртя и излетя като вихър от стаята, а камшикът се повлече покорно след него.

Няколко минути Ариана остана вторачена във вратата, неспособна да повярва, че наказанието й се е разминало. Очакваше всеки момент Лайън да промени решението си и да се върне, размахвайки отмъстително камшик. Когато най-после осъзна, че той няма да дойде отново, Ариана се отпусна отмаляла на земята.

 

Ариана нямаше представа колко дълго е лежала на земята, толкова злощастна се чувстваше. Накрая се надигна и започна да се облича. Движенията й бяха бавни и вели, а мислите и емоциите й — замъглени. Все още не можеше да повярва, че изобщо й е хрумнало, макар и за кратко, да отрови Лайън. Та той едва не бе изпил онази чаша с вино! И все пак нямаше да я изпие, защото Надая го бе предупредила.

И веднага щом мислите й се завъртяха около Надая, Ариана я видя, застанала насред стаята. Младата жена се сепна. Но все пак, старицата беше вещица. Можеше да се появява и изчезва, без никой да я чуе или види.

— Добре ли сте, милейди? — запита я Надая. Блестящите й очи се вторачиха в Ариана с плашеща настойчивост.

— Би трябвало да се замислиш за здравето ми, преди да кажеш на Лайън за отровното вино — отвърна хапливо Ариана. — Никога не съм очаквала точно ти да ме предадеш, Надая. Откъде разбра?

— Аз не съм предател, Ариана. Знаеш, че виждам неща, които остават невидими за останалите. На Лайън не му е дошло времето да умре. Крагмер се нуждае от него.

Ариана отново изпита угризения.

— Но аз нямаше да позволя той да умре. Твоите видения не ти ли показаха, че нямаше да позволя на Лайън да изпие виното? Знаеш, че сега той има пълното право да ме убие за онова, което сторих, нали?

— Виденията ми не винаги са достатъчно ясни. Освен това, не бих предупредила Лайън, ако смятах, че има вероятност той да ви нарани. В деня на вашата венчавка ви предупредих да внимавате с Лайън, милейди. Вие обаче не се вслушахте в думите ми. А сега бъдещето на Крагмер зависи от Лайън Нормански. Вашият живот също зависи от него. Дори да го бяхте убила, както искаше лорд Едрик, това нямаше да ни донесе нищо добро. Веднъж да сложи ръце върху Крагмер, крал Малкълм от Шотландия ще предаде и двама ви с Едрик.

— Какво знаеш ти, дърта вещице! — извика Ариана, отказвайки да приеме онова, което и бездруго вече бе подозирала. — Нямам нужда от лорд Лайън да пази мен и земите ми!

— Чуйте ме добре, милейди. Вие имате нужда от Лайън, също както и той се нуждае от вас. Ако отново го предадете, той ще бъде принуден да ви накаже жестоко.

— Спести ми съветите си. Откога си станала такъв непоклатим защитник на съпруга ми? Ти мразиш норманите не по-малко от мен.

— Времената се менят, Ариана, и ние трябва да се променяме с тях. Видях неща, на които няма да повярвате. — Очите на вещицата се изцъклиха, а гласът й загуби обичайния си тон и тембър. — Норманите ще останат по тези земи. Уилям Завоевателят ще управлява с желязна ръка и всеки, който се осмели да се изправи насреща му, ще падне съсечен от могъщия му меч. Той не прощава на враговете си. А вашето бъдеще е с Лайън. Децата ви ще бъдат васали на Уилям Копелето. Така е отредил господ.

Ариана закри устните си с опакото на ръката си, за да потисне изумения си вик. Наистина ли Надая беше права? Наистина ли нейното бъдеще принадлежеше на Лайън? Не! Ами собствените й видения? Едно от тях вече се бе сбъднало. Тя бе имала възможността да избира дали Лайън да живее или да умре, и бе решила да му подари живота. В последния момент, докато той поднасяше отровното вино към устните си, тя бе посегнала да избие чашата от ръцете му. Ариана затвори очи и си припомни спектъра на смъртта, който бе видяла да надвисва над Лайън. Беше почувствала хладния повей на смъртта. Нейната смърт ли предсказваше това видение или тази на Лайън? Но когато отвори очи да попита Надая, вещицата вече я нямаше. Беше си тръгнала толкова безшумно, колкото бе дошла.

Ариана закрачи нервно из стаята. Стомахът й гладно се обаждаше, сякаш да й напомни, че не беше обядвала, а вече беше време за вечеря. Замисли се дали да слезе долу и да вечеря с Лайън или да си поръча поднос с храна в стаята. Най-сетне, въоръжена с целия си кураж, реши да опипа почвата. Лайън не бе споменал, че й е забранено да излиза от стаята си, а проклета да беше, ако останеше да чака позволение от него, за да се движи свободно в дома си.

Ариана си пое дълбоко дъх и, с разтуптяно сърце, отвори вратата и надникна в коридора. Шепот на гласове привлече вниманието й към тъмния ъгъл, където два силуета стояха притиснати в интимна прегръдка. Когато се разделиха, тя не остана никак изненадана да види Терса и сър Белтан. Ариана затвори безшумно вратата и зачака да се отдалечат.

Броени минути по-късно Терса влезе в стаята й.

— Милейди, моля да ми простите, задето ви причиних неприятности.

Ариана свъси вежди.

— Вината не е твоя, Терса.

— Не трябваше да ви предавам посланието на лорд Едрик. Но как е разбрал лорд Лайън? Вие ли му казахте, че аз…

— Не съм, Терса, успокой се. Въобще не съм споменавала името ти. Лорд Лайън научи от… Всъщност, няма значение как е научил.

Терса видимо се отпусна.

— Както и да е. Съжалявам, че ви предадох бележката. Не беше честно от моя страна. Лорд Лайън винаги е бил добър с мен.

Ариана изсумтя презрително. Нима всички в тази къща, освен нея самата, бяха запленени от съпруга й?

— Не се бой, Терса. Никога не бих те замесила — каза тя и си спомни думите на Лайън, че ще наказва всеки в този дом, който се опита да го предаде. — Внимавай да не го ядосваш. Опасно е.

Терса облиза нервно устни, огледа се подозрително и запита:

— Трябва много да сте го ядосала. Не знам какво пишеше в онази бележка, но лорд Лайън нареди да сложат страж пред вратата ви. Белтан ми каза, че той ще ви пази през деня, докато лорд Лайън е зает. Нали не ви е наранил, милейди? — Загриженият поглед на момичето се плъзна по тялото й, търсейки синини или някакви други следи от нараняване.

Ариана си спомни камшика, с който Лайън бе обходил пипнешком тялото й, и отново се запита защо не я бе набил. В крайна сметка, беше си го заслужила. Дори да я беше убил, нямаше кой да го упрекне за това.

— Лорд Лайън не ме е наранил, Терса. Но не знам какво ме чака за в бъдеще. Той вече ми няма доверие.

— Сигурно много ви обича — пророни замечтано прислужницата. — Баща ми би убил майка ми, ако узнаеше, че се среща тайно с друг мъж. Лорд Лайън е много благороден човек.

— Да ме обича? — Ариана горчиво се разсмя. — Между нас с Лайън няма и капчица любов, Терса. Да вървим, не смятам да умра от глад, само защото Лайън е поставил стража пред вратата ми.

 

Лайън се взираше горчиво в полупразната си халба с бира. Осезателно чувстваше отсъствието на Ариана до себе си. Не й беше забранил да напуска стаята си, но се съмняваше, че тя ще има куража да се появи с салона за вечеря.

Господи! Тя се опита да го убие! Нямаше значение това, че се опита да му попречи да изпие отровното вино в последния момент. Имаше значение само това, че желанието беше налице, подхранвано от мъж, който нямаше търпение да заеме неговото място в леглото й, веднага щом успееха да се отърват от омразния й съпруг. Този човек беше по-лош и от самия дявол. Ето защо Лайън щеше да рискува неодобрението на Уилям — да обсади Блекхийт и да убие коварното саксонско копеле.

Внезапно в салона се разнесе шепот. Лайън пресуши халбата си на един дъх и вдигна поглед точно навреме, за да види влизащата Ариана. Никой друг, освен Белтан, не знаеше, че тя се бе опитала да го отрови, но всички подозираха, че е извършила нещо непростимо, щом Лайън бе поставил стража пред стаята й. Собствените й хора се бояха за нея, а неговите верни рицари просто не знаеха какво да мислят.

Ариана почувства любопитните погледи, които я проследиха, докато прекосяваше салона и заемаше мястото си до Лайън. Тя дори не трепна, но докато се наместваше на стола, държеше погледа си фокусиран върху нещо неопределено в далечината.

Лайън направи знак на слугата да му долее бира, отпи широка глътка и остави халбата си на масата.

— Не очаквах да се присъедините към нас, милейди.

— Надявам се, че не очаквате от мен и да умра от глад, милорд — отвърна Ариана с лъжливо спокойствие.

— Сигурно този път ще се опитате да отровите бирата ми — прошепна той така, че да го чуе само тя.

Ариана видимо пребледня.

— Аз… нямаше да позволя да изпиете отровата. Не можех да го направя.

— Не съм и очаквал да кажеш нещо друго.

— Знаете, че е така. Опитах се да ви спра. Не бих могла да ви убия със собствените си ръце. — При тези думи Ариана сведе глава. — Всъщност, изобщо не искам смъртта ви.

Лайън я изгледа невъзмутимо.

— Спестете ми фалшивите си излияния, милейди.

— Какво смятате да правите с мен сега?

— Може би след като се уверя, че не си заченала, ще те изпратя обратно в манастира. А ако си заченала, ще изчакам да родиш нашето дете, преди да те отпратя. И те съветвам да забравиш лорд Едрик. С малко късмет, скоро ще ти поднеса главата му на поднос.

В гърдите й се надигна гняв, и Ариана инстинктивно вдигна ръка да прикрие устните си.

— Копеле!

— Така си е, не го отричам.

— Вие сте животно, безсърдечно норманско чудовище!

— Вярно. Иначе откъде ще се е взело името ми?