Кони Мейсън
Лъвът (17)

16

В залите отекна шум, който не беше характерен за този ранен утринен час. Ариана се събуди с убеждението, че нещо не е наред. Тя скочи от леглото в момента, когато Лайън се втурна в стаята.

— Облечи се бързо, Ариана. Уилям и неговата армия пристигат.

Ариана имаше много въпроси към него, но той изчезна така бързо, както се беше появил. Уилям, помисли си тя, докато намяташе дрехата си, и се втурна към прозореца. Сърцето й почти замря, когато видя многобройната армия, разположена зад могъщия воин, който достигна до Абернети с величието на завоевател. Тя проследи как Малкълм, заобиколен от своята лична стража, препусна напред да посрещне Уилям. Въпреки старанието си, тя не успя да прогони натрапчивия страх от появата на Уилям.

Без да чака да види какво ще се случи, Ариана се втурна надолу по стълбите. По пътя към вътрешния двор имаше толкова много хора, че й се наложи да се бори, за да си извоюва място в тълпата. Огледа се за Лайън, но не го видя. Не успяваше и да надникне над главите на хората, за да разбере какво се случва в тази прохладна, мъглива утрин отвъд портите на крепостта.

След задълбочени преговори с Уилям, Малкълм се завърна в крепостта. В очите му се четеше поражение и Ариана се чудеше какво се бе случило между Завоевателя и краля на Шотландия. Тя не се изненада, когато видя Малкълм, последван от Уилям да се отправят към външния двор на замъка, заобиколени от личната им стража.

Двамата владетели влязоха в голямата зала. Ариана бе избутана навътре от тълпата. Уилям свали своя шлем; лицето му излъчваше твърдост и безпощадна решителност. На насъбралото се множество той се стори суров, корав човек — свиреп воин, безкомпромисен владетел, енергичен водач. Ариана го познаваше като непреклонен човек, чиято решителност и страховит нрав не допускаха и най-незначителното посегателство срещу собствените му желания. Характерът му беше такъв, тъй като бе потомък на викинги — на пирати и военачалници, които първоначално плячкосвали, а по-късно населили северозападна Франция.

Уилям последва Малкълм към подиума и се обърна с лице към претъпканата зала. Ариана беше изненадана когато видя Лайън, изправен от едната страна на Уилям, тъй като не го беше забелязала до този момент. Хората утихнаха в очакване Завоевателя да заговори, предусещайки, че ще станат свидетели на събитие, което ще се помни с векове.

Уилям повдигна ръката си и бавно посочи към Малкълм.

— Поклонете се пред мен, Малкълм Шотландски! Подчинете се или сам ще отговаряте за последствията. Ако откажете, ще поведа своята армия през вашите земи и ще посея смърт и разрушения навсякъде, откъдето мина. Вашите поданици са ни свидетели, че вие ще се закълнете да не разполагате войските си в Англия. Шпионите ми ме информираха за намеренията ви да разширите границите си, заграбвайки английски територии. Аз няма да допусна това да се случи.

Малкълм не беше подготвен да се сражава с могъщата армия на Уилям. Страхуваше се от суровата реакция на Завоевателя, в случай че му откаже, и затова незабавно падна на колене пред него и отдаде своята почит. Поставяйки ръцете си в тези на Уилям, Малкълм изрази подчинението си и се закле да бъде васал на краля на Англия.

— Като ваш господар, искам да изпратите своя син Дънкан в двореца в Англия, като гарант за вашето поведение. Това няма да продължи дълго, ако се окажете верен поданик.

Малкълм пребледня.

— Но, Ваше величество, Дънкан е моят наследник!

— Точно така! Хубаво е добре да го запомните. Къде е лорд Едрик?

— Тук съм Ваше величество — отвърна Едрик, пристъпи напред и се поклони пред Уилям.

— Всички ваши машинации се провалиха. Какво мислите за годежа си с лейди Забрина? Предлагам ви много повече, отколкото заслужавате. — Навъсеният му поглед не предвещаваше нищо добро за Едрик.

Едрик не се отмести от мястото си и не трепна пред великия Завоевател. В отговора му не се долавяше и капка колебание:

— Това несъмнено е много щедро предложение, Ваше величество, и аз го приемам с благодарност.

Едрик съвсем не беше глупав. Той нямаше друг избор, освен да последва примера на Малкълм — да отдаде своята почит и да се подчини на Завоевателя. Беше му се случвало и преди, и благодарение на това беше запазил правата върху своите земи. Дали Уилям щеше да му прости, че веднъж вече бе престъпил обета към своя господар, питаше се Едрик, или може би щеше да накаже предателството му със смърт. Той постави ръцете си в тези на Уилям и се закле във вярност.

Уилям потърси погледа на Едрик, като се колебаеше дали да го приеме отново за свой васал или да заповяда да го убият. Беше много ядосан, но в края на краищата реши да не бърза. Можеше да дойде време, когато да има нужда от услугите на лорд Едрик.

— Вие и вашите рицари ще се върнете в Лондон с моята армия — заповяда Уилям, — а по-късно, когато имам време за това, ще реша каква да е съдбата ви. Годежът ви с лейди Забрина ще бъде достатъчно наказание засега — отбеляза той със задоволство.

Трепереща от възмущение, Забрина пристъпи напред. Тя направи набързо реверанс и каза:

— Простете ми, Ваше величество, но аз не желая да се омъжа за лорд Едрик.

Уилям отхвърли нейния протест, като махна вяло с ръка.

— Крайно време е да се сдобиете със съпруг, милейди. Ако аз реша да се омъжите за лорд Едрик, то така и ще стане.

Лицето на Забрина се разкриви в грозна гримаса и тя изгледа свирепо Лайън. Ариана погледна тъмната саксонка и в миг разпозна опасността в очите й. Тя зачака със затаен дъх.

— Лорд Едрик не е единственият присъстващ, който ви предаде, Ваше величество. Погледнете внимателно лорд Лайън, защото той вече не ви е верен.

Лайън замръзна на място. Единственото му желание в този момент беше земята под краката му да се разтвори и да го погълне.

Уилям изгледа за кратко Лайън, а после отново прикова поглед в Забрина.

— Какви глупости бълвате, милейди? Никой не е по-лоялен към мен от Лайън Нормански. Той е доказвал своята преданост безброй пъти.

— Вашият предан васал се закле във вярност на крал Малкълм Шотландски, така че вече не е лоялен към вас, Ваша милост — отбеляза злостно Забрина.

Уилям се обърна рязко към Лайън, безпощаден в гнева си. Той можеше да разбере саксонец като Едрик да престъпи клетвата си за вярност, но не и един от норманските му рицари, и в никакъв случай не и Лайън Нормандски — човек, на когото би доверил живота си.

— Какво ще кажете в своя защита, лорд Лайън? Подчинихте ли се на Малкълм? Наистина ли предадохте моето доверие? Бих ви простил всичко друго, но не и това!

Лайън коленичи пред Уилям. Когато заговори, думите му бяха ясни и изпълнени със отчаяние.

— Няма да ви лъжа, Ваше величество. Аз наистина се заклех във вярност на Малкълм Шотландски. — Гордостта му не би допуснала да защитава честта си с излишни обяснения. Той бе готов да поеме вината за това, което стори. Усещаше инстинктивно, че Уилям не е в настроение да слуша извинения. Малкълм му предостави възможност и той направи своя избор, независимо дали беше правилен или не. Ариана му принадлежеше. За съжаление, привързаността му към собствената му съпруга стана причина да загуби почитта на Уилям. Това той никога нямаше да може да прости на себе си, а също и на нея.

Уилям поклати невярващо глава. Изражението на лицето му беше смесица от гняв и тъга. В крайна сметка надделя яростта. Тъй като Лайън не каза нищо в своя защита, нито помоли за прошка, Уилям прие неговата постъпка като преднамерено предателство, фактът, че един нормански рицар е приел да служи на друг, а не на своя крал, беше толкова необясним, колкото и достоен за презрение.

— Махни се от очите ми, Лайън! Пращам те в изгнание в Крагмер. Ще останеш там докато не те повикам в двореца в Лондон, за да понесеш наказанието си.

С приведена глава, Лайън се изправи на крака и бавно се отдалечи от човека, който някога го считаше за свой близък приятел и предан защитник. Преди да стигне до вратата, той вдигна поглед и потърси в тълпата Ариана.

Ариана стоеше наблизо и чу всичко. Тя все още не можеше да повярва на ушите си. Лайън беше приел всички обвинения на Уилям, без да произнесе и една дума в своя защита. Не беше никак честно. Никой не беше така лоялен към Уилям, както Лайън. Той се закле във вярност към Малкълм заради нея и това му костваше доверието на Уилям. Заради нея пострада и честта на Лайън. Неговото страдание не беше по-малко от нейното. Тя загуби своя съпруг. Никога не беше виждала такова изражение на лицето му — сурова ярост и невероятна болка. Тя усещаше, че гордостта на Лайън е прекалено голяма, за да си позволи да прости на себе си или на нея.

Сълзи потекоха по бузите й, когато чу как Уилям изобличи Лайън и го изпрати на заточение в Крагмер. Преглъщайки вината си, тя погледна към Лайън, който се отдалечаваше от Завоевателя. Бучка заседна в гърлото й, когато той вдигна главата си и я погледна. Тя тръгна като на сън. Краката й се подкосиха, когато се доближи до мъжа си, който я призова с очите и сърцето си. Раменете й хлътнаха под тежестта на отчаянието. Тя беше на негова страна и го подкрепяше, независимо дали той искаше или не.

— Стой! — извика Уилям. Гласът му беше толкова остър и безпощаден, колкото и коравосърдечната му същност. — Лейди Ариана ще ме придружи в Лондон като заложница. Тя ще остане в двореца, докато реша какво ще бъде наказанието ти.

Вестта шокира Лайън, но единственото, което го издаде, бяха изкривените мускулчета на челюстта му. Това беше единствената проява на човешка емоция, която се изтръгна от него. Той се загледа в Уилям, като прикриваше мислите си и без да предложи нищо в своя защита.

Ариана дишаше тежко, видимо потресена от реакцията на Уилям. Щом Лайън отказваше да се защити, тя щеше да говори от негово име.

— Ваше величество… — Макар да беше развълнувана, гласът й беше ясен и висок.

Уилям се обърна към нея и повдигна вежди.

— Искате да кажете нещо, милейди?

Ариана се доближи до Уилям, преди Лайън да прозре какво възнамерява да направи съпругата му.

— Умолявам ви, Ваша милост, — подхвана тя, — обвинихте лорд Лайън несправедливо. Имам обяснение за действията на моя господар.

Уилям се намръщи, а думите й не го впечатлиха ни най-малко.

— За своя съпруг ли говорите, милейди? Никога не съм смятал, че лорд Лайън Нормански се крие зад гърба на жена си.

Лайън пристъпи напред, унижен и с наранена гордост. Погледна язвително Ариана и това я накара да замълчи.

— Сам отговарям за себе си и постъпките си, Ваше величество. Затова моля да извините моята съпруга, която си позволи да се намеси в моя защита.

— Съвсем не съм в настроение да слушам оправдания, ако изобщо има такива — отвърна сърдито Уилям. — Когато съм в по-добро разположение на духа, ще изпратя пратеници за теб и може да изслушам обясненията ти. Каквото и да кажеш сега, няма да промени решението ми. Лейди Ариана остава с мен, докато реша как да постъпя. Не се страхувай — Матилда ще се грижи добре за нея.

— Тръгвам при изгрев слънце — каза твърдо Лайън. Ариана понечи да се възпротиви, но той я изгледа предупредително. После се обърна и излезе решително от залата. Когато се скри от погледа й, Ариана се почувства така, сякаш светлината в живота й я бе напуснала.

 

По-късно Лайън потърси компанията на своите рицари в гарнизона, които отпиваха мрачно от халбите си с бира и обсъждаха наказанието, което Уилям бе разпоредил. Лицата им бяха угрижени. Лайън беше все още там, когато през портите препусна вестоносец, сякаш дяволът го гонеше по петите. Това събуди любопитството му. Лайън пристъпи към вратата и веднага разпозна вестоносеца — беше един от свитата на Уилям. Той приветства своя другар и пристъпи напред да го посрещне.

— Какво не е наред, сър Гавин? — попита Лайън, който не пропусна да забележи окаяното състояние на верния рицар и бързоногия му жребец.

— Възникна проблем — отвърна мъжът, превит от изтощение. — Маркизите на Уелс са се обединили и атакуват крепостта в Честър. Има огромна опасност крепостта да падне в ръцете им. Войските на Уилям отчаяно се борят да отблъснат врага. Уилям е все още тук, нали? Господи, дано не съм го изпуснал.

— Ще намериш Уилям в салона — каза Лайън, видимо развълнуван от новините. Ако Уилям тръгнеше да отбранява Честър, това щеше да бъде първата битка, в която ще влезе без Лайън до себе си. Внезапно друга мисъл се прокрадна в главата на Лайън и той се отправи към гарнизона, за да съобщи на сър Белтан какво е научил.

— Мислите ли, че Уилям ще пожелае да тръгнете с него? — попита Белтан с надежда. Като опитен воин, той разбираше какво е усещането да те оставят настрана от бойните действия.

— Не! Уилям не би променил решението си, докато е в това лошо настроение. Има вероятност — продължи той замислено, — създалата се ситуация да повлияе в моя полза.

Белтан не успя да проследи мисълта на Лайън и повдигна въпросително вежди.

— Какво означава това, милорд?

— Слушай ме добре, Белтан! Сега ще ти разкрия всички подробности. — Докато Лайън разясняваше своя план на Белтан, рицарят зяпна от учудване. След като Лайън приключи, на устните на Белтан заигра усмивка.

— Оставете това на мен, милорд. Ще отида да проверя дали войниците са готови да отпътуват.

Лайън кимна в знак на съгласие и напусна гарнизона. Докато стигне до портите, Уилям и неговото обкръжение се втурнаха навън. Лайън наблюдаваше от разстояние как те се качиха на конете си. Очевидно Уилям не желаеше да губи време и правеше всичко възможно да стигне час по-скоро в Честър. Лайън беше изненадан да види сър Едрик, въоръжен и възседнал коня си, а рицарите му в бойните редици на Уилям. Той не успя да види нито Ариана, нито Дънкан, сина на Малкълм, и предположи, че Уилям ще остави някои от своите рицари да придружат заложниците до Лондон. Когато Уилям препусна през портите и се присъедини към своята армия, Лайън се усмихна с мрачно задоволство.

 

Ариана нямаше ни най-малка представа какво се случваше във външния двор на замъка. Тя чу безредиците от стаята си и се доближи до прозореца. Поглеждайки навън, видя Уилям, придружен от своите рицари, да напуска замъка. Ариана забеляза, че и Едрик е с него и дава припрени нареждания на своите рицари да се присъединят към войската на Уилям. Ариана търсеше с поглед Лайън, но не успя да го зърне сред воините, яздещи до краля.

Какво не беше наред? Ариана се тревожеше още повече от мисълта, че остава в Шотландия след заминаването на Уилям. Дали беше променил решението си да вземе заложници? Къде беше сега Лайън? Дали вече се беше отправил към Крагмер? Защо не беше се сбогувал с нея, преди да отпътува? Той беше пожертвал толкова много заради нея и сега й се струваше невъзможно да я остави без всякакво обяснение. Мисълта, че може би я обвиняваше за всичко, й причини ужасна болка. Неговата гордост беше жестоко наранена и вероятно Лайън нямаше да откликне на любовта й отново.

Отмествайки поглед от прозореца, Ариана въздъхна изтощено и потърси в пространството образа на своя любим. Тя се загледа в танцуващите пламъци в камината, а пред очите й беше само непреклонният израз на Лайън. Ариана се почувства безкрайно самотна, както никога досега. Тя се сепна, когато чу силно потропване на врата на своята стая. Първата й мисъл беше, че въпреки всичко Лайън не я е изоставил и тя се втурна да отвори вратата. Ала радостта й беше кратка, защото на прага стоеше един от рицарите на Уилям. Мъжът се поклони, изразявайки своето уважение, и заговори.

— Аз съм сър Гуейн, предводител на кралската стража. Крал Уилям ми нареди заедно с войниците си да придружа вас, лейди Забрина и наследника на крал Малкълм до Англия. Ако не възразявате, милейди, ще тръгнем утре след утринната молитва. Облечете се добре и си вземете топли дрехи, защото пътуването ще бъде дълго.

— Не разбирам. Какво се случи с крал Уилям? Защо тръгна така бързо? И къде е лорд Лайън?

— Избухнало е въстание, милейди — отвърна капитанът. Той не виждаше причина да обсъжда политическата ситуация с една жена. — Колкото до лорд Лайън, той ще замине за Крагмер, както заповяда крал Уилям. Моите войници и аз носим отговорност той да стигне дотам. След като лорд Лайън и неговите рицари напуснат Абернети, ще се върна за вас. Имате ли да кажете още нещо?

— Не — отвърна унило Ариана и думата заседна на гърлото й. Никак не й се искаше да отива в Лондон. Не желаеше да се разделя с Лайън. Независимо от това, че той не можеше повече да й бъде съпруг, независимо от това, че я обвиняваше за случилото се, тя все още го обичаше много. Беше готова да изтърпи яростта му, студеното му отношение, само да можеше да останат заедно.

Ариана затвори вратата и се върна до огъня. Дните ставаха все по-студени, зимата наближаваше. Ариана вече копнееше за Крагмер. Как искаше Надая да беше тук, за да й даде съвет. Имаше моменти, в които не се нуждаеше от съвета на една вещица, но сега не беше така. Погълната от мъката си, Ариана не чу лекото прищракване на резето и почти безшумните стъпки. Постепенно усети нечие присъствие в стаята и се ослуша. Обърна се бавно, тъй като беше с гръб към вратата.

Лайън се беше облегнал на вратата и наблюдаваше как Ариана стои сгушена и мрачно гледа огъня. Изглеждаше толкова красива, че сърцето му замря. Главата й беше наведена. Непокорни кичури коса се спускаха около слепоочията и лицето й. Сребристите й къдрици блестяха и в отражението на огнените отблясъци изглеждаха като нежен ореол. В този момент той изпита силно желание да я притежава. Беше на ръба на отчаянието. Защо да се отчайва, помисли той, та нали в крайна сметка тя беше причината да загуби своята чест и достойнство. Наранената гордост му забраняваше да я обича. Това беше най-голямото наказание за Лайън — да послуша разума, а не сърцето си. Всичко, което той притежаваше, и всичко, което представляваше, дължеше единствено и само на Уилям, и той му се отблагодари, като го предаде. И всичко това заради една жена. Ариана…

Тя се обърна и го видя.

— Лайън… — долната й устна затрепери, докато чакаше той да отговори.

— Милейди — отвърна й студено той. Ако се опиташе да се преструва, че е загубил интерес към нея, вероятно щеше да успее да разпръсне насъбралите се в гърдите му чувства и да изпълни своето решение. — Вземи това — каза той и й подаде някакъв пакет.

— Какво е това? — Тя търсеше по лицето му следи от нежност, но от ледено-сините му очи струеше само студенина.

— Облечете се, милейди. Препоръчвам ви по-дебели дрехи — подплатена блуза и туника. Добре е да си вземете допълнителен чифт обувки и едно по-топло наметало.

— Не разбирам. Да не би да искате да пътувам до Лондон, преоблечена като мъж?

— Като паж, Ариана — като мой паж. И няма да пътуваш към Лондон.

— Но… сър Гуейн ме предупреди да бъда готова, за да тръгнем след утринната молитва.

Лайън отиде до огъня, за да стопли ръцете си.

— Имам други планове. Възнамерявам до те отведа в Крагмер.

— Крагмер! — възкликна Ариана. — Ами Уилям? Ами сър Гуейн? Нима Завоевателя е променил решението си да ме отведе в двореца в Лондон като заложница?

Най-после той я погледна, а в очите му се четяха безброй емоции.

— Не, Уилям не е променил решението си. Той отпътува веднага, след като разбра, че маркизите са нападнали Честър. Отпътува със своята армия, за да защитят крепостта.

— Но какво ще стори той, когато разбере, че не си се подчинил на неговата заповед? Как ще постъпи сър Гуейн, след като установи, че съм заминала без негово разрешение? Страхувам се за теб.

Лайън погледна лицето й и тайно се прокле, че й дава напразни надежди. Осъзнаваше, че никога повече няма да бъде неин съпруг, но и не можеше да приеме тя да отиде в Лондон и да бъде покварена в развратния дворец, който и Уилям не можеше да контролира. Искаше да я вземе със себе си, макар и да разбираше, че присъствието й ще бъде за него едно постоянно мъчение. Ако беше малко по-мъдър, щеше да я остави на грижите на Уилям и тя щеше да бъде далеч от погледа му, без да му напомня всеки миг за изгубената чест.

— Уилям няма да направи нищо. Прекалено е зает. Сър Гуейн е получил заповед да отведе сина на Малкълм в Англия като заложник. Няма да се бавят, за да те търсят. Наследникът на краля има много по-голямо значение за тях от съпругата на един барон. Трябва да се вземе под внимание и лейди Забрина. Вероятно — каза той обнадеждено, — Уилям ще размисли и отново ще ме приеме в свитата си, още преди да разбере, че не си пристигнала в Лондон. И друг път съм го виждал в толкова лошо разположение на духа. Настроенията му се променят бързо и като цяло здравия разум не го напуска, дори когато е ядосан.

— Моля се да си прав — отвърна Ариана колебливо. Тя не вярваше настроението на Уилям да се оправи скоро.

— Ще се върна за теб преди изгрев слънце!

— Какво ще стане, ако някой от охраната на Уилям се противопостави на нашето заминаване?

— Няма — отвърна твърдо Лайън. — Никой освен моите довереници не знае, че аз нямам паж. Откакто един младеж, който служеше при мен на този пост, загина трагично, аз се отказах от паж. Когато се качим на конете и отпътуваме от Абернети, никой няма да се усъмни. Сър Гуейн отговаря за спазването на заповедите, дадени от Уилям, и за него е важно да види мен и свитата ми да напускаме Абернети.

Ариана го наблюдаваше през сълзи.

— Лайън, аз… не знам какво да кажа. Ти загуби толкова много, заради мен. Защо правиш това? Защо?

Лайън усети, че губи контрол, като забеляза блестящите капчици, натежали върху дългите мигли на Ариана.

— Господи, моля те, помогни ми, защото сам не мога да се справя с това! — процеди през зъби Лайън. Това съвсем не беше отговорът, който Ариана търсеше, но беше всичко, на което той бе способен. И дума да беше казал повече, означаваше да направи компромис. За да убеди себе си и нея в своята твърдост и безчувственост, той я дръпна грубо към себе си, целуна я студено и я отблъсна настрана. Преди Ариана да осъзнае какво означава тази целувка, той излезе от покоите й.

 

Ариана се беше приготвила и чакаше от часове. Тя не можа да мигне цяла нощ. Беше облечена с туника и наметало от дебел тъмен плат, подплатено с кожа, за да бъде по-топло. Тя неспирно поглеждаше към прозореца, независимо от това, че беше още много рано. Зората едва се прокрадваше като сив дух на западния хоризонт. Лайън трябваше да е вече тук, мислеше Ариана и притеснението й постепенно се засилваше.

Тя се втурна напред, когато Лайън отвори вратата и влезе в стаята й. Беше облякъл доспехите си и носеше шлема си под мишница. Наметалото му беше небрежно прикрепено на раменете. Той я огледа с безмълвно одобрение, кимна й със задоволство и й даде знак да го последва. Тя тръгна след него мълчаливо през мрачния, студен коридор. Тихо преминаха през каменното стълбище и се озоваха в залата, където на сламени постели пред горяща камина спяха неколцина мъже.

— Сложи си качулката — каза й Лайън с притаен глас. По негова заповед Ариана заобиколи спящите мъже и излезе от крепостта.

Излизането им обаче не остана незабелязано. Докато преминаваха задния двор на замъка, където ги очакваше Белтан, сър Гуейн се появи изневиделица от мрака и им препречи пътя.

— Почти се съмна, милорд.

— Така е! — съгласи се Лайън. — Тръгвам, сър Гуейн, така както заповяда Уилям.

Сър Гуейн погледна към насъбралите се рицари, а после насочи погледа си към Ариана. За да разсее любопитството на Гуейн, Лайън каза:

— Наложи се да измъкна пажа си направо от леглото. Ленивият момък би проспал и утринната молитва, ако му позволя.

— Не го виня — промърмори сър Гуейн и придърпа по-плътно наметалото си. — Толкова е студено, че човек направо може да замръзне. Вървете тогава, милорд, и нека бог да е с вас!

Лайън не помръдна, докато сър Гуейн не се отдалечи достатъчно. Веднага след това сграбчи Ариана през кръста, вдигна я и я постави върху оседлания й кон. Той яхна своя жребец и всички препуснаха през портите и се отправиха на път без повече препятствия. Ариана, заобиколена от рицарите, следваше Лайън неотлъчно. Внезапно, докато яздеха по пътя, той грабна юздите на коня й и се впусна в галоп. Ариана се вкопчи в гривата на животното, молейки се да не падне.

Препускаха изнурително цяла сутрин, като спираха за кратко, за да напоят с вода конете. Времето ставаше все по-студено и въпреки това имаха късмет — през целия ден не заваля нито дъжд, нито сняг. По обяд спряха да похапнат от оскъдните хранителни припаси, които сър Белтан беше задигнал от кухнята предната нощ. Когато Лайън даде знак, че трябва да тръгнат отново, Ариана едва се изправи на крака. Той се приближи и й помогна да се качи на коня.

— Опасявам се, че не трябва да се бавим, милейди! — каза той и й помогна да се качи на седлото. — Няма да се успокоя, докато не стигнем Крагмер. Съмнявам се сър Гуейн да ни последва, но въпреки това не искам да рискувам. Ще се справиш ли?

— Ще се справя, не се тревожи за мен. Не е необходимо да се бавим повече. Нямам търпение да стигнем в Крагмер, както и ти. Ще изтърпя всичко друго, но не и да отида заложница в Лондон. Няма да мога да живея в тази норманска крепост.

— Моля се само да не дойде ден, в който да съжаляваш за постъпката си — отвърна Лайън с мрачен тон. Ариана надникна дълбоко в очите му и кръвта й се смрази от онова, което видя там. — Може би щеше да си по-щастлива в Лондон. В Крагмер мога да ти обещая само моята защита и нищо повече.

— Засега това ми е достатъчно, Лайън — прошепна тъжно Ариана. — Може пък някой ден да спреш да ме обвиняваш, задето загуби честта си.

Лайън пристъпи по-близо до нея и тя усети топлината на тялото му.

— Ариана, аз… — Каквото и да възнамеряваше да й каже, то остана неизказано, след като Лайън се обърна на пета и се отдалечи решително от нея.

Направиха лагер в безжизнената пустош, за да прекарат нощта. След като изядоха малкото останала храна, Ариана се сгуши в одеялото си и се опита да заспи. Но беше толкова студено, че цялото й тяло се тресеше.

Легнал наблизо, Лайън наблюдаваше как Ариана се бори със студа и се опитва да заспи. Видя я как трепери под одеялото и сърцето му се сви.

Ариана се чувстваше ужасно. Мислеше си, че би дала всичко, за да спре да трепери и да си почине поне за минутка, когато усети топлина. Лайън я обви с ръце, тя потръпна от вълнение и се сгуши в неговите обятия. Постепенно се затопли и се унесе в дрямка с измамното чувство, че всичко е наред.

— Заспивай — каза приглушено Лайън. — Треперенето ти не дава мира на никой от нас да заспи. — Гласът му звучеше така, сякаш предпочита да е навсякъде другаде, но не и до нея.

Лайън усещаше топлината на тялото на Ариана, заслушан в равномерното й дишане. Той благодари на небесата, че тя спеше и не можеше да усети неговата възбуда, нито да разбере как се измъчва в този момент заради нея. Защо бе орисан да страда безмълвно заради тази жена, която обичаше, а не можеше да си го позволи?

 

След пет мъчителни денонощия преминаха границата и се озоваха в Нортумбрия. Премръзнала и на ръба на изтощението, Ариана копнееше за удобно легло, кана ябълково вино, ароматизирана и топла вана. Беше дотолкова потънала в мрачните си мисли, че когато наближиха, тя почти не забеляза кулите на Крагмер, възвисяващи се отвъд хълмовете.

— Пред нас се простира Крагмер, милейди — обади се Лайън с надеждата това да я разведри.

— У дома — едва промълви Ариана. — У дома — повтори тя, без да сваля поглед от далечните кули на така жадуваната крепост.

Малко по-късно те преминаха моста и наближиха до крепостта. Кийн, Терса и Надая ги очакваха на входа, за да ги посрещнат.

— Добре дошли у дома — поздрави ентусиазирано Кийн.

— Радваме се да ви видим отново у дома — каза Терса срамежливо.

— Така е — съгласи се Надая, а погледът й беше съсредоточен върху дребната фигурка до Лайън. — Нали ви предупредих, милейди? — Изричайки тези загадъчни слова, тя се обърна и изчезна в далечината.