Кони Мейсън
Лъвът (20)

19

— Недей да ставаш — прошепна Лайън, когато Ариана се надигна от леглото заедно с него, два часа преди зазоряване. — Искам да те запомня точно така — отпусната в леглото и в очакване за мен. Лицето ти поруменяло от любов, а устните ти подпухнали от моите целувки. Искам да ти кажа толкова много неща, но уви, сега нямам време това.

— Защо чака толкова дълго? — попита с упрек Ариана. — Всички тези седмици можехме да бъдем безумно щастливи, ако не беше позволил на гнева да управлява сърцето ти.

— Знам, че ти е трудно да ме разбереш, Ариана. Ти не си мъж. Имаш име и принадлежиш към своето семейство. През целия си живот аз не съм имал нищо друго, освен честта и гордостта си. Спечелих ги на бойното поле, като се биех за своя крал и пазех неотлъчно гърба му. Тогава се появи ти. Нямах намерение да се женя, но го направих, за да удовлетворя желанието на Уилям. Това не значи, че не съм оценявал Крагмер. Тези земи винаги ще бъдат част от сърцето ми. И тогава изведнъж открих, че честта ми е в опасност, застрашена от жена, която ме презира. Ти самата никога не си прикривала факта, че мразиш всички нормани. И въпреки това, въпреки всичко, когато се стигна дотам да избирам — да те преотстъпя на Едрик или да се подчиня на Малкълм — аз избрах теб за сметка на честта си. Ти изобщо не можеш да си представиш какво ми причини това.

— Но аз не съм те молила за това — напомни му Ариана.

— Не беше необходимо. Аз сам взех това решение. Това го направи още по-разрушително за мен. Дори и да исках, не можех да постъпя другояче, защото не бях способен да ти устоя.

— Лайън, аз…

— Недей, скъпа, сега няма време за повече обяснения. Трябва да вървя. Ще обсъдим спокойно всичко, когато се върна.

— Да, когато се върнеш — отвърна Ариана през сълзи. Ако се върнеш, добави мислено тя със свито сърце.

Наблюдаваше го как се приготвя на светлината от свещите. Любуваше се на силните му бедра, докато той обличаше припряно бричовете си, а после туниката и меката риза, върху които постави кованата си ризница. Тя знаеше, че доспехите му го очакват в гарнизона, където сър Белтан ще му помогне да се приготвят за битката. Те щяха да обмислят предварително всички клопки, които може да им поднесе врагът, и да решат какво оръжие ще използват. Когато Лайън беше напълно готов, той се обърна и я погледна за момент. Внезапно се отпусна на колене и я целуна с цялата си страст. Устните й се изкривиха болезнено, когато той затвори врата след себе си.

— Бог да е с теб, любов моя — прошепна тя в празната стая.

 

Два часа по-късно Ариана стоеше сгушена на ледения вятър в укреплението и гледаше как Лайън и неговите рицари излизат през портите. Той беше толкова внушителен в своите доспехи. Изглеждаше величествен и непобедим, а същевременно така уязвим на ясната светлина на неприветливото утро. Стори й се, че той се обърна и я видя, но не беше съвсем сигурна. Ръката й опипа все още плоския й корем и от устните й се изтръгна задавен стон. Очите й се напълниха със сълзи при мисълта, че детето й може никога да не види своя баща. Тя се молеше да получи отново видение и да разбере как може да спаси Лайън, но знаеше, че когато най-силно се нуждае от виденията си, те не я спохождат.

— Тук е твърде студено, милейди. Трябва да мислите за бебето.

Ариана позна гласа на Надая и я потърси с поглед.

— Защо постоянно ме преследваш, Надая? Какво има този път? Да не би да си дошла, за да ми кажеш как да спася лорд Лайън?

— Ще разберете, милейди, когато му дойде времето — отвърна загадъчно старицата. — Междувременно трябва да мислите за своя син. Детето на Лайън ще наследи тези земи, затова трябва да го опазите на всяка цена.

Ариана се вгледа замислено във възрастната жена.

— Откъде знаеш, че детето ми ще бъде момче? Никой не може да предскаже това.

Надая впери изцъклен поглед в пространството.

— Ще имате син, милейди, и той ще стане велик човек. Хората ще го уважават и почитат така, както сега почитат баща му — лорд Лайън. — Тя хвана Ариана под ръка и я поведе по каменното стълбище надолу. — Елате, милейди, трябва да се приберете на топло.

Ариана спря рязко, обърна се с лице към старицата и попита:

— А какво ще стане с лорд Лайън, Надая? Ще се върне ли тук да отгледа детето си?

Надая сви рамене и отвърна:

— Ако е рекъл бог, милейди.

 

Дните минаваха и Ариана усещаше все по-силно тежката отговорност за обширните владения, която сега падаше върху раменете й. Все още й прилошаваше всяка сутрин. Сега, когато Лайън го нямаше да се грижи за всичко в Крагмер, тя разчиташе до голяма степен на Кийн, който й помагаше с присъщата си проницателност и находчивост. Терса също беше до нея и компанията й донякъде я разтоварваше. Но девойката постоянно тъгуваше за сър Белтан, както Ариана за Лайън, и не минаваше ден без сърцата им да тръпнат от тревога за любимите мъже.

Ариана не беше забравила ужасяващото видение и всяка нощ се молеше съпругът й да се завърне жив и здрав. Нямаше търпение да му каже за детето им. Вече нямаше значение за нея дали той я обича толкова страстно, както тя него. Със сърцето си усещаше, че Лайън не е безразличен към нея, но показваше чувствата си по свой собствен начин. Той почти й го бе признал през онази последна нощ, но времето не му стигна. През кратките часове, които прекараха заедно, те сляха ненаситно телата си и се отдадоха на своите копнежи, без да мислят за нищо.

Ариана не се тревожеше за това колко време ще отсъства Лайън й дали кампанията на Уилям срещу бунтовниците ще се увенчае с победа. Единственото, което беше важно за нея, беше Лайън да се върне у дома жив и здрав. Колкото по-дълго мислеше за видението си, толкова повече се страхуваше. Ако Надая не я беше предупредила изрично да пази детето си, тя щеше да пренебрегне желанието на Лайън и да отпътува за Честър. Сигурно все някак щеше да го предпази от неизвестния убиец, който зърна във видението си, ако можеше да е до него.

Чувстваше огромна празнота в сърцето си. Дните й се струваха дълги и безрадостни. Но въпреки това Ариана се стараеше да се храни добре и да почива редовно в името на своето дете. Лайън й липсваше постоянно и се питаше дали и той изпитва същото.

 

Когато Лайън пристигна в Честър, времето беше хубаво. Уилям го посрещна сърдечно и това му даде сили. Кралят се държеше с Лайън значително по-приветливо, отколкото последния път в Абернети. Беше имал достатъчно време да размисли за постъпката на верния си рицар и голяма част от гнева му вече се беше изпарила. След като Лайън обясни причините, поради които се беше наложило да приеме покровителството на Малкълм, Уилям обяви, че му прощава всичко. Кралят изрази и благодарността си към Лайън затова, че му се беше притекъл на помощ.

— Ако някой се опита да ми отнеме Матилда, вероятно ще постъпя по същия начин — призна замислено Уилям. — Прощавам ви, лорд Лайън, защото се нуждая от вас, и защото не е същото когато яздя в битка, а вие не сте до мен. Тези проклети уелсци ме измориха ужасно. Така и не успях да ги отблъсна от крепостта. Страхливците напускат укреплението си през нощта, когато всички спят, и нападат моите воини без предупреждение. След това се връщат в укрепленията си, преди да успеем да реагираме. Те са ужасно хитри и коварни.

— Какви са плановете ви, Ваше величество?

— Ще обсадим цялата околност. Ще разрушим всичко на километри от тук. Къщи, ниви, църкви, цели села, ако се наложи — докато капитулират. Ако не се предадат обаче ще бъдат принудени да гледат отдалеч своите разрушени домове и опустошени земи, докъдето им стига погледа.

Лайън пребледня. Той знаеше колко безпощаден е Уилям. Беше участвал във всички битки редом със своя крал и добре помнеше страховитите метежи из цяла Англия. Завоевателя беше готов на всичко, за да подчини бунтовниците.

— Ела — подкани го Уилям. — Да отидем в палатката ми. Искам да ми разкажеш как е жена ти. Може би вече имате или очаквате дете? Матилда ме дари с четирима прекрасни синове. Очаквам не по-малко и от лейди Ариана. Сигурен съм, че тя желае да те дари с наследник, задето се грижиш така добре за нея.

— Напоследък не се грижех много добре за нея — призна сконфузено Лайън. — След като се заклех във вярност към Малкълм, не можех да понеса мисълта, че съм загубил честта си и я обвинявах за това, което направих в името на… — той направи пауза и с мъка произнесе думата, която беше на устата му, — … любовта.

— За мен е удоволствие да чуя, че изборът ми на съпруга за теб е бил сполучлив — засмя се Уилям. — Все още ли изпитваш влечение към лейди Забрина?

— Не бих казал, че думата влечение описва точно чувствата ми към лейди Забрина — отвърна ядно Лайън. — Тя е коварна жена и постоянно причинява неприятности. Учудвам се, че преди не съм го забелязвал. Все още ли смятате да я ожените за лорд Едрик?

— Лорд Едрик ми беше много полезен, докато теб те нямаше — отвърна замислено Уилям. — След като надеждата за бунт го напусна окончателно, той доказа своите възможности многократно. И все пак, още не съм му простил изцяло за заговора с Малкълм и бягството му на север с твоята съпруга. Да го оженя за Забрина е подходящо наказание за неговите престъпления срещу короната. Какво ще кажеш за това?

Лайън се изсмя отсечено.

— Съгласен съм, Ваше величество. Това е наказание, което не бих пожелал никому. Но, ако нямате нищо против, аз ще се въздържа да изказвам оценки за лорд Едрик, докато не се убедя, че е женен и не може повече да застрашава брака ми. Не е тайна за никого, че моята съпруга винаги е предпочитала своите сънародници пред норманите.

Когато след известно време Лайън се върна при своите войници, той им разясни каква е ситуацията в Честър и им разказа какво възнамерява да предприеме Уилям. Белтан изяви желание да щурмуват замъка, друг рицар предложи да прокопаят тунел под стената, трети — да построят катапулт и да обстрелват стените с камъни, докато поддадат. Всички предложения бяха добри, но все пак, окончателното решение беше на Уилям.

В крайна сметка бунтовниците отказаха да предадат крепостта, с което сами решиха съдбата си. Те наблюдаваха слисано от парапетите на замъка как армията на Уилям започна поголовни разрушения на земите им. Войските палеха, грабеха и опустошаваха всичко, което срещаха по пътя си. Видяха как народът им панически бяга от воините на Уилям и най-после осъзнаха, че Завоевателя е готов на всичко, за да потуши бунта. Не им оставаше нищо друго, освен да напуснат крепостта.

Една сутрин, малко след зазоряване, те напуснаха укреплението и се насочиха към врага. Уилям инстинктивно усещаше, че това не е измамен ход, а истинска атака. Бунтовниците имаха намерение да го отблъснат и да свалят обсадата.

Уелсците бяха избрали най-благоприятното време от денонощието за атака. По-голямата част от армията на Уилям беше разположена далеч от крепостта и изпълняваше повелята на своя крал да разрушава всичко, каквото срещне по пътя си. Само шепа бойци бяха останала с Уилям, сред които бяха Лайън и Едрик. Уелсците излязоха от укреплението си и се насочиха към бойното поле, където по нареждане на Уилям бяха разположени воините на Лайън, готови да защитават до смърт своя крал.

Бароните от земите между Англия и Уелс бяха последните, които се съпротивляваха на инвазията на Уилям по територията на цяла Англия. Когато настъпеше мигът и той ги подчинеше, нямаше да остане никой, който да вдигне оръжие срещу него. Сега Англия почти изцяло принадлежеше на Завоевателя, и той трябваше да преодолее и последната съпротива веднъж завинаги. Само тогава битката на норманите за Англия щеше да приключи.

Двата вражески отряда се срещнаха при равнинната местност, която на север граничеше с дълбока река, а на юг с необятна планинска верига. Без подкрепата на по-голямата част от войниците си, армията на Уилям бе по-малобройна от врага. Независимо от това, той поведе битка с твърдото намерение да постигне триумф. Сега, когато Лайън пазеше гърба му и Едрик се сражаваше смело на негова страна, Уилям беше твърдо решен да спечели битката.

Лайън се хвърли смело в боя с жестоко настървение. Той имаше горещото желание да се докаже още веднъж пред Уилям — така щеше да даде покой и на собствената си съвест. Сражаваше се ожесточено с врага и така утвърждаваше лоялността си към краля. Докато се биеше редом с Уилям, отблъсквайки смъртоносните вражески удари, Лайън си помисли за Ариана. Беше усетил отчаяното й желание да признае пред нея своите чувства, своята любов.

Лайън се страхуваше, че Ариана никога няма да може да го обикне истински, защото дълбоко мразеше норманите, но сега повече от всякога се чувстваше решен да промени това. Единственото, което знаеше със сигурност, беше че тя не е напълно безразлична към него, защото му го беше доказала безброй пъти. И несъмнено изпитваше страст към него. Любеха се диво, всеотдайно и без морални задръжки, и това им беше така нужно, както и въздуха, който дишаха. Това беше основата на тяхната връзка, а той сам трябваше да намери пътя към нейното сърце.

Лайън погледна към Уилям. Кралят се отбраняваше сам срещу атаките на двама плещести уелсци, чиито оръжия жестоко свистяха във въздуха, готови да му нанесат смъртоносен удар. Без да се замисля за собствената си безопасност, Лайън нанесе внезапен удар на своя противник и го повали на земята, а после без да губи време се нахвърли яростно върху другите нападатели. Лайън забеляза как към първите двама се присъединиха още двама уелсци и обградиха него и Уилям в смъртоносен капан. Лайън се промуши напред, за да отбие фатален удар, насочен към краля, и сръчно изпрати врага си в ада.

Уилям нямаше време да изрази благодарността си, но Лайън знаеше, че кралят е силно впечатлен от навременната му намеса. Беше както в добрите стари времена, помисли си Лайън, когато се биеше редом със своя крал и пазеше гърба му. Той обаче си наложи да не разсъждава повече и насочи всичките си усилия към един сръчен уелсец, който ожесточено нападаше Завоевателя.

С периферното си зрение Лайън видя мъжа да се приближава към краля, размахвайки меча си диво и необуздано. Когато Лайън успя да се отърве от своя противник, вече бе твърде късно да обезоръжи или убие коварния уелсец, който посегна да забие оръжието си в незащитената част от тялото на Уилям. В желанието си да го спаси, без да мисли за себе си, Лайън се хвърли срещу Уилям и пое удара, предназначен за краля. Широкото острие на меча попадна под ръката на Лайън, където доспехите бяха най-слаби. Вражеският удар проби ризницата и дрехите му и се заби в плътта.

Мечът проникна дълбоко в тялото му и Лайън падна на колене, обзет от крещяща, пареща болка. Уелският войн нададе кръвожаден, триумфиращ вик, изтегли меча си от тялото на Лайън и се приготви да нанесе смъртоносния си удар в напълно незащитената шия на норманския рицар.

Лайън видя как мечът лети към врата му, но не затвори очи. Беше готов да посрещне смъртта, да се сблъска без страх с мига, в който душата ще се отдели от тялото му и ще полети към великия създател. Очите му се разшириха неимоверно, съсредоточени да запечатат последния му миг живот. Усети острието на меча върху врата си, почувства горчивия привкус на смъртта и изкрещя с всички сили името на своята любима Ариана.

Той спря да усеща напрежение върху врата си. Дори не разбра, че Едрик е успял да отклони удара на уелсеца в последния момент и да го убие. Последното, което Лайън си помисли, беше че смъртта му е неминуема. С молитва на устните си, той най-сетне прие нерадостната си съдба, затвори очи и зачака Господ да го прибере.

 

Ариана изкрещя и се преви надве от болка. Тя веднага разбра, че раздиращата агония, в която изпадна, няма нищо общо с детето, което носеше в утробата си. От устните й се изтръгна втори писък. Всички в залата я наблюдаваха уплашено, без да знаят какво се случва с нея, объркани какво да предприемат. За щастие Терса се оказа наблизо и се спусна към Ариана, за да й помогна.

— Какво има, милейди? Какво ви боли?

— Доведи веднага Надая! Побързай, Терса, искам я тук колкото се може по-скоро.

— Ще я доведа, милейди, веднага след като стигнете стаята си.

— Аз ще отведа господарката в покоите й — каза Кийн, хвана под ръка Ариана и я поведе към спалнята й. — Ти тичай да намериш старата вещица, както ти наредиха.

Вълни от разкъсваща болка разтърсваха Ариана все по-силно и по-силно. Нямаше част от тялото й, която да не я боли. Кийн забеляза, че състоянието й се влошава и не пожела да я остави сама. Той я наблюдаваше уплашено, без да знае как да й помогне. Той въздъхна с облекчение, когато влязоха Терса и Надая. Вещицата му даде знак да напусне стаята и той се подчини покорно. Никой не искаше да спори със старата Надая.

— Какво има, милейди? — попита загрижено вещицата. — Да не би нещо с детето?

— Не — едва прошепна Ариана от болка. — Лайън е. Нещо лошо става с него. Нима не усещаш? Не си ли имала скоро видения? Лайън Нормански е мъртъв. Господи, няма да мога да го понеса.

Терса извика и се отпусна на най-близкия стол, а Надая погледна замислено Ариана и се намръщи.

— Сигурна ли сте, милейди?

— Усетих съвсем точно момента, в който Лайън беше повален — промълви тя и присви очите си от разтърсващата болка. — Как е възможно да не го усещаш?

— Вие сте единствената, която може да го усети, милейди, единствената, която го обича толкова силно, че да усети смъртта му. Ала не ми се вярва Лайън да е мъртъв.

— О, господи, така ми се иска да ти вярвам, Надая. Но болката е прекалено силна, за да я отхвърля. Трябва да отида в Честър и да се убедя с очите си какво става — занарежда Ариана като обезумяла. — Надявах се, че ти ще ми помогнеш. Надявах се, че поне ти знаеш какво се случва в Честър. Винаги си била в състояние да ми дадеш съвет, защото предварително знаеш какво ще се случи. Защо сега не можеш да ми кажеш какво става с Лайън?

За пръв път Надая наистина нямаше какво да каже. Тя знаеше, че Лайън ще се сблъска със смъртта в Честър и беше предупредила Ариана. Но сега не можеше да каже дали той е мъртъв или не.

— Трябва да останете в Крагмер — настоя старицата, — в името на вашето дете. Третият месец е най-опасен за бебето.

— Това ли е всичко, което можеш да ми кажеш, Надая? — проплака Ариана.

— Мога да ви кажа, че Лайън е жив. Вероятно е смъртно ранен и е много близо до смъртта, но все още диша.

— Но как бих могла да го спася, щом се намира толкова далеч? Ти разбираш от лекове много повече от мен.

— Този път вашите лекове са по-ефикасни от моите, милейди. Ще се убедите в това, когато му дойде времето. Сега не мога да ви помогна повече.

— Господи — извика отчаяно Ариана. — Тогава какво ще правя?

— Нищо, милейди. Можете само да чакате — отвърна й Надая.

— Не бива да се тревожите, милейди — каза Терса, имайки предвид състоянието на Ариана. — Няма да се отрази добре на детето. Не сме получили никакво известие от Честър и вие не можете да бъдете сигурна, че лорд Лайън е смъртоносно ранен. Може причината за вашата криза да се крие другаде, в бебето например.

Ариана не отговори, но добре знаеше, че причината далеч не беше бебето. Тя се обърна към Надая с желанието да й зададе още въпроси, но за нейна изненада, вещицата отново беше изчезнала.

През следващите няколко дни Ариана просто не беше на себе си. Сковаващ страх бе обсебил мислите й. Все още изпитваше болка, макар и не така силна, както преди. Постоянно очакваше нещо да се случи, без сама да знае какво. Спеше малко и неспокойно, и съвсем отказа да се храни. Надая не се появи повече. Отсъствието на вещицата точно през тези дни й се стори много подозрително. Ариана постоянно се молеше да я споходи видение или да се случи някакво чудо, но напразно.

Всеки ден Ариана се изкачваше на укреплението на замъка и с часове наблюдаваше празния хоризонт, докато студът не проникнеше през дебелите й дрехи и не я подсетеше да се прибере. Един ден, докато стоеше на обичайното място, вперила поглед в гъстата сива мъгла, покрила пустите полета, Ариана усети, че очите й се замъгляват от умора, а през тялото й преминаха тръпки от студ. Тя реши, че е време да се върне в замъка. Но тъкмо се канеше да се обърне и да поеме надолу по стълбите, когато видя в далечината да препускат няколко конника. Устните й зашепнаха гореща молитва, докато наблюдаваше как приближават. Когато стигнаха до моста, Ариана се втурна надолу по заледените стълби да заповяда да вдигнат портите.

Кършейки нервно ръце, тя стоеше в двора и чакаше шестимата конници да преминат моста и да влязат през портите. Веднага забеляза, че един кон носеше двама души. Ариана мигом позна човека, провиснал на гърба му. Беше Лайън. Белтан беше зад него и го придържаше на седлото. Когато мъжете свалиха шлемовете си, Ариана се изненада да види Едрик сред хората на Лайън.

— Милейди — пророни Белтан със сподавен глас, докато сваляше Лайън от седлото на коня. — Ужасно съжалявам.

Ариана едва успя да потисне отчаян вопъл при вида на кръвта, напоила туниката на Лайън. Някой беше свалил доспехите му и беше направил превръзка, но очевидно не беше много вещ в този занаят.

Тя се вгледа отчаяно в Белтан, без да го попита за това, което мислеше. Той прочете въпроса в очите й и отговори:

— Все още е жив, милейди, но е смъртоносно ранен.

— Отнесете го бързо в леглото — нареди Ариана. — Някой да повика Надая. — Кийн побърза да изпълни нареждането й, а Ариана последва Белтан и рицарите, които понесоха Лайън нагоре по стълбите. — По-внимателно — повтаряше тя, опитвайки се контролира емоциите си и да не покаже слабост пред воините на Лайън.

Тя не забеляза Едрик, който ги последва чак до спалнята.

— Направих, каквото можах, лейди Ариана — промълви Едрик, — но за съжаление не съм лечител.

Изненадана, Ариана попита:

— Вие ли превързахте раните на Лайън?

— Да. Той е тежко ранен, Ариана. Дори не вярвах, че ще оживее толкова дълго. Препускахме ден и нощ, за да го доведем в Крагмер колкото се може по-скоро.

— За да умре сред близки — промълви горчиво Ариана.

Едрик не оспори думите й.

— Такова беше желанието на Уилям. Той настоя лорд Лайън да бъде доведен незабавно в дома си. Лайън спаси живота на краля.

— Знаех, че ще постъпи така. Никога не съм се съмнявала.

Тя се приведе над Лайън, изплашена от смъртната му бледност. Дългият път от Честър не му се беше отразил добре. Лицето му имаше пепеляв оттенък, а дишането му беше съвсем слабо. Откакто го бяха докарали, той не беше надигнал клепачите си. Лежеше неподвижно като мъртвец и Ариана едва сдържаше риданията си. Тя свали превръзката, откри раната му, а при вида й се олюля на краката си и за малко не загуби съзнание. Раната беше огромна, дълбока и пълна с лепкава гной, а в единия си край кървеше. Вражеският меч беше проникнал дълбоко в горната част на гръдния му кош, през мишницата на дясната му ръка. Ариана забеляза, че има и друга рана на врата, но не така дълбока и сериозна. Тя започна да я почиства с влажна кърпа, докато чакаше Надая.

Съвсем скоро се появи и вещицата. Тя носеше в едната си ръка кошница с лечебните си билки. Постави я на нощното шкафче и веднага се захвана за работа. Поиска да й донесат гореща вода и тъй като Ариана не желаеше под никакъв предлог да се отделя от Лайън, помоли сър Едрик да се погрижи.

Надая поклати глава, видимо обезпокоена.

— Положението е много сериозно, милейди. Ще направя каквото е по силите ми.

— Ще умре ли? — попита Ариана с треперещ глас.

— Засега е трудно да се каже.

— Лайън трябва да живее. Не бива да умре. Та той дори не знае, че ще става баща.

— Предупредих ви, милейди — отвърна укорително Надая. — Трябваше да му кажете, преди да тръгне. Сега замълчете. Трябва да се погрижа за раната.

Ариана застана от едната страна на старата жена, така че да вижда какво прави, но без да й пречи. Надая първо почисти раната от кръвта с отвара от билки. След това се зае с премахване на гнойта от забралата рана. Ариана не можа да издържи на гледката и обърна главата си настрана. След като успя да се справи с по-голяма част от инфекцията, Надая постави пресни семена от копър в отворената рана и я заши. След това наложи компрес върху раната и направи чиста превръзка.

Докато Надая се занимаваше с раната, Лайън не даде никакви признаци, че усеща нещо. След като приключи с първата, Надая се зае със втората рана на врата му, като обясни, че не е опасна. Почисти я добре и я намаза я със специален мехлем от невен.

— Засега не мога да направя нищо повече — каза тя накрая.

— Та той едва диша — прошепна уплашено Ариана. — Усеща ли болка? Защо още не се е събудил?

— Може и никога да не се събуди, милейди. Твърде късно се погрижихме за раната. Сега тя е забрала и гнойта е проникнала в кръвта му.

Ариана изправи рамене и вирна брадичка. Нямаше да позволи Лайън да умре! Не, тя беше напълно решена да го запази жив.

— Той няма да умре, Надая! Чуваш ли ме? Той няма да умре! Ще стоя неотлъчно до него и ще се боря за живота му. Аз притежавам силата да го спася и ще го сторя. Ще направя всичко каквото трябва, но няма да допусна той да умре.

Тя не погледна Ариана в очите, за да не й дава празна надежда.

— Ще приготвя чай от корени на валериана и ще ви го изпратя, милейди. Той е силно успокоителен. От него господарят ще спи дълбоко и няма да чувства никаква болка. Ще му давате от чая по малко от време на време. Ако получи треска от възпалението, ще донеса чай от върба и той ще го облекчи. Нищо повече не мога да сторя. Вие трябва да използвате своята сила, за да изтръгнете Лайън от прегръдките на смъртта.

— Аз не притежавам никаква сила! — извика Ариана. Влудяваше я мисълта, че не знае какво да стори, за да спаси Лайън.

— Помислете добре, милейди. Силата, която притежавате, е най-могъщата способност, известна на хората. Сега тръгвам, но ако имате нужда от мен, ще разбера и ще дойда.

Когато Надая излезе, Ариана коленичи пред Лайън, взе в ръцете си наранената му длан и я притисна силно до гърдите си.

— За какво говореше старата вещица, милейди? — попита Едрик. — Каква е силата, която притежавате?

Ариана се сепна. Беше забравила, че Едрик е още тук.

— Уви, не притежавам никаква сила. Ако притежавах, щях да я използвам и моят любим да оздравее.

— Изглеждате изтощена, Ариана. Защо не отпочинете малко? Оставете някой от слугите да стои до лорд Лайън.

Ариана се вгледа в Едрик с подпухнали, зачервени от плач очи. Тя почти не беше спала от деня, в който усети раздиращата болка и със сърцето си разбра, че Лайън е ранен. От тогава не беше спряла да се тревожи и да се пита какво се е случило. Сега, когато той беше тук и беше така близо до смъртта, тя не би го изоставила за нищо на света.

— Не, не мога. Искам да ме види, когато отвори очи.

— Ако отвори очи — вмъкна Едрик. — Аз ще остана в Крагмер, за да ви помагам.

— Благодаря ви, лорд Едрик — отвърна смутено Ариана. Точно сега й беше трудно да мисли за каквото и да било друго, освен за това как да спаси Лайън. Чувстваше се ужасно безпомощна, защото не можеше да проумее думите на Надая. Защо проклетата вещица винаги говореше толкова неясно?

Едрик излезе от стаята и остави Ариана сама с Лайън. През нощта състоянието му почти не се промени. Ариана махна компреса и го замени с нов, който Надая й изпрати заедно с другите билки. Даваше му по малко чай от валериана и разтриваше гърлото му, докато го погълне изцяло. Тя доближи ухото си до гърдите му и се вслуша в слабия, но ритмичен пулс. Цяла нощ Ариана плака, моли се и не спря да мисли как да спаси своя любим. Тя се молеше отчаяно на господ и на всички светци. По някое време най-сетне заспа, поставила главата си на гърдите му.

 

От време на време Лайън чуваше гласове около себе си, но не виждаше нищо, освен тъмнина. Мислеше си, че това са небесните ангели и искаше да разтвори обятията си и да ги приветства, но не можеше да помръдне. Той се опита да отвори очи, но клепачите му сякаш бяха залепнали. Странно, помисли той, никога не си беше представял смъртта така — да не може да се движи и да вижда. Винаги си беше мислил, че ще срещне Господ с брилянтен плащ, обграден от райска светлина, а около него ще пърхат ангели и херувими. Усещаше някаква приятна влага по лицето си, която по странен начин го успокояваше. Той се усмихна и отново потъна в безпаметност.