Кони Мейсън
Лъвът (4)

3

Лайън онемя от гняв. И докато дишането му бавно се възстановяваше, той отчаяно се опитваше да си възвърне изплъзващите му се късчета самоконтрол.

— Див глиган ли ме нарече? Ако беше мъж, щеше да си платиш за тази обида.

— Ако бях мъж, милорд, сега нямаше да съм в такава ситуация — отвърна хапливо Ариана.

Внезапно гневът му започна да избледнява. Когато погледът му срещна изумителните й зелени очи, в които се четеше и смелост, и безкрайна уязвимост, Лайън бе връхлетян като светкавица от разтърсващата мисъл, че отчаяно желае тази жена. Да, желаеше тялото й, несъмнено, но искаше също да покори сърцето и духа й. Той тръсна глава, за да разсее смущаващите мисли. Ако си позволеше да се поддаде на чувствата си, рискуваше да си навлече неприятности, с каквито никога не се беше сблъсквал.

— Нима не разбирате, че ви очаква живот, за който мнозина биха ви завидели, милейди? — каза той с привидно спокойствие. — Вие сте с благородно потекло. Съпругът ви е влиятелен човек в двора на крал Уилям, а земите ни процъфтяват. За щастие, аз съм достатъчно силен, за да защитя владенията ни от набезите на шотландците и на лишените от правата си саксонски благородници.

Ариана гледаше смаяно лицето му. В него имаше нещо първично и диво, което я заинтригува. Излъчваше увереност и арогантност, но и някакво сдържано достойнство, колкото и да не й се искаше да го признае.

— Бях с благородно потекло, преди норманските завоеватели да убият баща ми и братята ми — отвърна хладно тя. — А вие искате съпруга не повече, отколкото на мен ми трябва съпруг.

— И все пак, ние сме съпруг и съпруга и е крайно време и двамата да го приемем. Трябва само да ми родиш наследник и да ми се закълнеш във вярност, и никога няма да се отнеса лошо с теб или да ти дам повод да се оплакваш.

— Да се закълна във вярност на една норманска свиня? Никога! — изрече Ариана с такова ожесточение, че Лайън неволно потрепна от ледените нотки в гласа й, сякаш езикът й бе острие, което се забиваше в плътта му.

Сините му очи се вторачиха пронизващо в нея. И преди беше успявала да го вбеси, но то беше нищо в сравнение с онова, което изпитваше сега. Ръцете му се стрелнаха към нея, повдигнаха я и с лекота я запратиха върху леглото. Ариана се олюля и в миг се озова върху меката повърхност, сепната от мисълта, че този път е стигнала твърде далече. Дали някога щеше да се научи да държи езика си зад зъбите? Когато най-после се осмели да вдигне очи към Лайън, той я гледаше вторачено.

— Ще ми се закълнете във вярност, милейди, и още как! — каза той в момента, в който леглото спря да стене под внезапния натиск на тежестта й.

— Не!

Очите му сякаш проникваха в нейните. Лайън бавно сведе глава към нея, а Ариана притвори очи. После устните му докоснаха нейните. Тя се опита да отметне глава, но силата му беше обезоръжаваща. Устните му я поглъщаха, а езикът му се стрелна в устата й като мощно острие. Някъде от дълбините на гърдите й се изтръгна задавен протест. Езикът му продължаваше да превзема безмилостно устата й, нахлуваше все по-навътре и по-навътре. Потна и сгорещена от неподозирани емоции, Ариана мислено се молеше странният огън в корема й да утихне.

Почувства ръката му да се плъзга по гърдите й, а пръстите му подразниха умело зърната, преди да се спуснат по надолу — по талията, ханша и бедрата. Грамадните му длани милваха, притискаха и сладостно изтезаваха плътта й, а устните му не се откъсваха от нейните. Твърдите устни и стегнатото му от напрежение тяло не обещаваха милост, а гневът все още разяждаше гърдите му.

— Нима ще ме насилите, милорд? — извика панически Ариана, щом почувства горещите му длани върху голата плът под туниката си.

Лайън вдигна рязко глава.

— Да те насиля? — Думата остави неприятен вкус в устата му. В гнева си почти беше забравил твърдото си решение да не докосва тази жена, преди да е дошъл месечния й цикъл. — Грешите, милейди. Един ден ще бъдете моя, и то не насила.

Той се изправи неохотно и я придърпа на колене пред себе си.

— Закълнете ми се, милейди, закълнете ми се във вечна вярност, на колене. Аз съм вашият господар. Дължите ми лоялност.

Ариана напълно съзнаваше, че вероятно ще изпати от упорството си, но просто не можеше да се закълне във вярност пред човек, който бе нахлул в страната й със завоевателите, бе отнел живота на братята и баща й и накрая й бе отнел земите. Тя стисна устни, без да пророни и звук. Уплашена от собствената си дързост, Ариана затвори очи и зачака мощната му десница да се стовари върху й. Лайън имаше пълното право да я набие. Повечето мъже биха го сторили, без дори да се замислят. Напрегнатите секунди преминаха в минути, но нищо не се случи. Ариана отвори колебливо очи и плахо обходи с поглед стаята. Вътре нямаше никой, освен нея самата. Замаяна от облекчение, тя изчака няколко минути, преди да се изправи несигурно и уморено да приседне на леглото.

— Внимавайте, милейди, внимавайте с Лайън Нормански. Нима не научихте нищо за тези пет години?

— Надая! — възкликна Ариана. — Ти пък откъде изникна?

— Отдолу, разбира се. Вратата беше отворена. Срещнах лорд Лайън на стълбите. Изглеждаше готов да убива. Какво толкова му сторихте?

Ариана почувства, че лицето й пламва, и отмести смутено очи.

— Отказах да му се закълна във вярност.

Надая пристъпи към нея и се вторачи изпитателно в лицето й.

— Не виждам синини или белези. Той не ви ли нарани?

— Дори не ме докосна, Надая. Очаквах да ме набие, но… — Думите й заглъхнаха.

— Той знае ли за лорд Едрик?

Ариана ахна от изненада.

— Откъде, за бога… Не, никой не знае за Едрик. Как изобщо е възможно…

Надая изглеждаше отнесена и загадъчна.

— Знам много неща, Ариана. Виждам много неща. Все още ли имате видения?

Ариана погледна сепнато към отворената врата, преди да й отговори. Не биваше да позволява някой да узнае.

— Да, въпреки че в манастира ми се случваше рядко.

— И какво смятате да правите? Лорд Лайън ще убие и двама ви с Едрик, ако узнае за тайните ви срещи в манастира.

— И аз така смятах, но той вече знае, а ето че още съм жива. Знам че е странно, Надая, но понякога Лайън се държи почти нежно с мен. А друг път ме кара да се боя до смърт от него. Той е толкова грамаден, толкова мъжествен… истински норман! Но има страховит нрав. Боя се, че ще убие лорд Едрик. Моля те, Надая, иди долу и се опитвай да подслушаш какво си говорят. А когато Едрик си тръгне, настигни го и му кажи, че искам да говоря с него насаме. Боя се за живота му.

Надая присви замислено очи.

— Има ли нещо, което пропускате да ми кажете, Ариана? Наистина ли лорд Лайън ще намери девица, когато ви отведе в леглото?

Ариана пламна.

— Разбира се. Не съм сторила нищо, от което да се срамувам.

— И слава богу — кимна вещицата. — Защото, ако беше иначе, не бих искала да съм на мястото ви, когато съпругът ви узнае. Предупреждавам ви, милейди, хората разправят, че никой не можел да води лорд Лайън за носа.

След тези думи Надая напусна стаята също толкова безшумно, колкото беше влязла.

Ариана се просна на леглото и затвори очи. Един дълъг ден беше вече към своя край и тя се чувстваше изморена. А също и гладна. Хрумна й, че би могла да слезе и да потърси нещо за ядене, но реши, че засега ще е по-добре да не се изправя лице в лице с разярения си съпруг. Скоро се унесе в сън.

 

Лайън връхлетя в салона, разтърсван от гняв. Не само че Ариана го беше отблъснала, но и лорд Едрик беше още там и бърбореше оживено с хората си, сякаш е най-естественото нещо на света да се възползва до насита от гостоприемството на дома му. Той пристъпи заплашително към саксонския благородник. За миг му мина през ума да го убие още сега. Трябваше обаче да се преструва на благоразположен, заради добруването на Уилям. Не можеше да се отрече, че откакто бе дал дума за вярност към Завоевателя, Едрик се държеше безупречно. Лайън обаче нямаше кой знае какво доверие в този човек, въпреки че засега той съвестно бранеше граничните земи на кралството от нашественици.

— Надявам се вие и хората ви да останете за през нощта — каза Лайън без всякакъв ентусиазъм. — Салонът е просторен и имаме достатъчно сламеници.

— Не, благодаря — отвърна Едрик и стана да си върви. В момента не можеше да направи нищо повече за Ариана. Беше дошъл да се увери с очите си, че тя не е пострадала, след като игуменката ги изненада при задната порта. Уви, беше избрал неподходящ момент и сега горчиво съжаляваше, задето бе причинил проблеми на Ариана. — Време е да се връщам в имението си. Моля ви, предайте на лейди Ариана, че скоро ще намина пак да видя как се чувства.

— Няма нужда да се притеснявате за състоянието на съпругата ми. Да не би да намеквате, че бих могъл да я нараня? — запита Лайън през зъби. Несъмнено щеше да убие това нищожество, ако се опиташе да го предизвика.

— Не намеквам каквото и да било, лорд Лайън. Просто двамата с лейди Ариана се познаваме от деца и дълго време бяхме сгодени. Сега, когато баща й вече не е между живите, се чувствам отговорен за нея.

— Е, аз ви освобождавам от тази отговорност — отвърна злъчно Лайън. — Какво ще правя с жена си, си е моя работа. Но все пак мога да ви уверя, че няма защо да се боите за нея, докато е смирена и покорна, както се полага на една жена.

Едрик остро се изсмя.

— Явно не познавате добре лейди Ариана, лорд Лайън, щом смятате, че тя ще е смирена и покорна. — Мрачното изражение на Лайън безмълвно потвърждаваше думите му. — Макар че, доколкото виждам, вече я познавате в известна степен. В такъв случай, милорд, ще ви пожелая лека нощ. — Едрик се поклони леко и се отправи към вратата, а хората му го последваха по петите му.

Едрик тъкмо се бе метнал на коня си, когато от сенките изплува неуловим силует и решително хвана поводите на животното.

— Милорд, това съм аз, Надая. Нося ви послание от лейди Ариана.

Едрик се огледа крадешком, видя че вратата на салона е затворена и прекрачи в укритието на дърветата.

— Какво има, Надая? Какво иска от мен Ариана?

— Иска да говори с вас насаме, лорд Едрик, но се бои от лорд Лайън.

— Кажи на господарката си, че ще уредя нещо. Сега обаче трябва да вървя, преди да съм възбудил нечии подозрения. Налага се още известно време да се преструвам, че съм лоялен слуга на крал Уилям. — Едрик остави Надая зад гърба си и препусна към подвижния мост и Блекхийт.

 

Лайън пи до късно през нощта със своите хора. Обръщаше халба след халба, но нищо не беше в състояние да изтрие от съзнанието му образа на хубавата му съпруга, изумрудено зелените й очи и изкусителните и устни, подпухнали от целувките му. Известно време обмисляше дали да не вземе някоя от слугините, за да утоли огъня в тялото си, но никоя от тях не можеше да се сравнява с Ариана и никоя не можеше да утоли глада му така, както тя би могла. Опита си да си спомни пищното тяло на Забрина и страстните й милувки, но дори този спомен не успя да откъсне мислите му от мъничкото, женствено телце, което го чакаше горе, в семейната им спалня.

А когато всички придърпаха грубите си сламеници и се отпуснаха край огъня, Лайън се изправи залитайки на крака и се запъти към осветеното от факли стълбище. Една единствена свещ мъждукаше в притихналата спалня. Ариана спеше, а мъничката й фигурка едва се различаваше под тежкото одеяло. Тя не се събуди, докато Лайън събуваше обувките, панталоните и туниката си и мълчешком се отпускаше върху завивките, облечен само в широката си риза. От устните й се откъсна само мека въздишка, щом я придърпа в извивките на силното си тяло.

 

Свикнала със строгия режим в манастира, Ариана се събуди призори. Беше й уютно и топло, много по-топло, отколкото в „Сейнт Клер“, където се събуждаше в студената килия, завита с овехтялото одеяло. Тя затвори отново очи и се зарови по-дълбоко в топлия пашкул. В следващия миг обаче усети твърдата човешка плът, опряна в гърба си, и напълно се разбуди. Скована, Ариана се отдръпна мълчешком. Когато обаче направи опит да се изправи, почувства тежката ръка на Лайън, обгърнала талията й. Едва сдържайки дъха си, Ариана отмести внимателно ръката му и безшумно се измъкна от леглото. Вече стъпила на пода, тя погледна отново съпруга си и сърцето й се сви от някакъв странен, необясним копнеж.

Устата му беше леко разтворена и леко похъркваше. Беше само по риза, а голите му крака бяха проснати върху одеялото. Широката дреха се беше повдигнала и разкриваше част от бедрата и ханша му. Ариана извърна очи. Никога преди не беше смятала някой мъж за красив, но това беше единствената дума, която й хрумваше, докато гледаше силното мъжествено тяло на Лайън. Дори насън той излъчваше сила и власт. Ариана се почувства засрамена от неприличните си мисли. Едрик беше истински саксонец и несъмнено беше не по-малко привлекателен и силен от Лайън, но тя не трепереше в негово присъствие и не се притискаше като обезумяла към тялото му.

Лайън я наблюдаваше през притворени клепачи, но не даде знак, че е буден. Какво ли си мислеше Ариана? Дали одобряваше фигурата му? Или намираше Едрик за по-привлекателен?

— Ако продължиш да ме гледаш така, не отговарям за действията си.

Ариана се сепна.

— Аз… Мислех, че спите.

— Спях, докато не почувствах погледа ти върху себе си.

Ариана рязко се извърна, засрамена, че я е хванал да го зяпа.

— Трябва да ида в кухнята. Сега съм господарка на дома и трябва да се погрижа за домакинството. Ще отида първо да се изкъпя.

Грамадната вана, инсталирана в отделно помещение до кухнята, бе един от луксовете, които баща й предвидливо бе осигурил.

— Една истинска съпруга има и по-неотложни задължения — напомни й меко Лайън, докато се надигаше лениво от леглото и изтръскваше полепналите паяжини от косата си. — Все едно, скоро ще ги узнаеш. Ела, ще се изкъпем заедно. — Той намъкна набързо туниката си, хвана я за ръка и я изведе от спалнята. Внезапно смутена, Ариана се опита да се отскубне от ръката му, но скоро бе победена от желязната му хватка.

Крепостните селяни вече шетаха в дървената постройка зад главната кула, която използваха за кухня, когато Лайън и Ариана минаха покрай тях и влязоха в банята. В самото помещение беше изкопан кладенец, за да има прясна вода по всяко време, а огънят в грамадната камина поддържаше стаята топла. Още призори слугите бяха сварили гореща вода, която сега очакваше господарите на имението. Лайън веднага се залови за работа. Мускулестите му ръце с лекота изливаха последователно студени и горещи кофи във ваната. Когато най-после прецени, че температурата на водата го задоволява, той се обърна с усмивка към Ариана.

— След вас, милейди.

Ариана замръзна. Нима наистина смяташе да се изкъпе с нея?

— Хайде, милейди, няма от какво да се свените.

С бавни, отмерени движения, Лайън съблече туниката си, а после и ризата. Преди да се извърне и да побегне, Ариана успя да зърне за миг широкия му гръб, изваян от стегнати мускули. Смехът му я последва в коридора.

 

Ариана се изкъпа по-късно с помощта на Терса. Лайън излезе веднага след закуска, придружаван от няколко от рицарите си. Трябваше да огледа селището и колибите на селяните. Зимата вече чукаше на вратите им и трябваше скоро да стегнат всички покриви, огради и плетове. Като господар на тези владения, Лайън беше задължен да види как се оправят селяните, които обработваха земите му. Негова задача беше и да събере годишната рента от онези, които вече са събрали достатъчно пари, за да откупят земите си. Феодалната система действаше по този начин, откакто Завоевателя беше стъпил на английска земя.

След като се изкъпа, Ариана подкани и Терса да използва ваната. Момичето определено не бе от най-чистите. Терса прие с охота, защото обичаше да се чувства чиста и спретната. Когато слугинята най-после излезе от ваната, Ариана с удивление видя, че под пластовете прах и мърсотия се крие забележително хубава жена. Косите й бяха с цвета на узрели жита, а по кожата й нямаше нито едно петънце. Двете се запътиха към складовите помещения да потърсят нови платове, от които да си ушият рокли.

— Мислите ли, че сър Белтан ще ме хареса, милейди? — попита я свенливо Терса, докато сресваше с пръсти сплъстените възли в косата си.

Ариана загуби ума и дума.

— А ти искаш ли той да те харесва?

— О, да, милейди. Той е най-красивият рицар в цялото кралство, кълна се. Най-силният и привлекателен мъж, който някога съм виждала. Но е твърде добър за мен.

— За бога, Терса, ти си саксонка! Твърде си добра за една норманска свиня. Намери някой, който наистина те заслужава.

— Да, милейди — отвърна свенливо Терса и сведе очи. Не можеше да преодолее онова, което изпитваше към Белтан. Саксонец или норман, тя го желаеше, макар да съзнаваше, че чувствата й са безсмислени.

От топовете прашни платове, недокосвани от пет години, Ариана си избра бледо синьо, зелено и наситено розово за рокли, както и мек лен за бельо. После се захвана да подбере подходящи платове за Терса. Отмести настрана топовете в сиви и тъмно кафяви краски, с каквито обикновено се носеха слугите, и се спря на по-ярки цветове и по-фини материи. С малко късмет, след няколко дни и двете щяха да се облекат прилично.

Когато късно вечерта Лайън се върна у дома, на масата го очакваше топла и вкусна трапеза. Платата бяха обсипани с ароматни късове риба, дивеч и телешко, плодове и зеленчуци, както и пухкав хляб, замесен от бяло брашно, каквото само заможните можеха да си позволят. И както беше редът, Ариана седна до него да сподели трапезата му.

— Заслужавате искрени комплименти, милейди — каза й Лайън. — Приготвила сте чудесна храна.

— Знам си задълженията — отвърна сдържано Ариана.

Тъмните му вежди подскочиха в иронична гримаса.

— Още не, но скоро ще ги научите.

Ариана потърси някакъв подобаващ отговор, но внезапно езикът й се скова, а главата й шеметно се завъртя. Лицето на Лайън избледня и пред очите й сякаш се разтвори тъмна пропаст. С безпомощна въздишка, Ариана се остави да потъне в нея. И тогава нахлу видението. Тя се опита да го спре, но не можа.

Лайън стоеше неподвижен, обгърнат от сива, лепкава мъгла. Гърдите му бяха голи, а торсът му — облян в кръв. Пред него стоеше силен воин с невидимо лице, насочил смъртоносно копие към сърцето му. Ариана също беше там — стоеше встрани, почти погълната от мъглата. Чувстваше се лека и свободна, сякаш плаваше в мъглата. А после, за нейна почуда, войнът с невидимо лице се обърна към нея, сякаш безмълвно й задаваше въпрос. И макар да не беше проговорил, Ариана разбра, че я пита дали да забие копието в сърцето на Лайън. Решението беше в нейните ръце.

Лайън можеше да живее.

Или да умре.

Тя отвори устни да проговори, но от гърлото й не се изтръгна и звук. Ариана тръсна глава, неспособна да направи този съдбоносен избор — живот или смърт за нейния съпруг. И в този безконечен миг, докато Ариана търсеше правилния отговор, Лайън сграбчи копието, изтръгна го от ръцете на безименния воин и безпогрешно прониза сърцето й. Странно, но от раната не бликна кръв. Образите на двамата мъже бавно се разпаднаха. Лепкавите пръсти на мъглата се протягаха безмилостно към нея, а тя гледаше в почуда безкръвната рана, където копието бе пронизало плътта й. И тогава я връхлетя болката — остра, пронизваща и натрапчива.

Нима собствената й нерешителност бе станала причина за смъртта й? Само миг неувереност — и ето че бе предизвикала повече болка, отколкото можеше да понесе. Да, сега ясно осъзнаваше грешката си. Ариана отвори очи и отчаяно се опита да се изтръгне от лапите на агонията. Над нея стоеше Лайън, приведен в безмълвен въпрос, вторачил загрижен поглед в нея. Ариана осъзна, че вече не е в салона, а лежи на собственото си легло.

— Често ли ти се случва, Ариана? — Гласът му беше топъл и загрижен.

— Кое, милорд?

— Никога преди не съм виждал нещо подобно. Не беше обикновен припадък, нали? Очите ти се преобърнаха и сякаш беше спряла да дишаш. Изплаших се. Помислих си, че умираш. Донесох те в спалнята и изпратих да повикат свещеник.

Ариана се опита да приседне.

— Не ми трябва свещеник.

Лайън я накара да легне отново.

— Кажи ми какво се случи.

Тя прехапа устни. Не можеше да му каже.

— Аз… трябва да видя Надая.

В този момент свещеникът надзърна през вратата.

— Повикахте ли ме, милорд?

Лайън изгледа изпитателно Ариана и видя животинския страх в очите й.

— Не, отче. Повикайте вещицата.

— Вещицата? Искате да видите Надая? Тази жена е пратеник на дявола, милорд. Нейните черни магии не могат да помогнат на лейди Ариана.

— Това не ме интересува. Веднага я доведете.

— Тук съм, милорд.

Свещеникът се отдръпна с погнуса, щом възрастната жена мина покрай него, за да влезе в стаята. Сякаш беше изникнала от нищото. Като че ли обитаваше едновременно всяка кътче и пукнатинка в замъка, появяваше се и изчезваше, когато пожелае. Беловласият свещеник се прекръсти, за да прогони нечистите сили, и примирено се оттегли.

— Пак ли същото, милейди? — запита спокойно Надая. — Изглеждате изплашена.

— Какво се случи? — попита повелително Лайън. — За бога, жено, ще ми кажеш ли какво става тук?

Ариана потръпна.

— Никога не съм била по-изплашена. Беше ужасно — като в деня на страшния съд. И дори по-страшно, защото аз бях съдията.

— В името на господа — отекна гласът на Лайън, — искам веднага да ми кажете какво се случи с жена ми.

Надая вдигна ръце в знак на безпомощност.

— Не е моя работа да, ви казвам, милорд. — Тя изгледа пронизващо Ариана. — Сигурно ще е по-добре да му кажете още сега, милейди. Все едно, той ще узнае рано или късно, когато ви се случи отново.

Ариана изгледа Лайън изпод вежди, а очите й се изпълниха със сълзи. Надая беше права. Това несъмнено щеше да й се случи отново и тогава нямаше да има нужда да му обяснява, че е различна от останалите. А може би дори щеше да я вземе за луда.

— Имам видения, милорд.

Лайън се вторачи в нея с такова изумление, сякаш току-що са й пораснали две глави. Не беше суеверен, но винаги се отнасяше с респект към свръхестественото. Всъщност, необичайното го караше да се бои.

— Истината ли говори тя, стара жено? — обърна се той към вещицата.

— Това е самата истина, милорд. Ариана има чудна дарба. Още от дете виждаше разни неща, преди да се случат. Двете с майка й направихме всичко възможно да скрием това от селяните, за да не я низвергнат като вещица. Виденията я спохождат без предупреждение, като тази вечер.

Лайън се отдръпна предпазливо от Ариана.

— Какво видяхте, милейди?

Устата й пресъхна.

— Нищо важно. — Как можеше да му каже какво е видяла, като и тя самата не го разбираше? Надяваше се Надая да й помогне да го разтълкува. Но първо трябваше Лайън да ги остави сами.

— Нищо важно? — повтори той, без да изглежда докрай убеден.

— Да. Понякога не си спомням добре какво съм видяла. Като сега например. Помня само лепкавата мъгла и тъмни сенки.

Лайън огледа внимателно лицето й, а после кимна, очевидно задоволен.

— Ще те оставя с Надая. И бездруго не вярвам в такива неща.

Ариана изчака съпругът й да напусне стаята. Изпита облекчение, че той не изглежда твърде смутен от странната й дарба.

— Какво ви изплаши толкова, лейди Ариана? — попита я отново Надая, след като останаха сами. — Какво видяхте?

Ариана стана рязко от леглото и закрачи припряно из стаята.

— Самото видение беше плашещо, но още по-страшно ми се струва онова, което би могло да означава. Господи, Надая, нещо сякаш се опитва да ми каже, че животът на Лайън е в моите ръце. Как е възможно това? Нима трябва аз да бъде неговият палач? Вярно е, че не го искам за съпруг и господ ми е свидетел, че мразя всички нормани, но не искам аз да съм този, който да решава дали той да живее или да умре.

Ариана побърза да разкаже на Надая всичко, което си спомняше от странното си видение.

Дълго време вещицата мълча.

— Получила сте знак от самия Господ, милейди. Казвате, че не сте могла да решите дали да пожалите живота на лорд Лайън или не. Може би това е знак, че нещо много силно и непреодолимо ви свързва с Лайън Нормански. А може би идва да ви предупреди, че ви чака опасност, ако го оставите да завоюва сърцето ви.

— Но аз ненавиждам този мъж! — извика разпалено Ариана. — Става ли дума за Лайън, сърцето ми е в безопасност.

— Времето ще покаже, милейди — отвърна замислено Надая.

— О, върви си, ти изобщо не можеш да ми помогнеш — рече сприхаво Ариана. — Що за вещица си, щом не можеш да разтълкуваш видението ми? — Но щом се обърна към Надая, старата вещица вече я нямаше, сякаш се беше разтворила във въздуха.

 

Когато Лайън се върна в общата им спалня по-късно вечерта, Ариана вече спеше. Тя не се събуди, докато съпругът й събличаше безшумно дрехите си и внимателно се отпускаше на мекото легло до нея. На оскъдната светлина от единствената свещ в помещението, той изучаваше с поглед меките черти на лицето й и се питаше що за жена беше взел за съпруга. Лайън Нормански не вярваше във вещици и свръхестествени явления, но по гръбнака му пробягваше ледена тръпка, щом си помислеше за умението й да вижда неща, преди да са се случили. Това не се приемаше за нормално. Трябваше да запази дарбата й в тайна, ако не искаше съпругата му да бъде изгорена жива на клада като вещица.

Обезпокоен от всичко онова, на което бе станал неволен свидетел, Лайън се опита да заспи, но сънят се изплъзваше от очите му. Въпреки странностите и грешките й, той все още желаеше Ариана. Тя беше вироглава, непокорна и често му говореше неща, от които кръвта му кипваше. В замяна на това обаче тя притежаваше несравнима красота, чувствена натура и кураж, за който много мъже биха й завидели. Вярно, че не беше мечтаната съпруга, но затова пък беше жена, за която всеки би мечтал.

Колкото повече я опознаваше, толкова повече Лайън се убеждаваше, че не го е излъгала, че наистина само се е срещала тайно с Едрик и двамата не са стигнали по-далече. Разбира се, мнозина биха възприели и това като смъртен грях, защото тя все пак беше омъжена жена и нямаше право да се среща с никой мъж в тъмни доби, без какъвто и да е придружител. Според Лайън, това можеше да означава само едно нещо. Ариана все още искаше Едрик и горчиво съжаляваше, че друг, а не той е станал неин законен съпруг. Това не беше никак изненадващо. Едрик беше истински саксонец, докато той самият беше норман — мъжът, който бе похитил страната й и избил цялото й семейство. Нищо чудно да бе пронизал баща й и братята й със собствения си меч, разпознавайки в тях единствено врага.

Ариана въздъхна и се притисна към него в съня си. Лайън простена, а слабините му мигом се втвърдиха. За бога, беше женен от цели пет години, а все още не беше консумирал брака си! Помнеше, че се беше зарекъл да не я люби, докато не се увери, че не носи в утробата си копеле, но той беше мъж, не беше монах. Да люби жена си беше негово право и задължение — и той я желаеше!

Сякаш по собствена воля, ръцете му обгърнала талията й и я придърпаха в извивките на тялото му. Ариана се сепна в съня си, очите й рязко се отвориха.

— Какво… Какво правите? — извика слисано тя, докато ръцете му я повдигаха и внимателно я отпускаха върху стегнатото му тяло. Лайън почувства как мекият й бюст се притисна в мускулестите му гърди. Бедрата му, опрени в нейните, бяха твърди като гранит. Всичко по него беше болезнено твърдо — ръцете, устата му и онази типично мъжка част от плътта му, която пулсираше неумолимо. Мъжествените черти на лицето му бяха като изсечени с брадва. Гъстите, черни къдрици на косите му падаха примамливо по шията му и на Ариана внезапно й се прииска да зарови пръсти в тях. Скулите му бяха като изваяни, челюстта му — арогантно издадена напред, а очите му — замъглени от страст.

И именно тези сини очи, прозрачни като късчета лед, и опасно примамливи на фона на тъмното му, решително лице, я привличаха даже повече от мъжествената му, предизвикателна външност. Само с един кратък поглед тези очи можеха да смразят или да възпламенят всекиго. Погледът му в този момент, топъл и проникновен, казваше повече от всякакви думи.

— Ти си моя съпруга.

Ариана преглътна с усилие.

— Да, знам това.

— Все още не сме имали първа брачна нощ. След цели пет години това е мой дълг и отговорност. А аз не съм от търпеливите. — Той вторачи поглед в устните й, така неустоими на бледата светлина от свещта. Обзе го първично желание.

Очите на Ариана се разшириха от изненада, когато почувства твърдата му мъжественост, опряна в бедрата й.

— Но вие казахте…

— Промених решението си, Ариана. Желая те. Но ако открия, че си обезчестена, веднага ще те върна в манастира.

— Аз… не ви желая. Моля ви… не правете това…

Изражението му сякаш се вкамени, ръцете му инстинктивно се свиха в юмруци.

— Значи искаш Едрик?

Тя понечи да му отговори, но той притисна устните й с ръка.

— Не, не ми казвай. Това е без значение. Ти никога няма да имаш Едрик! Но един ден, кълна се в това, ще те накарам да ме искаш. Ще ме молиш да те отведа в леглото. И само ако си помислиш да ме измамиш с друг мъж, ще те заключа в кулата да молиш опрощение за греховете си в уединение. Ти си моя съпруга. Ще те имам винаги, когато пожелая, и ти ще ме посрещаш с желание.

— Както Англия посрещна Завоевателя!

Ариана искаше да му каже още много неща, но устните му внезапно връхлетяха нейните. Целувката му беше гореща и неумолима, като огнен пламък, който топи метал. Ариана искаше да крещи, да се изтръгне от изгарящата ласка на езика му, но вместо това се изгуби в сладката му съблазън.