Нора Робъртс
Вярност в смъртта (4)

Трета глава

Пийбоди остави двете чанти с продукти, които беше купила по пътя, и извади ключа си. Беше се запасила със солидни количества пресни плодове и зеленчуци, печена соя и стар фасул, купила бе дори от кафявия ориз, който ненавиждаше от детинство.

— Скъпа сестричке… — Зийк остави на площадката сака, в който се съдържаха всичките му лични вещи, и побърза да помогне на Пийбоди. — Не биваше да купуваш такива огромни количества.

— Не съм забравила, че имаш вълчи апетит. — Тя се обърна и закачливо му се усмихна. Не й се искаше да му обяснява, че самата тя консумираше храни, които не би докоснал нито един уважаващ себе си представител на „Свободна ера“: мазнини и сандвичи, приготвени по синтетичен начин, заместители на месото, а отгоре на всичко пиеше и алкохол.

— В Ню Йорк цените на пресните плодове и зеленчуци са безбожни, а ябълките, които купи, са набрани Бог знае кога — отбеляза Зийк, като мислено добави: „Освен това се съмнявам, че са екологично чисти“.

— За съжаление овощните градини в Манхатън са твърде малко — язвително каза Пийбоди.

— Не се заяждай. Трябваше поне да ми позволиш аз да платя за покупките.

— Глупости. Намираш се на моя територия, освен това си първият член на семейството, който ще ми гостува. — Тя отключи вратата и се обърна да вземе чантите.

— Не искам да те притеснявам. Трябваше да потърся някое от общежитията на „Свободна ера“.

— Отдавна съм забравила какво е да живееш в общежитие. Получавам добра заплата и мога да си позволя да посрещна както подобава любимия си брат. — Тя отметна косата от челото си. — Заповядай. Жилището ми не е луксозно, но сега това е моят дом.

Зийк я последва и намръщено огледа всекидневната. Забеляза канапето с провиснали пружини, масите, отрупани с какво ли не, ярките плакати по стените. Щората на прозореца беше спусната и Пийбоди побърза да я вдигне.

Отсреща се издигаше висока сграда и гледката беше доста потискаща, но младата жена обичаше да наблюдава забързаните минувачи. Включи осветлението и си помисли, че в апартамента цари същият хаос като в шумната улица отвън.

Внезапно си спомни, че беше оставила в компютъра си диск с психологическия профил на сериен убиец, който подлагаше на жестоки изтезания жертвите си. Трябваше да го скрие някъде.

— Ако ме беше предупредил за пристигането си, щях да подредя жилището.

— Не вярвам — дори когато живееше при нас, стаята ти вечно беше разхвърляна.

Той закачливо й се усмихна и влезе в мъничката кухня, за да остави чантите с покупките. Странно, но изпита облекчение, когато видя, че жилището на сестра му някак си е като самата нея — скромно и непретенциозно. Забеляза, че кранчето на чешмата капеше, а върху домакинския плот имаше тъмно петно от изгаряне. Помисли си, че ще оправи всичко и дори се учуди, че сестра му сама не се е погрижила за това.

— Аз ще прибера продуктите. — Пийбоди свали палтото си и фуражката си и побърза да го последва в кухнята. — Остави си багажа в спалнята. Докато си тук, ще спя на канапето.

— Не си познала. — Той вече подреждаше покупките в шкафовете и ако беше изненадан от запасите й с нездравословни храни, не се издаде. — Аз ще спя на канапето.

— То се разтяга и е доста широко — заяви тя и се запита дали има чисти чаршафи. — Но пружините му са се разтегнали.

— Мога да спя дори на полето.

— Знам. Спомням си как си устройвахме лагери по време на двудневни пътешествия и всички казваха, че на теб ти стигат една скала и одеяло, за да се чувстваш комфортно. — Усмихна се, прегърна Зийк и притисна страна към широкия му гръб. — Божичко, колко ми липсваше!

— Всички ние — мама, татко, братята и сестрите — се надявахме, че ще си дойдеш у дома на Коледа.

— Нямах възможност. — Тя отстъпи, когато брат й се обърна. — Нещата се объркаха… — Нямаше намерение да му разказва какво се беше случило. — Но скоро ще намеря свободно време, обещавам.

— Променила си се, Дий. — Той докосна страната й. — Изглеждаш някак… „официална“. Улегнала… и щастлива.

— Наистина съм щастлива. Харесвам професията си. — Младата жена стисна широката му длан. — Не знам как да го обясня, та да го разбереш.

— Не е необходимо — вижда се от пръв поглед. — Зийк извади опаковка с шест кутии натурален сок и отвори малкия хладилник. Знаеше, че невинаги е необходимо да разбираш ближния си. По-важното беше да го приемаш със слабостите му. — Чувствам се неловко, задето те откъснах от работата ти.

— Недей. Не съм взимала отпуска от… — Тя поклати глава, докато подреждаше кутии и пакети на лавиците. — Бог знае от кога. И днес Далас нямаше да ми разреши да отсъствам, ако имахме спешна работа.

— Харесва ми началничката ти. Мисля, че има силен характер и понякога е доста раздразнителна и пряма. Но не е сурова.

— Прав си. — Пийбоди се обърна и го изгледа. — Колко пъти мама те е предупреждавала да не проникваш в аурите на хората?

Зийк се поизчерви, после виновно се ухили.

— Не проникнах твърде дълбоко, но все пак исках да разбера каква е жената, която се грижи за сестричката ми.

— Сестричката ти е достатъчно голяма, че сама да се грижи за себе си. Защо не разопаковаш багажа си?

— Това ще ми отнеме около две минути.

— А пък на мен ми е необходима само минута, за да те разведа из жилището. — Хвана го за ръката, заедно прекосиха всекидневната и влязоха в спалнята, която беше почти спартански обзаведена с легло, шкафче и нощна лампа. Единственият прозорец беше затворен. Леглото беше оправено, което навярно се дължеше на навика, който Пийбоди беше придобила в детството си. Върху нощното шкафче имаше книга — младата жена предпочиташе да почете преди сън, вместо да слуша музика. Все пак потръпна, когато брат й разлисти криминалния роман, в който се описваше жестоко убийство.

— С такива четива ли се разнообразяваш? — попита Зийк.

— Да.

— Винаги си харесвала криминалните романи. — Той остави книгата обратно на шкафчето. — Всичко се свежда до съществуването на доброто и злото, нали, Дий? Предполага се, че накрая доброто винаги побеждава.

— И аз мисля така.

— Тогава защо злото изобщо съществува?

Пийбоди въздъхна, досещайки се за всичко, което беше виждала, което беше направила, ала продължи да гледа брат си право в очите.

— Никой не е успял да отговори на този въпрос, но трябва да знаем, че злото го има и трябва да се борим срещу него. Точно с това се занимавам, Зийк.

Той кимна и се загледа в лицето й. Сестра му беше живяла съвсем различен живот, преди да се премести в Ню Йорк и да стане полицейска служителка. Отначало се занимаваше с пътни произшествия, разтърваваше сбили се скандалджии и вършеше писмената работа, която всички ченгета ненавиждаха. Сега работеше в отдел „Убийства“, ежедневно се срещаше със смъртта и с онези, които отнемаха човешки живот.

Дий наистина се беше променила, помисли си той. Какво ли беше видяла, направила и почувствала, сблъсквайки се с тъмната страна на човешкия характер, та погледът й беше толкова сериозен?

— Кажи, сестричке, бива ли те в професията, която си избрала?

— Да. — Тя се поусмихна. — А след време ще бъде още по-добра.

— Навярно се учиш от тази Далас.

— Така е. — Пийбоди седна на леглото и вдигна очи към Зийк. — Наблюдавах работата й още преди да ме вземе за своя помощничка. Четях всичките й рапорти, опитвах се да й подражавам. Никога не съм предполагала, че ще работя заедно с нея. Наречи го късмет или съдба. Нашите родители са ни учили да вярваме и в двете.

— Имаш право. — Той седна до нея.

— Ив Далас ми дава възможност да проявя способностите си. — Пийбоди въздъхна и добави: — Зийк, родителите ни внушаваха, че всеки от нас трябва да избере своя път в живота и да даде най-доброто от себе си за постигането на определената цел. Точно това и правя.

— Смяташ, че не разбирам, че не одобрявам избраната от теб професия…

— Знаеш ли, държа на мнението ти и се тревожа. — Тя машинално докосна електрошоковата палка, която носеше прикрепена към колана си. — Тревожа се какво ще си помислиш и особено се безпокоя заради онова, което ще почувстваш.

— Недей. Може би още не одобрявам професията ти, но знам, че изцяло си се посветила на нея.

— Винаги си бил най-разбрания от всички нас, братко.

— Грешиш, скъпа. — Той шеговито я побутна по рамото. — Когато си най-малкото дете в семейството, се учиш от грешките на по-големите си братя и сестри. Стига сме философствали. Мога ли да взема душ?

— Разбира се… — Тя потупа ръката му и стана. — Предупреждавам те, че водата се загрява доста бавно.

— Не бързам за никъде.

Когато той влезе в банята, Пийбоди побърза да се обади на Чарлс Мънро, за да отмени срещата, която си бяха уговорили за вечерта. Въпреки че Зийк се беше изказал като свободомислещ човек с напредничави възгледи, едва ли щеше да одобри връзката й с жиголото.

 

 

Навярно щеше да се изненада, ако можеше да прочете мислите на „малкото си братче“. Докато стоеше под душа, а топлата вода прогонваше умората му от дългото пътуване, Зийк си мислеше за една жена. Опитваше се да си внуши, че трябва да прогони образа й от съзнанието си, че връзката му с нея е невъзможна, че няма право да мечтае за нея.

Беше омъжена, а той й бе подчинен.

Повтаряше си, че трябва да я вижда само като своя началничка и се гневеше, когато сърцето биеше лудо при мисълта, че скоро ще се срещне с нея.

Красивото й лице непрекъснато изплуваше в съзнанието му, струваше му се, че вижда тъжните й очи, чува мелодичния й глас, наблюдава достойното й поведение. Казваше си, че е глупаво да се влюби като хлапак, че не подхожда на възрастта му. Но дълбоко в душата си признаваше, че само заради тази жена беше приел предложената му работа и беше пристигнал в Ню Йорк.

Копнееше отново да я види и същевременно се срамуваше от страстта си.

И все пак не беше като дете, което мисли, че може да има всичко, което си пожелае.

Казваше си, че може би ще се вразуми, когато я види в собствения й дом заедно със съпруга й. Самозалъгваше се, че се е влюбил в нея заради обстоятелствата, при които се бяха запознали. Когато за пръв път я беше видял, тя изглеждаше толкова самотна и деликатна… приличаше на ледена кралица сред нетърпимата горещина на пустинята.

Навярно тук, в големия град, щеше да бъде различна, той също се беше променил. Щеше да свърши работата, за която го беше помолила и нищо повече. Най-радостното беше, че щеше да прекара известно време заедно със сестра си, която лудо обичаше. Освен това щеше да разгледа града, който я беше накарал да напусне семейството си.

Ню Йорк вече го беше очаровал.

Докато се бърше с хавлията, Зийк се опита да надникне през запотеното прозорче. Макар че картината беше неясна, сърцето му затупка по-бързо.

Помисли си: „Тук всичко е толкова… толкова много“. Беше свикнал с гледката на безкрайните пустини, планините и полята на Аризона, където семейството се беше преместило преди няколко години. А в Ню Йорк можеше да се види какво ли не и всичко беше събрано в едно сравнително малко пространство.

Искаше му се да види толкова много забележителности… Докато обличаше чиста риза и панталони, обмисляше какво да предприеме. Когато се върна във всекидневната, изгаряше от нетърпение да започне осъществяването на плановете си. Видя как сестра му се опитваше да приведе в ред стаята и се усмихна.

— Зажаднял съм да бъда с теб.

— Радвам се. — Пийбоди беше скрила всички дискове и папки с досиета на престъпници. Вдигна поглед и смаяно примигна. Бе толкова изненадана и щастлива от внезапната поява на Зийк, че не беше забелязала как братчето й е пораснало и е станало красив мъж.

— Изглеждаш страхотно… струваш ми се някак по-едър, по-възмъжал.

— Сигурно причината е в новата риза, която облякох.

— Може би. Искаш ли натурален сок или чай?

— Ами… всъщност искам да изляза. Купих си пътеводител на града и го разучих по време на пътуването до тук. Знаеш ли колко музеи има само в Манхатън?

— Не, но се обзалагам, че ти знаеш. — Внезапно й хрумна, че няма да е зле да се поразходи със Зийк. — Почакай да се преоблека и заедно ще ги разгледаме.

След час мислено се благославяше, задето носеше удобни зимни обувки, вълнени панталони и палто с дебела подплата. Зийк не се интересуваше само от музеите, но от всичко, което го заобикаляше. Непрекъснато снимаше с миниатюрната видеокамера, която си беше купил специално за пътуването и която уличните крадци щяха да му задигнат, ако Пийбоди не си отваряше очите на четири. Непрекъснато му повтаряше да бъде нащрек, да наблюдава хората около него, но той само се усмихваше и кимваше.

Изкачиха се с асансьора до върха на Емпайър Стейт Билдинг и стояха там, докато ушите им замръзнаха от ледения вятър. Сивите очи на Зийк блестяха — личеше си, че е поразен от гледката. Обиколиха музея „Метрополитън“, позяпаха витрините на магазините по Пето авеню, наблюдаваха автобусите с туристи, повозиха се на надземните ескалатори и ядоха твърди гевреци, които Зийк настоя да купи от един уличен павилион.

Единствено сестринската обич накара Пийбоди да се съгласи да покарат кънки на прочутата ледена пързалка в Рокфелер Сентър, въпреки че едва усещаше краката си след тричасовата обиколка на града.

Но възторгът на Зийк я накара да си спомни какво е да бъдеш завладян от Ню Йорк, да се възхищаваш от забележителностите му. Докато наблюдаваше брат си, осъзна, че досега е била сляпа за онова, което я заобикаляше.

Прекрасното й настроение не се помрачи дори когато се наложи да покаже значката си на някакъв крадец, които се озърташе за турист, когото да ограби.

Ала когато успя да склони Зийк да отидат в закусвалня и да хапнат нещо топло, реши, че незабавно трябва да му изнесе лекция какво трябва и какво не бива да прави. Не можеше вечно да играе ролята на бавачка. Брат й беше на двайсет и три, но беше наивен и доверчив като петгодишно хлапе.

— Зийк — започна тя, докато притискаше длани до купичката с гореща супа от леща, за да ги стопли, и се опитваше да забрави за соевите наденички, които предлагаше заведението. — Искам да обсъдим какво ще правиш, докато съм на работа.

— Нали ти казах — имам поръчка за изработване на шкафове.

— Да, но моето работно време е… Ами, понякога е удължено. По-често ще бъдеш сам и…

— Не се тревожи за мен. — Той се усмихна и опита супата. — И друг път съм напускал фермата.

— Но никога не си бил в Ню Йорк.

Зийк се облегна назад и иронично я изгледа, както реагират всички младежи, когато сестрите им проявяват прекалена загриженост към тях.

— Обещавам да не нося портфейла си в задния си джоб, да не разговарям с търговци, предлагащи крадени вещи и да не се включвам в игрите на карти, които се организират на Пето авеню, макар да ми се сториха забавни.

— Устройват ги мошеници — ще те оберат с парцалите.

— И все пак изглеждаха забавни — настоя той, но като забеляза смръщените й вежди, реши да не спори. — Обещавам повече да не разговарям с непознати в метрото.

— Особено с наркомани, които търсят дрога. — Тя забели очи. — Господи, нима не забеляза, че устата му се беше запенила! Случилото се — случило. — Махна с ръка и добави: — Не те моля да оставаш в апартамента през свободното си време. Искам само да внимаваш. Ню Йорк е прекрасен град, но е и като чудовище, което се храни с хора. Не желая да бъдеш сред жертвите му.

— Ще внимавам.

— Обещаваш ли да посещаваш само местата, където обикновено отиват туристите и да не се разделяш с джобния видеотелефон?

— Да, мамичко. — Той отново се усмихна и сърцето на Пийбоди се сви от умиление — изглеждаше толкова млад. — Хайде, готова ли си за въздушната обиколка над Манхатън?

— Разбира се. — Тя се усмихна, въпреки че идеята не я въодушевяваше. Реши да отложи колкото е възможно по-дълго изпитанието, като се престори, че иска да довърши супата си. — Кога трябва да започнеш работа?

— Утре. Уговорихме подробностите, преди да замина. Одобриха плановете и разходите, поеха разноските по пътуването ми и престоя ми в Ню Йорк.

— Спомена, че работодателите ти харесали предметите, които изработваш и че сте се запознали по време на почивката им в Аризона.

— Всъщност ме нае жена. — Само като си помисли за нея, сърцето му лудо затуптя. — Тя купи една от дърворезбите, които бях изработил за кооперацията за художествени занаяти. После Силви… мисля, че не познаваш Силви — тя прави предмети от стъкло. Когато бил нейният ред да продава в магазина на кооперацията, споменала пред клиентка, че аз съм проектирал и изработил шкафовете и остъклените витрини. Госпожа Брансън споменала, че със съпруга й търсели дърводелец и…

— Какво? — Пийбоди рязко вдигна глава.

— Търсели били дърводелец…

— Какво име спомена? — Тя сграбчи ръката му. — Брансън ли каза?

— Точно така. Нает съм от семейство Брансън. Господин и госпожа Доналд Брансън.

— О! — Пийбоди изпусна лъжицата си. — Втасахме я!

 

 

Ателието на Майстора се намираше близо до Девето авеню, на една пресечка от входа на тунела и районът се ползваше с лоша слава. Сградата беше снабдена със свръхмодерна охранителна система и изглеждаше изключително неприветлива. Прозорците с огледални стъкла не даваха възможност на минувачите да надникнат вътре. По бронираната врата имаше толкова сложни ключалки, че катинарът, поставен от полицията, изглеждаше нелепо.

Обитателите на този квартал се занимаваха предимно с незаконни сделки и предпочитаха никой да не си пъха носа в техните работи. Щом зърнеха Ив, повечето от тях бързаха да се отдалечат, за да не се изпречат на пътя й.

Тя отвори катинара с шперцовия си ключ. За щастие „метачите“ не бяха включили сложните ключалки на Майстора, в противен случай щеше да изгуби време, докато ги декодира. Ненадейно си спомни за Рурк и се запита колко ли секунди щяха да му бъдат необходими, за да се справи със сложните системи.

Намръщи се, защото беше сигурна, че ще й достави удоволствие да го наблюдава… а лейтенант Ив Далас не биваше да гледа безучастно как някой престъпва закона.

Влезе в ателието и затвори вратата. Лъхна я неприятна миризма на пот, смазка, долнокачествено кафе, засъхнала урина. Тя нареди на осветлението да се включи и присви очи, когато ярките лампи проблеснаха.

Помещението беше още по-неприветливо от фасадата на сградата. Липсваха столове за клиентите, боядисаният в отровнозелено дървен под беше мръсен и покрит с дълбоки драскотини. Докато Ив обикаляше из помещението, подметките на тежките й обувки залепваха, което подсказваше, че миенето на пода не е било приоритет за покойния.

Едната стена беше заета със сиви метални полици, върху които хаотично беше нахвърляно какво ли не: минителевизори, охранителни камери, портативни видеотелефони, електронни дневници и устройства за комуникации. Върху някои от тях Майстора беше започнал да работи, на други — да изважда частите.

В другия край бяха подредени още уреди и устройства, които навярно вече бяха поправени, тъй като написаната на ръка табелка над тях уведомяваше клиентите, че вещи, непотърсени в трийсетдневен срок, остават в полза на работилницата. Навсякъде бяха разлепени надписи, провъзгласяващи: „Не работим на вересия“.

Майстора явно беше имал извратено чувство за хумор: над касата беше окачен човешки череп, а на табелката под провисналата челюст пишеше: „Последният крадец“.

— Голям майтап, няма що! — изсумтя Ив и внезапно осъзна, че по гърба й лазеха тръпки. Единственият прозорец се намираше зад нея и беше с решетки, външната врата беше затворена. Тя вдигна поглед към мониторите. Камерата беше включена и на екрана се виждаше голям участък от улицата. Другият монитор показваше помещението и Ив съгледа собствения си образ.

Беше убедена, че никой не би могъл да влезе тук, освен ако Майстора не го пуснеше.

Реши да помоли инспектор Сали от полицията в Ню Джързи да й предостави копия от записите на двете охраняващи камери.

Приближи се до работната маса, върху която беше поставен компютър и забеляза, че това беше отвратителен хибрид, изработен с откраднати части. И все пак навярно работеше по-бързо и ефикасно от компютъра, който й беше зачислен.

Нареди му да се включи, но не се случи нищо. Тя се намръщи и натисна няколко клавиша. Мониторът просветна.

Внимание… Компютърът е защитен чрез допълнителна система. Въведете паролата в разстояние на трийсет секунди или изключете.

Ив го изключи. Дано Фийни — шефът на отдел „Електронна обработка на информацията“ — имаше време и желание да си поиграе с тази машина.

Разкодира вратата в дъното на помещението и се озова в работилницата. Хрумна й, че само джуджетата от приказките биха могли да се справят с този хаос. Навсякъде бяха разхвърляни кабели и части от електронни устройства. Някои инструменти бяха окачени по местата си, но повечето бяха оставени тук и там. Ив видя минилазери, миниатюрни пинсети и отвертки.

Отмести с крак кутия от монитор и си помисли, че е трудно, дори невъзможно да се прецени дали човекът е бил нападнат тук. Все пак беше почти убедена, че хаосът не е причинен от нападателите. Беше се срещала с Майстора само няколко пъти и не го бе виждала от една-две години, но си спомняше, че не беше от хората, които поддържаха външността си или порядъка на работното си място.

— Убийците не биха могли да влязат в тази къща-катакомба, ако сам Майстора не ги е пуснал — промърмори тя. Покойникът очевидно беше параноик — за това свидетелстваше третата камера на тавана, която Ив забеляза едва сега. Всеки сантиметър от помещенията и част от тротоара пред ателието бяха под непрестанно наблюдение.

„Не, не са го нападнали тук“ — реши тя. Ако Майстора наистина е бил изплашен до смърт, както твърдеше приятелят му, това е била още една причина да бъде по-предпазлив. И все пак не се е чувствал в безопасност в работилницата, затова се е обадил на Плъха.

Влезе в стаичката, която служеше едновременно като всекидневна и спалня. До стената стоеше походно легло, застлано с пожълтели чаршафи, на масата беше поставено устройство за комуникации, което също беше изработено с части, извадени от друга апаратура, в ъгъла имаше куп непрани дрехи. Банята беше толкова малка, че едва имаше място за кабинката за душа и за тоалетната чиния.

В тясната кухничка имаше отлично зареден автоготвач и малък хладилник, който се оказа претъпкан с храна. Най-различни консерви бяха натрупани една върху друга и образуваха стена, която стигаше почти до кръста на Ив.

— Господи, та той е имал възможност да се скрие тук и да изчака да премине нападението на извънземни! — смаяно възкликна тя. — Защо е решил да премине в нелегалност?

Поклати глава, пъхна ръце в джобовете си и бавно се обърна, като се оглеждаше.

Нямаше прозорци. Майстора беше живял като в кутия. После Ив забеляза монитора над леглото, на който се виждаше потокът от минувачи и автомобили на Девето авеню, и побърза да се поправи — мониторите служеха вместо прозорци.

Затвори очи и се опита да си спомни как изглеждаше Майстора: беше стар, кльощав, с побеляла коса и зли очи.

„Бил е изплашен и е бързал — помисли си тя. — Взел е само най-необходимото. Нали дълги години е служел в армията — умеел е да се справя във всяка ситуация. Малко дрехи, известна сума… всъщност парите, които беше взел, бяха недостатъчно за човек, който възнамерява да премине в нелегалност.“

Алчността беше типична за Майстора, който беше натрупал богатства, след като взимаше баснословни суми от клиентите си; а пък те на драго сърце му плащаха заради „златните“ му ръце.

Човек в неговото положение е трябвало да вземе пари в брой, кредитни жетони и ключовете от банковите си сейфове.

Всъщност къде беше чантата му? Навярно е прибрал всичко в чантата. „Възможно е тя също да е хвърлена в реката — каза си Ив и отново пъхна ръце в джобовете си. — Или пък убийците да са я взели.“

— Имал е много пари — произнесе на глас тя. — Очевидно не ги е похарчил за обзавеждане на дома си или за разкрасяване на външността си. — Непременно трябваше да провери финансовото му състояние.

Отново се замисли. Майстора е възнамерявал да се скрие при свой приятел. Приготвил е чантата си… и какво е сложил вътре? Взел е портативен видеотелефон и миникомпютър. Не би могъл да работи без тях. Ами оръжие?

Върна се в ателието и погледна над тезгяха. Откри прикрепена под плота поставка с пружина. Приведе се още по-ниско и я разгледа. Възможно ли е старият мошеник да е притежавал електрошокова палка? Убедена бе, че оръжието е било скрито под тезгяха и е било изваждано чрез пружината. Непременно трябваше да прегледа доклада на „метачите“ и да провери дали са конфискували някакво оръжие.

Отново разгледа поставката. За съжаление нямаше представа как са изглеждали армейските шокови палки по време на Градските войни. Въздъхна и прибра поставката в чантата за веществени доказателства. Знаеше къде ще намери подобно оръжие.