Нора Робъртс
Вярност в смъртта (10)

Девета глава

Скъпи другарю,

Ние сме Касандра.

Ние сме верни.

Започна се. Етапите, предшестващи революцията, бяха изпълнени както планирахме. Ритуалното разрушаване на собствеността на капиталиста Рурк се оказа лесно като детска игра. Глупавите полицаи разследват атентата. Изпратихме първите послания с нашите искания.

Властимащите няма да ги разберат, няма да осъзнаят колко сме могъщи и колко велики са плановете ни. Сега тичат напред-назад като гладни мишки и се опитват да открият трохите, които сме им оставили.

Жената, която избрахме за наш противник, разследва смъртта на двама души, които бяха само топки в нашата игра. Тя е заслепена, не вижда истината. Ако не сме се излъгали в преценката си за нея, днес жената ще отиде там, където я подведохме да отиде, и няма да види верния път.

Той би се гордял с делата ни.

Когато спечелим кървавата битка, ще заемем неговото място. Към нас ще се присъединят онези, които ни подкрепиха. Другарю, с нетърпение очакваме деня, когато нашият флаг ще се развее над новата столица на новия ред. Когато виновниците за смъртта на нашите мъченици ще умрат в адски мъки.

Ще заплатят не само с парите и страха си, но и с живота си, защото ние, които се наричаме Касандра, ще унищожим град след град и всичко онова, пред което те се прекланят.

Призови верните нам, другарю. Гледай телевизия. Намираме се далеч от теб, но ще чуем победоносните ти викове.

Ние сме Касандра.

Зийк Пийбоди беше изключително съвестен. Когато вършеше някаква работа, й посвещаваше цялото си внимание и умение. Беше научил дърводелския занаят от баща си, който се гордееше, задето синът му го е надминал по сръчност.

Беше възпитан в принципите на Свободна ера, които сякаш бяха създадени за него. Бе толерантен към събратята си, защото вярваше, че всеки човек е различен и има право да живее и да постъпва както му харесва.

Сестра му също беше избрала да живее различно, когато беше решила да стане полицейска служителка. Последователите на тяхната вяра нямаха право да носят оръжие, камо ли да го използват срещу друго същество. Но цялото семейство се гордееше с Пийбоди, задето беше поела по свой път — именно на това учеха проповедниците на тяхната религия.

Едно от най-големите предимства на работата, заради която Зийк беше дошъл в Ню Йорк, бе възможността да бъде заедно със сестра си. Доставяше му удоволствие да я наблюдава в компанията на новите й приятели, да броди с нея из града, където сега беше нейният дом. Знаеше, че сестра му се забавлява, когато го придружаваше при посещението на всички туристически забележителности, описани в пътеводителя на Ню Йорк.

Харесваше му и началничката на Дий. От писмата и обажданията на сестра си, в които тя не пропускаше да спомене безброй подробности за Ив Далас, Зийк беше преценил, че това е загадъчна и същевременно очарователна жена. А когато я видя, я хареса още повече. Лейтенант Далас имаше силна аура. Черният оттенък, означаващ склонност към насилие, беше обезпокоил младежа, но иначе аурата на Ив Далас говореше, че тази жена е състрадателна и много вярна.

Хрумна му да й предложи да се отърве от черния оттенък чрез медитация, но се изплаши да не я обиди. Някои хора бяха особено докачливи на тази тема. Освен това този тъмен ореол може би беше необходим, за да упражнява професията си.

Приемаше подобни слабости, въпреки че не ги разбираше.

Радваше се, че след завършване на поръчаните шкафове щеше да се върне у дома спокоен, задето сестра му е намерила своето място в живота и беше заобиколена от хора, които я обичаха.

Спазвайки указанията, той позвъни на задната врата на разкошната къща на семейство Брансън. Отвори му висок прислужник със студени очи и изискани маниери. Госпожа Брансън (всъщност тя го беше помолила да я нарича Клариса) му беше обяснила, че всички прислужници в къщата са дроиди. Съпругът й ги смятал за по-скромни и по-ефикасни от човеците.

Дроидът със студените очи го заведе в работилницата, попита го дали желае нещо и си отиде. Когато остана сам, Зийк се усмихна като щастливо дете.

Работилницата беше пълна с най-различни инструменти и беше толкова подредена, че почти му напомняше на ателието в родния му дом. Видя още компютър, видеотелефон, огромен телевизор, видеокасетофон, кабинка за промяна на настроението и дроид, който в момента беше изключен.

Зийк докосна дъбовия материал, работата с който беше цяло удоволствие, сетне извади проектите си, които бяха на хартия, вместо на диск. Предпочиташе да създава скиците си с молив, както бяха правили баща му и дядо му.

Беше някак… по-лично, сякаш майсторът оставяше в рисунката частица от себе си. Разгърна чертежите на тезгяха, извади от чантата си бутилката с вода и отпи няколко глътки, докато обмисляше всички етапи на работата.

Отправи безмълвна молитва към онази сила, която го беше надарила със способността да твори, сетне се залови да взема мерки.

Когато чу гласа на Клариса, моливът потрепна в ръката му. Изчерви се като рак и се обърна. Смути се още повече, щом забеляза, че е сам в работилницата и си каза, че започва да халюцинира, тъй като непрекъснато мисли за тази жена. А нямаше право да мисли за нея, защото тя беше съпруга на другиго. Трябваше да забрави неземната й красота и огромните й тъжни очи, които сякаш го зовяха.

Да, трябваше да я забрави точно заради безмълвния й зов.

Толкова беше притеснен, че едва след минута разбра откъде се разнасят тихите гласове. Погледът му попадна на старите отдушници и той си каза, че трябва да бъдат запушени. Можеше да го направи, докато беше тук.

Не различаваше всички думи, пък и не желаеше. За нищо на света не би подслушвал нечий разговор. Все пак разпозна мелодичния глас на Клариса и сърцето му затуптя по-силно.

Каза си, че трябва да се засрами от себе си и отново се залови за работата си, като си повтаряше, че няма нищо лошо да се възхищава от изисканите маниери и красотата на една жена. Когато чу мъжки глас, кимна. Тя разговаряше със съпруга си. Непрекъснато трябваше да си повтаря, че Клариса е омъжена. И че живееше в свят, съвършено различен от неговия.

Той с лекота вдигна тежка греда и я понесе към тезгяха, за да направи първия разрез. В този момент гласовете станаха гневни, събеседниците повишиха тон и Зийк вече чуваше думите им.

— Тъпачка! Махай се от очите ми!

— Доналд, моля те, изслушай ме.

— Омръзна ми твоето хленчене!

— Искам само да…

Зийк дочу тъп удар, после нещо изтрещя и отново се разнесе умоляващият глас на Клариса:

— Недей! Недей!

— Да ти е за урок, нещастнице. Кой командва тук?

Дочу се пронизителен звук, някъде се тресна врата, после до слуха на Зийк достигна сърцераздирателното ридание на Клариса.

Каза си, че няма право да подслушва разговора на съпрузите, нито да отиде в стаята на любимата жена и да я утеши.

Ала не можеше да разбере как е възможно да се отнасяш толкова грубо с брачната си партньорка. Мъжът трябваше да се грижи за съпругата си, да я обсипва с ласки.

Разтрепери се, като си представи как взима Клариса в прегръдките си. После си постави предпазните наушници и си каза, че не бива да безпокои любимата си жена.

 

 

— Задължена съм ти, задето промени графика си, за да дойдеш тук. — Ив грабна якето си от разкривения стол и си помисли, че разхвърляното й и малко работно помещение коренно се различава от елегантния кабинет на психиатърката.

— Знам, че не разполагаш с нито минута свободно време. — Майра се огледа и изведнъж осъзна, че никога досега не беше стъпвала в канцеларията на Ив. По-младата жена едва ли разбираше как й прилягаше малкото помещение. Тук нямаше нищо излишно, липсваха всякакви удобства.

Психиатърката се настани на предложения й стол, кръстоса елегантните си крака и въпросително повдигна вежди, когато другата жена остана права.

— По-редно беше да дойда в кабинета ти. — Ив разсеяно прокара пръсти през косата си и се раздразни от мисълта, че Мейвис беше права, когато я принуждаваше да се подстриже. — Нямам от любимия ти чай.

Майра се усмихна.

— Не се притеснявай, ще пия чаша кафе.

— Кафе винаги се намира. — Тя се обърна към автоготвача, който изригна струя пара, сякаш я заплю. Ив го удари с длан и възкликна: — Омръзна ми от тези бюджетни съкращения! Някой ден ще изхвърля през прозореца всички боклуци, които са натъпкани в канцеларията ми. От сърце се надявам в този момент по улицата да минава някой служител от сервиза.

Майра се разсмя и погледна към мръсното и тясно прозорче.

— Доста ще се поизмъчиш, докато успееш да изхвърлиш нещо през тази амбразура.

— Ще се справя, повярвай ми. Тази машина се оправя само с шамари — продължи тя, когато автоготвачът задавено забръмча. — Моите хора работят по индивидуалните си задачи. Ще се срещнем след час и ми се иска да им съобщя нещо.

— Съжалявам, но информацията, която ще ти дам, е доста оскъдна. — Психиатърката се облегна назад и взе чашата, която Ив й подаде. Беше едва седем сутринта, но психиатърката изглеждаше като излязла от кутия. Кестенявата й коса, се спускаше на вълни и обрамчваше красивото й, излъчващо спокойствие лице. Както винаги носеше костюм — този път тревистозелен — както и перлен гердан.

Ив се почувства като истинска повлекана в протритите си джинси и провисналия си пуловер. Рано сутринта Рурк й беше направил забележка заради неугледния й външен вид, който се дължеше на умората от безсънната нощ.

Той беше продължил търсенето вместо нея, но имаше за противници хора, надарени с изключителен ум, които използваха най-модерните електронни устройства. Бе обяснил на Ив, че ще му бъдат необходими часове, дори цели дни, за да проникне в сърцето на „Касандра“.

— Дори най-оскъдната информация ще ми бъде полезна — уморено промърмори Ив.

— Членовете на тази група са изключително организирани — започна Майра. — Предполагам, че грижливо са изготвили плановете си за действие. Искали са да привлекат вниманието ни и са постигнали целта си. Привлекли са и вниманието на важните клечки в този град. Ала не мога да схвана какви политически идеи подкрепят. Четиримата затворници, за чието освобождаване настояват, са… тъй да се каже, от всички посоки на политическия компас. Ето защо смятам, че това е изпитание, за да проверят дали исканията им ще бъдат изпълнени. Навярно знаят, че това няма да се случи.

— Но те не са ми дали възможност за преговори.

— Не желаят преговори, а пълна капитулация. Вчерашното взривяване на сградата е било показно, за да кажат, че няма нито един пострадал и че ни дават възможност да избегнем бъдещи кръвопролития. После ще поставят неизпълними условия.

— Не мога да открия общото между четиримата затворници. — Ив седна и кръстоса крака. Беше прекарала безсънна нощ, опитвайки се да открие какво свързва престъпниците. — Не са членували в политически партии, не са имали общи познати. Различни са по възраст и по характер, извършили са различни криминални деяния. Струва ми се, че членовете на „Касандра“ са ги избрали напосоки. Изобщо не им пука дали ще ги освободим — цялата история е пълна заблуда.

— Съгласна съм. Но това не премахва заплахата от следващите им действия. Нарекли са групата си „Касандра“ и са свързани с Олимп, което трябва да означава, че са могъщи като богове и са надарени с пророчески способности, както и че се различават от обикновените смъртни. Очевидно вярват, че са много по-умни от нас и им е съдено да ни управляват. Може би дори да се грижат за нас в суровата си безпощадност на богове. Ще ни използват, както са използвали Хауард Баси, когато сме им полезни. А щом вече не сме им необходими, ще ни възнаградят или накажат по свое усмотрение.

— Каква е тази нова република, за която говорят?

— Ще бъде създадена от тях, разбира се. — Майра отпи от кафето и със задоволство установи, че е прекрасно. — Ще я населят със свои доверени хора, които ще им се подчиняват безпрекословно. Знаеш ли, повече ме безпокои тонът, отколкото съдържанието на посланията. Долавя се някакво злорадство. „Ние сме Касандра“ — какво означава това? Дали е наименованието на група или на един човек, който си въобразява, че е цял отряд от хора? Ако последното е вярно, то противникът ти е дяволски умен, но със сериозни мозъчни увреждания. „Ние сме верни“… Верни на някаква организация или на някаква кауза. И на терористичната група „Аполон“, която е предала на „Касандра“ способността да предсказва бъдещето.

— „Паметта ни е дълга“ — промълви Ив. — Това със сигурност е така — та нали „Аполон“ е била разгромена преди повече от трийсет години.

— Забележи, че непрекъснато използват местоимението „ние“, кратките декларативни изречения, следвани от политически и пропагандни лозунги, от обвинения. Това не е нито ново, нито оригинално. Подобен похват е използван много отдавна, още през миналия век. Ала съм сигурна, че терористите използват най-модерна апаратура и най-съвременни методи. Може би политическата им платформа е изживяла времето си и е банална, но съм убедена, че те са изключителни фанатици и са решени на всичко в името на своята кауза. — Майра замълча за миг, сетне продължи: — Спрели са се на теб, тъй като уважават, може би дори се възхищават от способностите ти… както воин се възхищава от качествата на друг воин. Защото след победата — убедени са, че ще спечелят битката с теб — ще се чувстват още по-могъщи, след като са сразили достоен противник като теб.

— Непременно трябва да разбера коя сграда възнамеряват да взривят.

— Да, нямаме време за губене. — Психиатърката затвори очи и се замисли. — „Забележителност на града… символ на разточителството и празноумието, където смъртните отиват да гледат други смъртни…“ Може би е театър.

— Или пък клуб, а може би стадион. Възможно е да бъде всичко от Медисън Скуеър Гардън до някой сексбар на авеню С.

— Първото ти предположение е по-вероятно. — Майра отмести чашата си. — Споменават забележителност на града, чието разрушаване ще направи силно впечатление.

— Първо беше взривен празен склад. Това едва ли представлява интерес за някого.

— Сградата принадлежеше на Рурк — изтъкна Майра и видя как лицето на Ив помръкна. — Целта им е била да привлекат вниманието ти, а сега искат да го задържат.

— Нима смяташ, че отново са избрали здание, което е негово? — Ив нервно скочи на крака. — Много ме улесни, няма що! Рурк притежава половината сгради в Ню Йорк.

— Безпокои ли те този факт? — попита психиатърката, после се осъзна и се засмя. — Извинявай, започнах да те разпитвам като че си моя пациентка. Все пак мисля, че може би отново ще изберат собственост на съпруга ти, тъй като се интересуват от теб. Не съм сигурна, разбира се, но имам силно предчувствие. Така или иначе трябва да се хванеш за нещо.

— Добре. Ще се обадя на Рурк.

— Обърнете внимание на зданията, които са свързани с някаква традиция.

— Веднага започваме.

Майра се изправи.

— Съжалявам, че не успях да ти помогна.

— Вината е моя — не ти предоставих кой знае каква информация. — Тя гневно пъхна ръце в джобовете си. — Чувствам се като риба на сухо. Свикнала съм да се занимавам с убийства, не със заплахата, че ще бъде унищожен целият град.

— Различен ли е подходът?

— Не зная… действам слепешката, напосоки. А през това време някой е готов да натисне копчето и да взриви избрания обект.

 

 

Помисли си, че Рурк още не е излязъл от къщи и му позвъни. Късметът й проработи — той беше в кабинета си.

— Искам да те помоля за нещо — започна тя без всякакви предисловия. — Остани днес у дома.

— Има ли някаква конкретна причина?

Тя си помисли, че огромното фоайе и театралните зали, помещаващи се в зданието, където се намираше и кантората на Рурк, напълно отговаряха на описанието, дадено от терористите. Ако споделеше подозренията си с него, той незабавно щеше да отиде в сградата и лично да се заеме с търсенето на взривното устройство. Не биваше да му го позволи.

— Неудобно ми е да настоявам, но ако продължиш да се занимаваш с онова, което проучвахме снощи, ще ми окажеш неоценима помощ.

Той я изгледа, после заяви:

— Съгласен съм. Ще отменя едно-две съвещания и ще работя у дома. И без това в момента съм превключил на автоматично търсене.

— Мисля, че ще постигнеш по-добри резултати, ако лично се заемеш.

Рурк иронично повдигна вежди.

— Какво, нима ми правиш комплименти?

— Не се възгордявай. — Тя се облегна на стола и се опита да си придаде невъзмутимо изражение. — Слушай, много съм заета. Възможно ли е да ми изпратиш едни сведения?

— Какви?

— За сградите в Ню Йорк, които са твоя собственост.

— Всичките ли те интересуват?

— Обясних ти, че съм много заета. Нямам на разположение цяло десетилетие, за да съставя пълен списък на онова, което ти принадлежи. Интересуват ме само най-луксозните… и старинни сгради.

— Защо?

Ама че въпрос! Как да му отговори?

— Правя рутинна проверка.

— Скъпа Ив… — намръщи се Рурк, а тя забарабани с пръсти по бюрото си.

— Какво?

— Защо ме лъжеш?

— Не те лъжа. Искам сведения за нещо, което трябва да знам като твоя съпруга, а ти ме наричаш лъжкиня.

— Сега съм сигурен, че не казваш истината. Изобщо не те е грижа за недвижимото ми имущество и ненавиждаш да те наричам моя съпруга.

— Престани да ме обвиняваш, не мога да търпя тона ти. Всъщност въпросът не е толкова спешен. — Тя сви рамене.

— Коя от моите сградите смяташ за набелязана от атентаторите?

— Ако знаех, щях ли да те питам! — избухна Ив. — Изпрати ми проклетите сведения и ме остави да си върша работата!

— Ще ги имаш. — Гласът му беше студен като погледа му. — Уведоми ме, ако разбереш нещо. Ще бъда в кантората си.

— Слушай, недей да…

— Гледай си работата, лейтенант, и ми позволи да върша моята. — Прекъсна връзката, преди Ив да го е обсипала с ругатни.

Тя гневно ритна бюрото си и възкликна:

— Самодоволен, инатлив пуяк!

После, без колебание, наруши устава и се обади на Ан Малой.

— Искам момчетата ти да претърсят сграда в центъра на града. Ще ти съобщя адреса.

— Там ли ще бъде извършен атентатът?

— Не — процеди през зъби Ив, после добави: — Извини ме, но това е лична услуга. Майра предполага, че ще бъде взривено някое от зданията, които са собственост на Рурк. Съпругът ми заяви, че отива в кантората си и…

— Дай ми адреса — прекъсна я Ан.

Ив затвори очи и се опита да се успокои.

— Благодаря. Задължена съм ти.

— Не говори глупости. И аз имам съпруг. На твое място щях да постъпя по същия начин.

— Все пак съм ти безкрайно благодарна. Току-що получих данните — добави, когато мониторът проблесна. — Ще започнем с тази сграда и дано докато се съберем, успея да стесня броя на предполагаемите обекти.

— Стискам ти палци — Ан прекъсна връзката.

Ив се свърза с Пийбоди и й нареди да дойде в канцеларията, после нервно разроши косата си, докато се взираше в монитора.

Пийбоди почука, влезе и веднага започна:

— Получих от лабораторията информация за дисковете, изпратени от „Касандра“. Стандартни са, по тях не са открити отпечатъци. Няма начин да ги проследим.

— Седни до мен — нареди й Ив. — Имам списък на възможни обекти за терористичното нападение. Ще проверим какъв е процентът на вероятност — дано останат само няколко от целия списък.

— На какъв принцип го съставихте?

— Майра смята, че трябва да търсим клуб или театър — напълно я подкрепям. Мисли, че съществува голяма вероятност отново да взривят сграда на Рурк.

— Логично е — обяви Пийбоди, след като се позамисли. Седна до началничката си и зяпна от удивление, като видя адресите, които се изреждаха на монитора. — Майчице! Нима всичко това му принадлежи?

— Не ме настъпвай по мазола — промърмори Ив. — Компютър, анализирай наличната информация, изолирай сградите, които се считат за забележителности и символи на Ню Йорк, и състави отделен списък. О, прибави и зданията, които са построени на местата, където са се случили важни исторически събития.

Работя…

— Идеята ви е отлична — заяви Пийбоди. — Със Зийк посетихме много от тези забележителности. Навярно щяха да ни направят още по-голямо впечатление, ако знаехме, че ви принадлежат.

— Принадлежат на Рурк!

Свърших.

Компютърът беше работил толкова ефикасно, че Ив подозрително го изгледа.

— Пийбоди, знаеш ли защо днес тази машина не ми създава обичайните проблеми?

— Чукайте на дърво, лейтенант. — По-младата жена свъси вежди, докато преглеждаше новия списък. — Броят на сградите почти не е намалял.

— Така му се пада на Рурк, задето харесва старинните неща; направо е обсебен от тях… А сега да се съсредоточим върху клубовете и театрите. Компютър, в колко от тези сгради има дневни представления?

Работя…

От компютъра се разнесе зловещ звук, напомнящ на кашлица на туберкулозен.

— Този път сигурно искат да загинат не само неколцина туристи и екскурзоводи. Ето защо препълнената театрална зала ще бъде идеалният обект.

— Ако предположенията ви са правилни, още имаме възможност да предотвратим кръвопролитието.

— Ами ако сме сгрешили и взривят някой бар в центъра на града? О, добре, така е много по-добре — обяви Ив, когато на монитора се появи исканата информация. — Компютър, запиши на диск настоящия списък и направи разпечатка. — Тя погледна часовника си и се изправи. — Време е за съвещанието. — Грабна разпечатката и смаяно се втренчи в нея. — Това пък какво е?

Помощничката й надникна през рамото й.

— Мисля, че е на японски. Предупредих ви, че ще урочасате компютъра, лейтенант.

— Вземи проклетия диск. Ако текстът е на японски, Фийни ще го пусне чрез електронния преводач… Ще го изхвърля през прозореца… — зарече се тя, докато излизаше от канцеларията си. — Много скоро ще изхвърля гадния компютър през прозореца.

Текстът се оказа на старокитайски, но Фийни успя да го обработи. Когато информацията започна да излиза на големия стенен монитор, Ив заобяснява:

— Психологическият профил, съставен от доктор Майра, както и компютърният анализ на предположенията и данните доказват, че това са най-вероятните обекти на терористите. Във всичките сгради се помещават театри, някои се числят сред забележителностите на Ню Йорк, други са построени на мястото на разрушени исторически обекти. Днес следобед във всички зали ще има спектакли.

— От това може би ще излезе нещо. — Ан пъхна ръце в джобовете си, докато четеше информацията. — Ще изпратя моите екипи да ги претърсят за експлозиви.

— Колко време ще ти отнеме?

— Надявам се да успеем преди крайния срок, определен от онези негодници. — Тя извади комуникатора си.

— Никакви униформени, използвайте коли без отличителни надписи — предупреди я Ив. — Може би атентаторите наблюдават сградите. Не бива да разберат, че сме се досетили за намеренията им.

Ан кимна и започна да дава нареждания на хората си.

— Успяхме да проникнем в компютъра на Майстора. — Сега беше ред на Фийни да докладва какво са свършили служителите от електронния отдел. — Старият негодник е закодирал цялата информация. Опитвам се да я разчета, но той действително е бил майстор в занаята. Ще ни отнеме повече време, отколкото предполагах.

— Да се надяваме, че ще си струва труда.

— Макнаб откри неколцина от отряда, към който се е числял Майстора. Днес следобед ще ги разпитам.

— Браво, добре сте се справили.

— Екипите тръгват веднага. — Ан прибра комуникатора си. — Аз също изчезвам. Веднага щом науча нещо, ще ви уведомя. О, щях да забравя, Далас — сградата, за която говорихме сутринта, е „чиста“.

— Благодаря ти.

— Няма защо. — Ан широко се усмихна.

— Ще се занимавам с кода, докато изникне нещо по-спешно — обяви Фийни и извади пословичното пликче със захаросани бадеми. — Тези мръсници вилняха на воля по време на Градските войни. Повечето успяхме да отстраним, но ето че се появиха техни последователи, които са по-добре обучени и по-многобройни.

— Ние също.

Забележката й го накара да се усмихне.

— Имаш право.

Ив потърка зачервените си клепачи, когато остана сама с Пийбоди. Усещаше, че не може да разсъждава рационално, след като беше спала едва три часа.

— Остани тук — обърна се към помощничката си. — Отмятай в списъка всяка сграда, която е проверена от екипите на Малой. Ще докладвам на Уитни, после напускам управлението. Дръж ме в течение.

— Ще ви бъда по-полезна, ако ви придружа, лейтенант.

Ив си спомни случая, при който сътрудничката й едва не беше разкъсана на парчета. Поклати глава и побърза да излезе.

 

 

След час Пийбоди беше едновременно изнервена и отегчена до смърт. Сапьорите бяха проверили само четири от шестнайсетте сгради, и до дванайсет оставаха по-малко от два часа.

Тя изпи няколко чаши кафе, докато се опитваше да разсъждава като политически терорист. Ив умееше да влиза под кожата на престъпника, да проникне в съзнанието му и да си представи дадена ситуация през очите на убиец.

Пийбоди й завиждаше за тази способност, макар понякога да й се струваше, че това е доста мъчително.

„Ако бях терорист, коя сграда в Ню Йорк щях да взривя, за да докажа сериозните си намерения?“ — за кой ли път се запита тя.

Най-вероятно някоя сграда, която като магнит привличаше туристите. Проблемът беше в това, че винаги беше избягвала подобни места. Бе дошла в Ню Йорк да стане ченге и смяташе, че е въпрос на чест да не се държи като туристка.

Не беше стъпвала в Емпайър Стейт Билдинг до пристигането на Зийк…

Хрумна й гениалната идея да се обади на брат си, който най-подробно беше проучил пътеводителя за града. Кое дневно представление би избрал да посети един турист от Аризона?

Тъкмо посягаше към видеотелефона, когато Макнаб влезе в канцеларията.

— Хей, красавице, и теб ли вързаха да стоиш тук?

— Заета съм, изчезвай.

— Да бе, скъсваш се от работа. — Младежът се приближи до автоготвача, натисна копчето и кисело отбеляза: — Свършили сте кафето.

— Това да не ти е кафене! — сопна му се тя. — Махай се от главата ми!

Искаше да го прогони, тъй като й действаше на нервите, но най-вече защото не искаше той да подслушва разговора й със Зийк.

— Няма. Компанията ти ми е изключително приятна. — Младежът се облегна на рамото й и се загледа в монитора.

— Колко обекта елиминирахте?

— Казах ти да изчезваш. Не ми пречи да работя!

— Защо си толкова изнервена? Да не би да си се скарала с Чарли?

— Забранявам ти да обсъждаш личния ми живот. — Опитваше се да говори с достойнството на истинска дама, но Макнаб винаги я караше да настръхва. Избута го встрани и се сопна: — Върви да си играеш на друго място!

— По една случайност с теб сме в един екип. — Младежът приседна на ръба на бюрото, за да я ядоса още повече. — Освен това имам по-голям чин от теб, сладурче.

— Очевидно в резултат на някаква грешка — язвително отбеляза тя и заби пръст в гърдите му. — И не ме наричай сладурче. Казвам се Пийбоди, полицай Пийбоди, и мразя, когато някой кльощав тъпанар от електронния отдел ми се бърка в работата.

Макнаб сведе очи, а тя още два пъти заби пръст в гърдите му, после победоносно го изгледа. Изненада се, когато видя гневното му изражение, зелените му очи сякаш я смразиха.

— Внимавай, Пийбоди! — Леденият му тон също я изненада, но вече нямаше място за отстъпление.

— Защо да внимавам? — попита го и отново го бодна с пръст.

— Защото упражняваш физическо насилие над по-висш офицер. Повече няма да търпя издевателствата ти и ще започна да ти отвръщам със същото.

— Как смееш да говориш за издевателства! Непрекъснато ми досаждаш с тъпите си намеци и с просташкото си ухажване. Опитваш се да си пъхаш носа в моите случаи…

— Твоите случаи ли? Май страдаш от мания за величие, миличка.

— Случаите, които разследва Далас, са и мои. Нямаме нужда от намесата ти, от тъпите ти шеги. Освен това забранявам да ме разпитваш за взаимоотношенията ми с Чарлс, които изобщо не ти влизат в работата.

— А сега ще ти обясня от какво се нуждаеш, сладурче — изкрещя Макнаб, опитвайки се да я надвика, и заплашително се изправи пред нея.

— Да чуем — присмехулно заяви тя.

Макнаб направи нещо, което не беше възнамерявал да стори. Направи го инстинктивно, без да се замисля. Сграбчи я за раменете, притисна я към себе си и впи устни в нейните.

Пийбоди издаде странен звук, като плувец, който случайно е погълнал вода. Макнаб смътно осъзнаваше, че жестоко ще си изпати, след като младата жена се отърсеше от първоначалния шок.

„Какво пък — помисли си. — Да се наслаждавам, докато мога.“

Притисна я до масата и жадно продължи да я целува.

Пийбоди ужасено си помисли, че сигурно се е парализирала. Само така можеше да си обясни факта, че този човек още я държеше в прегръдките си, вместо окървавен да лежи на пода.

Сигурно беше получила инсулт и… Господи, никога не беше предполагала, че този досаден дребосък умее да целува толкова страстно.

Почувства, че й се завива свят, ушите й забучаха. Установи, че не се е парализирала, когато против волята си прегърна Макнаб и пламенно започна да отвръща на целувките му.

Страстно се притискаха един към друг, милваха се… някой изстена… някой изруга. След миг се разделиха и задъхано се изгледаха.

— Това… какво беше? — едва успя да прошепне тя.

— Не знам. — Макнаб успя да си поеме въздух. — Хайде отново да го направим.

— Боже мой! Какво правиш, Макнаб? — извика Фийни, който току-що беше влязъл, а двамата младежи подскочиха като изплашени зайци.

— Нищо! Нищо! — Макнаб се задави, после примигна, опитвайки да се съсредоточи. — Абсолютно нищо, капитане.

— Пресвета Дево! — Ирландецът потърка челото си, после закри очите си с длани. — Ще се престоря, че не съм видял това безобразие. Все едно току-що съм влязъл. Ясно ли е?

— Тъй вярно, сър! — Пийбоди козирува; надяваше се червенината, която обливаше страните й да изчезне преди края на десетилетието.

— Слушам, сър. — Макнаб отстъпи встрани от нея.

Фийни отпусна ръце и ги огледа. Помисли си, че изглеждаха гузни, сякаш бяха извършили престъпление. Въздъхна и заяви:

— Научихме къде възнамеряват да извършат терористичния акт — в Рейдио Сити.