Нора Робъртс
Вярност в смъртта (21)

Двайсета глава

„Скъпи другарю,

Ние сме Касандра.

Ние сме верни.

Сигурни сме, че си наблюдавал по телевизията как медийните марионетки на проклетите либерали отразяваха експлозиите в Ню Йорк. До гуша ни дойде от сълзливите им репортажи. Осъждат разрушаването на смешните символи на заслепените от властта управляващи, които държат в подчинение народа чрез репресивни мерки, и това само ни забавлява. Ала не можем да се примирим с отношението им към този важен проблем. Реакцията им е наивна и предсказуема.

Нима са загубили вярата си? Нима не разбират?

Все още не осъзнават какво представляваме, не подозират, че сме бъдещите им господари.

Тази вечер нанесохме удар, обзети от гнева на боговете. Тази вечер наблюдавахме как хора бягаха като изплашени плъхове. Но това е нищо в сравнение с делата, които предстоят.

Жената, с която обстоятелствата отредиха да влезем в схватка, се оказа труден противник. Установихме, че разбира от работата си, че е силна по дух и неуморна, но поради това предизвикателството е по-голямо. Вярно е, че заради нея загубихме известна сума, която, доколкото разбираме, ти е била необходима. Не се безпокой. Разполагаме с достатъчно средства, а преди да приключим с този град, ще вземем всичко, което ни принадлежи.

Имай ни вяра — ще довършим започнатото. Не позволявай да те обземат съмнения, бъди докрай верен на каузата. Скоро, много скоро ще падне най-забележителният символ на тази корумпирана и разглезена нация. Предстои последният акт.

Когато го извършим, те ще платят.

С теб ще се видим след четирийсет и осем часа. Необходимите документи са готови. Следващата победна битка ще ръководим лично. Такава щеше да бъде волята му, ако беше жив.

Подготви се за следващия етап, скъпи другарю. Скоро ще бъдем заедно и ще пием за човек, който ни насочи по този път. Ще отпразнуваме победата си и ще подготвим необходимото за установяването на новата ни република.

Ние сме Касандра“

Пийбоди бързаше към залата за съвещания. Току-що се беше разделила със Зийк и още не можеше да се успокои след разговора, който бяха провели по видеотелефона с родителите си. Бяха ги убедили да не идват в Ню Йорк — нито един от двама им не желаеше присъствието им, макар и по различни причини.

Зийк не можеше да понесе мисълта, че ще го видят при подобни обстоятелства. Не беше в затвора, но подозренията срещу него не бяха напълно отпаднали.

Пийбоди пък беше твърдо решена да направи всичко, за да изтрие позорното петно от челото на брат си.

Сърцето й се свиваше, като гледаше как майка й се бори със сълзите, а баща й изглеждаше замаян и безпомощен. Печалните им лица дълго нямаше да й дават покой.

Реши да потърси спасение в работата. Ще открие онази мръсница Клариса и ще й извие тънкия врат като на пиле.

Докато в съзнанието й продължаваха да кръжат мислите за саморазправа, влезе в залата и се сблъска с Макнаб.

„Само това ми липсваше“ — каза си и тръгна към автомата за кафе. Без да поглежда младежа, промърмори:

— Подранил си.

— Реших, че и ти ще дойдеш по-рано. — Освен това беше решил как да постъпи. Предприе първата стъпка от плана си, като затвори вратата. — Няма да ти позволя да ме изолираш, без да ми обясниш причината.

— Не ти дължа никакво обяснение. Искахме да правим секс и задоволихме нагона си. Край на тази глупава история. Получихме ли резултатите от лабораторията?

— Според мен „историята“ не е приключила. — Макнаб осъзнаваше, че интимните им отношения нямат бъдеще. Ала дни, седмици, дори месеци пред очите му изникваше сериозното й лице, представяше си пищното й тяло. След като беше чакал толкова дълго, той щеше да каже кога да приключи връзката им.

— Заета жена съм, Макнаб. Имам много по-важни занимания, отколкото да мисля за нараненото ти самочувствие. — Тя отпи от кафето си и подхвърли: — Например да отида на зъболекар.

— Откажи се да ме обиждаш, докато измислиш нещо по-оригинално, с което действително да ме засегнеш. Плоските ти подмятания са безсилни. Не забравяй, че си лежала под мен.

„И върху теб“ — помисли тя, но заядливо заяви:

— Точно така — лежала. В минало време.

— Ще ми обясниш ли защо ме прогонваш?

— Просто така.

Той се приближи до нея, взе от ръката й чашата и я тресна на масата.

— Защо?

Пийбоди усети как сърцето й лудо затуптя. Разгневи се на слабостта си — не би трябвало да усеща нищо.

— Защото това е желанието ми.

— Защо?

— Ако не се бях търкаляла в леглото ти, щях да бъда със Зийк, а сега нямаше да ми се налага да обяснявам на родителите си как лейтенант Далас се опитва да го спаси от затвора.

— Нито ти, нито аз сме виновни за случилото се. — Младежът говореше бързо, опитвайки да я успокои. Страхуваше се, че всеки момент тя ще се разплаче. Мисълта за това го ужасяваше. — Главните виновници са Клариса и Доналд Брансън. Далас няма да позволи брат ти да бъде наказан за престъпление, което не е извършил. Успокой се, Дий.

— Не биваше да го оставям сам. Трябваше да бъда с него, не с теб.

— Беше с мен. — Той я хвана за раменете и я разтърси. — Не можеш да го промениш. Искам отново да бъдем заедно. Повярвай, че не съм ти се наситил.

Започна да я целува, в гърдите му се бореха противоречиви чувства — безпомощна ярост, похот и объркване. Пийбоди тихо изстена, сякаш изпита облекчение, после впи устни в неговите, забравила гнева си.

В този миг влезе Ив и като ги видя, се вцепени. Едва успя да възкликне:

— Боже мой!

Двамата толкова страстно се целуваха, че изобщо не я чуха.

— Майчице! — Тя притисна с пръсти клепачите си, напразно надявайки се двамата да са се разделили, когато отвори очи. — Престанете! — Пъхна ръце в джобовете си, забели очи и се престори, че не забелязва как Макнаб опипва задника на сътрудничката й. — Престанете!

Влюбените най-сетне я чуха и подскочиха като ужилени. Макнаб се удари в стола, който се преобърна и се втренчи в Ив така, сякаш я виждаше за пръв път.

— Ами… ние…

— Млък! Не искам да чувам гласа ти — предупреди го тя. — Седни и си дръж езика зад зъбите. Пийбоди, какво си ме зяпнала? Защо още не си ми поднесла кафето?

— Кафето ли? — Помощничката й замаяно премигна. — Кафе… какво кафе?

— Поръчай на автоготвача да ми направи кафе. — Ив посочи към машината, сякаш говореше на дете, после демонстративно погледна часовника си. — От този момент започва работният ви ден. Всичко, което се е случило преди това, е било през свободното ви време. Ясно ли е?

— Разбира се. Слушайте, лейтенант…

— Млъкни, Макнаб! Не желая никакви обяснения, нито да обсъждам онова, с което вие двамата се забавлявате, когато не сте на работа.

— Ето кафето, лейтенант. — Пийбоди подаде чашата на началничката си и предупредително стрелна с поглед Макнаб.

— Пристигнаха ли резултатите от лабораторията?

— Веднага ще проверя. — Пийбоди, която изпита огромно облекчение, побърза да седне пред компютъра.

В този момент влезе Фийни. Изглеждаше ужасно, торбичките под очите му заплашваха да увиснат до носа му. Щом го видя, Пийбоди стана и поръча още кафе.

Ирландецът разсеяно й кимна в знак на благодарност, седна до масата и веднага заговори:

— Спасителните екипи успяха да проникнат до мястото на последната експлозия… където загина Малой. — Той задавено се изкашля, после отпи от кафето си. — Взривът е отнесъл предпазния й щит. Смъртта й е била мигновена.

За миг никой не проговори, сетне Ив се изправи.

— Лейтенант Малой беше способно ченге — това е най-голямата похвала за всекиго от нас. Загина при изпълнение на служебния си дълг, опитвайки се да спаси подчинените си. Наш дълг е да открием виновниците за смъртта й и да се погрижим да бъдат справедливо наказани. — Отвори папката, която беше донесла, извади две снимки и ги прикрепи на таблото. — Клариса Брансън, известна и като Шарлот Роуън. Доналд Брансън. Няма да прекъснем работата си, няма да се примирим, докато тези двамата не бъдат хвърлени в затвора! — възкликна Ив. Очите й блестяха, лицето й беше сурово. — Провери резултатите от лабораторията, Пийбоди. Макнаб, спешно искам записите от видеотелефона на Моника Роуън. Фийни, искам да разпиташ Зийк. Може би ще успееш да научиш нещо повече от мен. Възможно е младежът да си спомни някаква подробност, която да ни подскаже къде да търсим престъпниците.

— Добре, Далас.

— После ще разпиташ и Лизбет Кук. Ако имаш време, отиди в дома й — навярно ще научиш повече, ако се престориш, че й съчувстваш.

— От ревливите ли е?

— Нищо чудно.

— Ще се запася с носни кърпи — въздъхна ирландецът.

— Трябва да попаднем на следите им — продължи Ив, докато се взираше в сътрудниците си. — Да разберем къде са се укрили, къде ще отидат след това, коя е следващата им „мишена“ и кога възнамеряват да я взривят. Навярно вече знаят, че разследваме групата „Аполон“ и ще предположат как рано или късно ще разберем, че Клариса е дъщеря на Джеймс Роуън. — Приближи се до таблото и прикрепи нова снимка. — Това е майката на Шарлот Роуън. Мисля, че собствената й дъщеря е заповядала да я екзекутират. Следователно имаме работа с дяволски умна и коравосърдечна жена. Изкусна актриса, която не се спира пред нищо, дори пред убийство. Заедно със съпруга си е уредила да бъдат ликвидирани четирима души, между които собствената й майка и деверът й. Освен това е виновна за смъртта на стотиците жертви на терористичните актове, които са само за прикритие на истинската й цел — изнудването. Тя без колебание ще убива отново и отново. Няма съвест, нито морал и е вярна само на себе си и на човек, който е мъртъв отпреди повече от трийсет години. Не действа импулсивно, а по предварителен план, който е изработвала в продължение на три десетилетия. И трябва да призная, че засега се справя изключително успешно.

— Унищожихте два нейни дроида — изтъкна Макнаб. — А тя не получи парите.

— Ето защо мисля, че отново ще нанесе удар и то силен, за да ни заболи. До известна степен е мотивирана от парите, но това не е всичко. Според психологическия профил, съставен от доктор Майра, престъпничката има прекалено голямо самочувствие, горделива е и си въобразява, че има важна мисия на този свят. Всичко това ме навежда на мисълта, че именно тя е Касандра. — Ив замислено докосна снимката. — Навярно не се смята за обикновена жена, а се отъждествява с цялата група. Снощи самочувствието и гордостта й бяха засегнати, освен това още не е приключила мисията си. Невъзможно е да водим преговори или да се споразумеем с нея, тъй като е лъжкиня и се изживява като всевластна богиня. Вярва на думите си, дори когато мами.

— Ще действаме със скенерите — обади се Макнаб. — Поне те не бяха унищожени при експлозията.

— Точно така. Колегите на Ан са потресени и жадуват за отмъщение. Готови са да работят денонощно.

— Резултатите от лабораторията, лейтенант. — Пийбоди й подаде разпечатката. — Пробите от кръвта, парченцата кожа и космите, открити върху ръба на камината, съответстват на ДНК на Доналд Брансън.

Ив забеляза тревожния поглед на помощничката си и побърза да я успокои:

— Престъпниците са помислили за всичко. Докато се е преструвала, че почиства, Клариса е оставила уличаващите следи.

— Най-важното доказателство е, че още не е намерен никакъв труп — намеси се Макнаб, а Пийбоди признателно го изгледа. — Знам, защото непрекъснато поддържам връзка с екипа на водолазите.

Пийбоди едва се сдържа да не се разплаче. Стисна устни и отривисто кимна в знак на благодарност.

— От Мейн вече са изпратили видеотелефона на Моника Роуън — продължи младежът. — В кухнята й са открили специални заглушаващи устройства и апаратура за предаване на кодирани съобщения. Записващото устройство на видеотелефона е било блокирано, но мисля, че ще се справя с него.

— Залавяй се за работа. Аз ще се заема с дома и кантората на Брансън. Ако научите нещо ново, незабавно ми се обадете. — В този момент комуникаторът й избръмча. Тя нервно го извади: — Тук Далас.

— Обажда се сержант Хауард от спасителния отряд. Водолазите откриха нещо. Мисля, че ще ви заинтересува.

— Съобщете къде се намирате. Незабавно тръгвам. — Ив погледна към Макнаб. Младежът стана, а Пийбоди скочи от мястото си.

— Лейтенант, разбирам съображенията ви да ме изолирате от това разследване. Мисля, че този път те не са валидни. Моля да ми разрешите да ви придружа в качеството си на ваша помощничка.

Ив се замисли, сетне се сопна:

— По този начин ли ще ми говориш? Ще се отнасяш с мен официално и ще използваш високопарни изречения, така ли?

— Да, лейтенант… ако не изпълните молбата ми.

— Осмеляваш се да ме заплашваш, а? Възхищавам се от упорството ти. Добре, идваш с мен.

 

 

Леденият вятър сякаш забиваше хиляди иглички в лицата им и караше мътната река да клокочи. Ив стоеше на обсипания с боклуци кей и се взираше във водата. Изтръпна, когато един от водолазите докосна рамото й. Обърна се и се вледени от страх — ужасяваше се от онова, което щеше да види, когато откриеха трупа.

— Навярно скоро нямаше да го открием, ако не ни бяхте предупредили да търсим дроид — говореше водолазът. — Освен това имахме късмет — реката е пълна с какви ли не боклуци. — Приклекна до Ив и отбеляза: — Ако беше труп на човек, щеше да изглежда отвратително след толкова дълго време във водата. А този нито се е подул, нито се е разложил. Рибите са опитали да го изгризат, но очевидно не си падат по синтетичните материали.

— Очевидно — съгласи се тя. Виждаше разрезите и дупките, оставени от зъбите на рибите. Една неуспешно се беше опитала да изтръгне лявото око на дроида. Но водолазът има право — това тук съвсем не беше разложен труп.

„Мъртвецът“ досущ приличаше на Доналд Брансън — беше красив, мускулест, макар и доста мръсен от престоя в реката. Ив го хвана за брадичката, обърна главата му и разгледа огромната рана на тила му.

— Като го видях във водата, си казах, че сензорът се е повредил — бърбореше водолазът. — Никога не съм виждал толкова изкусно изработен дроид. Щях да си помисля, че е току-що удавил се човек, ако не беше ръката му.

На китката имаше рана, а отдолу се показваше металната конструкция, осеяна със сензори и чипове.

— Разбира се, когато го извадихме и хубаво го огледахме…

— Имаш право. Не е точно като човек. Направихте ли снимки?

— Разбира се.

— Ние също ще го снимаме, за да прикрепим снимките към нашия рапорт. Постарай се да го хванеш от различни ъгли, Пийбоди.

Стана, отдалечи се от насъбралите се водолази и се обади на Фийни.

— Изпращам дроида в лабораторията. Искам някой от твоя отдел да работи съвместно с хората на Дики. Много важно е да успеем да върнем програмата му до началната й точка. Възможно ли е да я включим в нашата система, за да разберем какво се е случило през онази нощ?

— Може би ще успеем.

— Какво ще кажеш, ако те помоля да откриеш и времето, по което е бил програмиран?

— Ще преценя, когато видя дроида. Големи ли са уврежданията?

Тя се обърна и погледна снимката на черепа, направена от Пийбоди, на която се виждаше огромната дупка, и мрачно отговори:

— Да.

— Ще направим всичко възможно. Откриването на дроида ще помогне ли да отпадне обвинението срещу Зийк?

— Разбира се. Не може да бъде осъден заради „убийството“ на робот. Има вероятност да го обвинят в унищожаване на имущество, но се съмнявам, че семейство Брансън ще се оплачат в полицията заради загубата на дроида.

Фийни се усмихна.

— Браво, лейтенант, отърва момчето. Искаш ли да му съобщя приятната вест?

— Не. — Ив погледна сътрудничката си. — Нека да я чуе от сестра си. — Пъхна комуникатора в джоба си и се обърна към Пийбоди: — Нямаме повече работа тук. Да тръгваме.

— Лейтенант… — Помощничката й се приближи до нея и сложи ръка на рамото й. — Ако знаете колко се страхувах, когато дойдохме тук! Боях се, че предположението ви няма да се оправдае. Сигурна бях, че дори Зийк наистина да е убил Брансън, то го е направил неволно. Може би брат ми нямаше да отиде в затвора, но до края на живота си щеше да се чувства виновен.

— Сега можеш да му съобщиш добрата новина.

— Вие трябва да му я кажете, защото повярвахте, че е невинен. Ще бъде по-спокоен и щастлив, ако я чуе от вас.

 

 

Зийк седеше с наведена глава и се взираше в ръцете си така, сякаш ги виждаше за пръв път.

— Не разбирам… — заговори колебливо. Струваше му се, че чува гласа на непознат. — Казвате, че е бил дроид, който е приличал на господин Брансън.

— Точно така. Не си убил никого. — Ив се приведе към него. — Престани да се самообвиняваш.

— Но той падна… удари си главата. Навсякъде имаше кръв.

— Падането е било програмирано, а под кожата му е била инжектирана кръвта на Брансън. Всичко е било направено с цел да си помислиш, че си го убил.

— Защо? Извинете, лейтенант, но теорията ви е направо налудничава.

— „Убийството“ е само част от гениално замисления план на Брансънови. За света той е мъртъв, а изплашената и малтретирана съпруга набързо се отървава от трупа, после изчезва. Сега двамата имат нова самоличност и могат да живеят където пожелаят, тъй като са много богати. Надявали са се да натрупат още повече пари, докато разкрием хитроумния им план. Подозирам, че са се съмнявали в способностите ни и са се смятали за недосегаеми.

— Но той я удари! — Зийк рязко вдигна глава. — Видях го със собствените си очи.

— Било е умело разиграна сцена. Какво са няколко синини в сравнение с перспективата да спечелиш милиони? Двамата вече са отстранили Джей Си, като са предизвикали Лизбет да го убие. По този начин са получили достъп до всички налични средства на компанията. Преди да „умре“ Доналд, заклеймен като човек, който е малтретирал и изнасилвал съпругата си, е изтеглил парите от банковите сметки. Надявали са се да изтълкуваме постъпката му като акт на един отмъстителен човек. Оказа се, че планът им не е съвършен, че са допуснали груби грешки.

Зийк упорито поклати глава. Едва сдържайки нетърпението си, Ив продължи да обяснява:

— Как си представяш, че ревнивец като Доналд ще разреши на жена си да отиде в лечебен център чак в Аризона и да остане две седмици там? По време на разпита Клариса се оплака, че дори не й позволявал да излиза сама. Същевременно й е разрешил да те покани в дома им. Едва ли ревнивец ще се съгласи съпругата му по цял ден да бъде в компанията на привлекателен младеж. Друго противоречие — според думите на Класира едва е станала от леглото след нанесения й побой, но след това, въпреки че уж е в шок, реагира мълниеносно и за пет-шест минути успява да се отърве от трупа на съпруга си.

— Не мога да повярвам, че е замесена — прошепна Зийк.

— Не биха могли да осъществят плана си без нейното участие. Помисли — живяла е близо десет години с човек, който я е малтретиран, но внезапно решава да избяга с теб. При това почти не те познава.

— Влюбихме се един в друг.

— Клариса не е способна на обич. Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но тя те е използвала.

— Не бива да говорите така! — гневно възкликна младежът. — Не знаете какво изпитвахме, какви бяха чувствата й към мен.

— Зийк… — извика Пийбоди.

Ив й направи знак да не се намесва.

— Имаш право, не знам какви са били чувствата ви. Но знам, че не си убил никого, че жената, която е твърдяла, че те обича, те е набелязала за изкупителна жертва. Знам, че същата жена е отговорна за смъртта на стотици хора, които загинаха през тази седмица. Сред жертвите е и моя колежка и приятелка.

Скочи на крака и понечи да излезе, в този миг вратата се отвори и Мейвис се втурна в стаята и усмихната до уши извика:

— Здрасти, Далас! Върнах се.

Буйните й къдрици бяха обагрени в пурпурно червено, носеше контактни лещи и очите й бяха със странния цвят на бакър. Разпери ръце и яркозелените ресни на дрехата й, спускащи се от мишниците до китките й, се полюшнаха.

Ив се опита да „превключи на друга скорост“. Само допреди миг утешаваше опечален влюбен, а сега се появяваше ексцентричната й приятелка, преливаща от щастие.

— Здравей, Мейвис. Мислех, че ще се върнеш през следващата седмица.

— Май не знаеш кой ден сме днес, Далас. Турнето беше разтърсващо! Хей, Пийбоди, защо си провесила нос? — Усмивката й помръкна, когато забеляза опечаленото изражение на Зийк. Дори в еуфорията си осъзна, че младежът страда. — Извинете. Май съм дошла в неподходящ момент.

— Не, не се притеснявай. Да излезем в коридора и да си поговорим. — Ив направи знак на Пийбоди да опита да успокои брат си и двете с певицата излязоха от канцеларията. — Радвам се да те видя. — Внезапно осъзна, че самовлюбената Мейвис с безвкусните тоалети и екстравагантно боядисаната коса беше идеалният лек за обзелото я отчаяние. — Нямаш представа колко се радвам — повтори и силно прегърна певицата. Мейвис се изкиска и я потупа по гърба.

— Брей, никога не си била толкова… буйна. Сигурно съм ти липсвала.

— Така е. Наистина ми липсваше. — Ив я пусна и се усмихна. — Навярно си побъркала публиката.

— Абсолютно! — Въпреки че коридорът беше тесен, Мейвис направи пирует. — Турнето беше направо вълшебно, умопобъркващо! Оттук отивам право при Рурк и те предупреждавам, че ще го разцелувам.

— Само не му пускай език.

— Ама и ти си една! Винаги намираш начин да ми развалиш удоволствието. — Тя разтърси пурпурните си къдрици и наклони глава. — Какво ти е, Далас! Изглеждаш адски скапано.

— Много благодаря. Точно това беше необходимо, та да ми се повиши настроението.

— Не се обиждай, но говоря съвсем сериозно. Нямах време да гледам телевизия, но чух какво разправяха хората. Хич не ми се вярва отново да започва Градска война. Кому е притрябвало да избива стотици хора? Подобни неща са типични за миналия век. Хайде, открехни ме какво става в действителност.

Ив се усмихна и внезапно се почувства малко по-добре.

— Нищо особено, скъпа. Само дето някакви откачени терористи взривяват най-прочутите сгради в града и искат като откуп милиони долари. Двамина дроиди се опитаха да ме убият, но успях да ги ликвидирам. Братът на Пийбоди пристигна от Аризона и се забърка в голяма каша: влюби се в една лъжлива уличница, която принадлежи към терористичната групировка, и беше обвинен в убийството на съпруга й.

— Това ли е всичко? Нямаше ме доста време. Очаквах да ми разкажеш нещо по-интересно.

— С Рурк се скарахме, после правихме страхотен секс… за да се сдобрим.

Мейвис цялата грейна.

— Това е новина! Вземи си един час почивка и ми разкажи най-подробно.

— Невъзможно е. Опитвам се да предотвратя разрушаването на града. Слушай, ще направиш ли нещо за мен?

— Разбира се, заслужила си го. За какво става въпрос?

— Трябва да скрием някъде Зийк, брата на Пийбоди. Никакви репортери, никакъв контакт с хора. Бях решила да го изпратя у дома, но Рурк е зает. Не искам да оставя бедното момче в ръцете на Съмърсет. Възможно ли е да го вземеш под крилото си?

— Естествено. Леонардо е много зает с новата си колекция, поради което имам свободно време. Бъди спокойна, ще забавлявам горкичкия Зийк.

— Много ти благодаря. Обади се на Съмърсет да ти изпрати кола.

— Сигурна съм, че ако го помоля, ще изпрати лимузина. — Сияеща от удоволствие, тя с танцови стъпки се отправи към вратата. Обърна се и промърмори: — Май беше по-добре да ме запознаеш с този Зийк, та да му е ясно коя ще бъде бавачката му днес.

— По-добре е Пийбоди да ви запознае. Младежът не може да ме гледа, в момента търси на кого да изкара яда си. Кажи на помощничката ми да ме чака в гаража. Предстои ни много работа.

 

 

— Много ти се е събрало, Зийк. — Мейвис облиза от пръстите си розовата глазура, докато се колебаеше дали да изяде още една от пастите, които им беше поднесъл Съмърсет. Лакомията й надделя и тя посегна към чинията.

— Ужасно се тревожа за Клариса — печално заяви младежът.

Мейвис, чиято уста беше пълна, само промърмори нещо.

Отначало Зийк се смущаваше и тя беше принудена да му измъква думите като с ченгел. Ето защо в продължение на цял час беше разказвала за турнето си и за Леонардо, като не пропускаше да спомене и Пийбоди, с което напълно спечели доверието му.

Когато го видя за пръв път да се усмихва, се почувства победителка. Накара го да й разкаже за работата си и макар да не разбираше нито дума, не отделяше поглед от него и ахкаше от възхищение.

Седяха в големия салон до камината, която Съмърсет беше запалил, щом беше уведомен за пристигането на Мейвис. Икономът беше донесъл чай, пасти и сандвичи, ала отначало младежът не посегна към храната.

Но след като Мейвис го накара да й разкаже цялата история, той установи, че без да забележи, е изпил две чаши чай и е изял два сандвича.

Почувства се по-добре, сетне съвестта започна да го гризе. Докато беше задържан в полицейското управление, се успокояваше с мисълта, че по този начин плаща за извършеното от него престъпление и задето не е успял да спаси Клариса. Ала сега седеше пред камината в разкошната къща на Рурк и пиеше ароматен чай, сякаш беше заслужил награда заради греховете си.

Мейвис седеше на канапето и се чувстваше не по-малко удобно от котарака, който спеше до нея.

— Далас каза, че си убил дроид.

Зийк се сепна, сетне остави чашата си.

— Струва ми се невъзможно.

— Какво каза сестра ти?

— Че от реката са извадили робот, обаче…

— Може би е искала да те успокои. — Тя го изгледа любопитно. — Представи си, че те прикрива. О, сетих се! Сигурно изнудва Далас да приеме версията й, за да се отървеш от пандиза.

Предположението й беше толкова абсурдно, че при нормални обстоятелства Зийк щеше да се изсмее. Ала сега не му беше до смях.

— Дий не е способна на подобна постъпка!

— Нима? — Мейвис се намръщи, замисли се, сетне вдигна рамене. — Какво пък, може би ти е казала истината. Сигурно си утрепал дроид, който е прилича на онзи Брансън. Сестра ти никога не би излъгала, та да наруши закона…

Думите й накараха Зийк да прозре онова, което Ив и Пийбоди напразно се бяха опитвали да му внушат. Почувства се объркан, в съзнанието му се въртяха противоречиви мисли.

— Но ако наистина е бил дроид… Клариса е организирала всичко, както твърди Далас. Не, невъзможно е, сигурно греши.

— Може би. Макар че досега никога не се е лъгала за подобни неща. — Мейвис се протегна, без да изпуска от погледа си Зийк. Помисли си, че едва сега бедничкият започваше да проумява горчивата истина. — Да допуснем, че Клариса не е знаела за дроида двойник на Брансън. Помислила си е, че наистина си пречукал съпруга й, затова… не, не става. — Тя сбърчи вежди. — Ако трупът е бил на местопрестъплението, ченгетата веднага са щели да разберат, че „убитият“ не е човек, а дроид. Казват, че тя е наредила на домашния робот да хвърли тялото в реката. Вярно ли е?

— Да. — Сърцето му биеше до пръсване, страхуваше се да признае пред себе си жестоката истина. — Беше… беше обезумяла от страх.

— На нейно място всеки би се изплашил, но ако не беше изхвърлила трупа, планът им щеше да се провали. Мислейки, че Брансън е мъртъв, полицаите са загубили ценно време, което му е дало възможност да изтегли всички налични пари и да се скрие. — Тя наклони глава. — Убедена съм, че никога нямаше да открият тялото, ако Далас не се беше досетила, че става въпрос за дроид. Щяха да си мислят, че трупът е бил изяден от рибите, а Клариса е избягала, защото се е изплашила от случилото се. Хитро, нали?

Мейвис, която досега лениво се изтягаше, седна на канапето, сякаш беше поразена от току-що хрумналата й мисъл.

— Следователно ако Далас не беше разгадала плана им и не се бе постарала да открие доказателства, престъпниците щяха да се измъкнат, а ти до края на живота си щеше да се измъчваш, задето си убил човек.

От гърдите му се изтръгна изтерзан вик:

— Господи! Какво направих?

— Нищо не си направил, миличък. — Мейвис се приведе и хвана ръката му. — Онези подлеци са ти скроили мръсен номер. Вината ти е в това, че си наивен и вярваш в доброто, без да подозираш, че повечето хора са зли.

— Остави ме… остави ме да размисля. — Олюлявайки се, той се изправи на крака.

— Разбира се, сладурче. Искаш ли да си полегнеш? Тук има страхотни стаи за гости.

— Не… Обещах да поправя колата на лейтенанта. Ще отида да поработя. Разсъждавам по-добре, когато съм зает с някаква физическа работа.

— Добре. — Тя го накара да облече палтото си, после приятелски го целуна по страната. Затвори вратата след него, обърна се и изненадано възкликна, когато видя Рурк.

— Иска ми се да имах повече приятели като теб, Мейвис — усмихнато промълви той.

— Рурк! — извика певицата и се затича към него. — Искам да ти се отблагодаря. Далас ми разреши. — Сграбчи го в прегръдките си и шумно го целуна.

Рурк мислено отбеляза, че не е очаквал такава сила от наглед крехката Мейвис.

— Аз ти благодаря, скъпа.

— Ще ти разкажа най-подробно за турнето, но не сега. Далас каза, че си много зает.

— За съжаление е точно така.

— С Леонардо сме решили да ви поканим на вечеря в някой ресторант. Какво ще кажеш за следващата седмица? Ще отпразнуваме успешното ми турне, ще ви разкажа всичко. Благодаря ти, Рурк. Даде ми възможност да осъществя мечтата си.

— Няма защо да ми благодариш. Ако беше бездарна, нямаше да постигнеш нищо дори с моя помощ. — Той закачливо дръпна една от спираловидните й къдрици и с учудване забеляза, че кичурът се разтяга и свива като пружина. — Надявах се да заведа Ив на последния ти концерт в Мемфис, но се случиха непредвидени събития.

— Разбрах. Слушай, жена ти изглежда ужасно. Когато тази история приключи, ще ми помогнеш ли да я отвлека. Ще накарам Трина да се погрижи не само за външния й вид, а да приложи терапия за релаксиране.

— С удоволствие ще ти съдействам.

— И ти изглеждаш преуморен — отбеляза Мейвис и си помисли, че никога досега не беше проявявал признаци на изтощение.

— Беше кошмарна нощ.

— Може би Трина трябва да се занимае и с теб. — Тя забеляза, че Рурк не я слуша, и се усмихна. — Няма да ти отнемам повече време. Може ли да поплувам в басейна?

— Иска ли питане?

— Още веднъж ти благодаря. — Тя грабна огромната си чанта и тръгна към асансьора. Още днес щеше да се обади на Трина и да уговори час за Ив и Рурк. Смяташе да им предложи да опитат и еротична терапия. От опит знаеше, че резултатите са превъзходни.