Нора Робъртс
Вярност в смъртта (20)

Деветнайсета глава

Първата бомба избухна в сектор Б точно в осем и четирийсет и три. Първата четвъртина от оспорвания хокеен мач между Рейнджърите и Пингвините още не беше завършила. Резултатът беше нулев, когато защитникът на Пингвините извърши грубо нарушение срещу нападател на противниковия отбор.

Пострадалият беше изнесен на носилка, от носа и от устата му бликаше кръв. Вече го бяха вкарали в линейката, когато бомбата избухна.

Щом откриха в коя сграда са поставени експлозивите, полицаите мигновено реагираха. Мачът беше прекъснат, по уредбата съобщиха, че зрителите незабавно трябва да напуснат залата.

Съобщението беше посрещнато с освирквания и ругатни, привържениците на Рейнджърите започнаха да хвърлят празни кутии от бира.

Нюйоркските запалянковци не можеха да се примирят с прекъсването на решителния мач.

Въпреки съпротивата на зрителите, полицаите сравнително лесно успяха да изведат мнозина. Леки наранявания получиха само петима блюстители на закона и дванайсетина граждани. Четирима бяха арестувани за непристойно отношение към органите на властта.

Междувременно други полицаи извеждаха пътниците от станцията на метрото, намираща се под сградата на Медисън Скуеър. Движението на мотрисите беше спряно. Дори най-оптимистично настроените ченгета не очакваха да открият всички просяци и бездомници, които се криеха в станцията от зимния студ или с цел да изпросят някоя дребна монета от пътниците. Ала бяха положени максимални усилия цивилните да бъдат изведени, като полицията претърси обичайните свърталища на бездомниците.

Когато бомбата избухна и във въздуха полетяха стоманени отломки, парчета дърво и части от тялото на пияницата, който спеше под скамейките на последния ред, зрителите панически хукнаха към изходите.

Ив, която току-що беше пристигнала, си помисли, че сградата сякаш бълва хора.

— Действай! — извика на Макнаб. — Отведи ги по-далеч от тук!

— Какво сте намислила? — Младежът се опитваше да надвика воя на сирените и писъците на изплашените хора. Опита се да я спре, но тя му се изплъзна. — Не бива да влизате, лейтенант.

Ала Ив вече си пробиваше път през тълпата.

Два пъти я удариха толкова силно, че ушите й забучаха, но тя успя да преодолее стената от хора, опитващи се да излязат, и се втурна в залата.

Зрителите прескачаха седалките и задръстваха пътеките към изходите. Ив забеляза, че хората на Малой потушаваха пламъците, изригнали от мястото на взрива. Счупените скамейки бяха овъглени и димяха.

— Малой! — извика тя в комуникатора си. — Ан, чуваш ли ме? Къде се намираш?

Дочу пращене, после откъслечни думи:

— Три… са обезвредени… общо са десет…

— Къде се намираш? — повторно извика Ив.

— Екипите работят по…

— Слушай, кажи къде се намираш. Тук съм напълно безполезна. — Чувстваше се безпомощна, докато наблюдаваше как хората се бореха с нокти и зъби да излязат от залата. Някакво момченце се промъкна между краката им и падна по лице на ледената пързалка.

Ив изруга и прескочи мантинелата. Падна на четири крака, изпързаля се, но успя да спре, като заби токовете си в леда. Сграбчи детето за яката и го дръпна, за да не бъде потъпкано от озверелите от страх хора.

— Обезвредихме петата. — Гласът на Ан се чуваше по-ясно. — Докъде стигнахте с евакуирането?

— Не мога да преценя. Тук е като в зоологическа градина. — Ив докосна лицето си и с изненада видя кръв по дланта си. — Мисля, че повече от половината зрители вече са изведени. Нямам връзка с нашия екип. Къде се намираш?

— В подземието на станцията. Придвижваме се към втория сектор. Побързайте с извеждането на цивилните.

— Тук има ранено дете. — Ив погледна към момченцето. Беше бледо като платно и на челото му имаше голяма подутина, но за щастие дишаше. — Ще го изнеса и ще се върна.

— Побързай, Далас. Нямаме много време.

Ив успя да се изправи, подхлъзна се, но успя да се хване за мантинелата.

— Прекрати търсенето на останалите бомби, Малой. Изведи хората си навън.

— Обезвредихме шест, остават само четири. Не бива да се отказваме, Далас. Ако бомбите избухнат, ще унищожат метростанцията и Медисън.

Ив метна момчето на рамо и успя да се добере до стъпалата.

— Изведи ги, Ан. Сградата не е по-важна от живота на хората ти.

Запромъква се между седалките, като отместваше с крак чантите и палтата, които хората бяха захвърлили в паническия си бяг.

— Остават само три. Ще успеем.

— За бога, Ан, не се бави.

— Ще послушам съвета ти.

Ив премигна, защото в очите й се стичаше пот и видя Рурк едва когато той грабна момченцето.

— Изнеси го навън. Отивам за Малой! — извика му.

— Няма да ти позволя.

В този миг подът се затресе. Рурк видя как в стената се появи пукнатина и мигновено се разшири.

Сграбчи Ив за ръката и двамата хукнаха към вратата, където полицаи в пълно бойно снаряжение буквално изхвърляха навън последните цивилни. Миг преди да чуе грохота от експлозията, Ив почувства как нещо сякаш притисна тъпанчетата й. После върху тях връхлетя вълна от нажежен въздух. Усети, че полита нагоре и едва не загуби съзнание от трясъка и нетърпимата горещина. Ударната вълна ги запрати към вратата. Зад тях се разнесе оглушителен гръм.

Инстинктът им за оцеляване ги спаси. Все още хванати за ръце, двамата се изправиха на крака и машинално продължиха да вървят напред. Отвсякъде се сипеха камъни, стъкла и стоманени отломки. Шумът беше ужасяващ: скърцане на извиващи се метални подпори, трошене на стъкла и трясък на разрушаващи се стени.

Ив се спъна в нещо и изтръпна, като видя, че беше труп на човек, затиснат от огромен бетонен блок. Усещаше парене в белите си дробове, димът я задушаваше. Полетяха остри стъклени отломки, понесени във въздуха от нови експлозии.

Когато се посъвзе и се огледа, Ив видя стотици хора с изкривени от страх лица, ужасни разрушения и много трупове.

В този миг леденият вятър сякаш я зашлеви и тя осъзна, че е жива.

— Ранен ли си? — извика на Рурк, без да забелязва, че още стиска ръката му.

— Не. — Дори в паническото си бягство той не беше изпуснал момченцето, което носеше на рамо. — А ти?

— И аз не съм. Поне така ми се струва… Занеси малкия при линейките. Необходима му е спешна медицинска помощ. — Тя се обърна и премигна. Отвън сградата изглеждаше почти непокътната. От назъбените дупки, зейнали на мястото на вратите, излизаше дим, улиците бяха осеяни с метални и тухлени отломки, но Медисън Скуеър Гардън си беше на мястото.

— Обезвредиха всички… освен последните две. — Ив замълча при мисълта какво се е случило в станцията на метрото… мотрисите, пътниците… амбулантните търговци… — Трябва да се върна, да проверя какво…

Рурк я задържа. Миг преди взривната вълна да ги изхвърли през вратата, беше видял всичко.

— Няма смисъл да влизаш обратно.

— Не разбираш. — Тя пусна ръката му и леко го отблъсна. — Моите хора още са там. Занеси момчето при лекарския екип. Страхувам се да не е получило сътресение след падането.

— Ив… — По изражението й позна, че няма смисъл да настоява. — Ще те чакам.

Тя прекоси улицата, като внимаваше да не настъпи горящите парчета дърво и нажежените каменни отломки. Забеляза, че мародерите вече тичаха към местопроизшествието и разбиваха витрините на магазините. Сграбчи за рамото някакъв полицай, а когато той й нареди да се отдалечи, му показа значката си.

— Извинете, лейтенант. — Беше блед като мъртвец, погледът му подсказваше, че е изпаднал в шок. — Трудно е да контролираш озверели от страх хора.

— Повикай подкрепление, постарайте се да предотвратите ограбването на магазините. Опитайте се да отцепите района, монтирайте охраняващи сензори. — Хей, ти! — извика на друг униформен. — Осигурете условия за работа на лекарския екип. Започнете да записвате имената на ранените.

Продължаваше да върви към сградата и да дава нареждания, макар мислите й да бяха заети с Ан. Когато се приближи, видя, че Рурк е имал право. Нямаше смисъл да се връща.

Някакъв човек седеше на земята, закрил с длани лицето си. По блестящата жълта ивица на якето му Ив позна, че непознатият е един от сапьорите.

— Полицай, къде е лейтенант Малой?

Непознатият вдигна глава и тя видя, че човекът плаче.

— Бяха прекалено много… нямахме достатъчно време… не успяхме! — изхълца той.

— Полицай… — Дъхът й спря, за миг сърцето й престана да бие. — Къде е лейтенант Малой?

— Когато останаха само две бомби, тя ни накара да излезем. Каза, че с още двама колеги ще се справят. Обезвредиха едната. Чух Снайдър да съобщава на лейтенанта, а тя им нареди да напуснат сградата. Уби ги последната! Последната шибана бомба!

Той наведе глава и захлипа като дете.

— Далас! — задъхано извика Фийни, който едва сега беше успял тичешком да се добере до местопрестъплението. — Господи, задръстването от коли и хора е страхотно. Не чувах нищо по комуникатора.

Ала непрекъснато долавяше биенето на сърцето й, благодарение на устройството за проследяване. Това му беше помогнало да запази разсъдъка си.

— Боже господи! — Той погледна към входа на сградата и сграбчи рамото на Ив.

— Ан… Ан остана вътре…

Фийни още по-силно стисна рамото й, после безмълвно я прегърна.

— Бях между последните, които напуснаха сградата. Само две бомби не бяха обезвредени. Казах й да вземе хората си и да излязат. Не ме послуша…

— Трябвало е да довърши работата си.

— Ще повикам спасителен отряд. Може би… — Тя замълча. Знаеше, че не бива да храни напразни надежди. Ан е била най-близко до избухналата бомба. — Трябва да влезем там. Може би има оцелели.

— Ще се разпоредя. А теб трябва да те прегледат, цялата си в кръв.

— Не съм ранена. — Тя тежко въздъхна. — Ще се обадя в управлението, за да науча адреса на Ан.

— Ще помогна с каквото мога тук, после ще те придружа.

Ив се обърна и се втренчи в безжизнените тела, в останките от автомобилите, които са били паркирани близо до сградата, в разкривените стоманени подпори.

Навярно гледката в метростанцията беше още по-страшна. Невъобразимо ужасяваща.

Гневът изригна в нея като гейзер. Сигурна беше, че невинни хора отново бяха загинали заради алчността на един престъпник, жаден за пари. Престъпник, който убиваше в памет на фанатик, посветил живота си на измислена кауза.

В този миг се закле, че ще го накара да плати.

Едва след час се върна при Рурк. Завари го да помага на санитарите, които товареха ранените в линейките.

— Как е момченцето? — побърза да попита тя.

— Ще се оправи. За щастие открихме баща му, който беше полудял от страх за детето си. — Рурк избърса мръсотията от страната й. — Говори се, че жертвите не са много. Повечето са загинали при опита си да избягат от залата. Успокой се, Ив, можеше да бъде много по-лошо, да умрат хиляди, вместо около четиристотин.

— За мен всеки човешки живот е ценен, не мога да се примиря със загубата му.

— Понякога не ни остава нищо друго.

— Днес загубих приятелка.

— Знам. — Той обгърна с длани лицето й. — Съчувствам ти.

— Ан имаше съпруг и две деца. — Тя извърна поглед, сякаш се опитваше да види нещо в мрака. — Наскоро ми довери, че е бременна.

— Господи! — Понечи да я прегърне, но Ив поклати глава и отстъпи назад.

— Не бива. Предстои ми тежката задача да уведомя семейството й, не искам да се отпускам.

— Ще те придружа.

— Не, това е задължение на полицаите. — За миг тя притисна с пръсти клепачите си. — Ще отидем с Фийни. Не знам кога ще се прибера вкъщи.

— Засега ще остана тук. Имат нужда от помощници.

Тя кимна и понечи да се обърне.

— Ив — промълви Рурк.

— Какво?

— Върни се по-скоро у дома. Трябва да си починеш.

— Добре. — Ив наведе глава и отиде да потърси Фийни, за да съобщят печалната вест на семейството на Ан.

Рурк остана на местопроизшествието още два часа, успокоявайки ранените и онези, които бяха изпаднали в истерия. Изпрати да донесат огромни количества кафе и супа, осъзнавайки, че понякога си безсилен пред обстоятелствата, дори да имаш купища пари. Докато наблюдаваше как товарят труповете, за да бъдат изпратени във вече препълнената морга, внезапно си помисли, че Ив ежедневно се сблъсква със смъртта. Миризмата на кръв сякаш се беше пропила в кожата му, повдигаше му се. А какво ли изпитваше съпругата му, след като животът й минаваше сред кръв и ужасяващи гледки?

Хвърли поглед към сградата и си каза, че разрушенията могат да бъдат заличени. Стоманената конструкция с каменни стени щеше да бъде възстановена, макар и с цената на много труд и средства.

Изпитваше странна вътрешна потребност да притежава подобни здания, превърнали се в символ на Ню Йорк. Естествено печалбата не беше за пренебрегване, помисли си и се наведе да вземе парче бетон. Ала не се налагаше да се консултира с доктор Майра, за да разбере защо човек, прекарал детството си в схлупена къщурка с течащ покрив и счупени прозорци, е обзет от манията да притежава, да съхранява и да строи нови сгради.

Навярно желанието му да компенсира лишенията се беше превърнало в стремеж да докаже могъществото си.

Притежаваше достатъчно средства, за да финансира възстановяването на сградата. Щеше да се посвети на тази задача като своеобразно отмъщение срещу терористите.

А Ив щеше да отмъсти заради жертвите.

Обърна се и бавно тръгна към дома си, за да чака съпругата си.

 

 

Зазоряваше се, когато Ив седна зад волана на колата си и се отправи към къщи. Докато шофираше по безлюдните улици, погледът й неволно беше привлечен от стотиците пъстроцветни реклами: „Купи това и ще изпиташ наслада“, „Виж онова и ще останеш смаян“, „Ела при нас и ще бъдеш удивен“. Ню Йорк никога не заспиваше.

От вентилационните отвори по улиците излизаха облаци пара; покрай нея мина огромен автобус и спря, за да качи работници, които бяха приключили нощната си смяна.

Няколко изпаднали на вид улични проститутки подвикваха след работниците:

— Аз ще те повозя, сладур. Даваш двайсетак и ще те закарам право в рая.

Мъжете се качиха в автобуса, очевидно бяха прекалено уморени и не им беше до секс.

Някакъв пияница се клатушкаше по тротоара и размахваше бутилката като полицейска палка. Неколцина юноши пребъркваха джобовете си, търсейки пари за сандвичи със соеви наденички.

С понижаването на температурата уличните търговци покачваха цените — типичен пример за пазарна икономика.

Тя рязко спря до тротоара и се приведе над волана. Изобщо не чувстваше умора, тялото й вибрираше от нервното напрежение, мислите не й даваха покой.

Беше отишла в спретнатата къщичка в Уестчестър и бе произнесла фаталните думи. Беше съобщила на един мъж, че съпругата му е мъртва, бе чула как децата плачат за майка си, която никога повече нямаше да видят.

Сетне беше отишла в управлението, за да напише рапорта си. Накрая извади всички вещи от шкафчето на Ан, защото знаеше, че все някой трябва да го направи.

Най-учудващото беше, че след всичко това все още забелязваше рекламите, хората, всичко, което предлагаше нощният Ню Йорк.

Това беше нейният град. Еднакво обичаше мръсните му задни улички и ярко осветените булеварди, придаващи му неповторим драматизъм. Тук живееха проститутки и мошеници, закоравели циници и богаташи. Огромното сърце на града сякаш пулсираше в такт с нейното.

— Госпожо! — Някой чукаше по стъклото. — Госпожо, искате ли да си купите цвете?

Ив погледна към човека, който надничаше през стъклото. Беше старец с глуповато изражение, а лицето и ръцете му бяха толкова мръсни, като че ли не бяха виждали сапун поне от десет години.

Тя свали стъклото.

— Изглеждам ли ти като човек, който си пада по цветя?

— Последната е. — Старецът се ухили, при което разкри беззъбите си венци, и подаде на Ив някакво жалко подобие на роза. — Ще ви я дам почти без пари — само за петачка.

— Пет долара ли? Засрами се, човече. — Понечи да вдигне стъклото, после машинално бръкна в джоба си. — Имам само четири.

— Става. — Сграбчи кредитните жетони, хвърли розата на скута й и тичешком се отдалечи, като накуцваше.

— Ще влезе в първия магазин за алкохол — промърмори Ив и потегли, без да вдигне стъклото. Вонящият дъх на стареца още изпълваше купето.

Когато премина през портала, видя, че Рурк е оставил включено осветлението.

След ужаса, който беше преживяла, едва не се разплака при вида на осветения прозорец.

Безшумно отвори входната врата. Хвърли якето си върху парапета и се заизкачва по стълбите. Обгърна я познатият аромат на скъпи парфюми и на цветя. Дървената ламперия и подовете бяха лъснати до блясък.

С удивление тя си помисли, че тази прекрасна къща й принадлежи.

Както й принадлежеше и мъжът, който я чакаше.

Рурк беше по халат и гледаше телевизия. Надин Фарст предаваше от мястото на експлозията. Изглеждаше потресена и беше бледа като платно. Ив забеляза, че съпругът й не е стоял със скръстени ръце, а е работил на компютъра в спалнята, уреждайки неотложни сделки.

Пристъпи към него, като криеше розата зад гърба си. Внезапно й хрумна, че постъпката й е абсурдна.

— Защо не си си легнал?

— Поспах час-два — отвърна Рурк, но устоя на желанието да я вземе в прегръдките си. Изглеждаше толкова уморена и… крехка, сякаш щеше да се разпадне при най-лекото докосване. Клепачите й бяха зачервени, очите й подсказваха ужаса, който беше преживяла. — Ти също трябва да си починеш.

— Не ще мога да заспя. — Устните й се разтегнаха в измъчена усмивка. — Прекалено съм напрегната, пък и след няколко часа трябва да се върна на работа.

— Ив… — Той пристъпи към нея, без да я докосне. — Ако продължаваш така, ще се разболееш.

— Добре съм, честна дума. По едно време почувствах замайване, но ми премина. Когато всичко свърши, сигурно ще рухна, ала засега се държа. Искам да поговорим.

— Целият съм слух.

Ив мина край Рурк, като държеше цветето така, че той да не го види, приближи се до прозореца и се загледа в мрака.

— Не знам откъде да започна. През последните дни ми се събра прекалено много…

— Навярно най-трудно ти е било да съобщиш тъжната вест на семейство Малой.

— Имаш право. — Тя опря чело на стъклото. — Най-ужасяващото е, че близките на загиналите винаги разбират какво се е случило още като ни видят на вратата. Те живеят с този страх ден след ден. Когато им позвъниш, знаят какво ще им съобщиш, но не желаят да го повярват — израженията им го подсказват. Някои се вцепеняват и безмълвно се взират в теб, други те канят да влезеш и повеждат банален разговор, а погледите им сякаш говорят: „Не ни съобщавай страшната вест“. Сякаш ако не я чуят, всичко ще си бъде постарому.

— А ти разбиваш илюзиите им.

Тя се обърна, погледна го и промълви:

— Това е ежедневието ми… и все пак не мога да свикна, всеки път страдам.

— Така е… — Той не откъсваше поглед от лицето й. — Аз също.

— Съжалявам за онова, което се случи тази сутрин…

— Вече ми го каза. — Рурк пристъпи към нея и нежно докосна страната й. — Няма значение, не ти се сърдя.

— Но за мен има. Позволи ми да се доизкажа.

— Добре. Седни.

— Не мога. Не мога… — Тя нервно закрачи напред-назад. — Имам усещането, че нещо кипи вътре в мен.

— Постарай се да се успокоиш. — Рурк я хвана за ръката и видя цветето. — Какво е това?

— Според мен е роза мутант. Купих я, за да ти я поднеса. — Тя едва сдържа смеха си, като видя изуменото му изражение. Почти нищо не можеше да изненада съпруга й.

Втренчи се в нея, а на Ив й се стори, че погледът му изразява едновременно смайване и удоволствие. После Рурк сведе очи към розата и промълви:

— Подаряваш ми цвете…

— Доколкото знам, така се постъпва в подобни случаи. Ако се чувстваш виновен, поднасяш цвете и нещата се оправят.

— Скъпа Ив… — Той взе розата. Беше попарена от студа, а цветът й беше жълтеникав като на избледняваща синина или на урина. — Признавам, че непрекъснато ме смайваш.

— Цветето е доста жалко, а?

— Напротив. — Той се осмели да я помилва по страната. — Прекрасно е.

— Ако мирише като човека, който ми го продаде, сигурно ще го изхвърлиш.

— Престани, не разваляй удоволствието ми. Мислех те за неспособна на подобни жестове — прошепна Рурк и леко я целуна по устните.

— Такава съм си — всичко развалям. — Ив неволно се отдръпна. — Повярвай, че не го правя нарочно. Не се отричам от онова, което казах тази сутрин, макар да се дразниш от думите ми. Според мен ченгетата не бива да сключват брак — като свещениците например, — за да не пренасят в дома си греха и мъката на хората.

— Самият аз съм допускал много грешки — спокойно каза Рурк. — Един-два пъти беше принудена да понесеш последствията от младежките ми грехове.

— Знаех си, че отново ще те нервирам.

— Имаш право — разгневи ме. Но знай, че ми причиняваш неописуема мъка.

Тя смаяно го изгледа, устните й потрепнаха, сякаш щеше да се разплаче. Сетне промълви:

— Не исках да страдаш.

Помисли си: „Именно в това е проблемът. И аз трябва да го разреша“. После продължи:

— Не умея да се изразявам като теб, не ме бива да говоря нежности. Виждам любовта в очите ти, чувам неизказаните ти думи и… сърцето ми сякаш спира.

— Мислиш ли, че ми е лесно, след като те обичам прекалено силно?

— Според мен прекомерната любов е невъзможна. Не ми се сърди — побърза да добави, като видя как гневно проблеснаха очите му. — Остави ме да се доизкажа.

— Дано да успееш да се аргументираш. — Рурк остави розата на масичката. — До гуша ми дойде да доказвам чувствата си пред жена, която притежава сърцето ми.

— Изваждаш ме от равновесие. — Презираше се, задето издаваше пред него най-съкровените си чувства, защото именно той беше причината за несигурността й. — От време на време успявам да се овладея, казвам си, че трябва да свикна с новия си живот. Ала когато те погледна, сякаш политам в бездна. Не мога да си поема дъх, задушавам се, защото чувствата ми към теб като че ли ме сграбчват за гърлото. В подобни мигове не знам как да реагирам. Повтарям си, че съм твоя съпруга вече шест месеца, но много често сърцето ми престава да бие, щом те видя. — Въздъхна, замисли се и продължи: — Ти си моето щастие, живея за теб. Понякога се плаша от силната си любов към теб, но ако ми се предостави възможност да избирам, няма да променя живота си. А сега… можеш да ме наругаеш, защото свърших.

— Как да ти се разсърдя след подобно признание? — Рурк се приближи до нея и забеляза, че по устните й пробяга плаха усмивка. Хвана я за раменете, после спусна ръце надолу. — Аз също не бих избрал друг живот, скъпа.

— Значи няма да спорим, така ли?

— Мисля, че не се налага.

Без да откъсва поглед от лицето му, Ив развърза колана на халата му и промърмори:

— Бях събрала запас от енергия в случай, че трябваше да те убеждавам и да отстоявам позициите си.

Той се наведе и шеговито захапа долната й устна.

— Жалко, че не успя да я изразходваш.

— О, не се притеснявай. — Поведе го към леглото, поставено на нисък подиум. — Докато на връщане шофирах през града, се почувствах щастлива, задето съм жива. — Разгърна халата му и го ухапа по рамото. — Ела, ще ти покажа колко съм щастлива.

Повали го на леглото и впи горещите си устни в неговите. Усещаше необикновен прилив на енергия като през първата им нощ заедно, когато беше отхвърлила всички свои задръжки и се бе оставила във властта на Рурк.

Този път тя контролираше положението, ръцете и устните й бяха ненаситни.

Бледата светлина на зимното утро проникваше през таванския прозорец и разсейваше мрака в спалнята. Рурк чувстваше как погледът му постепенно се замъглява, но не откъсваше очи от жената, чието тяло го довеждаше до лудост. Неволно забеляза синините, свидетелстващи за преживяното през тази нощ, които сякаш бяха медали на доблестен воин.

За миг Ив вдигна глава, очите й блестяха, защото знаеше, че сега този прекрасен мъж е във властта й, че ласките й го карат да изживява неповторимо удоволствие.

Задъхвайки се, го яхна, прие го в себе си и се напрегна като опъната тетива. Рурк сграбчи бедрата й, прошепна името й, сетне вълната на насладата помете и двама им.

Тялото й блестеше от пот, когато тя се отпусна върху него, сякаш искаше да се слеят в едно. Опря глава на гърдите му и чу биенето на сърцето му. Рурк я прегърна и прошепна:

— Опитай се да заспиш.

— Не мога. Трябва да се върна… там имат нужда от мен.

— Не си спала цяло денонощие.

— Чувствам се добре. — Тя седна в леглото и с длани приглади косата си. — Дори отлично. Май „това“ ми беше по-необходимо от съня. — Забеляза погледа му и вдигна вежда. — Откажи се, ако си намислил насила да ми дадеш приспивателно. — Стана от леглото и добави: — Трябва да тръгвам. Ако ми остане свободно време, ще подремна в помещението за отдих в управлението. — Тя се огледа за халата си, но като не го видя, облече робата на Рурк. — Необходима ми е услуга.

— Сега е най-подходящото време да я поискаш.

Ив усмихнато го погледна — приличаше на добре нахранен котарак.

— И аз си помислих същото. Та ето каква е услугата: не искам Зийк да остане в полицията, но ми се ще да бъде някъде, където ще бъде в безопасност.

— Изпрати го тук.

— Добре… Хрумна ми да взема някоя от твоите коли и да оставя моята таратайка в гаража. Ако Зийк има с какво да се занимава, времето му ще минава по-бързо.

Рурк я изгледа.

— Възнамеряваш ли днес да си близо до място, където ще избухне бомба?

— Нищо чудно и това да се случи.

— Можеш да вземеш която и да било кола с изключение на 3Х-2000. Карал съм я само веднъж.

Ив язвително се усмихна и заяви, че към колите си мъжете са като децата към играчките, но той беше в добро настроение и се престори, че не е чул забележката й.