Нора Робъртс
Вярност в смъртта (15)

Четиринайсета глава

Докато прекосяваше гаража, Ив намръщено огледа многострадалната си кола. След като Зийк и Рурк се бяха потрудили върху нея, двигателят й беше в отлично състояние, но външният й вид беше направо отблъскващ.

— Истински позор е, че лейтенант от отдел „Убийства“ е принудена да пътува с такава бракма, докато на детективите от „Наркотици“ са отпуснати всъдеходи. — Тя алчно изгледа блестящата машина, паркирана наблизо.

— Колата ви ще стане като нова, след като се закърпи каросерията и се пребоядиса. — Пийбоди се настани на предната седалка.

— Мисля, че ченгетата от „Убийства“ винаги получават таратайките. — Ив тресна своята врата, която моментално отхвръкна обратно. — Само това ми липсваше!

— Още вчера забелязах този дребен дефект. Трябва да повдигате вратата, докато я дърпате към себе си, така ще се затвори. Зийк ще я поправи при първа възможност. Снощи забравих да му кажа.

Ив протегна ръце и няколко пъти вдишва и издишва, сетне заяви:

— Ясно, ще се примиря и ще престана да се оплаквам.

— Оплакванията ви са като музика за моите уши, лейтенант.

Ив я погледна изпод око, докато се опитваше да затвори вратата.

— Хей, Пийбоди, така ми харесваш. Бях започнала да се безпокоя, след като цели два дни не чух от теб нито една хаплива забележка.

— Май съм позагубила форма — промълви помощничката й и стисна устни. Струваше й се, че още усеща жарките устни на Макнаб.

Ив най-сетне се справи с непокорната врата и загрижено попита:

— Какво те измъчва?

— Аз… — Искаше й се да сподели с някого, но унижението беше прекалено голямо. — Нищо. Добре съм. Споменахте, че ще се отбием някъде. Какъв е адресът?

Ив учудено вдигна вежди — за пръв път помощничката й отказваше да й се довери. Напомни си, че всеки има право на личен живот и изкара колата от гаражната клетка.

— Отиваме в компанията „Аутотрон“. Не съм сигурна за адреса.

— Знам го. Компанията е близо до моето жилище. Намира се на ъгъла на Девето и Дванайсето авеню. Защо отиваме там?

— За да се срещнем с човек, който обича бомбите.

Докато пътуваха, тя разказа на сътрудничката си подробностите.

След петнайсетина минути влязоха в гаража на „Аутотрон“. Човекът от охраната погледна колата и се приближи, а Ив му показа значката си.

— Уведомени сме за посещението ви, лейтенант. Запазено ви е място за паркиране. Номер 36 на първо ниво. Завийте наляво и ще го откриете.

— Кой ви е уведомил? — попита тя, макар предварително да знаеше отговора.

— Рурк. Вземете асансьора до осми етаж, където ще ви посрещнат.

Ив подкара колата, докато гневно мърмореше:

— Този мой съпруг! Непрекъснато си пъха носа в работата ми.

— Не му се сърдете — обади се Пийбоди. — По този начин не губим време.

Искаше й се да каже, че не бърза, но това щеше да бъде най-голямата лъжа. Ето защо замълча, въпреки че вътрешно кипеше от яд. След миг възкликна:

— Ако си е позволил да разпита Ламонт, ще завърша езика му на фльонга!

— Ще ми разрешите ли да наблюдавам? — Пийбоди се усмихна широко, когато началничката й гневно удари спирачки. — Май успях да си възвърна чувството за хумор, а?

— По-добре отново да го загубиш! — Ив нервно тресна вратата, а когато тя отскочи от асфалта, грубо изруга. Ритна я два пъти, изливайки гнева си, намести я и замарширува към асансьора, като се озъби на помощничката си:

— Да не съм чула нито дума!

Пийбоди също се качи в асансьора, скръсти ръце и се втренчи в проблясващите цифри над вратата, обозначаващи етажите.

На осмия етаж беше разположен просторен кабинет и огромно помещение с много бюра, заети от служители на фирмата, повечето от които носеха елегантни костюми. Обзавеждането беше в пастелни сини и сиви цветове, на фона на които се открояваха яркочервените полски цветя, засадени в саксиите, подредени под прозорците и в центъра на залата.

Ив си помисли, че Рурк има слабост към цветята — всичките му служебни помещения бяха богато украсени с най-екзотични растения.

Още не беше посегнала към значката си, когато към нея се приближи висок мъж със строг черен костюм, който учтиво се усмихваше.

— Лейтенант Далас, Рурк ви очаква. Моля двете дами да ме последват.

Искаше й се да му се сопне: „Уведоми шефа си да не ми се бърка в работата!“, но успя да се въздържи. Непременно трябваше да разговаря с Ламонт. Налагаше се да преглътне намесата на съпруга си, иначе щеше да загуби ценно време.

Двете с Пийбоди последваха изискания чиновник по коридора. Минаха покрай по-луксозно обзаведени канцеларии, сетне човекът ги въведе в просторна зала. В центъра й стоеше огромна маса от дебело стъкло, а от двете й страни бяха подредени столове, тапицирани в тъмносиньо. Ив се огледа и забеляза, че тук не липсваха последните постижения на техниката, както и всички удобства, от които Рурк не беше свикнал да се лишава.

Видя огромен автоготвач, хладилник, свръхмодерно устройство за комуникации и скъпа музикална уредба. Големият прозорец беше закрит със специална щора, предпазваща от слънчевите лъчи и едновременно служеща като охранителна система.

На огромния стенен монитор се въртеше някаква сложна схема.

Човекът, който седеше на председателското място, извърна поглед от екрана, вдигна вежди и широко се усмихна на съпругата си.

— Добър ден, скъпи дами… Благодаря, Гейтс. — Изчака служителят му да излезе, после посочи към столовете. — Заповядайте, седнете. Желаете ли кафе?

— Нищо не желая… — започна Ив.

— Бих искала чаша кафе — обади се Пийбоди, но се сви като ударена, когато забеляза леденото изражение на началничката си. — Всъщност размислих и…

— Седни и млъкни! — озъби й се Ив.

— Слушам, лейтенант. — Тя седна и отправи съчувствен поглед към Рурк, предчувствайки какво го очаква. Искаше й се да бъде невидима, сляпа и глуха.

— Помолила ли съм те да ме посрещаш? — нахвърли се Ив върху съпруга си. — Да съм те молила да присъстваш на разговора ми с Ламонт? Известно ли ти е, че се занимавам с необикновено труден случай и от ФБР заплашват да ми го отнемат? Не желая името ти да присъства в официалните ми доклади, освен ако не е абсолютно наложително. Ясно ли ти е? — Приближи се до него и подчерта думите си, като заби пръст в гърдите му.

— Колко си хубава, когато си разгневена — промълви Рурк и се усмихна, щом тя изсъска като змия. — Продължавай, излей си гнева.

— Не се шегувам, приятелче. Свършиха ли се планетите, които възнамеряваш да купиш? Защо не си гледаш твоята работа?

— Точно това правя. — Той вече не се усмихваше, изражението му беше сериозно. — Мисля, че разговорът с Ламонт засяга и мен, както ме засяга трагедията в хотела. Искам да разбера дали мой служител е замесен в незаконна дейност. Мисля, че се разбрахме по този въпрос, лейтенант.

— Не носиш вина за случилото се вчера.

— Щеше ли да ме послушаш, ако ти кажех същото?

Тя мълчаливо го изгледа. Не й се искаше да признае, че както винаги Рурк има право.

— Дано поне не си разпитал Ламонт.

— За кого ме вземаш? Само уредих така, че да присъствам на разговора ви. Още не съм изпратил да го повикат. Знаех, че ще ме направиш на бъз и коприва.

Ив реши, че е крайно време да преосмисли поведението си — очевидно действията й бяха предсказуеми.

— Ще пия чаша кафе, преди да повикам Ламонт — промърмори.

Рурк шеговито разроши косата й и се приближи до автоготвача. Ив се тръсна на стола и се намръщи на помощничката си.

— Какво си ме зяпнала?

— Дори не ви гледам, лейтенант. — Пийбоди извърна глава и си помисли колко е интересно да наблюдава толкова влюбени мъж и жена. Дори когато се караха, не успяваха да прикрият истинските си чувства и сякаш взаимно четяха мислите си.

Не можеше да си представи каква е тази духовна връзка, при която дори едно шеговито докосване означава признание в неугасваща любов.

Навярно беше въздъхнала, защото Рурк изпитателно я погледна.

— Уморена ли си? — прошепна й и сложи ръка на рамото й.

Както винаги, когато погледнеше красивото му лице, Пийбоди се изчерви и за миг го пожела. Ала знаеше, че началничката й не бива да заподозре чувствата й.

— Прекарах безсънна нощ — промърмори и наведе глава.

Рурк леко стисна рамото й, при което сърцето й лудо затуптя, после се обърна към Ив:

— Ламонт ще бъде тук всеки момент. Вече ти казах, че настоявам да присъствам на разговора ви. — Той й направи знак да не го прекъсва. — Преди да заявиш, че нямам право да присъствам на официален разпит, ще ти напомня, че отдавна познавам Ламонт и ще разбера дали лъже.

Ив забарабани с пръсти по масата. Знаеше, че съпругът й има право — погледът му не пропускаше дори най-незначителните подробности и той по нищо не отстъпваше на опитните полицаи, провеждащи разпити.

— Съгласна съм, но при условие, че бъдеш само наблюдател. Не бива да му задаваш въпроси или да коментираш изявленията му, освен ако те помоля да го сториш.

— Дадено. Ще заминаваш ли за Мейн?

— След като свършим тук, с Пийбоди ще отпътуваме със совалката.

— Един от реактивните ми самолети е свободен. Предлагам да го използвате.

— Ще вземем совалката — повтори Ив, а лицето на Пийбоди помръкна.

— Не упорствай — спокойно заяви Рурк. — Ако приемеш предложението ми, ще спестите много време и нерви. И да не забравиш да ми донесеш няколко омара за вечеря — казват, че в Мейн развъждат най-вкусните омари.

Тъкмо когато тя щеше да възкликне: „Как не!“, на вратата се почука.

— Представлението започва — промърмори Рурк и се облегна назад. — Влез.

Ив любопитно изгледа новодошлия. Ламонт имаше гладки розови страни и закачливи сини очи, а на брадичката му беше татуирана стрела, която липсваше на снимката на личната му карта. Очевидно си беше пуснал коса, дългите му къдрици му придаваха вид на невинен ангел. Накратко, беше съвършено различен от консервативно облечения млад човек, когото Ив беше видяла на снимките.

Носеше бяла престилка, бяла риза, която беше закопчана догоре, и тесен черен панталон. Тя забеляза, че елегантните му ботуши са ръчно изработени. Знаеше, че са скъпи, тъй като Рурк също предпочиташе подобни ботуши и притежаваше поне сто чифта.

Ламонт учтиво й се поклони, огледа униформената Пийбоди, сетне се обърна към Рурк:

— Наредил си да ме повикат. — Говореше с едва забележим френски акцент.

— Това лейтенант Далас от нюйоркската полиция. — Рурк не стана да го посрещне, нито го покани да седне. С този жест показваше, че Ив командва положението. — Тя иска да ти зададе няколко въпроса.

— Нима? — Ламонт учтиво се усмихна, но изглеждаше леко озадачен.

— Седнете, господин Ламонт. Преди да започнем ви предупреждавам, че имате право да повикате своя адвокат.

Той смаяно премигна.

— Защо ми е адвокат?

— Не знам. Може би сам ще си отговорите.

— За какво намеквате? — Човекът седна, но очевидно беше като на тръни. — Не разбирам за какво става дума.

— За бомби. — Ив леко се усмихна. — Включи записващото устройство, Пийбоди — добави и съобщи на Ламонт какви са правата му. — Какво знаете за вчерашния бомбен атентат в хотел „Плаза“?

— Гледах телевизионните репортажи. Тази сутрин съобщиха, че са загинали повече от триста души.

— Работил ли сте с пластон, господин Ламонт?

— Да.

— Следователно познавате свойствата му.

— Разбира се. — Той неспокойно се размърда на стола. — Това е лека, еластична и изключително нестабилна субстанция, която често се използва като детонатор при взривните устройства. — Ив забеляза, че леко беше пребледнял, а в очите му вече не проблясваха пламъчета. — Нашата компания изпълнява както правителствени поръчки, така и заявки на по-малки концерни за производство на експлозиви, при което се използват минимални количества пластон.

— Познавате ли гръцката митология?

Той преплете пръсти, после ги отпусна.

— Извинете, не ви разбрах.

— Какво ви говори името Касандра?

— Абсолютно нищо.

— Познавате ли Хауард Баси, известен като Майстора?

— Не.

— Как прекарвате свободното си време?

— Какво?

Ив отново се усмихна. Промяната в ритъма го беше объркала — точно това беше целта й.

— Имате ли хоби, спортувате ли? Какви забавления предпочитате? Надявам се, че Рурк не ви принуждава да работите по двайсет и четири часа.

— Ами… не. — За миг той погледна към Рурк, сетне отново се втренчи в нея. — Понякога играя хандбал.

— Участвате ли в някой отбор или играете сам?

Ламонт избърса устните си с опакото на дланта си.

— Предимно сам.

— Баща ви е изработвал взривни устройства по време на френските войни. Сам ли действаше или с екип?

— Ами… работеше за АСР — Армията за социални реформи. Би могло да се каже, че това е екип.

— Навярно е изпълнявал поръчките на онези клиенти, които са му плащали най-добре.

Ламонт се зачерви от гняв и възкликна:

— Не го обиждайте! Баща ми беше патриот.

— Извършвал е саботажи в името на някаква кауза. Терористите често наричат себе си патриоти. — Ив говореше спокойно, но внимателно следеше реакциите му и забеляза гневното проблясване в очите му. — Вярвате ли в атентатите, които са в подкрепа на някаква политическа идея, Ламонт? Вярвате ли в избиването на невинни хора в името на справедливата кауза?

Той понечи да й отговори, стисна устни, после дълбоко си пое дъх.

— Войната… е нещо различно. Когато баща ми работеше за АСР, управлението на страната беше узурпирано от бюрократи и експлоататори. След втората революция френският народ получи обратно онова, което по право му принадлежеше.

— Да разбирам ли, че отговорът ви е положителен?

— Изработваните от мен взривни устройства не се използват за политически атентати, а в мините, за разрушаване на стари, необитаеми сгради, както и за извършване на различни опити от армията. — Той се беше успокоил и сякаш четеше лекция. — Нашата компания се ползва с голям авторитет.

— Точно така. Харесва ли ви да правите бомби?

— В „Аутотрон“ изработваме само свръхмодерни взривни устройства — язвително отговори Ламонт, а френският му акцент се усили. — Нашите продукти са най-доброто, което се предлага на пазара.

— Добре. Ще ви задам въпроса по друг начин: харесва ли ви да правите свръхмодерни взривни устройства?

— Да. Харесвам професията си. А вие харесвате ли вашата?

„Окопити се — помисли си Ив — и дори стана прекалено наперен. Интересна реакция.“

— Харесват ми постигнатите резултати — отговори му. — А на вас?

— Приятно ми е да работя онова, което умея — уклончиво отвърна той.

— На мен също. Благодаря ви, господин Ламонт. Това е всичко.

Самодоволната му усмивка помръкна.

— Свободен ли съм?

— Да. Изключи записващото устройство, Пийбоди. Рурк, благодаря, че ми разреши да използвам залата.

— Нашата фирма винаги с удоволствие съдейства на полицията. — Обърна се към служителя си и въпросително го изгледа. — Лейтенант Далас приключи разпита. Върни се на работното си място.

— Да, сър. — Той се изправи, поколеба се, сетне се обърна и излезе.

Ив се облегна назад и заяви:

— Този човек лъжеше.

— Точно така — съгласи се Рурк.

— За какво? — намеси се Пийбоди, тъй като любопитството й надделя.

— Знае за „Касандра“ и за Майстора. — Ив замислено докосна брадичката си. — Отначало беше изплашен и неуверен, после сякаш доби смелост. Останах с впечатлението, че не обича ченгетата.

— Кой ли пък ги обича? — обади се Рурк. — Повечето хора подценяват интелекта на полицаите. Нашият „приятел“ допусна същата грешка. Накрая дори си въобрази, че те води за носа.

Ив презрително изсумтя и се изправи.

— Аматьор. Пийбоди, обади се в управлението и уреди някой да следи Ламонт. Рурк, от теб искам да…

— Да прегледам всичките му работни файлове, да проверя какво количество взривни устройства е произвел, колко и какви материали е използвал. — Той също стана. — Справката вече се изготвя.

— Фукльо!

Рурк хвана ръката й и шеговито я захапа — винаги се възбуждаше, докато наблюдаваше съпругата си в ролята на ченге.

— Обещавам да държа Ламонт под око.

— По-добре се дръж на разстояние. Не искам да разбере, че го наблюдават. Остави го да мисли, че е успял да ме излъже. Пийбоди… — Тя се обърна и се намръщи, като видя замечтаното изражение на помощничката си. — Пийбоди, престани да витаеш в облаците!

— Слушам, лейтенант. — Тя премигна и рязко скочи на крака, при което столът й се преобърна. Докато гледаше как Рурк целува ръката на Ив, си беше представила какво двамата с Макнаб ще правят след няколко часа.

— Слез на земята, ако обичаш. Довиждане, Рурк. Ще се чуем по-късно.

— Непременно. — Той ги изпрати до вратата, задържа за миг Пийбоди и й прошепна: — Голям късметлия е.

— Моля? Кой?

— Онзи, за когото мечтаеше.

Тя широко се усмихна.

— Още не съм го ощастливила, но скоро ще го направя.

— Пийбоди!

Младата жена забели очи и забърза, за да настигне началничката си.

— Вземете моя самолет — извика им Рурк.

Ив се обърна. Красивият й съпруг стоеше на прага, стройното му тяло се очертаваше в рамката на вратата. Внезапно съжали, че не е сама, за да се върне и да впие устни в неговите.

— Ще си помисля. — Вдигна рамене и тръгна към асансьора.

В края на краищата се съгласи да пътуват с реактивния самолет. Помисли си: „С един куршум ще убия два заека: Пийбоди ще престане да се цупи и ще спестим време“.

Когато слязоха на летището в Мейн, ги лъхна смразяващ вятър. Както винаги Ив беше забравила ръкавиците си, ето защо побърза да пъхне ръце в джобовете си.

Служител на летището, облечен с термогащеризон, се приближи до нея и й подаде кодиращо устройство за лека кола.

— Какво е това?

— За вашето транспортно средство, лейтенант Далас. Паркирано е на второто ниво, клетка номер пет.

— Ах, този Рурк! — промърмори тя и пъхна устройството в джоба си.

— Позволете да ви отведа до паркинга — обади се служителят.

— С удоволствие.

Прекосиха пистата и влязоха в сградата на летището. Залата за пътуващите с частни самолети беше тиха като катедрала, докато в другите зали цереше обичайното оживление: забързаните пътници се блъскаха и крещяха, надвиквани от амбулантните търговци, предлагащи сандвичи или сувенири.

Слязоха с асансьора до паркинга, където служителят ги заведе при бляскава черна кола, която при необходимост се движеше и във въздуха. В сравнение с нея най-модерните возила, които използваха детективите от „Наркотици“, изглеждаха като таратайки.

Служителят добави:

— Ако предпочитате друг модел, имаме нареждане да задоволим желанията ви.

— Не. Благодаря. — Изчака докато човекът се отдалечи, сетне гневно възкликна: — Ще забраня на Рурк да постъпва по този начин.

Пийбоди с възхищение докосна блестящата задна броня и престорено невинно попита:

— Защо?

— Просто така — отвърна Ив, тъй като не успя да измисли правдоподобно обяснение. Отключи вратата с устройството и нареди на сътрудничката си: — Програмирай указанията, необходими да стигнем до дома на Моника Роуън.

Пийбоди се настани на удобната седалка и потри ръце, докато разглеждаше таблото.

— Как ще пътуваме? По магистралата или по въздух?

— По магистралата — процеди Ив.

— Каквото и да изберем, съм сигурна, че тази красавица направо лети. — Пийбоди се приведе и разгледа вградената компютърна система. — Това е върхът, лейтенант!

— Престани да възклицаваш като шестнайсетгодишна хлапачка и избери маршрута.

— Какво пък, нима е толкова лошо да си на шестнайсет — промърмори по-младата жена, но се подчини.

На монитора на таблото се появи карта, указваща най-краткия път до адреса, който търсеха.

— Желаете ли аудио указания по време на пътуването? — попита приятен баритонов глас.

— Мисля, че ще се справим и без теб, приятел. — Ив подкара към изхода.

Както желаете, лейтенант Далас. Разстоянието, което предстои да изминете, се равнява на шестнайсет километра и петстотин метра. Като се вземат предвид натовареността на движението и ограниченията на скоростта, се очаква да изминете въпросното разстояние за дванайсет минути и осем секунди.

— Възможно е да се придвижим още по-бързо. — Пийбоди подкупващо се усмихна. — Какво ще кажете, лейтенант?

— Не сме тук, за да участваме в автомобилно рали. — Ив с умерена скорост излезе от района на аерогарата. Ала щом се озоваха на магистралата, не издържа и натисна педала.

— Господи! Как мечтая за такава кола! — усмихнато възкликна Пийбоди, когато скоростта нарасна дотолкова, че сякаш летяха. — Как мислите, скъпа ли е такава красавица?

Този модел се продава за сто шейсет и две хиляди долара. В цената не са включени данъците и таксите.

— Леле майко!

— Още ли се чувстваш като на шестнайсет? — Присмехулно попита Ив и зави към изхода от магистралата.

— Да. Искам да получавам повече джобни пари.

Движеха се по шосе, от двете страни на което бяха построени търговски центрове и хотелски комплекси. Движението стана по-натоварено, в небето също летяха много превозни средства, но нямаше задръствания, водачите не си разменяха гневни реплики.

Внезапно Ив пожела да бъде в Ню Йорк, където по мръсните улици се блъскаха нервни минувачи и нахални амбулантни търговци.

— Как ли оцеляват местните жители в тази скука? — обърна се тя към Пийбоди. — Имам чувството, че някой е изрязал картинки от туристически пътеводител, направил е няколко хиляди копия и ги е разлепил във всеки провинциален град. Няма друго обяснение на факта, че тези градчета си приличат като две капки вода.

— Някои хора предпочитат еднообразието. Действа им успокояващо. Когато бях малка, с родителите ми предприехме и пътувахме до Мейн. Посетихме националния парк.

Ив потръпна и заяви:

— Националните паркове гъмжат от туристи и гадни буболечки.

— О, да, в Ню Йорк няма никакви насекоми.

— Е, виждала съм по някоя хлебарка…

— Заповядайте в моето жилище. Ще видите цели пълчища.

— Оплачи се на управителя на сградата.

— Непременно. Сигурно ще си вземе бележка.

Ив зави надясно и намали скоростта, тъй като улицата се стесни. Дву- и триетажните сгради бяха неприветливи и построени прекалено близо една до друга. Моравите имаха печален вид, изпод разтопения сняг стърчеше осланена трева. Тя спря до тротоара, застлан с напукани плочки, и изключи двигателя.

Пътуването приключи за девет минути и четирийсет и осем секунди. Не забравяйте да заключите колата.

— Щяхме да спестим още две минути, ако бяхме пътували по въздуха — промърмори Пийбоди, когато слязоха.

— Престани да се хилиш. Искам да изглеждаш като истинско ченге. Моника наднича от прозореца.

Двете преминаха по затрупаната със сняг алея, Ив почука на вратата.

Дълго чакаха, макар че домакинята трябваше да направи само няколко стъпки, за да отвори. Ив не очакваше радушно посрещане и не остана излъгана.

Вратата леко се открехна и Моника надникна през процепа.

— Какво искате?

— Аз съм лейтенант Далас от нюйоркската полиция, а това е помощничката ми. Искаме да ви зададем няколко въпроса. Може ли да влезем?

— Щом сте от нюйоркската полиция, нямате право да ме разпитвате.

— Налага се да ви зададем няколко въпроса — повтори Ив. — Имаме разрешение да ви разпитаме. Мисля, че ще ви бъде по-удобно да поговорим тук, отколкото в Ню Йорк.

— Невъзможно е да ме заведете там принудително.

Ив въздъхна и прибра значката си.

— Възможно е, госпожо Роуън. Но предпочитаме да не го правим. Обещавам, че няма да ви отнеме много време.

— Неприятно ми е, когато ченгета влизат в дома ми. — Все пак жената отвори вратата и добави: — Не пипайте нищо.

Влязоха в тясно помещение, което архитектът навярно шеговито беше наричал „антре“ и което беше с размери метър на метър. Подът беше застлан с избелял, но безупречно чист линолеум.

— Използвайте изтривалката, преди да влезете в чистия ми дом — подвикна домакинята.

Ив послушно се подчини. Докато старателно бършеше ботушите си, успя да разгледа жената.

Моника Роуън изглеждаше точно като на снимката в досието й. Лицето й, сивите й очи бяха сурови, косата й беше прошарена — накратко казано, външността й беше отблъскваща. Носеше плътен дълъг халат, а в къщата беше толкова топло, че Ив веднага се изпоти.

— Затворете вратата! Нямам възможност да отоплявам жилището както трябва. Само ако знаете какви сметки плащам! Онези типове от комунални услуги са пладнешки разбойници.

Пийбоди също изтри подметките си, пристъпи в антрето и затвори вратата, при което се блъсна в началничката си.

Мотика стоеше със скръстени ръце и намръщено се взираше в неканените посетителки.

— Хайде, задавайте глупавите си въпроси и се омитайте.

„Знаех, че янките са негостоприемни, но подобно посрещане минава всякакви граници“ — помисли си Ив и се обърна към домакинята:

— Тук е малко тясно, госпожо Роуън. Възможно ли е да отидем в дневната и да поседим?

— Постарайте се да приключите по-бързо. Имам си работа. — Жената се обърна и ги въведе в помещение с размерите на стая в къщичка за кукли.

И тук беше безупречно чисто, единственият стол и канапето бяха покрити с полиетиленово платно. Абажурите на двете лампи също бяха увити с прозрачен найлон. Внезапно на Ив й се отщя да сяда. Единствената светлина нахлуваше през тясната пролука между спуснатите завеси.

Ив с насмешка си помисли, че ако тук случайно проникнеше прашинка, щеше да изпищи от ужас и да избяга, подгонена от безмилостния парцал на домакинята. Върху блестящото стъкло на масичката бяха подредени дузина керамични човечета с усмихнати лица. Котка дроид от най-евтините модели бавно се надигна от мястото си, дрезгаво измяука и отново се отпусна на килима.

— Питайте каквото ще питате и се махайте. Трябва да чистя — всичко е разхвърляно.

Ив й прочете правата, а Пийбоди включи записващото устройство.

— Ясно ли ви е какви са правата и задълженията ви, госпожо Роуън?

— Ясно ми е, че неканени нахълтахте в дома ми и че прекъсвате работата ми. Не желая да ме защитава някой адвокат с либерални убеждения, дето ще се преструва, че му пука за мен. Тези типове са марионетки на управляващите и шпионират почтените хора. Започвайте!

— Била сте съпруга на Джеймс Роуън, нали?

— Да, докато капиталистите убиха него и децата ми.

— Доколкото разбрах, сте били разделени.

— Това не означава, че не съм била негова жена.

— Така е, госпожо. Ще обясните ли защо не сте живеели заедно с него и децата ви?

— Проблемът не ви засяга — нямате право да си пъхате носа в личния ми живот. — Тя още по-силно притисна ръцете си до гърдите си. — Джейми трябваше да мисли и да се грижи за толкова много неща. Беше велик човек. Всяка жена е длъжна да се съобразява с нуждите и желанията на съпруга си.

Ив иронично вдигна вежди.

— Май не сте се съобразявала с нуждите и желанията на вашите деца.

— Те трябваше да бъдат близо до него. Джейми ги обожаваше.

„Но теб не те е харесвал“ — помисли си Ив.

— А вие, госпожо Роуън, обожавахте ли децата си? — Жестоките думи неволно й се изплъзнаха и тя съжали, че ги е изрекла.

— Нали съм ги родила, какво повече? — Моника войнствено вдигна брадичка. — Носила съм ги в утробата си, дадох им живот сред болка и кръв. Изпълнявах майчиния си дълг, грижех се винаги да бъдат чисти и нахранени, а управляващите ми подхвърляха мизерни помощи. По онова време дори проклетите ченгета взимаха повече от мен. Кой ставаше посред нощ, когато малките плачеха? Аз! Кой почистваше след тях? Аз! Децата страшно цапат. Никога не можеш да поддържаш дома си чист, ако в него живеят деца.

„И тази жена смее да твърди, че е била добра майка!“ — мислено възкликна Ив, но си напомни, че всъщност бяха дошли да научат нещо по-важно.

— Знаехте ли за нелегалната дейност на съпруга ви, за участието му в терористичната акция на „Аполон“?

— Пропаганда и лъжи! Лъжи на управляващите! — презрително възкликна тя. — Джейми беше велик човек, герой. Ако го бяха избрали за президент, тази страна нямаше да тъне в мръсотия и разврат.

— Помагахте ли му в работата?

— Задълженията на съпругата са да поддържа чистота в дома, да бъде добра готвачка и да ражда деца. — Презрително се усмихна и добави: — Вие двете може би мечтаете да бъдете мъже, но аз знам защо Бог е създал жената.

— Споделяше ли с вас с какво се занимава?

— Не.

— Познавахте ли съмишлениците му?

— Като негова съпруга бях длъжна да приютявам в дома си хора, които вярваха в Джейми.

— Например Уилям Хенсън.

— Уилям Хенсън беше изключително лоялен и интелигентен човек.

— Знаете ли къде да открия този лоялен и интелигентен човек?

Моника печално се усмихна.

— Копоите на управляващите го проследиха и го убиха, както избиха и всички верни на каузата.

— Така ли? Не разполагам с данни, които потвърждават смъртта му.

— Всички патриоти станаха жертви на подъл заговор. Делата на убийците умело са прикрити от господарите им. — Докато говореше, от устата й летяха слюнки. — Насила отвличаха почтените хора от домовете им, заключваха ги в килии, подлагаха ги на глад и на изтезания. А после ги екзекутираха.

— Вас изтезаваха ли, госпожо Роуън?

Моника гневно присви очи и процеди:

— Не, защото не знаех нищо, което да им бъде от полза.

— Ще ми съобщите ли имената на хората, които са „вярвали“ в Джейми? Интересуват ме само онези, които са живи.

— Не си ги спомням. От онова време са изминали повече от трийсет години. Тези хора вече са мъртви.

— Ами децата и съпругите им? Навярно семействата ви са общували помежду си.

— Цялата къща ми беше на главата. Нямах време да общувам.

Ив се огледа. Направи й впечатление липсата на телевизор.

— Следите ли новините, госпожо Роуън?

— Не ме интересува какво става по света.

— Тогава сигурно не знаете, че вчера терористи, които наричат групата си „Касандра“, взривиха хотел „Плаза“ в Ню Йорк. Загинаха стотици, между тях жени и деца.

Сивите очи на Моника за миг проблеснаха, после отново станаха безжизнени.

— Наказани са били, задето не са си стояли по домовете.

— Нима не ви притеснява фактът, че терористи избиват невинни хора? Че групата им навярно е свързана с тази на покойния ви съпруг?

— Нито един смъртен не е невинен.

— Това отнася ли се и за вас, госпожо? — Преди жената да отговори, Ив продължи: — Обаждал ли ви се е някой от „Касандра“?

— Не, не разговарям почти с никого. Не знаех за взривения хотел, но според мен за страната щеше да е много по-добре, ако целият дяволски град беше хвръкнал във въздуха. А сега престанете да ми губите времето. Махайте се, или ще повикам адвоката си.

Ив направи последен опит.

— Госпожо Роуън, съпругът ви и неговите съмишленици никога не са поставяли условия за откуп, били са идеалисти. Хората от „Касандра“ заплашват да унищожат целия град, само и само да получат пари. Мислите ли, че Джеймс щеше да одобри подобно поведение?

— Нямам представа. Искам да си вървите.

Ив извади от джоба си картичка и я постави на масата пред фигурка, изобразяваща смееща се жена.

— Ако си спомните нещо, което би могло да ни помогне, моля да ми се обадите. Благодаря, че се съгласихте да поговорим.

Двете излязоха, а Моника ги следваше по петите, сякаш се страхуваше, че ще останат в дома й.

Когато се озоваха на улицата, Ив дълбоко си пое въздух и възкликна:

— Да потънем отново сред мръсотията и разврата!

— От тази жена тръпки ме побиха. — Пийбоди потрепери. — Предпочитам да имам за майка бясна вълчица, отколкото такова чудо.

Ив се обърна и забеляза, че домакинята отново ги наблюдава през пролуката между завесите.

— Каква е разликата?

 

 

Моника стоя до прозореца, докато колата на неканените гостенки се отдалечи. После се приближи до масичката и взе картичката. Помисли си, че в нея може би е монтирано подслушвателно устройство… Още помнеше всичко, на което я беше научил Джейми. Отиде в кухнята, пъхна картичката в боклукомелачката и натисна бутона.

След това се приближи до видеотелефона и внимателно го огледа. Може би гадните ченгета бяха монтирали и там подслушвателно устройство. От тях можеше да се очаква абсолютно всичко. Устните й се разтегнаха в ужасяваща гримаса. Извади от чекмеджето уред за заглушаване на сигнала и го прикрепи към видеотелефона.

Беше изпълнила дълга си. Години наред дори не беше изразила недоволство. Време бе да получи дължимото й. Програмира номера, а когато от другата страна й се обадиха, изсъска:

— Искам си моя дял! Ченгетата бяха тук, задаваха ми въпроси. Мълчах като риба, но следващия път може да се разприказвам. Знам нещо, което сигурно ще заинтересува лейтенант Далас от нюйоркската полиция. Искам моя дял, Касандра — повтори тя и машинално избърса едва забележимо петно на кухненския плот. — Заслужила съм го!