Нора Робъртс
Вярност в смъртта (2)

Първа глава

Смъртта не подбира жертвите си. Поразява богатите и привилегированите, които водят безгрижен живот в сребърните кули на огромния град, както и бедните, отчаяни несретници, борещи се за оцеляване по улиците, минаващи под разкошните небостъргачи.

През тази съдбовна нощ някакъв просяк умря в съня си под скамейка в Грийнпийс Парк. Преподавател по история беше заклан пред вратата на жилището си заради дванайсетте долара в джоба си. Жена нададе предсмъртен писък, сетне се строполи на пода под безмилостните юмручни удари на любовника си.

Ала смъртта още не се беше наситила. Вдигна костеливия си пръст, сетне закачливо чукна по челото петдесетгодишния Джей Кларънс Брансън, който бе един от президентите на компанията „Брансън тулс енд тойс“.

Джей Кларънс беше богат, неженен и с успешна кариера като съсобственик на една от най-големите междупланетни корпорации. Принадлежеше към третото поколение на фамилията Брансън, която снабдяваше хората на Земята и на нейните спътници с инструменти и най-различни играчки. Бе живял в разкош, но смъртта му беше нелепа.

Любовницата му — жена със сурови очи — беше пронизала сърцето му с бормашина, произведена от собствената му компания. Тя беше приковала мъртвеца към стената, след което се беше обадила в полицията. Когато служителите на реда пристигнаха на местопрестъплението, я завариха невъзмутимо да отпива от чашата си с червено вино. Докато Ив Далас оглеждаше трупа, любовницата дори не помръдна от удобното си кресло пред камината, където гореше огън, създаден чрез способа на виртуалната реалност.

— Уверявам ви, че е мъртъв — невъзмутимо заяви тя. Казваше се Лизбет Кук и работеше в рекламния отдел на компанията на мъртвия си любовник. Беше четирийсетгодишна, привлекателна и много добра професионалистка. — „Брансън 8000“ е отличен продукт, предназначен да задоволява потребностите както на професионалисти, така и на хора, които извършват различни поправки в дома си като хоби. Инструментът е много мощен и работи с изключителна точност.

— А-ха — разсеяно промърмори Ив, докато оглеждаше лицето на жертвата. Мъртвецът изглеждаше изненадан. Макар да бяха изкривени в предсмъртна агония, чертите му бяха правилни. Личеше си, че е бил хубав мъж. Кръвта, която бликаше от раната на гърдите му, се процеждаше през синия кадифен халат и образуваше локва на пода. — Пийбоди, съобщи на госпожа Кук какви са правата й.

Помощничката й се подчини, а Ив продиктува на записващото устройство часа на извършване на убийството и причината за смъртта, за да бъдат включени в официалния протокол. Макар престъпничката да беше направила самопризнание, разследването щеше да бъде извършено според правилника. Оръжието трябваше да се занесе в лабораторията, тъй като беше най-важното веществено доказателство, трупът да бъде закаран за аутопсия в моргата, местопрестъплението да бъде изолирано.

Ив направи знак на колегите си да се заемат със задълженията си, сетне прекоси помещението, стъпвайки по разкошния червен килим, и седна срещу Лизбет. Огънят в камината весело пращеше и излъчваше приятна топлина. Младата жена мълчеше — интересуваше я реакцията на елегантната брюнетка, чийто жълт костюм беше изпръскан с кръв. Лизбет въпросително я погледна, ето защо Ив промърмори:

— Искаш ли… ще обясниш ли какво се случи?

— Той ми изневеряваше — отсече брюнетката. — Ето защо го убих.

Ив се втренчи в зелените й очи и видя, че проблясват от гняв, но изражението на жената не подсказваше, че тя съжалява за стореното.

— Скарахте ли се?

— Разменихме по няколко думи. — Лизбет поднесе чашата към устните си, които бяха рубиненочервени като виното. — Всъщност говорих предимно аз. Джей беше… слабохарактерен. — Сви рамене и коприненото й сако прошумоля. — Приемах тази му слабост, дори я намирах очарователна, ала бяхме сключили споразумение. Заради него пропуснах три години от живота си. — Тя се приведе и студените й очи заискриха. — Три години, през които можех да си създам нови връзки, да се запозная с други мъже. Бях му вярна, но той ми изневери. — Пое си въздух, отново се облегна назад и устните й потрепнаха, сякаш искаше да се усмихне. — А сега е мъртъв.

— Това вече е ясно. — Ив чу неприятния стържещ звук, когато колегите й с усилие извадиха свредела на бормашината, който беше проникнал дълбоко в плътта на мъртвеца. — Лизбет, ти ли донесе инструмента? Може би си възнамерявала да го използваш като оръжие?

— Не, на Джей е. От време на време поправя това-онова в апартамента. Сигурно и днес се е занимавал с това… — Брюнетката равнодушно наблюдаваше как полицаите с усилие отделят трупа от стената, към която беше прикован. — Видях бормашината на масата и си помислих, че сякаш е поставена там като по поръчка. Грабнах я, натиснах бутона за включване… и я използвах.

„Самопризнанието й изобщо не ме улеснява“ — каза си Ив и се изправи.

— Полицаите ще те отведат в централното управление. Налага се да ти задам още няколко въпроса.

Лизбет послушно пресуши чашата си и я остави на масичката.

— Почакайте минутка — трябва да си взема връхна дреха.

Тя облече дълго палто от норки върху окървавените си дрехи и с царствена походка излезе, последвана от двамата униформени. Приличаше на жена, която отива на изискан прием.

Пийбоди поклати глава.

— Бива си я госпожата. Пробива дупка в гърдите на любовника си, сетне прави пълни самопризнания и неимоверно улеснява работата ни.

Ив облече коженото си яке и посегна към чантичката с пособия, необходими при огледа на всяко местопрестъпление. Извади шишенцето с разтворителя и се зае да почисти пръстите си от кръвта и специалното покритие. „Метачите“ щяха да си свършат работата, след което щяха да запечатат вратата на апартамента.

— Не ще успеем да я накиснем за предумишлено престъпление, макар да е действала хладнокръвно. Бас държа, че само след четирийсет и осем часа ще я обвинят в непредумишлено убийство.

— Какво? — Пийбоди смаяно изгледа началничката си, когато заедно се качиха в асансьора. — Невъзможно е, лейтенант. Няма начин.

— Ето какъв е начинът. — Ив се втренчи в тъмните очи на помощничката си, в сериозното й лице, обрамчено от късо подстриганата й коса. Не й се искаше да разочарова по-младата си колежка, която още вярваше в справедливостта на съдебната система. — Ако се докаже, че бормашината е принадлежала на жертвата, отпада обвинението в предумишлени действия. В момента хубавата Лизбет е замаяна от гнева и от чувството за накърнено достойнство, но след като прекара няколко часа в килията (а може би още по-рано) инстинктът й за оцеляване ще надделее и тя ще побърза да си намери защитник. Умна е и навярно има умен адвокат.

— Но нали самата тя призна, че е действала предумишлено? Показанията й са записани в протокола.

„Така е според законната постановка“ — помисли си Ив. Самата тя вярваше в законите, но знаеше, че понякога текстовете им са доста мъгляви.

— Права си. Не е нужно госпожа Кук да отрича показанията си, трябва само да ги поукраси. Скарала се е с любовника си, била е съкрушена от изневярата му. Възможно е да я е заплашил. В момент на раздразнение… а може би дори от страх, тя е грабнала бормашината.

Двете слязоха от асансьора и прекосиха просторното фоайе с колони от розов мрамор, украсено с дръвчета, засадени в огромни вази. Ив продължи монолога си:

— Лизбет ще твърди, че временно е загубила ума си. Възможно е да твърди, че е извършила убийството при самозащита, което е пълен абсурд. Но Брансън е бил висок около метър и осемдесет и е тежал над сто килограма. В сравнение с него тя изглежда съвсем крехка… Нищо чудно номерът със самоотбраната да мине пред прокурора. Ще твърдят, че след убийството Лизбет е изпаднала в шок и незабавно се е обадила на полицията. Не се е опитала да избяга или да отрича стореното. Напротив — поела е отговорността, което ще й спечели симпатиите на съдебните заседатели, ако се стигне до съд. Прокурорът го знае, затова ще я обвини само в непредумишлено убийство.

— Ужасно несправедливо е.

— Ще я тикнат в затвора — продължи Ив, когато излязоха навън и ги лъхна вятърът — студен и хаплив като измамената любовница, която вече беше в ареста. — Ще загуби работата си и ще пръсне куп пари за адвоката. Помисли за нещастията й и ще разбереш, че ще бъде доста сурово наказана.

Пийбоди погледна към камионетката на моргата, сетне промърмори:

— Всичко изглежда ясно като бял ден.

— Понякога лесните на пръв поглед случаи се оказват доста заплетени. — Ив се поусмихна и отключи колата. — Не се отчайвай, Пийбоди. Ще изпратим тази жена в затвора. Трябва да бъдем доволни и от малкото, което ще постигнем.

— Не го е убила от любов — промърмори по-младата жена и като видя изражението на началничката си, добави: — Личи си от пръв поглед. Побесняла е, защото любовникът й си е позволил да й изневери.

— Ето защо го е „завинтила“ за стената. Запомни, че изневярата се наказва. — Тя включи двигателя, в този миг видеотелефонът на колата иззвъня. — Тук Далас.

— Здравей, Далас. Обажда се Плъха.

Ив се втренчи в пронизващите малки очи на събеседника си и си каза, че прякорът му е напълно заслужен.

— Не думай! Изобщо нямаше да се досетя.

Човекът със странното лице хрипливо си пое въздух, сетне се изкиска.

— Както винаги си духовита. Слушай, имам нещо за теб. Какво ще кажеш да се срещнем някъде и да се разберем?

— Тръгвам към управлението. Чака ме много работа. Освен това дежурството ми свърши преди десет минути, затова…

— Знам нещо, което положително ще те заинтересува. Гарантирам, че си струва парите.

— Всеки път твърдиш същото. Не ми губи времето.

— Информацията си я бива. — Сините му очи се въртяха като стъклени топчета за игра. — След десет минути ще те чакам в „Халбата“.

— Ще те изслушам само ако говориш по същество. — Ив прекъсна връзката и насочи колата към центъра на града.

— Това е един от вашите информатори, нали? — обади се Пийбоди. — Спомням си, че видях снимката му в картотеката ви.

— Току-що е напуснал изправителния лагер, където е прекарал цели три месеца. Удължиха срока на наказанието му заради непристойно поведение на обществено място. Когато се напие, Плъха обича да демонстрира мъжествеността си. Всъщност е напълно безобиден. В повечето случаи сведенията му не струват пукната пара, но от време на време се добира до ценна информация. „Халбата“ ни е на път, а госпожа Кук може да почака. Провери по серийния номер дали бормашината е била собственост на жертвата, после открий най-близките роднини на покойния. Ще ги уведомя за смъртта му веднага, щом изпратим Кук в ареста.

Нощта беше ясна и студена, леденият вятър виеше в „каньоните“ между небостъргачите и малцината пешеходци бързаха към домовете си. Собствениците на подвижните павилиони за храна упорито стояха на поста си. Зъзнеха от студ, притваряха очи срещу дима от печащите се соеви наденички и се надяваха, че ще се появи клиент, който е толкова гладен, че е готов да рискува да измръзне до смърт.

Зимата на 2059 година беше необикновено студена и търговията на уличните продавачи не вървеше.

Автомобилът премина през богаташкия квартал в източния район на града, където тротоарите блестяха от чистота, а входовете на сградите се охраняваха от униформени портиери, и се отправи на югозапад. Тук улиците бяха тесни и шумни, а пешеходците се движеха бързо, с наведени глави, и стискаха портфейлите си.

Навсякъде се виждаха купчини мръсен сняг. Тук-там тротоарите бяха заледени и гладките повърхности сякаш дебнеха непредпазливите минувачи. Високо над сградите се издигаше огромно рекламно табло, изобразяващо примамливо синьо море и плаж, покрит със ситен като захар пясък. От вълните излизаше оскъдно облечена едрогърдеста блондинка, която приканваше жителите на Ню Йорк да посетят екзотичните острови и да се позабавляват.

Ив се учудваше, че някой нюйоркчанин, на когото е омръзнала безкрайната зима, не е забил въздушния си скутер между поклащащите се гърди на русокосата красавица.

Докато се опитваше да преодолее обичайните задръствания в движението, Ив си мислеше с какво удоволствие би прекарала ден-два на острова, където се намираше вилата на Рурк. Слънцето, топлият пясък и сексът щяха да й се отразят добре. Изкушаваше се от мисълта да предложи на съпруга си да заминат, после реши да отложи пътуването със седмица или две. Трябваше да навакса с изостаналата си писмена работа, да се яви на няколко дела в съда и да оформи рапортите по приключени разследвания.

Освен това се страхуваше да излезе в отпуск, чувстваше се несигурна за мястото си в полицията.

Още не беше забравила преживяното, когато й бяха отнели значката и едва не беше загубила разума си. Сега не желаеше да пренебрегне служебните си задължения, за да се отдаде на кратка почивка.

Докато намери място за паркиране близо до „Халбата“, помощничката й беше получила исканата информация.

— Според серийния номер оръдието на убийството е било собственост на жертвата.

— В такъв случай обвинението ще бъде в непредумишлено убийство — въздъхна Ив. — Прокурорът няма да се опита да докаже обратното.

— Но вие сте сигурна, че госпожа Кук е отишла при любовника си с намерението да го убие.

— Точно така. — Ив прекоси платното и се отправи към кръчмата, над която имаше светлинна реклама, изобразяваща халба със сивкава пяна, стичаща се отстрани.

„Специалитет“ на заведението бяха евтините напитки и гранясалите солени ядки. Редовните посетители бяха изпаднали мошеници, дребни чиновници, долнопробни проститутки и разорени амбулантни търговци.

В салона беше прекалено горещо и задушно, повечето посетители не разговаряха, някои заговорнически си шепнеха. Светлината беше приглушена, но появяването на двете жени предизвика любопитни погледи, после клиентите бързо извръщаха очи.

Дори да не беше придружавана от униформената Пийбоди, външността на Ив издаваше, че тя е ченге. Стройното й тяло беше напрегнато като навита пружина, кехлибарените й очи не пропускаха дори най-малките подробности.

Само онези, които случайно бяха попаднали тук, виждаха жена с къса, неравно подстригана коса, издължено лице с остри черти и чаровна трапчинка на брадичката. Повечето посетители на „Халбата“ не бяха вчерашни и моментално надушваха появата на ченге.

Ив видя Плъха; дребното му лице почти беше скрито от халбата с бира, която той жадно пиеше. Тя тръгна към масата му и дочу как клиентите бързаха да отместят столовете си, за да не попаднат в полезрението й; мнозина машинално свеждаха погледи.

„Всички до един са гузни“ — помисли си тя и престорено радушно се усмихна на информатора си.

— Кръчмата си е все същата… и ти не си се променил.

Плъха отново хрипливо се изсмя, но неспокойните му очи не се отделяха от Пийбоди, която както винаги носеше идеално изгладена униформа.

— Притрябвало ти е да водиш подкрепление, Далас. Мамка му, мислех, че сме приятели.

— Моите приятели се къпят редовно. — Ив направи знак на помощничката си да седне, сетне се настани близо до Плъха и му прошепна: — Тя е под мое командване.

— Да, чух, че си започнала да обучаваш някаква новачка. — Информаторът се ухили, при което стана ясно, че е немарлив по отношение на зъбната хигиена. Пийбоди мълчеше и го фиксираше с леден поглед. — Добре, сигурно малката е наред, щом е твоя подчинена. Аз също съм твой човек, нали, Далас?

— Чувствам се поласкана от този факт. — Ив вдигна поглед към приближаващата се сервитьорка, при което жената се отправи към съседната маса и ги остави насаме. — Какво имаш да ми съобщиш?

— Разполагам с ценна информация, мога да ти доставя и още интересни сведения. — По грозноватото му лице се разля лукава усмивка и той намигна на Ив. — Срещу известна сума, разбира се.

— Няма да ти дам пукната пара. Какво ми гарантира, че няма да изчезнеш поне за шест месеца?

Той отново изхриптя, шумно отпи от бирата си и обнадеждено впери в Ив сълзящите си очички.

— Ще играя почтено с теб, Далас.

— Тогава започвай.

— Дадено. — Плъха се приведе и хлътналите му гърди покриха халбата. Ив забеляза, че плешивото му теме е розово като задниче на бебе. Гледката беше някак трогателна и далеч по-приятна от гледката на мръсносивите кичури коса, които стърчаха от скалпа му. — Познаваш Майстора, нали?

— Разбира се. — Тя се облегна назад, за да избегне вонящия му дъх. — Още ли е жив? Бога ми, сигурно е поне сто и петдесетгодишен.

— Ами, не беше толкова стар. Май беше малко над деветдесетте, обаче си го биваше. Голям свежар беше. — Плъха закима и мазните кичури коса заподскачаха. — Грижеше се за себе си. Хранеше се добре и редовно посещаваше публичния дом на авеню В. Викаше, че сексът тонизирал мозъка и тялото.

— Прав е — промърмори Пийбоди, а началничката й гневно я изгледа, после се обърна към информатора.

— Защо говориш за него в минало време?

Плъха смаяно примигна.

— А?

— Случило ли се е нещо с Майстора?

— Да… но имай търпение. Май поизбързах. — Той пъхна костеливите си пръсти в купичката с гранясали фъстъци. Задъвка ги с няколкото си останали зъба и впери поглед в тавана, сякаш се опитваше да събере мислите си. — Преди около месец ми падна… купих си видео уредба, която имаше нужда от малка поправка…

Ив иронично повдигна вежди.

— Искаш да кажеш, че е трябвало да се промени това-онова, за да не се разбере, че предметът е откраднат.

Плъха задавено се изкиска и отново отпи от халбата си.

— Видеото ми падна, така да се каже, затуй го занесох на Майстора. Той има златни ръце, честна дума. Щом поправи нещо, то работи като чисто ново.

— Ръцете му са толкова златни, че умее да сменя серийните номера.

— Така си е. — Плъха невинно се усмихна. — Заговорихме се, щото Майстора знае как все търся допълнителна работа. Рече, че имал ново бачкане и му плащали адски гот. От него се искало да прави часовникови механизми, устройства за дистанционно управление, подслушватели и други такива. Поръчали му били и няколко бомби.

— Нима е споделил с теб, че е изработвал взривни устройства?

— Ами… с него бяхме приятелчета, та си споделяхме туй-онуй. Онези хора разбрали, че се е занимавал с тези неща, докато е бил в армията. Плащаха му яко…

— Кой му е плащал?

— Нямам представа. Май и той не знаеше. Разправяше, че двама типа отивали при него, давали му списък на разни неща, също и мангизи. Той изпълнявал поръчката, после се обаждал на номера, дето му били дали, и оставял съобщение. Щом кажел, че работата е свършена, онези двамата пак идвали, взимали си нещата и му давали останалите пари.

— А той как смяташе — защо са им били тези… „неща“?

Плъха вдигна кльощавите си рамене и жално погледна празната си чаша. Ив разбра намека му и му поръча още едно питие. По лицето му се разля широка усмивка.

— Страшно съм ти задължен, Далас. Нали знаеш — когато човек говори, гърлото му пресъхва.

— В такъв случай побързай с обясненията, докато още имаш слюнка в устата.

Той лъчезарно се усмихна на сервитьорката, която наля в чашата му течност с цвят на урина.

— Дадено, Далас. Моят човек мислеше, че онези типове искат да оберат я банка, я бижутерски магазин. Тъкмо майстореше някакво устройство, което му бяха поръчали и му беше хрумнало, че часовниковите механизми и дистанционните приспособления всъщност задействали бомбите, дето вече им ги беше предал. Рече ми, че може би ще им трябва дребосък, който да познава тунелите по улиците. Обеща да ме препоръча.

— Приятел в нужда се познава, нали?

— Абсолютно си права. След седмица-две ми се обади, обаче здравата се беше паникьосал. Все повтаряше, че се е забъркал в каша, в много голяма каша. Дърдореше врели-некипели, наистина беше изплашен до смърт. Спомена нещо за Арлингтън и че трябвало да се покрие за известно време. Попита ме дали ще може да живее при мен, докато реши какво да прави. Рекох му да заповяда, но той така и не дойде.

— Може би се е скрил другаде?

— Друг път! След няколко дни извадиха трупа му от реката близо до Ню Джързи.

— Съжалявам…

— Има защо. — Плъха печално се втренчи в бирата си. — Беше симпатяга и готино копеле. Говори се, че езикът му бил отрязан. — Той вдигна очи и изгледа Ив. — Що за хора са тези, дето режат езици?

— Приятелят ти се е забъркал в опасен бизнес, където хората не си поплюват. Слушай, не се занимавам с този случай, но мога да погледна полицейските рапорти… макар да съм сигурна, че ще бъде безполезно.

— Пречукали са го, защото се е досетил какво ще правят, нали?

— Така мисля.

— Надявам се и ти да разбереш, Далас. Тогава ще можеш да им попречиш и да ги тикнеш в затвора, задето пречукаха Майстора. Нали се занимаваш с убийства — тъкмо работа за теб.

— Не е толкова лесно. Вече ти казах, че не се занимавам с разследването на този случай. Щом са извадили удавника край Ню Джързи, с тази работа се занимават местните полицаи. Едва ли ще им бъде приятно да си пъхам носа в делата им.

— Смяташ ли, че ченгетата ще си мръднат пръста заради човек като Майстора?

Ив въздъхна и търпеливо обясни:

— Имаш погрешно мнение за колегите ми. Сигурна съм, че местните полицаи ще направят всичко възможно да заловят убийците.

— Ти ще направиш повече — простичко каза Плъха и впери в нея по детски доверчивите си очи. Ив почувства угризения на съвестта, защото не беше напълно убедена в думите си. — Обещавам да ти помогна, ще поразпитам наоколо. Щом Майстора е споделял туй-онуй с мен, може би е говорил и пред други хора. Бога ми, не беше страхливец. Беше преживял Градските войни. Ама когато го чух за последен път, адски се беше шубелисал. Мисля си, че онези, дето са го очистили, са намислили нещо по-страшно от банков обир.

— Може би имаш право — промърмори младата жена, макар да знаеше, че в този град убиват дори за обикновен ръчен часовник. — Ще се поинтересувам докъде е стигнало разследването, но не ти обещавам големи резултати. Обади ми се, ако научиш нещо ново.

— Дадено. — Той се ухили. — Сигурен съм, че ще разбереш кой е подредил Майстора. Другите ченгета нямат представа в какво се е бил забъркал. Това беше информацията, дето исках да я научиш.

— Разбрахме се. — Тя стана, извади от джоба си няколко монети и ги остави на масата.

— Искате ли да науча подробности за мъртвия? — попита Пийбоди, когато излязоха на улицата.

— Да, още утре. — Докато вървяха към колата, Ив пъхна ръце в джобовете си. — Проучи и всичко, свързано с думата „Арлингтън“ — сгради, улици, хора и компании, които носят това име. Ако открием нещо, ще го съобщим на колегата, който разследва случая.

— Майстора бил ли е информатор на някого?

— Не. — Ив седна зад волана. — Мразеше ченгетата. — За момент тя замълча, намръщи се и забарабани с пръсти върху таблото на колата. — Плъха има мозък колкото бобено зърно, но преценката му за Майстора е правилна. Покойният беше безстрашен и много алчен. Не затваряше работилницата си дори в неделя и всичко правеше сам, без помощник. Казваха, че държал под ръка армейски бластер и ловджийски нож. Чувала съм го да се хвали, че може да разфасова човек с бързината, с която почиства пъстърва.

— Май наистина е бил голям симпатяга.

— Беше жилав човек, бе огорчен от живота и по-скоро би заплюл ченге, отколкото да му съдейства. Щом е искал да се измъкне от „сделката“ с онези хора, значи животът му е бил в опасност. Иначе не би се отказал за нищо на света.

— Какво чувам? — Пийбоди наклони глава. — Май зъбчатите колелца в мозъка ви започват да се въртят.

Ив изведе колата на улицата и промърмори:

— Млъквай, Пийбоди.

 

 

Не успя да се прибере за вечеря, но това се случваше редовно и не я раздразни. Вбеси я фактът, че се бе оказала права и че прокурорът беше обвинил Лизбет Кук в непредумишлено убийство. Докато отключваше входната врата на дома си, гневно си помисли, че той би трябвало да прояви повече характер.

Часове след като Ив беше арестувала убийцата на Джей Брансън, последната беше освободена под гаранция и най-вероятно вече седеше в апартамента си, пиеше червено вино и доволно се усмихваше.

Икономът Съмърсет безшумно се появи във фоайето, укоризнено изгледа Ив и презрително изсумтя:

— Отново безбожно закъсняхте.

— Не думай. А пък ти си все същият грозник. — Младата жена захвърли якето си на парапета и добави: — Внимавай, утре може да се върна навреме.

Икономът забеляза, че тя не беше бледа, нито изглеждаше уморена — най-сигурните признаци, че отново е работила до изнемогване. Ала би предпочел да отиде в ада, отколкото да признае дори пред себе си, че беше загрижен за здравето й.

Когато Ив побърза да го отмине и се отправи във вътрешната стълба, той надменно я уведоми:

— Рурк е във видео залата. — Повдигна вежда и добави: — Намира се на втори етаж, четвъртата врата вдясно.

— Много добре знам къде е видео залата — излъга младата жена и си помисли, че положително щеше да я открие, макар къщата да беше огромна — истински лабиринт от стаи, пълни със съкровища и изненади. Съпругът й не се лишаваше от нищо. „И с пълно право“ — помисли си тя. Като дете беше живял в бедност и използвайки ума си, сам беше натрупал огромното си богатство, въпреки че на моменти бе използвал не съвсем законни методи.

Въпреки че живееше тук повече от година, още не беше свикнала с огромната къща с високи кули, която беше построена сред разкошна градина. Понякога й се струваше, че никога няма да свикне с богатствата на Рурк, който можеше да си позволи този приказен дом, старинни и съвременни произведения на изкуството и семпло, но изискано обзавеждане.

Всъщност доста се беше колебала да се омъжи за Рурк именно заради парите му и заради начина, по който ги беше спечелил. Беше лудо влюбена в него, обичаше го въпреки слабостите му и заради положителните му черти.

Влезе в залата, обзаведена с удобни канапета. На стените имаше огромни екрани, близо до сложното командно табло имаше старомоден бар, пред който бяха наредени високи месингови столчета. В шкафа, украсен с дърворезба, се съхраняваха дисковете със записи на стари филми, към които Рурк имаше слабост.

Полираният под беше застлан с пъстри килими. В камината, облицована с черен мрамор, гореше истински огън (Рурк не признаваше компютърните изображения), а на килимчето пред нея спеше голям котарак. Миризмата на горящите съчки се смесваше с уханието на цветята, поставени във ваза, висока почти колкото Ив, и с аромата на свещите, чиито пламъци хвърляха златисти отблясъци.

На един от екраните се нижеха кадри от черно-бял филм, показващи някакво изискано празненство.

Ала вниманието на всеки влязъл в залата неизбежно щеше да бъде привлечено от човека, излегнал се върху разкошното канапе, който отпиваше от чашата си с вино.

Старите черно-бели филми бяха романтични, чувствени и загадъчни също като мъжа, проявяващ слабост към тях. И за разлика от изображенията на екрана, той беше от плът и кръв.

Рурк също беше облечен в черно и бяло, яката на елегантната му риза беше разкопчана. Черните панталони прилепваха към стройните му бедра, краката му бяха боси. За кой ли път Ив се запита защо изпитва подобно сексуално влечение към собствения си съпруг.

Ала най-силно я привличаше лицето му — красивото лице на ангел, който с усмивка се хвърля в пламъците на ада, а в яркосините му очи проблясва греховна страст. Гарвановочерната му коса стигаше почти до раменете и жените мечтаеха да вплетат пръсти в копринените кичури.

Ив знаеше, че се беше влюбила в него още първия миг, когато бе зърнала лицето му на монитора си по време на разследването на едно убийство. Когато Рурк беше сред малцината заподозрени.

Изминала беше само година от първата им среща, която безвъзвратно беше променила живота и на двамата…

Въпреки че беше влязла безшумно в залата и не пристъпи към Рурк, той обърна глава, срещна погледа й и се усмихна. Сърцето й подскочи и тя мислено се укори, задето беше толкова влюбена в съпруга си.

— Здравей, лейтенант. — Той й протегна ръка.

Ив прекоси залата и вплете пръсти в неговите.

— Здрасти. Какво гледаш?

— „Горчива победа“ с Бети Дейвис. Главната героиня ослепява и умира.

— Ама че отвратителен завършек на романтичен филм!

— Но тя толкова храбро се бори със слепотата… — Рурк я притегли до себе си на канапето.

Ив се притисна до него, а той се усмихна. На съпругата му й беше необходимо доста време, докато свикне да му се доверява и напълно да се отпуска в негово присъствие, да приема онова, което той копнееше да й даде.

Помилва косите й и си помисли: „Моето безумно смело ченге, което се мъчи да забрави ужасяващото си детство! Моята съпруга, която води напрегнат живот, но винаги е готова да се люби с мен“. Ив отпусна глава на рамото му, а той леко се отмести.

Младата жена въздъхна доволно, събу тежките си обувки и отпи от чашата на Рурк, после промърмори:

— Защо гледаш филма, след като знаеш как завършва?

— По-интересно е онова, което се случва преди края. Вечеряла ли си?

Тя отрицателно поклати глава и му подаде обратно чашата.

— След малко ще хапна нещо. Забавих се заради убийство, за което ми съобщиха малко преди края на дежурството ми. Някаква жена беше приковала към стената любовника си със собствената му бормашина.

Рурк едва не се задави с виното, после отново подаде чашата на съпругата си и възкликна:

— Не може да бъде!

Ив се усмихна.

— Повярвай ми. Използвала е мощна бормашина „Брансън 8000“.

— Ох, чак мен ме заболя, като си представих гледката.

— Не беше от най-приятните.

— Откъде знаеш, че именно тази жена е виновна?

— След като го е забола на стената, е побързала да се обади в полицията. Обясни, че били любовници, а когато открила, че й изневерява, забила шейсетсантиметрова бургия в предателското му сърце.

— Бих казал, че това е добър урок — насмешливо произнесе Рурк, а в гласа му се промъкна мекият ирландски акцент. Ив вдигна глава, погледна го и заяви:

— На нейно място щях да му отрежа топките. Мисля, че в случая е било по-уместно, нали?

— Скъпа Ив, безпощадна си. — Той се наведе и леко докосна устните й със своите.

Почувства как тялото й сякаш пламна; Ив се вкопчи в гъстата му черна коса и го привлече по-близо до себе си. Преди да е успял да остави чашата, съпругата му го преобърна по гръб и го възседна, а кристалната чаша полетя на пода.

Рурк повдигна вежди, а очите му заблестяха, докато умело разкопчаваше ризата й.

— И двамата с теб знаем как ще свърши това, нали?

— Да. — Ив усмихнато се наведе и захапа долната му устна. — Да видим какво ще се случи преди края.