Нора Робъртс
Вярност в смъртта (14)

Тринайсета глава

Пийбоди беше прекарала безсънна нощ. Докато се приготвяше да излезе, очите й се затваряха за сън, а тялото я болеше, сякаш беше болна от грип. От снощи не беше хапнала нито залък, въпреки че неизменно се радваше на отличен апетит. Пък и кой ли би могъл да се храни, след като в продължение на часове е събирал откъснати крака и ръце?

Всъщност това не беше най-страшното. Докато работеше с Ив, се беше научила да съсредоточава мислите си и цялата си енергия върху работата.

Повече я измъчваше фактът, че през тази нощ мислите й бяха заети изключително с Макнаб. Беше заспала само за няколко минути и беше сънувала нещо толкова еротично и приятно, че сега не й даваше покой.

Едновременно я ужасяваше и възбуждаше.

Не можеше да се изповяда пред Зийк. Брат й нямаше да разбере как ненадейно се беше влюбила в Макнаб. Никога не беше предполагала, че ще изпита привличане към този фукльо. Не й се искаше да разказва и за кошмара в хотел „Плаза“.

Зийк също изглеждаше неспокоен и тази сутрин сякаш я избягваше.

Пийбоди се зарече, че вечерта ще отдели няколко часа, за да го заведе на вечеря в някой клуб, където свиреше оркестър. Зийк обичаше музиката.

„И на двама ни ще се отрази добре“ — помисли си тя, слезе от ескалатора и се опита да прогони умората.

Зави по коридора и връхлетя право върху Макнаб. Младежът отскочи, блъсна двама униформени, които пък събориха на земята чиновничка от отдела за борба с престъпленията.

Пострадалите го обсипаха с гневни думи, от които той се изчерви още повече, а по челото му изби пот. Едва след няколко секунди той се осмели да погледне Пийбоди.

— На съвещанието ли отиваш?

— Да. — Тя подръпна униформената си куртка.

— Аз също. — Двамата замълчаха и се загледаха един в друг, без да забелязват колегите си, които минаваха покрай тях.

— Откри ли нещо ново за „Аполон“? — осмели се да попита Макнаб.

— Не. — Пийбоди се изкашля, отново подръпна куртката си и с огромно усилие на волята накара краката си да се размърдат. — Лейтенант Далас сигурно ни очаква.

— Да… Добре… — Той закрачи редом с нея. — Добре ли спа?

Пийбоди си спомни за еротичния си сън, в който двамата с него се любеха в различни пози, и се загледа в една точка.

— Сравнително добре.

— Аз също. — Толкова силно стискаше зъби, че челюстта го болеше, накрая се предаде. Знаеше, че трябва да повдигне въпроса. — Слушай, онова, което се случи вчера…

— Забрави го! — сопна се тя.

— Вече го забравих. Но ако възнамеряваш да се държиш като някоя важна персона…

— Ще се държа както си искам, глупако. Само опитай да ме докоснеш — ще ти изтръгна белите дробове и ще ги хвърля на уличните кучета.

— Същото се отнася и за теб, сладурче. Предпочитам да целуна задника на някоя бездомна котка.

Пийбоди се задъха от гняв и възкликна:

— Какво пък, дори това ти е много!

— Предпочитам мърлява писана пред наперено ченге, което прави стойки.

— Тъпак!

— Фръцла!

Едновременно влязоха в някаква празна стая, затвориха вратата и се вкопчиха един в друг.

Тя захапа долната му устна, Макнаб езика й. Пийбоди го притисна към стената, а той пъхна ръце под куртката й. От гърдите им се изтръгваха стенания. Макнаб сграбчи гърдите й и страстно прошепна:

— Страхотна си. Никога не съм предполагал, че си толкова… надарена. — Зацелува я, сякаш искаше да я погълне, сякаш целият свят се беше съсредоточил в тази целувка. Пийбоди се отпусна в прегръдките му. Чувстваше се безпомощна, виеше й се свят. Внезапно осъзна, че Макнаб е разкопчал куртката й, усети пламенното му докосване.

Никога не беше предполагала, че ръцете му могат толкова да я възбудят.

— Не можем… не бива да го правим — прошепна, но той леко захапа шията й.

— Знам. Ще престанем, но след малко. — Ароматът на сапун, който лъхаше от нея, го подлудяваше. Тъкмо се опитваше да разкопчее сутиена й, когато видеотелефонът на бюрото иззвъня и двамата стреснато подскочиха.

Дишаха тежко, очите им бяха замъглени от страстта, дрехите им — разкопчани.

— Божичко! — изстена младежът.

— Веднага се отдръпни! — Пийбоди го блъсна толкова силно, че едва не го събори, и бързо започна да закопчава куртката си, като бърбореше: — Навярно причината е в напрежението, в стреса. Има някаква причина, защото всичко това не може да бъде вярно.

— Имаш право. Не правя ли секс с теб, сигурно ще умра.

— Ако пукнеш, проблемът ще бъде разрешен. — Тя установи, че се е закопчала накриво и изруга.

Докато я наблюдаваше, Макнаб почувства още по-голяма възбуда. Езикът му сякаш увеличи размерите си.

— Най-голямата грешка ще бъде да се любя с теб!

— Съгласна съм. — Пийбоди отново закопча куртката си и го погледна в очите. — Къде ще го направим?

— Може би у вас, а?

— Невъзможно е. Моят брат ми гостува.

— Тогава ще те чакам у дома след края на работното време. Ще го направим и ще се върнеш към нормалния си начин на живот.

— Дадено. — Тя рязко кимна, наведе се и взе кепето си. — Напъхай ризата си в панталона.

— Засега няма да го сторя — ухили се той. — Далас ще се учуди какво е онова огромно нещо.

— Сигурно ще предположи, че е самочувствието ти — презрително изсумтя Пийбоди.

— Навярно ще промениш мнението си, като го видиш, малката.

Тя почувства лек гъдел между краката, но продължи иронично да се усмихва.

— Не ме наричай „малката“ — процеди през зъби и отвори вратата, сетне с гордо вдигната глава тръгна към залата за съвещания.

Изпита угризения на съвестта, като видя, че Ив вече беше там и прикрепваше разпечатките към трите табла.

— Радвам се, че най-после дойде — сухо отбеляза началничката й, без да се обръща.

— Попаднах на… задръстване в движението. Искате ли да довърша вместо вас, лейтенант.

— Вече приключвам. Донеси кафе и програмирай екрана. Ще използваме само разпечатки.

— Нека да го направя аз — обади се Макнаб, който току-що беше влязъл. — С удоволствие бих изпил чаша кафе, Пийбоди. Няма ли да работим с дискове, лейтенант?

— Не. Ще съобщя подробностите, когато се съберат всички.

Двамата млади безмълвно се заловиха за работа. Непривичната тишина накара Ив да потръпне. Помисли си, че помощничката й и Макнаб вече би трябвало да си разменят язвителни реплики, ето защо се обърна и ги изгледа.

Забеляза, че Пийбоди беше поднесла кафето на младежа, което беше странно. Но още по-странно беше, че докато копираше дисковете си, тя тайно му се усмихна.

— Да не сте взимали наркотици тази сутрин — подозрително ги попита и се намръщи, когато двамата се изчервиха. — Хайде, изплюйте камъчето — подкани ги, но в този момент се появиха Ан Малой и Фийни.

— Далас. — Ан се поколеба на прага. — Може ли да поговорим насаме?

— Разбира се.

— Побързайте — намеси се Фийни. — Уитни и началникът на полицията всеки момент ще бъдат тук.

— Само за минутка. — Ан се обърна към колежката си, която се беше приближила до вратата. — Далас, искам да ти се извиня за вчера. Не биваше да си го изкарвам на теб.

— Сцената беше кошмарна.

— И друг път съм присъствала на подобни сцени. — Тя се огледа и понижи глас. — Държах се отвратително. Обещавам никога повече да не се случи.

— Не се упреквай толкова сурово. Не съм се засегнала.

— А би трябвало. Разследването е поверено на теб, а ние сме длъжни да ти помагаме. Вчера сгреших, издъних се, но искам да знаеш причината. Отново съм бременна.

— Така ли? — Ив премигна и се почувства неловко. — Това добра новина ли е?

— За мен е прекрасна. — Ан тихо се изсмя и докосна корема си. — Вече съм в четвъртия месец, след една-две седмици ще съобщя на командира. Трета бременност ми е и досега състоянието ми не е пречило на работата ми. Вчера изпуснах нервите си… навярно заради мъртвите дечица, но вече владея положението.

— Радвам се. Сигурна ли си, че се чувстваш… работоспособна?

— Разбира се. Но искам още няколко седмици да запазя в тайна състоянието си. Вече два пъти съм минала по този път и знам, че щом всички научат, ще започнат подмятанията и облозите за пола на бебето. — Тя сви рамене. — Иска ми се да приключим разследването, преди да започне този цирк. Дано да приемаш извинението ми.

— Разбира се. Шефовете идват — прошепна Ив. — Дай на Пийбоди доклада си и диска с веществените доказателства, за да ги разпечата. — Тя остана до вратата и отдаде чест на командир Уитни и полицейския началник Тибъл.

— Добро утро, лейтенант. — Тибъл, който беше висок широкоплещест мъж с проницателен поглед, учтиво й кимна и влезе в залата. Погледна дъските, после скръсти ръце зад гърба си, както му беше обичай. — Моля всички да седнат. Уитни, затвори вратата, ако обичаш.

Тибъл изчака, докато присъстващите се подчиниха на нарежданията му. Беше прочут с търпението и с постоянството си. Беше умен и практичен — качество, типично за всяко ченге — но бе и отличен ръководител. Мълчаливо огледа хората, които Уитни беше включил в екипа си, но безизразното му лице не издаваше дали одобрява избора.

— Преди да започнете рапортите си, трябва да ви уведомя, че кметът и губернаторът на щата настояха в разследването да се включи екип за борба с тероризма. — Забеляза как Ив само присви очи и се възхити от самообладанието й. — Не мислете, че подценяваме способностите ви. Загрижеността на кмета и губернатора подсказва колко е сериозен проблемът. По-късно днес отново ще се срещна с тях, за да им докладвам за хода на разследването и да обсъдим необходимостта от намесата на командосите.

— Извинете, сър. Може ли един въпрос? — Ив говореше престорено невъзмутимо. — Да предположим, че ни наложат присъствието на федералните служители. Кой ще ръководи разследването?

Тибъл вдигна вежди.

— Те, разбира се. Вие само ще им помагате. Предполагам, че идеята няма да допадне нито на теб, лейтенант, нито на хората ти.

— Имате право, сър.

— Добре тогава. — Той се настани на един стол. — Постарай се да ме убедиш, че трябва да оставим разследването в твои ръце. Само за два дни избухнаха три експлозии. Искам да разбера с каква информация разполагате и как възнамерявате да я използвате.

Ив стана и се приближи до първото табло.

— Това е групата „Аполон“ — започна, сетне обобщи цялата информация, която имаха до този момент. — Уилям Дженкинс Хенсън. — Тя замълча, когато на екрана се появи лицето на мъж с квадратна челюст и жестоки очи. Не беше успяла да проучи сведенията, които беше получила от Рурк, ето защо се налагаше да внимава. — Организирал е всички акции на Роуън; говори се още, че е бил нещо като генерал в революционната армия. Помагал е на Роуън при изработването на стратегия на бойните действия, при набелязването на обектите за взривяване, както и при обучението на новопостъпилите. Подобно на „началника си“, той също бил служил в армията и то в специален отряд. Първоначално всички били убедени, че Хенсън е загинал при експлозията в бостънския „щаб“ на терористите, но по-късно това твърдение било отречено, най-вече защото трупът му не бил открит.

— Мислиш ли, че той членува в „Касандра“? — запита Уитни, огледа лицето на екрана, сетне извърна поглед към Ив.

— Между двете групи има нещо общо. Смятам, че Хенсън е едно от свързващите звена. Досието му във ФБР още е открито. — Тя разказа за несъществуващите компании — „Аполон“ и „Касандра“ са свързани с „Маунт олимпъс“, „Афродита“ и другите сродни фирми. — След като сравних информацията за двете групи, установих, че съществува голяма прилика между похватите им: умелата манипулация на данните, заложени в компютрите; висококачествените експлозиви, които са използвали; наемането на бивш военен да изработи взривните им устройства. Еднакъв е дори текстът на посланията им. — Тя замълча. Колебаеше се дали да продължи, защото се страхуваше, че ще й се присмеят. — Според гръцката митология Аполон дарил Касандра със способността да предсказва бъдещето. След време се скарали и той проклел пророчицата никой да не вярва на предсказанията й. Ала най-важното е, че й е дал необикновена сила. Хората от „Касандра“ не се интересуват дали им вярваме. Те не се опитват да спасят света, а да го унищожат.

— Интересна теория, лейтенант. И доста правдоподобна. — Тибъл се облегна назад, докато внимателно се взираше в екрана. — Открила си общото между двете групи, както и мотивите за терористичните актове. Справила си се отлично. — Той леко се усмихна и добави: — Федералните агенти вероятно ще се заинтересуват по какъв начин си се добрала до секретната информация на ФБР.

Тя невъзмутимо го изгледа и заяви:

— Използвах всички възможни източници, сър.

— Сигурен съм. — Тибъл скръсти ръце. — Отлична работа, лейтенант.

— Благодаря. — Ив застана пред третото табло. — Ето допълнителни доказателства за връзката между групите „Аполон“ и „Касандра“. Едно от тях е дневникът на Майстора. Предполагам, че всички събрани от него веществени доказателства вече са унищожени, но в момента това няма значение. Членовете на двете организации използват еднаква тактика. В заключението си доктор Майра пише, че политическото кредо на „Касандра“ е сходно с това на „Аполон“. Ето защо съм убедена, че създателите на „Касандра“ са бивши участници в „Аполон“…

Тибъл я прекъсна:

— Възможно ли е да са последователи на групата, която е била разбита преди години? Може би са проучили методите на „Аполон“ и им подражават?

— Има известна вероятност, сър.

— Ако са подражатели — намеси се Фийни, — ще ни бъде по-трудно да ги открием.

— Дори в този случай мисля, че някой от участниците е бивш член на „Аполон“. Групата се е разпаднала, след като Роуън и неколцина от приближените му са били убити. Това се е случило преди повече от трийсет години, освен това на обществеността не са били известни подробности за организацията. Кого го е грижа за нещо, което се е случило толкова отдавна? Името на Роуън дори не се споменава в учебниците по история, тъй като никога не е било доказано, че той е бил начело на терористите. Информацията по този въпрос е дълбоко засекретена. Хората от „Аполон“ поели отговорността за взривяването на няколко сгради и на Пентагона, после сякаш изчезнали. Ето защо съм убедена, че между „Аполон“ и „Касандра“ има някаква връзка — заяви тя. — Не мисля, че става въпрос за подражание. Вчера водачите на „Касандра“ убиха стотици невинни хора и то само за да докажат възможностите си. Бомбите в Рейдио Сити са били поставени само за да отвлекат вниманието ни. Главната цел на терористите е бил хотелът. Сега ще ви представя доказателства, че „Аполон“ са действали по същия начин. — Посочи към екрана и продължи: — Първата сграда, която са взривили, била празен склад извън някогашния окръг Колумбия. Полицията била предварително уведомена, поради което нямало жертви. Последвало предупреждението, че в центъра „Кенеди“ са заложени взривни устройства. Хората, намиращи се в зданието, били изведени, обезвредени били всички бомби, с изключение на една, която причинила минимални разрушения. Ала тази акция незабавно била последвана от изненадващ взрив във фоайето на хотел „Мейфлауър“. Загинали много хора. От „Аполон“ поели отговорност и за трите експлозии, ала само последният бил отразен в репортажите на медиите.

Уитни се приведе и се втренчи в екрана.

— Коя е била следващата им „мишена“?

— Огромна баскетболна зала. Четиринайсет хиляди души са били ранени или убити. Ако от „Касандра“ вървят по стъпките на предшествениците, очаквам да вдигнат във въздуха Медисън Скуеър Гардън или Плежър Доум. Ето защо предпочетох да не въвеждам събраната информация в главния компютър. Терористите не ще знаят какви разкрития сме направили, което ще ни позволи винаги да бъдем на една крачка пред тях.

— Благодаря, лейтенант Далас. Лейтенант Малой, да чуем рапорта ти за експлозивите.

Ан се изправи и застана до второто табло. В продължение на трийсет минути изнесе доклад, изпълнен с технически подробности за експлозиви, часовникови механизми и дистанционни детонатори, за силата на различните ударни вълни.

— В момента продължаваме събирането на останки от взривните устройства, които незабавно се подлагат на лабораторен анализ — завърши изложението си тя. — Засега знаем, че са били изключително сложни и изработени ръчно. По всичко личи, че небезизвестният майстор е предпочитал да използва веществото пластон. Все още не сме сигурни какъв е обхватът на дистанционния детонатор, но предполагаме, че е изключително голям. Това не са бомби, изработени с подръчни материали, а първокласни взривни устройства. Подкрепям мнението на лейтенант Далас относно Рейдио Сити. Ако терористите са искали да взривят сградата, са щели да я изравнят със земята.

Тя седна, а мястото й беше заето от Фийни, който показа на присъстващите устройство с размерите на окръжността, образувана при допирането на върховете на палеца и показалеца му.

— Това е една от двайсет и петте наблюдателни камери, които хората ми откриха в Рейдио Сити. Изработена е изключително професионално. Терористите са наблюдавали всяка наша стъпка и са имали възможност за секунда да ни заличат от лицето на земята. — Фийни прибра устройството в специалното пликче и продължи: — Отделът по електроника работи съвместно с екипа на лейтенант Малой за създаването на по-широкообхватен и по-чувствителен скенер за откриване на бомбите. Сигурен съм, че хората от ФБР са опитни специалисти, но нашите също са изключително способни. Има и още нещо: това е нашият град, който сме задължени да пазим. Най-важното в случая е, че терористите са съсредоточили вниманието си върху Далас. Ако отстраните от разследването нея и екипа й, към който се числя и аз, ще нарушите баланса. Възможно е това да доведе до фатални последствия.

— Ясно. Далас! — Тибъл й направи знак. — Имаш ли представа защо от „Касандра“ са избрали именно теб?

— Само предполагам, сър. Всички сгради, които до този момент са обект на акциите им, принадлежат на съпруга ми Рурк. Навярно съвпадението им се струва забавно. В дневника си Майстора споменава, че за престъпниците това е игра, която им доставя удоволствие. Той говори и за необходимостта от отмъщение. — Ив се изправи и посочи снимката на Моника Роуън. — Тази жена има повод да жадува за мъст, освен това като съпруга на шефа на „Аполон“ отлично е познавала методите на групата.

— С помощничката ти незабавно ще отпътувате за Мейн — отсече Тибъл. — Уитни, какво е заключението ти?

— Според мен екипът за изключително кратко време е събрал огромно количество информация и много веществени доказателства. — Уитни стана и добави: — Мисля, че не се налага намесата на ФБР.

— За щастие лейтенант Далас и хората й ми дадоха достатъчно материал, за да запуша устата на политиците. — Тибъл също се изправи. — Далас, продължаваш да ръководиш разследването до второ нареждане. Искам да ме информираш за всичко, което възнамеряваш да предприемеш. Да запазим нашия град, капитан Фийни — добави и излезе.

— Най-сетне! — изпъшка Макнаб, когато и Уитни напусна залата. — Отървахме се от федералните пуяци.

— Но не завинаги. Ако не искаме да ни командват, трябва да се скъсаме от работа. — Ив иронично се усмихна. — Няма да ти остане време за любовни похождения, малкия. Широкообхватният скенер ни е необходим много спешно. Искам да бъдат проверени за експлозиви всички стадиони и спортни зали в Ню Йорк и в Ню Джързи.

— Ще ни бъде необходима цяла седмица, лейтенант, та нали сме една шепа хора, пък и не разполагаме със съвременни уреди.

— Давам ви един ден — отсече тя, после пъхна ръце в джобовете си и след кратко колебание добави: — Обади се на Рурк. Може би ще ти предложи уред, който да задоволи изискванията ти.

— Страхотна идея! — Младежът доволно потри ръце и се усмихна на Ан. — Направо ще откачиш, като видиш играчките на Рурк.

— Фийни, има ли начин да блокираме този компютър? Или пък да ме снабдиш с нова машина със защитен код?

Вечно печалното му лице се проясни и той се усмихна.

— Ще измислим нещо, миличка. Но да не си споменала пред никого, че съм ти помогнал да избегнеш зоркото око на компютърната охрана.

— Гроб съм! Пийбоди, да тръгваме.

— Хей, кога ще се върнете? — провикна се след тях Макнаб.

Ив се обърна и го измери с поглед, а на Пийбоди й идваше да потъне вдън земя.

— Когато свършим работата си, детектив. Мисля, че ти също имаш доста важна задача.

— Да… разбира се… само се питах… — Той се усмихна. — Приятно пътуване.

— Не отиваме на риболов — промърмори Ив, поклати глава и излезе.

— Лейтенант, дали ще се върнем до края на работното време? — плахо попита Пийбоди.

— Слушай, ако си уговорила да се чукаш с някого, трябва да се примириш, че няма да бъде точно днес.

— Не, не ме разбрахте… Само исках да съобщя на Зийк, че заминавам извън града. — Внезапно тя се засрами, че изобщо не беше помислила за брат си.

— Ще останем там колкото е необходимо. Но преди да потеглим на север, трябва да се отбием на едно място.

— Какво ще кажете да пътуваме с някой от джетовете на Рурк? — попита Пийбоди, а щом забеляза гневния поглед на началничката си, побърза да добави: — Предложих го, защото те са много по-бързи от обществените превозни средства, дори от совалките.

— Интересува те само високата им скорост, така ли? — Двете са качиха в асансьора, а Ив натисна бутона за нивото, където се намираше гаражът. — Изобщо не си била съблазнена от мисълта за луксозните седалки, богатия избор на видеофилми или отлично заредения бюфет.

— Древните са казвали, че удобствата подпомагат мисловната дейност.

— Много си изобретателна, няма що! Обикновено действаш по-умело, когато се опитваш да ме хързулнеш. Днес не си във форма.

Пийбоди си спомни за случилото се между нея и Макнаб и промърмори:

— Дори не подозирате колко сте права.

 

 

Зийк работеше бавно и прецизно, съсредоточавайки цялото внимание върху парчето дърво и удоволствието, което изпитваше от физическия труд.

Знаеше, че сестра му е прекарала безсънна нощ. Докато лежеше на кушетката в дневната, беше чул как Дий се разхожда напред-назад. Искаше му се да й предложи да медитират заедно или да й приготви от екологично чисти продукти напитка за успокояване на нервите, но нямаше смелост да я погледне в очите.

Мислите му изцяло бяха завладени от Клариса. Спомняше си как се бе сгушила в прегръдките му, колко сладки бяха устните й. Лицето му пламтеше от свян. Беше възпитан да вярва в светостта на брачната институция. Досега не се беше обвързвал с момиче, защото беше убеден, че ако даде клетва за вярност, ще трябва да я спазва до края на живота си.

Никога не беше обичал достатъчно някоя жена, за да й се обрече.

Влюбил се бе до полуда в Клариса, но тя принадлежеше другиму.

Измъчваше го мисълта, че съпругът й не осъзнаваше какво съкровище притежава, че се отнасяше зле с нея и й причиняваше страдания. Един брак не биваше да съществува, ако причиняваше страдания на партньорите.

Не, нямаше право да разговаря с Дий, докато подобни мисли обсебваха съзнанието му, не можеше да й предложи съчувствие.

Беше гледал по телевизията репортаж за бомбения атентат. Видяното го беше потресло. Не беше толкова наивен и разбираше, че не всички подкрепяха идеята за премахване на насилието, която беше залегнала във веруюто на хората от Свободна ера. Знаеше, че някои негови съмишленици се отклоняваха от вярата, за да живеят според желанието си, но това не беше престъпно, тъй като всяка религия подлежеше на промени.

Знаеше, че понякога хората са жестоки, че всеки ден се извършват убийства. Но никога не се беше сблъсквал с подобно пренебрежение към живота, каквото беше видял чрез телевизионния репортаж.

Съществата, които бяха способни на такова зверство, не заслужаваха да бъдат причислявани към човешкия род. Те бяха само безсърдечни страхливци, които убиваха от засада. Зийк се надяваше, че те са само единици, странни мутанти в един свят, който не приемаше безсмислената жестокост.

Беше изненадан и потресен, когато видя Ив сред кланицата. Лицето й беше безизразно, дрехите й бяха изпръскани с кръв. Хрумнало му беше, че изглежда изтощена, отчаяна и същевременно изключително смела… после се беше досетил, че навярно и сестра му е там.

Ив бе разговаряла само с една репортерка — красива жена с чипо носле и тъжни зелени очи.

„Ужасяващата гледка е достатъчно красноречива, Надин. Смятам за неуместно да давам изявления точно сега.“

А когато сестра му се прибра и той забеляза колко е изтощена, предпочете да не я разпитва.

Надяваше се да е постъпил правилно. Не искаше да разговарят за онова, което Дий беше видяла и направила, дори не му се мислеше за кървавата баня. Отказваше да мисли и за Клариса, но не успяваше да прогони образа й, който непрекъснато се натрапваше в съзнанието му.

След днешния инцидент тя дори нямаше да се доближава до него, което може би беше за добро. Той щеше да приключи работата си тук и да се върне в Аризона, където щеше да пости, да медитира и да се опита да забрави тази жена.

Най-добре беше няколко дни да си устрои лагер в пустинята, докато съзнанието и чувствата му отново се уравновесят.

Внезапно през вентилационните отвори долетяха звуци. Гневният смях на мъж, нежен женски глас, в който се долавяха плачливи нотки.

— Казах ти, че искам да те чукам. И без това не ставаш за друго.

— Моля те, Доналд. Не се чувствам добре тази сутрин.

— Хич не ми пука как се чувстваш. Важното е да си отваряш краката, когато пожелая.

Последва приглушен вик, който затихна, сякаш някой беше запушил устата на жената. Стъклена чаша падна на пода и се счупи.

— Искам те на колене, мръсницо!

— Причиняваш ми болка. Моля те…

— Я да видим дали можеш да използваш устата си за друго, освен да хленчиш. Да, да, точно така. Хайде, положи малко усилия. Истинско чудо е, че ми става в твое присъствие. По-силно, мръсницо! Знаеш ли къде го пъхах снощи? Къде пъхах онова, дето сега го смучеш? Оправях новата телефонистка. Честно казано, заслужаваше си мангизите. — Той загрухтя като животно, а Зийк стисна клепачи и отправи молитва към Бога да прекрати мъчението на Клариса.

Ала Доналд не се отказваше. Риданията на Клариса подсказваха, че сега я изнасилваше. Чуваха се стенанията и животинските звуци, които Брансън издаваше.

Зийк не знаеше как се е озовал до стълбата. С изумление забеляза, че стискаше тежък чук, а кръвта бушуваше във вените му.

Внезапно се запита какво прави тук. Остави чука и забеляза, че ръцете му треперят. В този миг отблъскващите звуци секнаха. Чуваха се само риданията на Клариса. Зийк колебливо се изкачи по стъпалата.

Трябваше да прекрати издевателствата на Брансън и да спаси бедната жена. Но щеше да го стори като истински мъж, без да напада с оръжие беззащитния си противник.

Прекоси кухнята, но двата домашни дроида не му обърнаха внимание. Той излезе в широкия коридор, премина покрай прекрасно обзаведените стаи и се насочи към стълбата, водеща към горния етаж.

Хрумна му, че може би не бива да се намесва, после си каза, че никой няма право да измъчва човек, както Брансън измъчваше съпругата си.

Зави надясно, опитвайки се да прецени коя стая се намира над работилницата. Вратата беше открехната, отвътре се разнасяха ридания. Зийк притисна длан до полираното дърво и широко отвори вратата. Клариса беше свита на кълбо на леглото, по голото й тяло вече се появяваха синини.

— Клариса!

Тя вдигна глава; очите й бяха широко отворени, подпухналите й устни трепереха.

— О, Божичко! Не, не влизай! Не искам да ме виждаш в подобно състояние. Върви си!

— Къде е той?

— Не зная. Отиде си. Моля те, върви си. — Тя притисна лице към измачканите чаршафи.

— Но откъде е минал? Току-що се изкачих по стълбището.

— Използвал е страничния вход… Все така прави… Слава богу, че не те е срещнал, защото можеше да…

— Това трябва да престане. — Зийк се приближи до леглото и я зави с чаршафа. — Не бива да му позволяваш да ти причинява такива страдания.

— Не го прави нарочно… има право, нали е мой съпруг… — Клариса тежко въздъхна и сърцето на Зийк сякаш се преобърна. Любовта му беше толкова безнадеждна. — Нямам къде да отида, никой няма да ме приюти. Доналд нямаше да ме малтретира, ако не бях толкова глупава, ако му се подчинявах, ако…

— Престани! — извика младежът и сам се изненада от резкия си тон. Докосна рамото на Клариса, но тя се отдръпна. — Онова, което се случи преди малко, не беше по твоя вина.

Тази жена имаше нужда от психотерапевт, от пречистване. Трябваше й жилище, където да бъде в безопасност и да възвърне самочувствието си, което съпругът й беше погубил.

— Искам да ти помогна — прошепна й. — Ще те отведа оттук. Временно ще живееш при сестра ми, докато решиш какво да правиш. Чувал съм, че има специални програми за оказване на помощ на малтретираните жени. Но преди това трябва да подадеш оплакване в полицията.

— Не! Няма да стъпя в полицията! — Тя се уви с чаршафа и се изправи. Тъмновиолетовите й очи издаваха страха й. — Доналд ще ме убие, ако го направя. Има много познати в полицията и то от големите клечки. Никога няма да подам оплакване.

Беше се разтреперила, затова Зийк побърза да я успокои:

— В момента това не е най-важното. Ще ти помогна да се облечеш и ще те заведа при лечител… на лекар — поправи се той, като си спомни къде се намира. — После ще решим какво да предприемем.

— О, Зийк — прошепна тя и отпусна глава на рамото му. — Няма да предприемем нищо. Нима не разбираш, че съм обречена на доживотен затвор? Доналд многократно ми е заявявал, че никога няма да ми разреши да си отида. Знаеш ли какво ще ми причини, ако се опитам да го напусна? Нямам сили да му окажа отпор.

Младежът я прегърна и започна да я полюшва като дете, после промълви:

— Имам сили и за двама ни.

— Толкова си млад. — Клариса поклати глава. — Прекалено възрастна съм за теб.

— Не е вярно. Чувстваш се безпомощна, защото винаги си била сама. Но никога повече няма да бъдеш! Ще ти помогнем — не само аз, но и цялото ми семейство.

Помилва я и усети разкошната й коса под пръстите си.

— Ще отидем у дома — заговори отново, като се стараеше гласът му да звучи напевно и успокояващо. — Там е тихо, никой няма да те тревожи. Спомняш ли си колко огромна е пустинята? Тишината и спокойствието ще ти помогнат да се излекуваш.

— Когато бях там, се чувствах щастлива. Харесваха ми просторът и небето, обсипано със звезди. Радвах се, че си до мен. Ако вярвах, че двамата с теб имаме шанс…

— Дай ми възможност да ти то докажа. — Той нежно вдигна брадичката й и сърцето му се сви при вида на синините по лицето й. — Обичам те.

Класира се просълзи.

— Не го казвай. Не знаеш какво съм правила.

— Не се срамувай от онова, което си вършила по принуда. Моите чувства нямат значение, важното е, че не можеш да останеш тук.

— Не бива да те въвличам в тази история, Зийк.

— Няма да те изоставя. — Младежът нежно я целуна. — Щом си в безопасност, ще напусна живота ти, ако пожелаеш. Но само когато се убедя, че си на сигурно място.

— На сигурно място — едва чуто прошепна тя. — Вече не вярвам, че ще намеря убежище. Ако имаше някаква възможност… — Отдръпна се и го погледна в очите. — Трябва ми време да обмисля всичко.

— Клариса…

— Искам да съм сигурна, че ще имам достатъчно сили, за да предприема толкова решителна стъпка. Моля те, опитай се да ме разбереш. Позволи ми да си помисля… Само днес… — Стисна ръката му и добави: — Доналд няма да дойде повече при мен, бъди спокоен. Позволи ми да надникна в душата си, за да разбера дали е останало нещо, което да предложа на теб или на когото и да било.

— Не желая нищо от теб.

— Но аз искам. — Тя тъжно се усмихна. — Ще ми дадеш ли номера на твоя видеотелефон, за да те потърся? Прибери се у дома. Доналд няма да се върне до утре следобед… трябва да остана сама.

— Добре. Но ми обещай, че ще ми се обадиш независимо какво е решението ти.

— Непременно. — Клариса взе от нощното шкафче бележника и му го подаде. — Обещавам да ти позвъня още довечера. — Зийк написа номера, а тя прибра бележника в чекмеджето. — А сега си върви. Дано да успея да събера отломките от разбития си живот.

— Помни, че винаги ще бъда твоя опора.

Вече беше стигнал до вратата, когато Клариса го повика.

— Зийк, почакай. Когато за пръв път те видях в Аризона… в душата ми се пробуди чувство, което отдавна смятах за мъртво. Не съм сигурна, че е любов. Не зная дали още съм способна да изпитвам подобно чувство. Но съм сигурна, че ако някога се влюбя в някого, това ще бъдеш ти.

— Обичам те и ще се грижа за теб. Обещавам ти, че този човек никога повече няма да ти причини болка.

Отвори вратата и излезе, ала това му струваше неимоверни усилия.