Розмари Роджърс
Среднощна красавица (9)

8

Дявол да ме вземе, помисли Кенуърт ужасен и възхитен, той го направи! И то пред очите на един от най-големите сплетници в цял Лондон. Лорд Олвънли направо сияеше, докато внимателно изтръска въображаема прашинка от ръкава си и погледна към Бари. Като вдигна с ленив жест лорнета си, огледа залата, после се обърна към него и бавно повдигна рамене с неодобрение:

— Много показателна сцена, Кенуърт. Улвъртън изигра ролята на разбойника много сръчно, като почти на ръце я внесе в каретата си. И забележете, дамата не направи опит да протестира. Осмелявам се да отбележа, че тежката кесия на херцога е по-убедителна от цената на репутацията й, но това често се случва. Учудващо е колко лесно се продават някои жени.

— На дамата може да й е прилошало, Олвънли. Или може би грешите…

— Не греша. Нортуик беше там и видя всичко. Имайте предвид, че и аз й бях хвърлил око, защото тя наистина е забележителна. Ако знаех, че не търси жених, а се продава, аз самият щях да се включа в наддаването, но уви, изглежда, последен научавам всичко.

Олвънли театрално въздъхна, извади кутия с енфие и я отвори с елегантен жест. Един от четиримата избраници на Прини, лорд Олвънли, все още се радваше на неговата благосклонност, докато неговият добър приятел Бръмел се бе скарал с принца преди три години и все още не си говореха. Говореше се, че дълговете на Бръмел са големи и може да му се наложи да напусне страната, понеже, след като изгуби покровителството на регента, кредиторите ставаха все по-настойчиви.

Сега на Бари му се струваше странно, че преди искаше да се присъедини към високопоставената група избраници. Напоследък обаче осъзна, че предпочита да остане в периферията. Тези дендита бяха добри на думи, но на дела често компанията им съвсем не бе на висота. Улвъртън бе прав по отношение на тях. Той вдигна рамене, като погледна Олвънли с много по-малко възхищение, отколкото преди, и отговори рязко:

— Вижте, Олвънли. Улвъртън може да е безразсъден, но, доколкото знам, не е негодник като Нортуик.

Олвънли изръмжа с неодобрение:

— Вие очевидно знаете по-добре. Той може и да е херцог, но провинциалните му маниери прозират под тънкия слой лустро и добрия стил, които е изработил. Не мога да разбера защо Колби Банинг изобщо отиде в Америка, след като бе ясно, че един ден синът му може да наследи титлата. Е, добре, странностите на някои хора са необясними. И Улвъртън поне внесе някакво разнообразие тази вечер. В края на краищата той продължава семейна традиция, ако информацията, която стигна до мен, е вярна.

— Какво намеквате, лорд Олвънли?

— Скъпо момче, не ми казвайте, че не сте знаел. Но май наистина не знаете. Колко забавно. Последните слухове са, че красивата дама, която Улвъртън отвлече пред очите на всички, е не някоя друга, а дъщерята на покойния му братовчед. Това значи, че тя му е… как се получава? Четвърта братовчедка? Пета? Достатъчно далечна роднинска връзка, за да позволява други отношения между тях, и достатъчно близка, за да направи нещата още по-любопитни… Извинете, виждам, че лейди Джърси ми маха с ръка. Няма съмнение, че иска да научи повече подробности, които аз, както винаги, мога да й предложа.

Бари проследи с поглед лорд Олвънли, докато си пробиваше път през тълпата към лейди Джърси. Музиката заливаше претъпканата зала, но не успяваше да заглуши шепота и шума, който вдигаше вълнуващата новина за Улвъртън и за тази, която се оказа последната му любовница. Кенуърт кисело си помисли, че Улвъртън направо предизвика буря от коментари и слухове по свой адрес, а ненавиждаше скандалите. Какво, по дяволите, си въобразяваше — да отвлече една дама по този начин? И по-специално тази, за която се говореше, че е дъщеря на собствения му братовчед? Далечен братовчед наистина, но това допринасяше слухът да се разпространява със светкавична бързина.

Изглежда, Нортуик бе решил да пришпори още по-силно този слух, защото се спря до Бари с едва загатната усмивка:

— Изглеждате пребледнял, Кенуърт? Разочарован сте, че вашият идол е развенчан?

— Не ме интересува тонът ви, нито намеците ви. С Улвъртън сме добри приятели, но аз не го боготворя.

— Да, така твърдите вие — устните на графа се присвиха в подигравателна усмивка, предизвикана от нервността на Бари. — Много зле ще се отрази на графа, ако го обвинят в кръвосмешение например, не мислите ли?

— Мерете си думите, сър! Какво намеквате? Едва ли е кръвосмешение Улвъртън да придружи мис Ван Влийт с каретата си. А дори и да има интимност между тях, тя не е близка родственица на Улвъртън.

— Не е? — Нортуик се усмихна по-широко. Лениво взе щипка енфие, кихна в носна кърпичка с монограм, после с щракване затвори малката емайлова кутийка и я пъхна обратно в ръкава си. — Колко отегчителен можете да бъдете понякога, Кенуърт. Мислех ви за по-проницателен. Слухът вече е обиколил цял Лондон — или това ще стане съвсем скоро, уверявам ви — че мис Ван Влийт е братовчедка на херцога. Вие знаехте ли това?

— Чух слуха. И за миг не съм повярвал. Учудва ме, че вие го повтаряте.

— Повтарям? — Нортуик се засмя тихо. — Аз го пуснах, глупаво момче. Ти си такъв наивник. Признавам, че ми отне доста време, докато намеря връзката, а трябваше да се досетя още щом чух името на младата дама. Но, уви, разбрах истината чак когато я видях.

Бари знаеше, че не трябва да го слуша, но в тона му имаше нещо настойчиво и той с наслада отново, и отново повтаряше думите си, та това накара Бари да остане. Графът сякаш усещаше интереса на младежа, защото усмивката му бе хищническа, изражението — изпълнено с наслада.

— Хайде, Кенуърт, и аз ще ти разкажа една история от миналото, кратка и недостойна, но която най-после стигна до развръзка. Недоумявах тогава, но то бе толкова отдавна, по-точно преди седемнадесет години, и така и не разбрах какво стана с нея. Беше френска емигрантка, прекрасно създание, руса, нежна и доста всеотдайна. Изглежда, човекът, за когото твърдеше, че е неин съпруг, не е бил съвсем съгласен с нейната версия и уви, накрая я беше изоставил. Тя имаше дете — малко красиво създание на име Кайла. Никога не забравих това име, защото е необичайно, каквото беше и самото момиченце. Вие знаете, че обожавам красиви малки момиченца, нали, Кенуърт?

Бари бе отвратен от безразличието, с което графът пренебрегваше мнението на останалите и не криеше пороците си. Той се поклони сдържано.

— Простете, милорд, но разговорът засяга тема, която не ми харесва. Нямам желание да чуя края на вашата история.

Нортуик се засмя и в очите му проблесна пламъче — като лампа, поставена в празен прозорец.

— Разбира се, ще ви простя — ако не грубостта ви, то вашето невежество. Но запомнете думите ми добре, вашият приятел Улвъртън ще има причини да съжалява, че е действал така прибързано. Това може да го провали.

— Щом вас все още ви приемат в обществото, милорд, съмнявам се, че какъвто и скандал да се развихри след тази вечер, едва ли уважаваните семейства ще откажат да го приемат сред тях. Сега чувствам внезапна нужда от чист въздух и може би е добре и да се преоблека. Лека нощ, сър.

Бари се завъртя и се отдалечи, усети как Нортуик го проследява с поглед. Беше го превърнал в свой враг. В този момент това не го интересуваше. Вечерта бе пълен провал и той изведнъж почувства отчаяна нужда да се махне от този шум и от събралата се тълпа. Вместо красиво да се лее, прекрасната мелодия на Бах зазвуча нестройно като хаотичен шум.

— Лорд Кенуърт, почакайте! — гласът го спря точно когато бе стигнал вратата, решен да се измъкне незабелязано, и Бари се обърна нетърпеливо. Сърцето му замря. Какво би могъл да съобщи на тази очевидно отчаяна жена, как да й каже истината, без да я нарани жестоко. Край свитите в безпокойство устни се очертаваха дълбоки бръчки и обичайно красивото лице изглеждаше бледо и измъчено.

— Милорд — каза тя едва чуто със слаб глас, — виждали ли сте мис Ван Влийт? Чух слуха, но не е възможно. Тя не би направила подобно нещо, толкова глупаво и безразсъдно. Кажете ми, виждали ли сте я?

Той неохотно поклати глава.

— Не, опасявам се, че не.

— А Улвъртън? Него видяхте ли го? Дойдохте заедно, доколкото знам. Той тук ли е още?

Той отново с нежелание поклати глава.

— Ще трябва да ви разочаровам, мадам. Вече не е тук.

— О, Господи! — Селест заекна и вдигна трепереща ръка, за да запази равновесие. После се съвзе и изправи рамене. — Разбирам. Благодаря, милорд. Ще потърся лейди Ръштън. Няма съмнение, Ондин е изпратила Кайла по-рано, защото се оплакваше от главоболие. Сигурно затова не мога да я открия.

Бари се поклони в знак, че приема обяснението за неочакваното напускане на Кайла Ван Влийт.

— Разбира се, сигурно е така. Сигурно ще я намерите вкъщи. Да повикам ли каретата ви?

— Не, не сега. Трябва да намеря Ондин. — Тя изглеждаше разсеяна, но кимна учтиво, обърна се и си проправи път сред тълпата. Движеше се с достойнство, напълно пренебрегнала жадните за сензация погледи на любопитните и жестоките, които не липсваха никога в нито една тълпа.

Той излезе навън. Въздухът бе много по-хладен и свеж, изпълнен с лекия аромат на ранно цъфнали цветя. Вечерта се превърна в преживяване, изпълнено с напрежение.

 

 

В Риджууд порталът бе заключен и трябваше да събудят пазача да отвори. Той изрази изненадата си, че херцогът е пристигнал.

— Никой не ме предупреди — чу го Брет да казва, докато несръчно пъхаше ключа в огромната метална ключалка и дрънчеше силно с връзката, и шумът се сливаше с нетърпеливото потропване на конете, които бяха уморени и гладни, зажаднели за почивка. Накрая портата се отвори с мощно скрибуцане и каретата потегли. Светлината на високо поставените фенери освети купето. Брет погледна Кайла. Тя се бе сгушила в седалката срещу него, обърнала глава към прозореца. Нещо в позата й сякаш предвещаваше необуздана сцена на гняв и това го накара да я предупреди:

— Дръжте се като дама и ще се отнасят с вас като такава. Не понасям да се правят сцени пред слугите ми.

Тя обърна глава към него:

— Не? Какво ще направите, ако започна да викам, че се опитват да ме изнасилят, ваша светлост? Ще ме ударите? Или ще ме застреляте?

— Направете го и бързо ще научите отговора — той се наведе към нея. — Все още не е късно да се откажете, ако са се появили съмнения, но ви предупреждавам, затворът е едно твърде неприятно място.

— Говорите така, сякаш вече сте бил там.

— Може би — той грубо се засмя, когато в очите й проблесна съмнение. — Мисля си, че няма да се справите така добре в Нюгейт. Там е студено и влажно и единствените мъже, които могат да ви предложат закрила, няма да се задоволят с мили погледи и обещания.

— Предполагам, че осъзнавате какво правите. Това е изнудване.

— А вие как наричате вашите опити да измъкнете пари от мен в замяна на вашето мълчание? Приятелски жест? Едва ли. Но сега можете да изразите свободно мислите си. Едва ли някой ще ви повярва след тази вечер.

— Добре разбирам това.

Резкият и отговор бе заглушен от грохота на колелата и каретата се люшна напред, когато кочияшът слезе и отвори вратата. Друг лакей бързо изкачи стълбите и похлопа на вратата, за да извести на икономката за неочакваното пристигане на херцога.

Светлина обля входа на къщата, заедно със стръмните стълби, които се виеха от двете страни като продължение на двете алеи, покрити с чакъл. Брет слезе и се обърна да помогне на Кайла, като я хвана през кръста, пренебрегвайки протегнатата й ръка. Тя му хвърли убийствен поглед и инстинктивно вдигна брадичка предизвикателно, когато я постави отново на крака. Той си помисли каква ли е била майка й в действителност. Дали е имала същата вродена гордост, увенчана с достойнство, което прилягаше като корона на малката й руса главица. Наистина ли Фостин Оберже е била измамната уличница, каквато я изкарваха, фактите подкрепяха това твърдение. И все пак в моменти като този, той започваше да се съмнява. Кайла притежаваше вродена самоувереност, характерна най-често за потомствения аристократизъм.

Той разпознаваше това качество, защото самият той го притежаваше. На моменти това бе проклетата склонност да се държиш арогантно и надменно, като прегазваш всеки, изпречил се на пътя ти. Майка му тъжно се оплакваше от това му качество и твърдеше, че го е наследил от баща си. Може би е права. Това не бе чертата, която харесваше най-много у себе си, но поне можеше да я разпознае като недостатък у себеподобните.

Мис Кайла Ван Влийт стоеше там в разкъсаната си синя копринена рокля и непослушни кичури, които примамливо падаха край лицето й. Изглеждаше така, сякаш не е имала никакви съмнения относно правилността на постъпката си. Само когато я заплаши със затвор, се бе поколебала и сега бе настъпил часът на разплатата.

Трябваше да си признае, макар и с раздразнение, че я желае. Но той бе изпитал страстно желание към нея още при първата им среща, когато бе отказала да отстъпи пред леля Беатрис и бе отговорила достойно на удара с удар, като със завидна лекота бе дала отпор на старата вдовица. Представлението заслужаваше възхищение. Опитът й обаче бе неуспешен.

Той я хвана за ръка и я поведе по стъпалата към входната арка, обградена с масивни колони като древноримска постройка. Вратата бе отворена и той видя в рамката мисис Уилсън, която изглеждаше малко объркана, но запазила самообладание. Явно Годфри пак го нямаше, както често се случваше, когато Брет оставаше в Лондон.

— Ваша светлост — мисис Уилсън се обърна към него с доста овладян глас, когато влязоха в къщата, — не ви очаквахме тази вечер.

— Нямам нужда от услугите ви. Достатъчно е да напалите камината в спалнята ми и да донесете поднос със студена храна.

— Да, ваша светлост. Тили вече отиде да запали огъня в камината и за щастие тъкмо сменихме бельото в спалнята ви, като я подготвихме за пристигането ви следващата седмица. — Тя вдигна ръка и една прислужница се приближи. Беше разчорлена и сънлива, но достатъчно будна, за да кимне в знак, че е разбрала заповедта, да подготви поднос студено печено пиле и сирене. — Сложи и от плодовете, които доставиха днес, Сюзън — обърна се отново към Брет, като отбягваше с поглед Кайла, тъй като не бяха й я представили: — Това ли е всичко, ваша светлост?

Беше очевидно, че иска да разбере дали трябва да се подготви още една спалня. Брет кимна рязко:

— Да, мисис Уилсън. Благодаря.

— Ваша светлост.

Кайла не издаде с нищо, че е забелязала обидното положение, в което бе поставена — напълно пренебрегната, тя не бе представена на прислугата. Не протестира, когато той я поведе по мраморните плочи на фоайето към широката вита стълба нагоре. Палми в големи саксии и огромни статуи се виждаха в сумрачната светлина и хвърляха зловещи сенки, които трептяха на слабата светлина на няколко нощни лампи. Беше тихо. Стъпките им отекваха в мрачната атмосфера, напоена с миризмата на свещи и восък за полиране на мебели с дъх на лимон.

На горния етаж дебел килим попиваше звука от стъпките им. Вратата към неговата стая вече бе отворена и оттам струеше светлина, която очертаваше ярко квадратно петно в коридора. Кайла изведнъж спря точно пред прага и издаде слаб, неясен звук.

— Вече съжалявате за станалото, мис Ван Влийт?

Тя не отговори, а влезе вдървено с изправена глава. Камериерката все още бе в стаята, коленичила пред камината, като разпалваше огъня с малки фитили от хартия. Пламъкът лумна, и тя продължи да стъква огъня, докато той се разгоря и весело засвети. После подреди кофата и приборите за камината, като се стараеше да не поглежда към господаря или гостенката му.

Вече разхлабил нагръдника си, Брет й кимна в отговор, когато тя изрецитира по-кратка версия на посрещането на мисис Уилсън и бързо напусна стаята, явно облекчена. Кайла все още стоеше до вратата, загледана в пламъците на камината и сплела ръце пред себе си.

— По-близо до камината е по-топло — сухо отбеляза Брет и тя го погледна:

— Да.

Спокойният й кратък отговор го подразни не по-малко от словоохотливостта й преди и той рязко изхлузи нагръдника си и го хвърли върху тапициран с брокат стол. С помощта на събувалка последователно се освободи от добре лъснатите си кожени ботуши. После мина покрай нея и спря пред малка масичка, отрупана с кристални чаши и бутилки. Наля щедри дози в две чаши и се обърна към нея:

— Френски коняк — подаде й едната чаша. — Вие вероятно ще оцените вкуса му.

Тя погледна към кехлибарената течност. Златистата му повърхност отразяваше светлината на една стенна лампа, окачена върху два малки полумесеца. Ръцете й леко потреперваха и тя отпи бавно с вид на осъдена на смърт.

— За Бога, ако продължаваш да стоиш като ритнато кученце, може и да променя намеренията си.

— Облекчение е за мен да разбера, че има създания, които предизвикват съчувствие у вас — сега тя посрещна погледа му студено и провокиращо, прелъстително провокиращо.

— Намеквате, че и вие би трябвало да сте едно от тях? Съчувствието ми е запазено само за тези, които са го заслужили, мис Ван Влийт, не за изнудвачи.

— Ще е безкрайно забавно да чуя вашето определение за „заслужили“. Любопитна съм да разбера кой е включен в този неясен списък.

— Вие не сте сред тях.

Той разкопча ризата си и развърза и запрати яката в същата посока, както и нагръдника. Като я погледна недоволно, видя че погледът й е враждебен и тя бе изпълнена с очакване, сякаш той всеки момент ще се нахвърли върху нея и ще разкъса дрехите й. Идеята бе много примамлива. Тя изглеждаше наистина прекрасна и съблазнителна — с коси, разпилени около лицето й, сякаш току-що е станала от леглото на мъж, отпуснати на воля и чувствени, които сякаш примамват ръцете да прокарат пръсти през тях и да се наслаждават на златистия им цвят. Когато спря пред нея, забеляза как една веничка бясно пулсира в ямката на шията й.

— Имам един по-подходящ списък за вас. Но не трябва да бъдем толкова формални. — Той се усмихна на стресването й, когато потопи пръста си в коняка и го прокара по устните й. — Тъй като ни предстои да се опознаем по-отблизо, аз ще те наричам Кайла. А ти можеш да ме наричаш Брет.

Тя близна с език капката, която се стичаше по устните й, преди да потече по брадичката й:

— Не искам да… ви опозная по-отблизо, ваша светлост.

— Но ние вече го решихме. Освен ако не си променила мнението си. Не? Добре. Ето. Пийни още малко коняк, Кайла. Превъзходно качество от добра реколта.

Тя срещна погледа му, докато с треперещи пръсти доближи чашата до устните си и в този момент пристигна камериерката с храната. Брет изчака, докато я остави и излезе. Той затвори вратата след нея и се отдалечи от Кайла.

— Гладна ли си?

— Не — звукът бе тих, почти шепот, но когато той се обърна, видя, че тя го гледа овладяно, без страх и в очите й има само враждебност.

— Тогава ела не заради храната. Може би за нещо друго.

Тя не помръдна, само ръката й трепна, конякът се разля и кехлибарената течност потече по стъклото. Той остави своята чаша, и отново се приближи към нея, като взе нейната и я постави на масата. После я хвана за ръка и я поведе към леглото.

То беше масивно, оградено с четири колони, драпирани с тежко синьо кадифе. Чаршафите бяха искрящо, бели и дебелото покривало бе отметнато. Светлината на лампата не стигаше най-дълбоките му кътчета и големите пухени възглавници се губеха в сумрака под балдахина и драпериите.

Когато той спря до леглото, тя се отдръпна. Направи две крачки назад, погледна към леглото, после към него и поклати глава:

— Не мога.

— Опитваш се да ме заблудиш? Няма да отречеш, че ти хареса да ме целуваш. Харесва ти. Стана ясно още при първата, и тази вечер го потвърди. Или искаш да ме убедиш, че не отвърна на целувката ми?

— Не — бузите й се зачервиха и очите й изглеждаха повече сини, отколкото зелени. — Не казвам, че не… ми харесва. Но това не е… Искам да кажа, аз нямам… нямам гаранции, че ще удържите на обещанието си.

— Проклета да си. Какво искаш? Договор? Не става по този начин, уверявам те. Но всъщност мъжете не избират за любовници жени, които се опитват да ги изнудват. Добре. Ще ти дам писмена гаранция, след като видя какво получавам. После може и да не съм толкова щедър, затова ми кажи решението си сега, Кайла.

Тя го погледна неразбиращо:

— Решение за какво?

— Не се прави на свенлива пред мен. Правила си го и преди. Покажи ми това, за което ти плащам, защото мога да загубя интерес.

— Имате предвид да се съблека? — Очите й се разшириха почти комично и той за момент си помисли, че тя наистина не го е правила преди. Но тогава осъзна колко е далеч от истината, защото тя започна да се смее почти истерично и високият звук изопна нервите му.

— Достатъчно, Кайла. Уморих се от игрички.

Тя кимна, смехът й замря:

— Имате право, ваша светлост. Време е да сложим край на игрите. — Наведе се и свали малките чехли, после се извърна към него да го погледне и сякаш за момент се обърка. После леко сви рамене и започна да развързва панделката на кръста си. — Ще трябва да ми помогнете, разбира се. Но съм сигурна, че сте свикнал.

— Да не би да ти приличам на проклета камериерка?

— Сър, изглеждате така, сякаш имате голям опит в събличането на жени. Ето. Не мога да стигна копчетата на гърба.

Имаше няколко, които задържаха лента за драпиране на роклята отзад, та тя се обърна с гръб към него и зачака. Дяволите да я вземат, нямаше намерение да играе точно тази игра и да се остави тя да му казва какво да прави.

Приближи до нея, обхвана с пръсти гърба на роклята и я раздра, разпори, без да трепне, всички плисета и дипли. С точно три премерени движения я свали и тя остана само по ефирна шемизета и фуста, с дантелени жартиери, които поддържаха чорапите й.

Кайла се завъртя към него, а очите й блестяха върху бледото лице, но не каза нищо, когато той мълчаливо й подаде разкъсаната рокля. Тя я захвърли встрани:

— Много добре. Да продължа ли бавно, или предпочитате да разкъсате и останалите ми дрехи?

Той вдигна рамене и се облегна на една от колоните на леглото, леко разкрачен за равновесие, с ръце, отпуснати до тялото и разкопчана риза, свободно падаща по раменете му:

— Няма значение колко сте внимателна. Просто го направете.

В очите й проблесна гняв, но тя развърза фините шнурове, които поддържаха фустата около тънкия й кръст, и я остави да падне. Остана само по тънката шемизета и чорапите. Тънкото бельо я покриваше от гърдите до бедрата, като едва скриваше сенчестия триъгълник над тях, и той я наблюдаваше как започна да разкопчава жартиерите си, закопчани точно над коленете. Тя се освободи от тях и нави надолу чорапите, като повдигаше един след друг краката си и пред очите му се откриваше изкусителната гледка на белите й бедра, докато събуваше всеки чорап поотделно. После тя се изправи, облечена само в тънката шемизета, и спря, а очите й проблеснаха, преди да започне бавно да сваля презрамките си.

Без да помръдне, Брет я разучаваше, докато тънката материя падаше надолу и се присъедини към фустата в ефирна копринена купчинка на пода. Господи, беше прекрасна. Дълги стройни бедра, тънка талия и приятно очертан ханш, гърдите й бяха високи и твърди с цвят на слонова кост, както цялото й тяло, с връхчета, които се очертаваха като свити розови пъпки в хладния въздух. Тя стоеше с вдигната предизвикателно брадичка, сякаш нямаше никакво значение, че е напълно съблечена, само лека руменина покриваше бузите и шията й.

Надигащото се желание в него го караше да се чувства неудобно. По дяволите тези тесни панталони… той се отлепи от колоната на леглото и тръгна към нея. Тя не проговори, само го гледаше с присвити очи, докато той протегна ръка да я докосне, като ръката му премина от гърдите към кръста й и след това слезе към светлорусия триъгълник между бедрата.

Тя пое дъх, когато я докосна там, и грабна ръката му:

— Казахте, че ще ми дадете писмено споразумение, ваша светлост, ако се съблека. Съблечена съм. Нищо не бе споменато за докосване.

— Така беше — развеселен и същевременно възмутен и под влияние на силната си възбуда, той отиде до бюрото от черешово дърво до стената, отвори го рязко и извади куп листа и писалка. Натопи я в мастилницата, надраска няколко реда, духна го да изсъхне по-бързо и се обърна да й го връчи:

— Достатъчно ли е?

Тя го прегледа бързо, после вдигна очи към него със загадъчно изражение и кимна:

— Засега.

— Ще трябва да бъде сега и завинаги, защото това е границата, до която ще позволя да ме притиснеш. — Очите му се присвиха, когато тя отстъпи назад и се наведе да вземе дрехите си. Той я спря, като постави ръка на рамото й:

— Стига сме протакали.

— Ваша светлост…

— Кажи името ми. Проклет да съм, ако предпочитам да ме наричат с някаква наследена английска титла в леглото, кажи го.

Гласът й потрепна:

— Брет.

— Така е по-добре. Остави това, ако искаш да остане четливо, защото мастилото ще се размаже.

Хартията прошумоля на масата като шепот, той завъртя Кайла назад към себе си и я вдигна на ръце, като пренебрегна внезапната й съпротива. Кожата й бе гладка и топла, горещ сатен под пръстите му, и макар че тя се извиваше и почти беззвучно се опитваше да го спре, той я пренесе през стаята и я хвърли върху леглото.

Тя подскочи, и се изправи на колене, като се взря в него в здрача на белите чаршафи и синия балдахин:

— Брет, почакай…

— Достатъчно се бавих, по дяволите. — Той развърза панталона, бързо се изхлузи от него и го захвърли. Изправи се и срещна погледа й, пълен с несигурност, а когато той заслиза по тялото му, в очите й се изписа паника. Брет се намръщи. Сега ли ще се откаже?

Но после тя вдигна отново поглед към него и на лицето й бе застинало унесено сковано изражение, което не се промени дори когато започна да целува студените й безчувствени устни. Тялото й потреперваше, и той метна завивката отгоре им, като я галеше, за да я стопли. Не спря, докато тя се отпусна и отвърна на милувките му — едно несигурно погалване с ръка на гърдите му. После тя се отпусна и ръката й тръгна надолу по гърдите му и корема му, обхвана го с пръсти и започна да го докосва все по-смело, той забрави първоначалната й несигурност и жадно започна да я целува, забравил целия свят, погълнат от сладките извивки и гладката кожа на прекрасното създание в леглото си.