Розмари Роджърс
Среднощна красавица (18)

17

Кайла потръпна, замаяна от бързото тръгване от игралната зала, както и от последната чаша шампанско, която изпи там.

Не трябваше да приема, не трябваше да позволява на Нортуик да й дава каквото и да било. О, защо не спира този шум в ушите й? Сякаш се намираше в кладенец и наоколо звучаха гласове и проблясваха светлини. Край нея се въртяха в постоянен замъглен калейдоскоп неясни образи… Тя примигна, намръщи се и опита да вдигне ръка до главата си, но не можа.

Толкова болеше. Беше й студено. О, всичко бе толкова объркано — гласовете, които звучаха сякаш от небитието, сенките, които танцуваха около нея в безформени силуети и това я караше да мисли, че трябва да узнае значението им. Нищо нямаше смисъл.

Къде беше Брет? Защо я остави сама? Стоеше до нея, и изведнъж изчезна, а сега, сега при всяка мисъл изпитваше болка.

Една от сенките се отдели от стената и се приближи към нея. Гласът мъркаше приглушено и познато, като голяма котка — зловещо жужене, което я накара да потрепери отново.

— Студено ли ти е, мила? Няма значение. Скоро ще ти стане топло, нали? Да, аз ще се погрижа за теб, както трябваше да стане още първия път, когато те видях. — Неприятен смях заглуши думите на мъжа и тя отчаяно запримигва към него, опитвайки се да различи образа през мъглата.

— Норт… уик. — Гласът й звучеше странен и чужд, далечен и толкова слаб.

— Да, мила моя. Вече се събуждаш, нали? Много добре. Искам да чувстваш всичко, да чуваш всичко — отново прозвуча неприятният му смях, от който по гърба й полазиха тръпки. — Не, не, красиво дете. Не се бори с мен. Няма да ти помогне, както сама ще се убедиш много скоро. Тук си на сигурно място… прекрасна малка уличница. Имаш красиво тяло, макар и малко зряло за моя вкус. Но всъщност ти знаеш това, нали? Помня те като дете. Толкова руса, красива, перфектна… самата невинност. Недокосната и неомърсена — в очакване на разбуждането. Не като сега. Сега приличаш на всички тях: омърсена от докосванията на толкова много ръце, уличница, достъпна за всеки мъж.

Постепенно думите достигнаха до съзнанието й, тежки като камъни, и тя вдигна поглед, прозряла през мъглата пред очите й опасността, която я заплашва. Тя примигна, за да фокусира по-ясно и облиза сухите си устни. Гласът й прозвуча дрезгаво:

— Не… аз не… съм.

— Те всички го отричат — чу стържещия звук на обувки по грубия под и после пред очите й изплува лицето на Нортуик, ужасно при тази близост. Той я смрази с блясъка на безцветните си очи, които като празни прозорци гледаха към нея. Дланта му уж ласкаво обхвана брадичката й, но я принуди да погледне към него, когато тя се опита да отвърне глава.

— Можеш да отричаш, но тялото ти ще те издаде. Всички жени отричат до последния момент, когато не могат да не признаят злото в душата си. Ти няма да си по-различна. Но запомни, опитах се да те спася от това, което ще стане. Ако твоята майка, истинска кучка, не беше те отвела тогава, аз щях да те спася…

Гласът му замря и настана тишина, заредена с напрежение, а Кайла потръпна:

— Какво… възнамерявате… да правите с мен?

— Да те спася.

Кратък отговор, две думи, лишени от скрито значение, но подтекстът прониза Кайла до мозъка на костите й. Тя се опита да мисли, бореше се да намери начин да печели време, докато главата й се проясни. Клюмна и се удари в твърда грапава повърхност. До нея имаше стена от влажен камък, а китките й бяха вързани зад гърба й, но краката бяха свободни — дали би могла да избяга? Ако дори само за момент я оставеше сама, може би щеше да намери изхода? Но къде ли беше затворена? Беше толкова сумрачно и тъмно — светлина идваше единствено от свещите, подредени на ниски лавици наоколо. Тя примигна отново и дълбоко пое въздух — спарен и зловонен като в гробница. Сравнението я накара да потрепери отново.

— Милорд, китките ме болят, много силно са завързани.

— Да, ще направим нещо по въпроса. Но не сега — Нортуик стана, и отново се надвеси над нея и понеже зрението й вече бе наред, сега го видя по-ясно, а не като мъглив силует със стъклени очи. Той се отдалечи от нея, а тя обърна глава, за да огледа помещението. Бяха в някаква стая, която напомняше винарна, но тук нямаше бурета с вино или касети с бутилки — само празни рафтове и влажен въздух.

Китките я боляха, главата й тежеше, беше й студено, много студено. Какви бяха намеренията му? А Брет къде се дяна, къде е Кенуърт? Очевидно Нортуик я беше упоил, но защо?

Отговорът много скоро стана ясен, когато графът дойде, взе я на ръце и я понесе през стаята. Той нежно я положи върху студен каменен рафт, осветен от свещи. На Кайла й заприлича на жертвен олтар. Тя потрепера при тази мисъл и опита да се изтръгне от ръцете на графа. Той тихо се засмя и я притисна надолу, изтегли ръцете й над главата и ги привърза към някаква метална скоба, забита в стената.

— Глупаво дете. Не се опитвай да избягаш от съдбата си. Това трябваше да се случи, макар и преди години.

Гласът му звучеше странно и напевно с мек мъркащ резонанс, който я ужаси, и тя се замята още по-силно.

— Проклет да сте. Пуснете ме! Брет ще ви убие…

— Дали наистина ще го направи? Съмнявам се. Дори и да открие отсъствието ти, вече ще е твърде късно. Никой не знае за това място, само хора, на които имам доверие. Тези, на които нямам, рядко си тръгват оттук.

Задавена от ридания, Кайла силно задърпа ръцете си, но установи, че е много здраво завързана. Камъкът под нея беше ледено студен, а роклята й не я предпазваше от влажния мразовит хлад в избата. Господи, какви ли са намеренията му?

— Изглеждаш толкова изплашена, мила моя. Недей. Възнамерявам да те освободя от този свят, изпълнен с грях. Въпреки че си изгубила невинността си, все още си толкова хубава, а аз си спомням какво сладко и чисто дете беше тогава… — Гласът му прекъсна неочаквано, докато той стоеше надвесен над нея с широко отворени бледи очи, безцветни на оскъдната, треперлива светлина, а сенките танцуваха наоколо.

— Вие… вие сте луд — прошепна тя със студени, вцепенени устни, усетила как ужасът я пронизва, докато той се взира в нея, без да мигне. Сякаш бе направен от восък — само очите му издаваха наличието на чувства, а и те бяха студени.

— Защо правите това? Не съм направила нищо, с което да ви нараня…

— Не си ли? — Ръцете му бяха учудващо топли върху кожата й, докато вдигаше роклята й нагоре, за да оголи краката й. Тя се опита да го ритне, и той здраво я стисна.

— Караш ме да те завържа още по-здраво. Само ако разбереш какво искам, ще го приемеш.

Кайла преглътна едно ридание и гърлото я заболя от страх и напрежение, докато Нортуик завързваше краката й към други скоби, прикрепени в стената. После се надвеси отново, а над главата му удължените безформени сенки се гърчеха по тавана и стените като страшните чудовища от детските й сънища. Само че това не беше кошмар. Беше реалност, тя беше в истинска опасност и трябваше да не губи ума си, за да оцелее.

Беше очевидно, че Нортуик е луд, загубил е разума си и е напълно решен да я унищожи. Трябва да намери слабото му място, да се опита да го омилостиви по някакъв начин, иначе ще загине в тази ужасна, мрачна гробница.

— Милорд… — Кайла млъкна, облиза устни и се опита да говори по-силно с разтреперания си глас. — Милорд, може би няма нужда да ме връзвате. Кажете ми какво искате, и тогава няма да бъда така изплашена.

— Искам подчинение — Нортуик се усмихна и дрезгавият му глас застърга тишината, докато той стоеше надвесен над нея: — Пълно подчинение, пълно отдаване, като послушно дете. Утешително е наистина, че децата могат да бъдат толкова доверчиви и възприемчиви. Само когато пораснат и се научат да бъдат коварни, омразни същества, измамни и манипулиращи, о, да, виждам, че започваш да разбираш.

Докато говореше, започна да я съблича — коприна и сатен пращяха в ръцете му, а Кайла се опита да не мисли за отвратителното усещане, което изпитваше от ръцете върху тялото си. От време на време я милваше, докато махаше дрехите й, като през цялото време й говореше с този особен зловещ глас. Тя потръпна от студения въздух и стисна зъби, когато Нортуик започна да разучава тялото й с леки настойчиви докосвания. Напълно съблечена, сега тя бе в ръцете му, а под нея лежаха остатъците от дрехите й… Очите му я поглъщаха, докато ръцете му галеха гърдите, корема, бедрата й.

Графът промърмори дрезгаво:

— Толкова силно те желаех тогава: чистата, неопетнена дъщеря на уличница, предназначена за мен, да я моделирам, да я формирам такава, каквато желая да бъде, сладка и чиста, и непорочна… Но тя ми отказа, кучката. Тази златокоса френска мръсница… Заклех се, че ще те имам все някога. И после тя те отведе от Лондон — той вдигна глава, а чертите му бяха разкривени от гняв. — Търсих те седмици наред, докато разкрих предателството й. Проклета да е, нямаше да те нараня. Исках само да те предпазя да не станеш като нея, като всички останали мръсници, които ходят по тази земя, съблазнявайки мъжете… Знаеш ли, че бях готов всичко да ти дам? Исках само да те държа в ръцете си, да те докосвам, ах, прекрасна невинност, свежа и чиста, с толкова красива руса коса. Никога не срещнах друга като теб, въпреки че през всичките тези години не преставах да търся. Претърсих цял Лондон и не открих такова съвършенство… И сега, когато най-сетне те намерих, Улвъртън вече те беше унищожил. Унищожил… но ще си плати за това.

Гласът му замря. Тя искаше да се свие и отдръпне, но се наложи да остане спокойна и тиха под ръцете му, усетила, че всяка съпротива, от нейна страна, ще бъде обуздана. Затова ли предпочиташе деца? Може би по-лесно можеше да ги накара да замират от ужас и покорно да се оставят в ръцете му за неговите перверзии…

Ръцете я боляха от това неудобно положение над главата й. Унижението да бъде така разголена и беззащитна в ръцете му бе почти толкова силно, колкото усилието й да лежи, без да помръдне, докато той докосваше най-интимни части от тялото й. Все още не й беше ясно какво очаква от нея освен подчинение, защото не направи опит да я изнасили, само я докосваше.

Изражението му бе напрегнато и съсредоточено, докато я галеше, и тихо нашепваше почти неразбираеми любовни думи, а гласът му ставаше по-напрегнат и гърлен.

Потреперваща под въздействието на докосванията му, тя отново опита здравината на въжетата, с които бяха завързани ръцете й, и започна да опитва да разплете с пръсти един от възлите. Беше й толкова студено и това правеше почти невъзможни движенията й, за да достигне до края на копринения възел. Това можеше да се окаже единственият й шанс, ако можеше да освободи поне едната си ръка — и да го завари неподготвен.

Изведнъж Нортуик се наведе и неочаквано я целуна, като пъхна език между устните й. Тя почти се задави, но си наложи да не се съпротивлява, като здраво стисна очи, докато той я целуваше. Щом този покварен граф предпочиташе деца, всяко нейно движение можеше да му се стори като ответна реакция и това наистина щеше да го вбеси. Нали каза, че всички жени са мръсници? Тя трябва да се държи като детето, което някога е била, да бъде покорна и уплашена, и послушна, докато измисли начин да се освободи.

И беше много трудно да остане неподвижна, отвратена от ръцете и устните върху нея, които я докосваха на места, където само Брет я бе докосвал… О, Господи, къде се дяна Брет? Защо бе настояла да остане в този хазартен ад, след като видя какви вулгарни хора имаше там? Ревността й, глупавата й ревност при мисълта, че Брет се среща с оперната певица, я накара да направи тази глупост. Неразумна, глупава реакция… не го обичаше. Защо тогава трябва да я е грижа дали е с друга жена? О, защо го последва като… като измамена съпруга, а не случайна любовница, каквато всъщност беше?

Нортуик отново я целуна, като миризмата на кисело вино и тютюн се смеси с влажното зловоние на избата. Тя затвори очи, трепереше, докато той се движеше надолу — влажните му устни върху гърлото й, студената й гръд, после корема. О, Господи, не можеше да издържа повече — ако продължи да я насилва още повече, отколкото сега…

В ушите й забуча, чу шум от морски вълни и Кайла се съсредоточи върху този звук вместо върху действията на графа, като се опита да забрави всичко, остана само желанието да се махне далеч оттук. Отчаяна, тя си наложи да се контролира, крепеше я мисълта, че бурна реакция, от нейна страна, само ще провокира Нортуик. Трябва да остане силна, трябва да се концентрира и да се опита да избяга. Нямаше кой да й помогне. Оставаше й само здравият разум да й подскаже как да се измъкне от ръцете на този луд.

Но как? Как можеше да успее, след като бе завързана толкова здраво? Трябваше да намери начин да го накара да освободи ръцете й, поне тях. Но положението бе толкова деликатно. Внимателно, бавно, тя отвори очи, за да погледне към графа, той също вдигна глава към нея — очите му бяха като стъклени — беше като в транс. Този мъж беше луд, напълно луд, а тя зависеше единствено от волята му. Господ да й е на помощ…

Графът се изправи и Кайла зърна проблясък на метал в ръката му, докато се отдалечаваше от нея. Тя затаи дъх и по тялото й пропълзява ледени тръпки, когато разбра, че той държи нож. Като отстъпи назад, Нортуик вдигна острието и дълго я гледа изпод надвисналите си вежди.

— Страх ли те е?

Гласът му звучеше почти нежно. Тя кимна и се вгледа в острието:

— Да…

— Сладко дете. Искам само да ти помогна. Светът е станал толкова зъл, толкова порочен… — Прокара хладното острие като милувка по нежната кожа на бедрата й и тя с усилие се сдържа да не закрещи. Той се усмихна.

— Обещах да не те наранявам. Няма да ти причиня болка. Ще бъде като сън… леко боцване, съвсем леко, по китките ти и цялата нечиста кръв ще изтече от теб толкова бавно, че ти няма и да усетиш… Не, недей да се съпротивляваш. Това ще ускори нещата, а ние имаме нужда от време, време да се пречистим от грях и съблазън…

Този път Кайла не можа да сдържи писъка си, който силно проехтя под сводовете на избата, отрази се от стените и тавана и ехото му прозвуча като хор от стотици гласове на изтерзани души, които споделяха ужаса й.

Нортуик спокойно се отправи към скобата, където бяха завързани китките й. Кайла се опита да избегне острието, но той я държеше здраво и тя усети само слаба прорязваща болка, раната започна да пулсира.

— О, не, Господи, моля ви, не правете това… — Тя не искаше да се моли, но чу гласа си, сякаш говореше някой друг, друга жена лежеше на това каменно ложе и молеше за живота си, а Нортуик не й обръщаше внимание. Тогава разбра, че това е нейното погребално ложе — този студен камък, обграден със свещи — точно както маман бе лежала в стаята си в Индия. Само че маман бе облечена в любимата си рокля, а лицето й изглеждаше спокойно сред уханията на дузина свещи около леглото й. В сцената тук нямаше покой — бе изпълнена със смразяващ ужас.

— Виждаш ли, Кайла? Само леко одраскване, както ти казах — графът й се усмихна, а в празните му очи невинните пламъци на свещите се отразиха като пламъците на самия ад. — Скоро ще намериш покой. Аз също.

Кайла тихо ридаеше, като отчаянието й топеше надеждата за избавление, докато чувстваше как кръвта тече по китките й. Беше толкова студено, а тя не можеше да спре да плаче. Сълзите й сега течаха свободно, а кръвта изтичаше от вените й. Бученето в ушите й се усили и думите на Нортуик, с които я успокояваше или клеймеше, започнаха да заглъхват. Толкова спомени, толкова несбъднати желания — и всички те кръжаха около нея като в калейдоскоп. Появяваха се образи и мигновено изчезваха — пред очите й трептяха смущаващи сенки и картини от миналото й, които започнаха да се сливат и чезнат… бедната танте Селест. Тя ще обвинява себе си сигурно, както се обвиняваше за това, че не е била до Фостин, когато тя е имала нужда от нея. Само ако можеше да й каже, че това се случи не по нейна вина. Ярките цветове се преливаха един в друг и потъваха в неясни образи и странно — лицето на Брет се появи в центъра на този светлинен поток — мургаво красиво лице, присмехулно и неуловимо… защо не я обичаше? Тя би могла да се влюби в него само ако я искаше.

А сега никога нямаше да разбере дали това е възможно. Сега ще умре сама на това ужасно място в присъствието на безумния мъж от кошмарите й и никога няма да познае любовта.

Смъртта не е толкова страшна, помисли тя като в мъгла, докато светът около нея се въртеше все по-силно, и по-силно. Ако можеше да спре това бучене в ушите й… дори Нортуик бе само неясен образ сега, а приглушеният му глас заглъхваше все повече… защо й крещеше? Нали това искаше? Той иска да умра, и аз умирам. Защо крещи така?

Чу се силен шум като удар от камшик, който отекна в празната изба и ехото го понесе — вълна след вълна се разбиваха с грохот в прилива, който искаше да я погълне.

Нещо топло се разля по тялото й, после усети тежест и се опита да задържи очите си отворени, но не успя. Всичко бе толкова объркано, и докато тъмнината пропълзяваше все по-близо до нея, тя се изненада и изпита облекчение, защото чу гласа на Брет, който идваше иззад сенките. Познат и силен, гласът му и говореше, че всичко ще бъде наред. После тежестта изчезна и ръцете й бяха освободени, а тя усети, че нечии ръце я повдигат… топли ръце я придържаха, дърпаха я да стане, но беше твърде късно. Тя искаше да заспи, да се гмурне в примамващата бездна, където няма болка.

Да. Сега всичко ще бъде наред…