Розмари Роджърс
Среднощна красавица (24)

23

— Наистина, скъпа, избрахте най-подходящия момент — меко каза Раул на Кайла, но очите му не изпускаха Брет. — Трябва ли да бъдете така щедра с присъствието си към слугите, докато други хора жадуват за вашето внимание? Моля да отидете в дома на консула. Мадмоазел Дюфур ви търси навсякъде.

Брет не погледна към нея и не се учуди, когато Кайла отказа.

— Не. Искам да остана тук, Раул.

Явно Ренардьо не бе свикнал на откази, защото грубо изруга на френски и кимна на един слуга да отведе Кайла. Въпреки че тя се опита да протестира отново, никой не й обърна внимание и трябваше да тръгне към къщата.

Брет я гледаше как се отдалечава, леко развеселен, и това сигурно се бе изписало на лицето му, защото Раул Ренардьо направи крачка напред, преди да обуздае гнева си. Той се поклони вдървено.

— Изберете оръжието, монсеньор. Назовете времето и мястото.

— Не бъдете глупак, Ренардьо. Правите нещата твърде лесни.

Раул присви очи и съсредоточено огледа Брет, преди да вдигне рамене:

— Лесно или трудно, аз ви предизвиквам на дуел. Отказвате ли?

— Не.

— Много добре. Ще кажа на секундантите си да се свържат с вас, когато е удобно — той отново се поклони сковано, като погледът му проблесна към Брет, после към Годфри. Завъртя се и се отдалечи.

Всичко наоколо бе замряло и потънало в тишина, единствената музика, която се чуваше, бе тази от къщата отвъд поляната с огромния дъб. Слаби звуци от валс трептяха във въздуха и звучаха абсурдно в този пълен с напрежение момент. Хората бавно започнаха да се отдалечават, а Брет погледна Годфри:

— Не си губи времето, както виждам. Но Ренардьо е прав — тя безпогрешно избира моментите.

Годфри го последва. Брет реши да не се връща обратно в къщата, където без съмнение Раул в момента понася последствията от гнева на Кайла. Проклета да е. Последното нещо, което очакваше тази вечер, бе да я види тук. Той самият нямаше да дойде, ако не му бяха казали, че Ренардьо ще присъства на бала. Сега Кайла е сгодена за него и ще помисли, че го е убил заради нея, а не защото е негодник и предател.

— Взе ли решение?

Бред погледна към Годфри:

— Решение за какво?

— Дали да й кажеш истината защо трябва да убиеш човека, за когото възнамерява да се омъжи.

— Има моменти, когато си прекалено прозорлив, което не винаги е за твое добро.

— Вече са ми го казвали.

— Съмнявам се. Да, предполагам, че трябва да й го кажа, ако ме допусне до себе си.

Годфри се усмихна:

— Ще го направи. Готов съм да се обзаложа.

Сенките все повече се сгъстяваха. Двамата подминаха обширния дом на френския консул и Брет долови зад тях звуци, които недвусмислено показваха, че някой ги следи. Не беше нужно да се обръща към Годфри, за да се убеди, че той също е различил този шум. Този човек бе ненадминат, когато ставаше дума за инстинктивно долавяне на неща, за чието съществуване повечето хора дори не подозираха. Беше наследствено — годините, прекарани в равнините, бяха изострили инстинктите на неговия народ и не можаха да ги изличат дори дългите години на обучение в английските училища. Кръвта на команчите течеше във вените му и наследените от тях инстинкти бяха спасявали живота му безброй пъти.

Сякаш по команда Брет и Годфри едновременно се разделиха след един завой и изчезнаха от погледа на преследвача. Веднага се притаиха под сенките на срещуположните стени на уличката. Стъпките зад тях звучаха по-ясно и отчетливо и станаха забързани, защото преследвачът се стараеше да ги настигне. Той изникна на няколко крачки от тях и Годфри въпреки гигантския си ръст реагира светкавично като гърмяща змия — протегна огромните си ръце, с едната запуши устата му, а с другата го хвана през гърлото и го привлече в сенките на алеята. Брет извади ножа от ботуша си и острието му проблесна на слабата светлина от уличния фенер отсреща.

— Сега, приятелю — тихо каза той и видя как очите на мъжа се изпълват с ужас, — ще отговориш на въпросите ми…

 

 

Беше късно и къщата най-сетне утихна. Кайла лежеше в леглото с широко отворени очи, все още напрегната под напора на чувствата си. Брет тук, в Ню Орлиънс! Боже мой, как я откри? Не я желаеше преди шест месеца, възможно ли е да я желае сега?

Не че имаше значение за нея, защото сега тя не го искаше. Беше я наранил толкова силно, държа се с нея като с нищожество, и тя няма да му позволи да го направи отново. И все пак необяснимо, но осъзна, че си спомня колко нежен и мил беше с нея, след като я спаси от Нортуик. Колко търпелив беше с нея и внимателно й даваше да пие вода или нежно бършеше с влажна кърпа челото й… Трудно й беше да свърже този Брет с другия Брет след това или с образа на мъжа от първата им среща. Но защо се учудва? Той беше хамелеон, който понякога пред очите й се променяше, за секунда се превръщаше от нежен в зъл и безскрупулен.

Не. Не можеше да рискува. Не бива да рискува. А защо продължаваше да мисли за него? Тя трябва да се омъжи за Раул. Да, тя трябва бързо да се омъжи за него, преди отново да е променила решението си, и после никога вече няма да мисли за Брет. Раул поне беше последователен, отнасяше се собственически и доста покровителствено с нея, но не беше жесток или взискателен като Брет. Умът й неспокойно скачаше от мисъл на мисъл и тя се въртеше неспокойно в леглото, докато сенките от дървото в двора танцуваха по стените. Лампите в градината светеха нощем за по-голяма сигурност и понякога й пречеха да заспи. Сега беше благодарна за светлината им, защото вятърът се бе усилил — хлопаше с дървените капаци и издуваше завесите.

Най-накрая сънят надви тревогите й и тя заспа, макар че усети първите капки на дъжда да заплющят по прозореца. Тъкмо се унасяше, когато внезапно я събуди нечия тежест и една ръка запуши устата й — тя се изви на дъга от ужас и се замята в леглото.

— Успокой се — прозвуча познат глас в ухото й, — помогни ми или без да искам ще те удуша. Нали няма да вдигаш шум?

Брет. Разбира се. Тогава осъзна, че го е очаквала, че точно това е очаквала да се случи. Погледна тъмния силует над нея и кимна с глава. Той бавно оттегли ръката си, а тя седна в леглото и ядосано отхвърли косата от очите си.

— Какво правите тук?

— Аз също се радвам да те видя, querida — дори на оскъдната светлина тя можеше да различи ироничната му усмивка и тя още повече я раздразни, още повече, че той не се отдръпна от нея, а остана в леглото. Тежестта на тялото му я изпълваше с топлина и събуждаше живия спомен за неща, които тя упорито се опитваше да забрави.

— Предполагам, че сте дошъл да ми кажете колко се радвате да ме видите отново — каза троснато, но сниши гласа си, когато той й направи знак да говори по-тихо. — Е, добре, недейте! Просто ме оставете на мира. Не виждате ли, че сега съм щастлива?

— Така ли? — той леко вдигна рамене. — Тогава новината няма да те зарадва. Любимият каза ли ти, че ме предизвика?

Тя замръзна, загледана в него, докато очите й свикваха с тъмнината и вече започваше да го вижда по-ясно:

— Не. Не ми каза. Имате предвид предизвикал на… дуел?

— Днес си много досетлива. Да, разбира се.

— Щеше ли… ще се дуелираш ли? О, Брет! Не го прави! Моля те, не се бий с Раул…

— Ще се радваш ли, ако той ме убие? Или ако аз убия него? Кое от двете искаш, querida? Кажи ми. Поето искам да задоволиш любопитството ми.

— Обещай ми, че няма да се дуелираш с него… Не мисля, че мога да понеса мисълта, да съм причина за смъртта на някого, не след всичко… което се случи в Лондон.

— Сякаш Нортуик не го заслужаваше. Но не се терзай напразно, малката ми. Реших да убия Раул Ренардьо още преди няколко месеца, въпреки че до днес не бях сигурен кой точно е той.

— Господи, ти си луд! — Тя вдигна ръка и го спря, поклащайки глава, когато той понечи отново да запуши устата й. — Няма да вдигам шум — каза шепнешком. — Но защо правиш това? Защо искаш да го убиеш?

— Имам си причини. И те нямат нищо общо с теб, затова не се чувствай толкова поласкана — гласът му се промени и зазвуча дрезгаво, докато прокарваше пръста си по ръката й до рамото, за да отметне един кичур от косата й. — Въпреки че нямам нищо против да убия един-два дракона заради теб, ако се налага.

— Ти си напълно обезумял — тя отблъсна ръката му, разтреперана от докосването, а цялото й тяло пулсираше под въздействие на близостта му. Как го правеше? Трябваше само да я докосне, и тя се топеше като восък под слънцето. — Всъщност как влезе тук?

— С малко закъснение, но все пак прояви любопитство. Покатерих се на дървото и оттам на балкона. След това беше лесно, оставаше само да открия твоята стая. Имах късмет. Никой не се събуди освен теб, но пък ти беше единственият човек, когото исках да събудя. Невярната ми Кайла, защо избяга?

Ръката му хвана косата й и задържа главата й неподвижна, когато тя понечи да се обърне. Срещна погледа му и видя гнева в очите му, въпреки небрежно произнесените думи и невъзмутимия тон.

— Защо да оставам в Англия? Вие възнамерявахте да ме омъжите за първия мъж, който се съгласи да приеме вашата стока втора употреба с подобаваща компенсация за саможертвата му.

— Да. Бях готов да платя много повече от реалната ти цена.

Тя ахна от изумление и се опита да го отблъсне, но той бе непоклатим и я държеше с лекота:

— Проклет безсърдечен негодник, това си ти, Брет!

— Ти не си първата, querida… — палецът му се плъзна по брадичката й и слезе към гърлото с милувка. — Но ти си най-настойчива. В последно време намирам това повече за досадно, отколкото забавно, но пък не съм и в особено добро настроение.

— Колко жалко! — Тя преглътна, когато ръката му отново леко погали шията й, пръстите му бяха като желязна хватка, докато той я държеше в прегръдките си, и можеше да се нарече нежна, ако това бе всеки друг мъж, а не Брет Банинг. Тя наблюдаваше лицето му, наполовина в сянка, и от време на време го различаваше по-ясно, когато сенките на дървото се раздвижваха под напора на усилващия се вятър. В далечината изтрещя гръмотевица и внезапна светкавица за миг озари стаята й със светлина, ярка като ден. Лицето на Брет ясно се открои и тя видя силния гняв в очите му. Той беше ядосан! Защо? Защото тя отказа да му позволи да направлява живота й? Проклет да е, проклет да е!

Завари го неподготвен, когато започна да го удря по гърдите с две ръце и той освободи гърлото й, за да я хване през раменете. Тя се освободи и едната й ръка замахна нагоре към лицето му, но той я хвана за китката, преди да успее да го удари отново, и изви ръцете зад гърба й, бутна я назад в леглото, като я притисна с тялото си.

— О, не — меко каза той. — Няма да ти позволя да ме удариш отново. Твърде често се изкушаваш да го правиш, малката ми, и някой ден това ще ти струва скъпо.

Кайла почти не можеше да диша под тежестта му, тялото му я притискаше дълбоко в матрака и краката му я обхванаха, за да я задържат, когато се опита да го отхвърли от себе си. Изпълниха я гняв и недоволство и тя се мяташе безсилно под него, задъхана и дишайки на пресекулки, беснееше и хлипаше, изливайки омразата си към него и гнева си от повторната му поява в живота й.

— Мразя те, о, как те мразя, Брет Банинг! — думите звучаха приглушено, изречени между хлипанията й, накъсани и гърлени, и ехтяха в мрака между тях — Ти не си нищо друго освен мошеник, измамник, който се представя за херцог, ти си просто един мелез, кръстоска между туземка и американец!

Останала без дъх, изтощена, тя усети как теглото му се измества и той се надигна на лакти, за да я погледне в лицето с присвити очи и с познатата подигравателна усмивка:

— Казваш го така, сякаш е обида, сладката ми. Лошото е, че не ми пука. Предпочитам да съм американец, а не англичанин и само мога да желая да бях команч. За нещастие майка ми принадлежи на древен испански род — gachupines, род, много по-дързък дори от англичаните. Както виждаш, аз съм наследил съвсем естествено това, което се дава по рождение — английската непогрешимост и испанската дързост.

— Искаш да кажеш жестокост — тя се изви под него, но той не помръдна. — Пусни ме, Брет. По дяволите, пусни ме да стана или ще крещя, докато не дойдат и те застрелят. Пусни ме или ще го направя!

Той тихо се засмя.

— Ако искаше да крещиш, Кайла, щеше да го направиш, още щом ме видя. Мисля, че това ти харесва, ти искаше да дойда, въпреки думите на омраза.

Полуразхлипана, тя се изви в усилието си да се освободи от тежестта му:

— Мразя те, Господ да ми е на помощ, наистина те мразя, Брет Банинг…

— Така ли? Покажи ми. Покажи ми колко много ме мразиш, моя малка руса циганке с гореща кръв… много си научила, откакто те видях последния път. Танцуваш ли за новия си любим така, както те видях в гората? Танцуваш ли за Раул, облечена в оскъдна дреха като тази сега? Не е чудно, че е решен да те запази, решен е дори да ме убие, вместо да рискува да се изправи очи в очи на дуел… О, не, малката ми, не опитвай пак.

Гласът му прозвуча по-твърдо, когато тя успя да освободи ръката си и да замахне към него, но и когато отвори уста да извика, той покри устните й в целувка, по-скоро груба, отколкото нежна. Като вплете болезнено пръсти в косата й, той задържа неподвижна главата й, докато устните му настойчиво я целуваха. Тя усети езика му в устата си, горещ и настъпателен, а ръката му се премести към гърдите й и разкъса с тих рязък звук тънката коприна на бялата нощница. Тя потръпна, но беше безполезно и усети палеца и показалеца му да обхващат стегнатото връхче на гърдата й, като правеха възбуждащи кръгови движения, от което тя усети как пламва и стомахът й започва да пулсира, и огънят плъзва надолу към краката й. О, защо правеше това?

Извивайки се, тя усети как ръцете му докосват цялото й тяло, всяко кътче от нея, милвайки я с леки движения от гърдите към корема и после бедрата, меката плът от вътрешната им страна, докато тя задиша на пресекулки и смътно осъзна, че той престана да целува устните й и премина към шията й, после към гърдите й.

— Брет… о, защо правиш това с мен? Спри, не искам…

Думите й завършиха със стон, когато ръката му от корема й се премести между краката й, и тя се изопна в дъга, когато пръстите му се плъзнаха в нея. Когато понечи да извика, той я целуна отново, като заглушаваше несвързаните й протести, докато ръката му възбуждащо се движеше между краката й и тя трепереща откликваше.

Тя чуваше собствения си глас далечен и чужд — този глас хлипаше и стенейки, говореше на Брет колко много го мрази. Чуваше и друг далечен глас, неговия, който тихо и иронично се смееше: „Мрази ме така тогава, querida, мрази ме…“

„О-о-х…“ — тя искаше да остане спокойна, да му покаже, че не може да й въздейства, но беше безполезно. Знаеше, както знаеше и той, че се губи в тази гореща страст и сладко желание, че потъва във вълни на удоволствие, което той пораждаше с устни, ръце и тяло… Не остана време за разумни решения, и всичко около нея се завъртя в мощен екстаз, тя се вкопчи в него, потръпваща, повтаряща непрестанно името му като в транс, като молитва, с надежда и отчаяние.

Отвън беснееше бурята, светкавица раздра небето и цялата къща се разтърси и като в сън Кайла усети Брет над себе си, видя в проблясъците светлина как се навежда над нея. Мускулестото му тяло се открояваше на фона на светлата мрежа против комари около леглото й, видя суровата решимост, с която проникна в нея, като се движеше бавно и ритмично, докато измамното й тяло се извиваше да го посрещне, събудено отново, лакомо го поглъщаше дълбоко в себе си. Сякаш тя бе обладана от нещо по-силно, не само от този мъж, този среброок дявол, който толкова дълго бе нахлувал в сънищата й.

— Обхвани с крака кръста ми — дрезгаво прошепна той и тя го направи, вдигна краката си и ги сплете около тънкия му кръст и го задържа дълбоко в себе си, осъзнала, че каквото и да се случи, не може да го изгуби отново.

После вече нищо нямаше значение, всичко избледня, докато той се движеше, все по-бързо, и по-бързо, и ритъмът я пренесе във висините на пълна забрава.