Розмари Роджърс
Среднощна красавица (21)

20

Часовникът на камината в дневната на долния етаж шумно тиктакаше и Бари нетърпеливо крачеше напред-назад, като непрекъснато го поглеждаше. Къде, по дяволите, се бави Брет? Ако отново е някоя от неговите заплетени интриги, ще откаже. Последния път едва се отърваха. Освен Кайла, разбира се. Тя едва не загина и споменът за бледото й лице все още го караше да потреперва. Намериха я полумъртва, просната върху каменен плот, и кръвта и бе образувала локва кръв на пода. Беше съвсем близо до смъртта — твърде близо.

Желанието му за възмездие се изпари още преди Брет да се прицели и да натисне спусъка на пистолета, преди Нортуик да потрепери — той се обърна към тях с широко отворени очи и уста и след миг се сгромоляса в бездиханна купчина.

Не се почувства по-добре и когато пренесоха графа в онази уличка. Чувстваше се обречен, сякаш над главата му бе надвиснал Дамоклев меч, който всеки миг ще се стовари върху него.

По дяволите, къде се губи Брет и защо му определя среща, след като го кара да чака. Нетърпелив, той закрачи отново и вдигна рязко глава, когато чу вратата да хлопва.

Брет изпълни рамката на вратата, изискан и хладнокръвен, както винаги, както беше и при двата дуела, дори след като застреля Нортуик. Само когато отиде при Кайла и видя, че кръвта изтича от разрязаната й китка, той трепна, но и тогава изпитваше повече чувство на гняв, отколкото страх. Това го правеше да изглежда нечовешки спокоен и овладян — представа, която смущаваше Бари.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, Кенуърт. — Брет свали ръкавиците си, докато прекосяваше стаята. — Този глупав коняр, който съвсем наскоро наех, почти продаде коне, които не бяха за продан. Трябваше да го спра, преди да нанесе още по-голяма вреда.

— Продавате добитъка, така ли?

— Не всичко, само тези, от които нямам нужда. Пембъртън отдавна ме преследва за онези дорести коне и накрая почти се споразумяхме за цената. Но аз не съм дошъл да си говорим за коне, както вече си разбрал, предполагам.

— Да — Бари го изгледа любопитно, докато се приближаваше към огъня в камината. Външно спокоен, той изглеждаше разсеян и в раменете и изражението му прозираше напрежение. — Какво ново? Не нещо, свързано с Нортуик, надявам се.

— Не. Едва ли липсата на графа се усеща много силно, въпреки че не бих рискувал Къмбърланд да научи факти, които да го накарат да се усъмни в причините за ранната му смърт. — Той застана с гръб към огъня и настойчиво се вгледа в очите на Бари, който започна да се притеснява. — Отнася се за Кайла, Бари.

— Кайла? Тя добре ли е? Мислех, че лекарят каза да почива и…

— Тя е добре. Много по-добре. Не това ме тревожи. Напускам Англия, и то за доста време. Преди да тръгна, бих искал да знам, че Кайла е в сигурни ръце. Спомняш ли си нощта в Пиджън Хоул?

— Да, разбира се. Едва ли мога да я забравя, макар че се опитах — Бари се намръщи. — Какво общо има това с Кайла?

— Вие споменахте брак. Готов съм да и дам една доста значителна сума, достатъчна за нуждите ви до края на дните ви, ако стоите далеч от игралните зали. Това представлява ли интерес за вас?

Изумен, Бари не можа да отговори веднага. Тиктакането на часовника отекваше още по-силно сега, когато той опитваше да се успокои:

— Сериозно ли говорите? — накрая попита той и добави: — Знам, че звучи глупаво, но вие току-що ме попитахте дали искам да се оженя за отхвърлената ви любовница. Трябва да призная, че това едва ли е нормален въпрос.

— Да, но не толкова необичаен. Мъжете често се женят за любовниците си, поне за богатите.

— Обаче тя е ваша любовница, не моя.

— Въпрос на време. Или смисъл. Кайла има нужда от съпруг. Аз нямам намерение да се женя. Вие имате нужда от пари, а аз ви предлагам двадесет хиляди на година и имението в провинцията като зестра.

— Но… защо аз? Искам да кажа — тя казала ли е нещо за мен?

— Тя ви харесва, но ако ме питате дали тя ме изпраща, не. Тя все още не знае за моите намерения. Вижте, Бари. Напускам Англия. Не искам да оставя Кайла, без да има кой да поеме грижата за нея. Вие можете да й дадете името си и да започнете нов живот. Вие сте точно мъжът, за когото тя можеше да се омъжи преди, почтен и добър, никога не бихте я наранили.

— А вие ще го направите.

— Да.

— По дяволите, Брет! — Бари прокара пръсти през косата си, без да може да намери думи, все още неубеден. Той се засмя малко нервно. — Не че не я харесвам, проклятие, кой мъж не би я харесал? Тя е красива и нежна, а аз не съм човек, който се интересува от клюки. Но не в мен е влюбена тя, а във вас.

— Кайла не е влюбена в мен. Беше с мен, защото нямаше друг избор, аз не й позволих да избира. Аз отнех девствеността й и не й дадох нищо в замяна. Тя заслужава повече.

Брет говореше студено и твърдо и Бари се стресна от смисъла на думите му. Той помисли за баща си и какво би казал, ако се ожени за Кайла. Сигурно щеше да се противопостави, но в крайна сметка мъжете често сключваха брак по сметка, а двадесет хиляди на година и имение в провинцията бяха щедри доводи.

Той вдигна глава и Брет срещна погледа му:

— Ако тя иска, ще се оженя за нея.

— Добре.

— Но вие трябва да й кажете за това. Ако все още не сте обсъдили този въпрос с нея, не искам точно аз да разбия сърцето й.

— Не мисля, че следата в сърцето й ще е по-голяма от лека драскотина, вярвайте ми — устните на Брет се изкривиха в иронична усмивка. — Повечето жени лесно се адаптират към променливите обстоятелства.

— Някак не мога да повярвам, че мис Ван Влийт е от тези жени. Мисля, че не я познаваш добре.

— Възможно, но малко вероятно.

Бари се наведе да вземе ръкавиците си от масата и се обърна с гръб към Брет.

— Ако нямате нищо против, ще ви дам време да говорите с нея. Кажете й, че ако има нужда от мен, трябва да изпрати да ме повикат и аз ще отида.

— Видяхте ли? Знаех си, че сте мъж, на когото може да се разчита.

Бари се усмихна и стисна устни.

— Съмнявам се, че това е комплимент.

Когато си тръгна, Бари се обърна назад и кисело си помисли, че Кайла Ван Влийт никога няма да го повика. Само сляп човек нямаше да забележи начина, по който тя гледаше Брет след онази нощ. Твърде често бе забелязвал меката светлина в очите й, когато се обръщаше към него. Как може да не забележи това? Би трябвало да забележи. Бари би се заклел, че и той се чувства по същия начин. Беше виждал Брет да я гледа с изражение, което издаваше искрени чувства. Сигурно греши. Ако той държеше на нея, нямаше да я остави тук.

 

 

Кайла не помръдна — само гледаше Брет, сякаш го вижда за пръв път. Сигурно не е чула добре. Това е някаква грешка, сигурно след всички изпитания слухът й се бе повредил. Тя се изкашля.

— Бихте ли повторил, моля?

— Разбира се — Брет говореше бързо и делово със спокоен и овладян глас. — Уредил съм да сключите брак с Бари Кенуърт. Той е само виконт, но е почтен мъж и мисля, че вие го харесвате. Ще имате собствени пари, които ще ви осигурят относителна самостоятелност и след време ще откриете, че животът ви е близо до това, за което сте мечтала. Може да ви даде дом и деца. Ще прехвърля Риджууд на ваше име като част от зестрата.

— Разбирам — чуваше особено бучене в ушите си и студът, който я прониза, нямаше нищо общо с необичайните за сезона ниски температури. Тя сковано отиде до огъня, загледана в танцуващите жълто-оранжеви пламъци. Миришеше на бор и дъб, аромат лек и стипчив. Обърна се с гръб към пламъците и се загледа в Брет. Той я наблюдаваше внимателно с полупритворени очи, външно спокоен. Облечен в бяла риза и черен панталон, с високи до коляното ботуши за езда, той изглеждаше така, сякаш току-що се е върнал оттам.

— Това сега ли ви хрумна или всичко вече е уредено?

Колко спокойно звучеше гласът й, докато душата й крещеше от болка и изумление.

— Вчера говорих с Кенуърт. Той се съгласи, ако вие също искате.

— Разбирам.

Защо повтаряше тази дума? Тя не разбираше. Защо не крещеше и не изливаше гнева си върху него? Погледна надолу и пое дълбоко въздух, учудена, че все още се владее. Когато отново вдигна поглед, видя, че Брет е леко намръщен. Тъмните вежди бяха сключени над сивите му очи, които я гледаха нежно тази сутрин, след като бяха се любили. Тя бе помислила наистина, че той иска да се ожени за нея. Каква глупачка е била. Влюбена, тъпа, безмозъчна глупачка. Мъже като Брет не се женят за любовниците си. Те намираха съпрузи за любовниците си или им осигуряваха собствен дом, дори им подхвърляха по някоя дрънкулка. Дрънкулка. Да. Така се отнасяше той с нея и така я наричаше понякога. Тя трябваше да разбере още тогава, че само по този начин я възприема той. Ненужна вещ, която да използва и да захвърли след това.

— Кайла?

Тя примигна.

— Простете. Бях се замислила. Имате ли нещо против да обмисля предложението? Сигурна съм, че не искате да ви отговоря веднага. Това е изненада за мен. Не очаквах, че ще изберете следващия ми любовник толкова бързо. Глупаво от моя страна, знам, но мислех, че сама трябва да реша това. Моля — гласът й се извиси и той тръгна към нея. Спря, когато тя вдигна ръка: — Недейте. Бих искала да остана сама. Не. Ще отида да видя танте Селест. Бихте ли поръчали каретата да ме чака пред входа? Няма да се бавя. Когато се върна, ще ви съобщя решението си.

Тя мина покрай него все още изумена от собственото си спокойствие, когато всичко в нея крещеше и умираше от желание да издере очите му и да пищи като последната уличница от Флийт Стрийт. Дори и в каретата остана спокойна, въпреки че в ушите й отново, и отново звучаха студените му думи и ако дадеше воля на яростта си, писъкът й можеше да стъписа цял Лондон.

— Малката ми, добре ли си? — и Селест разтревожена я посрещна — Боже мой! Какво се е случило с теб?

— Нещо. Всичко. Аз… аз не зная. О, Господи, не зная какво да правя…

Тя се отпусна в ръцете на леля си и се разрида неудържимо.

Селест я успокояваше, като й говореше ту на френски, ту на английски и я люлееше в ръцете си, сякаш беше малко дете. Кайла плака, докато не изчерпа сълзите си и се умори, сгушила се до Селест на малкото диванче до камината. Когато се успокои, Селест стана сериозна и й подаде батистена кърпичка да избърше сълзите си.

— Да видим сега. Ще направим това, което трябва да се направи. Този Кенуърт… искаш ли да се омъжиш за него?

— Не, разбира се. О, той е много мил и аз го харесвам като приятел, но не мислех, че би могъл да ми предложи женитба — в гласа й прозвуча горчивина. — Сигурно Брет ще му плати доста добре да го отърве от една омръзнала му любовница.

— Брет Банинг е арогантен глупак. Но това вече не ни засяга. Трябва да се погрижим за подробностите. Имаш ли достъп до парите, които е внесъл на твое име.

Тя кимна. Колко странно, че сега обсъждаха това с танте Селест, докато само до вчера тя мечтаеше да прекара остатъка от живота си с Брет.

— Bien — произнесе Селест, стана и се запъти към малкото бюро от черешово дърво до отсрещната стена. — Ще направя, каквото трябва. Не можеш да останеш в Лондон. Твърде много слухове са свързани с името ти. Ех, ако бяхме във Франция. Толкова е глупаво, всички имат любовници, но никой не говори за това. Сега да действаме. Все още имам приятели във Франция. Искаш ли да отидеш там?

— О, не мога. — Очите й отново се навлажниха, но сълзите й бяха пресъхнали. Кайла поклати глава, примигвайки от пронизваща болка в сърцето. — Твърде близо е до Англия, мислех, че мога да се върна в Индия и да остана с папа Пиърс.

— Опасявам се, че това е невъзможно. Освен това там има много англичани и ще бъде почти като в Лондон. Чакай! Сетих се — Каролин Дюфур. Разбира се, но е толкова далече, и аз не мога да се реша на ново морско пътешествие. Както чувам, там е почти като във Франция. Допреди няколко години териториите принадлежаха на Франция и Каролин ме молеше в писмата си да им отида на гости. Бих го направила, но морето, морето… искаш ли да отидеш в Америка, хубавицата ми? Каролин Дюфур и аз бяхме приятелки във Франция преди много години и тя добре познаваше майка ти. Те бяха големи приятелки и знам, че с удоволствие ще приеме дъщерята на Фостин. Ще отидеш ли?

— В Америка? — Кайла се поколеба. Беше толкова далече всъщност точно това й трябваше. Да бъде далеч от Брет и Англия, да не чуе никога вече името му или да съзре образа му. Там никога няма да разбере дали е взел друга любовница, или се е оженил. Тя вдигна глава и кимна. — Съгласна съм.

— Bon! Тогава заминаваш. Ще уредя всичко. Но не казвай на Улвъртън. Мисля, че е най-добре да заминеш, колкото може по-скоро, веднага щом организирам нещата. Не му казвай нищо. Той си въобразява, че знае кое е най-доброто за теб. Мисли да те омъжи за един от най-добрите си приятели. Не. Остави го да мисли, каквото ще, и го дръж в неведение. Ще му бъде за урок, ще разбере, че не е толкова просто да решава съдбите на други хора така безотговорно.

— Но аз не знам какво да му кажа…

— Нищо няма да му казваш, защото няма да го видиш повече. Трябва да свършим с приготовленията много бързо, преди да е усетил нещо. Ще изпратя камериера си с теб до банката и ти ще изтеглиш всички пари, депозирани на твое име. Те са на твое име, нали? Добре. Той ти е дал възможност лесно да го напуснеш — устните й се свиха и очите й станаха сериозни. — Веднъж вече го предупредих да не бъде толкова арогантен и да не се отнася зле с теб. Сега този херцог ще разбере, че е сгрешил в преценката си и за двете ни.

Кайла се чувстваше като попаднала във водовъртеж, защото танте Селест действаше светкавично, с нехарактерна за нея експедитивност и бързина. До вечерта вече бе качена на един кораб в доковете на Лондон, настанена в миниатюрна каюта, която миришеше на подправки и мухъл. Зашеметена, тя се сбогува с кръстницата си със сълзи на очи и малко след полунощ корабът безшумно отплува надолу по Темза към морето.