Розмари Роджърс
Среднощна красавица (19)

18

Отново се чуха гласове, които звучаха вече по-близо. И най-сетне беше на топло. Мъртва ли е? Кайла искаше да отвори очи, но се страхуваше какво може да види. По-добре да лежи така и да слуша, вместо да рискува да отвори очи… Брет ли беше това? Гласът звучеше като неговия, а другият — разтревоженият глас, бе на Кенуърт. Те също ли бяха мъртви? Не, разбира се, че не. Тогава може би… тя се опита да осмисли ситуацията, а пръстите й опипаха гладката повърхност под нея. Чаршафи, не камък. Трябва да е в легло. Значи е жива. Не беше умряла в онази мрачна изба при Нортуик. Изпита безкрайно облекчение и леко отвори очи. Приглушена светлина осветяваше стая, която разпозна — това беше къщата на Брет в Лондон. Да, ето я розовата нощна лампа до тоалетната масичка, чиято светлина се процеждаше през спуснатите завеси на голямото легло. Обграждаха я пухкави възглавници и тя се обърна леко, като примижа от болката в ръката си.

Един глас се извиси, рязък женски глас — танте Селест.

— Не мога да приема, ваша светлост. Не ме интересува какво казвате, трябва да я предпазим от повече скандални ситуации. Вие допринесохте достатъчно и…

— Съгласен съм — отговори Брет спокойно. — Имам намерение да я предпазя от това в бъдеще. Нортуик е мъртъв и няма нужда да се разчува станалото в онази изба. Само Бари и аз знаем какво направи той с нея.

— Добре… това улеснява нещата… но, Боже мой! Не е ли достатъчно! Вие разрушихте живота й. Доброто й име е опетнено и е в устата на цял Лондон, и то заради вас. Как можете да поправите стореното зло?

— Да бъде омъжена както подобава, това мисля, че ще оправи нещата.

Настъпи тишина и Кайла спря да диша, като не вярваше на ушите си. Искаше да каже, че ще се ожени за нея? О, Боже, значи я обича все пак. Замаяна от тази мисъл, тя затвори очи. А самата тя обича ли го? Нямаше разумни причини за това. Разбира се, изпитваше някакво чувство към него — необяснимо привличане, както си мислеше допреди няколко дни. Но после, когато се върна от Лондон, изпита силна радост, че го вижда отново, въпреки глупавата му реакция, когато я завари да танцува в циганския табор. Сега — ох, беше толкова объркващо. Чувствата й бяха неясни, когато ставаше дума за него — изтощително бе дори да мисли за това.

Докато отново се унасяше в сън, слабо долови думите на танте Селест:

— Време е да осъзнаете това, ваша светлост.

Когато се събуди, беше сама и стаята бе силно затъмнена, светеше само малка нощна лампа, поставена върху махагонов шкаф до отсрещната стена. Кайла примигна и вдигна ръка, учудена от бялата превръзка на китката си. После си спомни как Нортуик преряза вените й. Потрепера. Той почти я бе убил. Истина ли бе всичко това? И той ли беше мъртъв или само участваше в някакъв зловещ сън? Всичко се сливаше и тя губеше представа кое е реалност и кое — сън. Единственото, което имаше значение, бе, че тя е жива и на сигурно място и че Брет Банинг бе казал на танте Селест, че ще се ожени за нея.

Кайла мъчително се изправи в полуседнало положение. Беше жадна, а на масичката до леглото имаше кристална гарафа с вода. Когато протегна ръка към нея, усети как й се завива свят и всеки момент може да падне на пода. Тя извика уплашено.

Почти веднага една сянка се отдели от сумрака отстрани на леглото и тя извика още веднъж, този път от ужас — силен пронизителен писък раздра гърлото й. Една ръка я хвана за рамото и я задържа, когато започна да се дърпа:

— Тихо, Кайла. Тук си на сигурно място.

— Брет… това… наистина ли си ти?

— Да — ръката му се премести на челото й. — Треската ти е преминала. Жадна ли си?

Ударите на сърцето й се поуспокоиха и тя се облегна назад в леглото почти засрамена сега, когато си припомни за чутия разговор. Брет наля една чаша вода и я задържа пред устните й с една ръка, а с другата подкрепяше гърба й, за да пие спокойно. Беше странно, че той така добре се справя, но още по-странно бе, че изобщо е тук с нея. Означаваше ли тя нещо за него? Или се бе съгласил да се ожени за нея само защото танте Селест бе настояла? Щеше да го попита, когато му дойде времето, защото наистина трябваше да знае. Тя изпита облекчение и засега й доставяше удоволствие просто да лежи сред огромните пухкави възглавници, благодарна на съдбата, че все още е жива. Разсеяно подръпна някакъв конец в покривалото от сатен и вдигна глава. Брет все още стоеше до леглото и едва се виждаше в сумрака, а красивите смугли черти на лицето му бяха скрити от погледа й.

Повече за да разсее неловкото мълчание, отколкото от любопитство, тя попита за Нортуик:

— Кажете ми къде е графът? Мъртъв ли е?

— Да. Мислиш ли, че бих го оставил жив след това, което направи с теб? Отдавна е трябвало някой да го убие. Не трябваше да позволя да напусне Пиджън Хоул жив.

Тя леко се намръщи:

— Но вие не бяхте там. Аз ви търсих, а вас ви нямаше. Той, графът, каза, че сте тръгнали без мен. Така ли беше?

— Не. Разбира се, че не. Исусе! Да не мислиш, че бих те оставил в това гнездо на мошеници? — Брет се раздразни и рязко положи полупразната чаша на нощната масичка. — Защо, за Бога, тръгна с него? Защото мислеше, че съм те изоставил?

— Не исках да отивам с него. Мислех, че си го изпратил да ме вземе, така ми каза. Когато отидохме отзад и теб те нямаше, той каза, че си ме изоставил и аз трябва да си тръгна с него.

— Не ти ли хрумна да му откажеш?

Заболя я от ироничния провлачен тон на Брет и пръстите й се впиха в гладкия ръб на сатенения юрган:

— Разбира се, че отказах. Но според мен той беше сложил нещо в чашата ми с шампанско, защото главата ми се замая и сигурно съм припаднала за известно време. Когато се събудих… когато отворих очи, бях завързана там… на това зловещо място. О, Брет! Помислих, че ме е убил… — гласът й пресекна въпреки усилията й да запази спокойствие и леглото потъна, когато той приседна до нея и взе ръката й.

— Той почти успя, принцесо. Ако Бари не си беше спомнил това място, където е бил с графа, нямаше да те открием навреме. Оказа се, че бяхме доста закъснели.

След малко тя погледна към него, все още хванала ръката му за кураж:

— Как умря?

— Застрелях го. Нямаше време за нищо друго, въпреки че предпочитах да го дам на Годфри за малко забавление, вместо да умре така бързо. Команчите са виртуози в това отношение.

Тя потрепера от злобната нотка в гласа му, безмилостното изражение на лицето му показваше, че не говори празни приказки. Брет стисна ръката й.

— Трябва да почиваш. Ще извикам Селест да дойде при теб сега. През последните няколко дни се редувахме да стоим до леглото ти.

— Няколко дни! Колко дълго съм спала?

— Шест дни. Лекарят каза, че си загубила много кръв и затова ти даде приспивателно. — Той стана и тя видя, че брадата му е небръсната и очите му са уморени. Успя да й се усмихне леко, едното ъгълче на устните му се вдигна в подобие на предишната му подигравателна усмивка. Изпита удоволствие, когато той се наведе и я целуна леко по бузата. Той се отдръпна малко рязко, сякаш смутен от проявата на нежност.

— Почивай си, принцесо. Ще повикам Селест да постои при теб.

— Брет?

Той спря и се обърна да я погледне:

— Да?

— Ще дойдеш ли да ме видиш отново?

— Разбира се. Сега поспи.

Кайла кимна с глава, без да обръща внимание на пулсирането в главата си, и се отпусна върху възглавниците. Когато вратата се затвори зад гърба му, тя сплете пръсти малко раздразнена, че бе твърде страхлива да го попита дали наистина мисли това, което тя чу в разговора с танте Селест.

По-късно, когато се почувства по-силна, той сам ще й каже, ще й направи официално предложение за женитба. Тя затвори очи и ги отвори чак когато чу Селест да влиза в стаята.

— О, ma pauvre petit, бедното ми дете — изрече Селест, докато приближаваше към леглото. — Не ти бях от голяма полза.

— Знаех си, че така ще мислиш. Това не е вярно, лельо, изобщо не е така. Всичко станало е по моя вина. О, всичко е такава каша…

— Шшт, ma cherie. Почивай сега. Аз ще те пазя. Скоро всичко ще ти изглежда като лош сън — хладните ръце на Селест галеха лицето й, леко разтреперани от вълнение, и тя й говореше на смесица от английски и френски, уверявайки я, че всичко ще бъде наред, че тя трябва да възвърне силите си и да заприлича отново на себе си. — И тогава ще се разхождаме в градината или ще отидем в парка, нали? Разбира се, и ти скоро ще бъдеш щастлива, chere, мисля, че наистина ще бъдеш щастлива.

— О, танте Селест, наистина ли мислиш, че ще бъда? Беше такъв кошмар всичко, което се случи, след като напуснах Индия и папа Пиърс. Май не трябваше да идвам тук, да…

— Не, не, не говори така. Не беше грешка да искаш да възстановиш доброто име на майка си. Може би не намерихме подходящия начин за това, но какъв избор имахме? Права си да искаш да получиш това, което ти се полага и ти бе отнето по нечестен начин. Не, ma belle, не сгреши. Мисля, че сега херцогът разбира това.

— Сигурна ли си? — Кайла се усмихна сънливо и се прозина — лекарството оказваше въздействие и очите й започнаха да се затварят от изтощение. — Херцогът… може би знае, че не съм искала да му навредя, аз исках само… да бъда приета.

— Да, той сигурно знае, малката ми, иначе не би бил толкова търпелив с теб сега. Спи, детето ми, и позволи на изтерзаното си тяло да почива. Спи спокойно, невинно създание, а аз ще бдя над теб.

Кайла се унесе и приспивните думи на Селест постепенно замираха. Сънят й бе спокоен и дълбок без кошмарите, които я измъчваха през последните няколко дни. Селест седеше до нея, огряна от слабата светлина на лампата и размишляваше над съдбата на Фостин Оберже и Едуард Ривъртън и тяхната обречена любов.

Толкова отдавна — време, изпълнено с много разочарования. Какво би казала Фостин, ако можеше да види дъщеря си сега, бледа и крехка, в леглото, където самата тя някога е била.

Да, много години минаха, откакто Едуард я предаде и позволи на родителите си да разрушат живота им. Веднъж бе нарекъл титлата си проклятие — нещастие и болка — съдбата му ги бе отредила по рождение. След всички тези години това проклятие продължаваше да преследва дъщеря му, след като него самия промени и превърна в пречупен от съдбата човек, а принуди невинната девойка Фостин да стане куртизанка и лесна плячка за много мъже.

Селест въздъхна и затвори очи. Часовникът равномерно отброяваше часовете, докато тя седеше до Кайла и мислеше за миналото. Ако имаше начин да помогне на дъщерята на Фостин, трябваше да го направи. Да, няма да позволи Кайла да има същата съдба като майка си и да умре като нея. Улвъртън каза, че ще се погрижи Кайла да се омъжи и тя можеше само да се надява, че ще удържи на думата си.

През последните шест дни Брет Банинг почти не се отделяше от леглото на Кайла и често го виждаше как стои дълго да я гледа със сериозно изражение. Селест се надяваше, че той държи на нея повече, отколкото би си признал. Възможно ли е? Щеше ли историята да се повтори отново? Щеше ли Кайла да стане херцогиня Улвъртън, както за кратко бе и майка й? Животът понякога си прави лоши шеги и по ирония на съдбата всичко можеше да дойде на мястото си. Херцогът не би позволил да бъде манипулиран от титлата или нечии очаквания, както направи това неговият предшественик. Ако той реши да се ожени за Кайла, ще го направи, защото я обича. А обичаше ли я наистина?

Той я отвлече от бала на лейди Сефтън и ясно показа, че я желае в леглото си. Но има още много други неща, свързани с любовта, размишляваше Селест нерадостно. Ако не държеше на нея, щеше ли да бъде толкова внимателен да не се разчуе връзката на Кайла с тайния порок на Нортуик? След като откриха тялото на графа, в Лондон се вдигна шум и вестниците се напълниха с филипики срещу престъпността и беззаконието, довели до бруталното убийство на член на висшето общество. Не се споменаваше името на Кайла, нито на Улвъртън и издирването на убийците стигна до задънена улица.

Може би нямаше да се вдигне шум до Бога, ако графът не бе открит в една наистина западнала част на града, известна с лошата си слава, чиито вертепи посещаваха само човешки отрепки и опасни типове. Пороците на Нортуик бяха всеизвестни и в пресата доста цинично бяха намекнали, че сигурно там си е намерил майстора.

Слуховете за тази история не се свързваха по никакъв начин с Кайла или Брет Банинг. Нея ли предпазваше или просто криеше участието си? Имаше неща за инцидента, които тя не знаеше, и предполагаше, че херцогът има и други причини да мрази Нортуик освен Кайла. Може би изпитваше чувства към Кайла, които не бе готов да признае?

Напълно възможно е. Как би могъл да не я обича? Селест въздъхна и се загледа в лицето на младата жена, потънала в спокоен сън. Да, той сигурно я обича, поне малко. И все пак тя се замисли какви му са намеренията на Улвъртън, защото той бе непроницаем.