Розмари Роджърс
Среднощна красавица (23)

22

Слабият вятър леко подухваше през високите треви и кипарисите, като разнасяше тежкия застоял въздух откъм блатата и го тласкаше към мъжете в пирогата. Под древните кипариси бе тъмно и тихо и преплетените им корени стърчаха като сгърчени колене. Прътът отново се потопи във водата и придвижи малката плоскодънна лодка по повърхността, но изглеждаше като водно конче, което се движи покрай брега. С падането на нощта тъмнината се сгъстяваше и неясни сенки все по-плътно сливаха небесния свод с водната повърхност.

Нагоре по течението на реката над блатистата местност се извисяваше силуетът на града и в далечината светлините му проблясваха като наниз от диаманти. Гора от мачти се полюшваше в далечното пристанище — множество кораби бяха закотвени в покрайнините на Ню Орлиънс.

В устието на Братарския канал беше черният пазар с оживена търговия със стоки, плячкосани от пиратски кораби. Нощта се огласяше от музика и огньовете разпръскваха мрака с игриви пламъци и дим.

Годфри се облегна на пръта, а Брет завъртя румпела и насочи малката пирога през вихрените течения към брега. Един от каперите, които управляваха пазара, ги поздрави с небрежно махване и им позволи да минат в малкия приток към долната част на залива, те се придвижиха без проблем.

— Размахваме различен флаг всеки път, когато идваме тук — отбеляза Годфри. — Изглежда, това не прави никакво впечатление на тези негодници.

— И на мен — Брет се изправи с разкрачени крака за равновесие и после мина от пирогата на брега, като сръчно завърза малката лодка с няколко намятания на въжето. Чуваше се шумно цамбуркане, непрекъснат шум, който издаваха скачащите в сумрачните плитчини гигантски жаби. Рояци комари шумно бръмчаха и той ги гонеше нетърпеливо, докато чакаше Годфри.

— Дано тези проклети гадини мирясат през зимата.

Годфри вдигна рамене.

— Тук е твърде топло, дори и за октомври, който тази година бе по-хладен. Един мъж на кораба каза, че според него необичайните температури се дължат на изригване на вулкан в Пасифика. Избълвал пепел и скали в радиус от много мили наоколо. Слънцето не се виждало изобщо за няколко седмици.

Когато Брет не отговори, Годфри се усмихна под мустак. Той беше в кисело настроение вече три месеца, откакто Кайла изчезна от Лондон. Какво очакваше? Че ще чака да бъде захвърлена? Не, колкото и малко да я познаваше. Тя имаше характер, тази жена имаше дух и въпреки всичко, което й се случи, нямаше да допусне Брет да я унижава. Сигурно затова той не можеше да я забрави и беше толкова ядосан, че тя разруши плановете му и направи каквото поиска, а не каквото той й нареди. Разбира се, всеки негов опит да му отвори очите, Брет посрещаше враждебно, с типичния вледеняващ поглед, с който искаше да смрази кръвта във вените на всеки. Но Годфри познаваше Брет отдавна и студенината му не можеше да му въздейства. Не, той трябваше сам да разреши този проблем, като приеме станалото или се опита да го промени, но не и да остави така нещата, сякаш не го интересуват.

Брет беше на няколко крачки пред него. Един от мъжете край близкия огън се отдели от групата и дойде да ги посрещне. Усмивката му разкри ред бели зъби, които разполовиха тъмното му лице.

— Отново сте в Луизиана, приятелю мой. Радвам се да ви видя, вас и вашия страховит партньор. Ще останете ли по-дълго този път?

— Достатъчно дълго, за да свършим малко работа, капитане — Брет се усмихна и с кимване прие от Жан Лафит протегнатата бутилка. — Карибски ром, предполагам?

— Само най-доброто. Или най-лошото, зависи от гледната точка. Хайде, приятелю, ела, седни до огъня, където димът гони малките гадинки. Липсвахте ни в Братария. А вашата стока? Все още ли пренасяте?

— Ако е така, не бих ви казал. Цените ви са твърде ниски, когато купувате, и много високи, когато продавате.

— Вашето мнение ме наранява — Лафит сложи ръка на гърдите си, но усмивката му остана дружелюбна, докато ги водеше към скупчените край огъня мъже. Групата бе наистина живописна и се състоеше от пирати, престъпници, избягали роби и мъже с неясен статус според Годфри. Повечето бяха французи, испанци, американци и англичани, имаше и няколко кубинци.

Както обичайно, накрая заговориха за търговия. Пиер, братът на Жан Лафит, отбеляза недоволно, че нещата не се развиват добре, след като Америка и Великобритания са сключили примирие.

— По време на войната правехме много пари. Хората идваха на тълпи да купуват контрабандните стоки. Сега въведоха тези вносни мита и не можем да продаваме стоките си на френския пазар — той меланхолично вдигна рамене. — Сега зависим само от частни лица, които подпомагат стеснения ни пазар.

— Забравихте федералните офицери, които купуват за армията — отбеляза сухо Брет, а Лафит се ухили.

— Понякога се случва някой кораб да попадне в наши ръце и тогава, разбира се, се оказва, че разполагаме със стоки, от които има нужда армията. Странното е, че това се случва доста често.

Брет се облегна назад на един паднал дънер, протегна напред ръце и се засмя:

— Много е странно. Но сега, след войната на Америка срещу Англия, ви считат за герои, нали? Вие се притекохте на помощ на генерал Джаксън в Шамлет и спасихте армията на Съединените щати от унищожение.

— Паметта на американците е къса, щом се отнася за благодарност, и дълга — за пиратството. — Жан Лафит отговори на думите на Брет, леко смръщен. — Става дума за Чу, с него е свързана обидата ни. Той събира таксите в пристанището на Ню Орлиънс и ни създава доста грижи.

— Според мен има огромна разлика между пиратството и каперството — каза Годфри. — При война действията на плавателните съдове се приемат като военни. По време на мир отвличането на чужди кораби е чисто пиратство. Ако избирате само кораби, които по някакъв начин американското правителство не толерира, ще имате някаква сигурност.

— Но това е толкова досадно, mon ami — Лафит се усмихна. — А понякога изкушението е твърде голямо. — Той надигна бутилката ром, отпи и след като я свали, избърса устни и погледна Брет. — Неслучайно сте дошли в Братария, струва ми се.

— Защо мислите така?

— Ако не беше така, щяхте да ме посетите в Ню Орлиънс, а не тук. — Той направи широк жест и посочи блатата и струпаните наоколо купища контрабандна стока. — Мястото е сигурно и никой не изнася информация оттук. Предполагам, че не искате никой да научи за посещението ви.

Брет се усмихна с едното ъгълче на устните си.

— Може би. Ще говорим по-късно.

Годфри бе полузаспал и огънят бе догорял, останала бе само пепел и шепа жар, когато Брет се надигна и се отдалечи с Лафит да поговорят насаме. Гласовете им звучаха приглушено сред равномерните цамбуркания на гигантските жаби и шумът от вълните, които се разбиваха в калния бряг. Годфри отново затвори очи и остана в полубудно състояние, вечно нащрек в непозната обстановка.

Много рано, преди слънцето да озари небосклона, а само бе хвърлило перлени розови отблясъци на изток, той стана и тръгна с Брет. Плъзнаха пирогата обратно в реката, качиха се и отплаваха към Ню Орлиънс.

— Откри ли информацията, която търсеше? — попита Годфри, когато влязоха в града. Беше пладне и те бяха оставили пирогата в едно заливче преди града, а последните мили извървяха пеша, газейки из високи треви по калните склонове.

— Научих името на този, който може да ми я даде — Брет закри с ръка очи от яркото слънце и направи гримаса. Шумът от френския пазар беше много силен и те продължиха почти незабелязани сред тълпите от продавачи и купувачи, като и двамата приличаха на хората, които идваха тук да продават кожи, прясно месо или риба. Малко мрачно Брет заговори за вида им:

— Ако не се изкъпем, скоро ще ни помислят за креолски рибари.

— Теб може би, аз съм твърде забележителен.

Брет се засмя:

— А наричаш мен арогантен. Хайде. Една баня и малко топла храна ще ни се отразят добре.

Беше се стъмнило, когато излязоха от хотел „Дьо ла Марин“. Кафе „Дез Екзайлс“ се намираше в една висока сграда на пресечката на улиците „Роял“ и „Света Ана“, съвсем близо до хотела. Когато влязоха, Брет не губи никакво време, а отиде направо при един достопочтен джентълмен, седнал на предна маса.

— Монсеньор Совине?

Мъжът се обърна и го погледна учтиво:

— Да. Съжалявам, но вие знаете името ми, а аз — не, монсеньор…

— Ла Порт. — Брет се усмихна, когато изражението на Совине показа, че си спомни кой е той.

— Разбира се. Сигурно нашият общ приятел ви е изпратил при мен.

— Точно така.

— Заповядайте, присъединете се към мен с другаря си.

Те седнаха и Брет се загледа съсредоточено в Совине, преди да започне:

— Търся един човек.

— Да, това често се случва напоследък. Мъж или жена?

— Мъж. Не зная името му, но той има търговски отношения с Хавиер Агилер и Портильо.

— Аха. — Совине отпиваше бренди мълчаливо, а после погледна и двамата. — Много хора работят с фирмата на Портильо и Пойдрас. Може би трябва да отидете и там да потърсите вашия човек. Споменете името „Шевалие дьо Тузак“. Мъжът, който отговори на това име, ще ви помогне.

Когато се сбогуваха и напуснаха кафето, Годфри любопитно погледна към Брет:

— Мислиш ли, че дон Хавиер е свързан с революцията в Мексико?

— Повече от вероятно. Ако Испания бъде изхвърлена от страната, той ще може да заграби всяка спорна собственост, която пожелае.

— Тогава документите ти са излишни.

Брет вдигна глава, а гласът му внезапно прозвуча жестоко:

— Мините ми принадлежат, а аз не позволявам да ми отнемат това, което е мое.

Годфри мълчаливо повдигна вежди и Брет изруга под носа си:

— Прав си. Испания е разрешила на баща ми да добива сребро там, но нямам гаранция, че бунтовниците няма да заграбят мините ми. Всичко, с което разполагам, са купчина документи, подписани от испанския вицекрал. Няма да имат цена, ако революцията успее.

— Тогава дон Хавиер гради кулите си върху пясъка. По-вероятно е Испания да успее, а бунтовниците да се провалят. Предвожда ги патриот, духовник, и са армия от мъже, които са изметът на обществото. Има изгледи ти да успееш.

— И точно тук е въпросът — Брет леко вдигна рамене. — Ако мините не бяха на испанска територия, аз щях да съм на страната на бунтовниците в борбата им за свобода.

Годфри замълча и след малко Брет поклати глава:

— Ако тексаската територия бе в границите на Съединените щати, щеше да е много по-добре за мен. Но засега трябва да направя всичко възможно и да попреча на Хавиер да вземе това, което не му принадлежи.

— Странно — отбеляза Годфри замислено, докато прекосяваха тясната улица. — Ти твърдиш, че имаш упоритото желание да задържиш това, което е твое, и все пак позволи най-ценното нещо в живота ти да ти се изплъзне между пръстите.

— Ако мислиш да говориш с недомлъвки, спести си ги. Много добре знам, че имаш предвид Кайла и отказвам да обсъждам този въпрос.

— А сега тя е тук, в Ню Орлиънс, както и ти. Доста знаменателно съвпадение, не мислиш ли?

Брет спря, обърна се рязко и го погледна студено:

— Дойдох тук да намеря вуйчо си и да открия кой ме е предал.

— Да, така казваш.

Брет изруга, гневно се обърна и закрачи напред, а Годфри се подсмихна, тръгвайки след него. Понякога беше добре да се създаде малко напрежение, а след това съдбата поемаше нещата в свои ръце. Съдбата ще се погрижи — беше сигурен в това.

 

 

Кайла леко си вееше с ветрилото, разгорещена, въпреки хладната вечер и леко задъхана от танците през последните три часа. Оркестърът свиреше в голямата бална зала в дома на френския консул. Шевалие дьо Тузак бе участвал в американската революция под командването на барон Фон Щаубен, както и в скорошната война между Съединените щати и Англия. Беше пълно с високопоставени гости от Америка, Франция и Испания и тя танцува с много от тях, откакто дойде с Есме и Каролин Дюфур.

Сега Есме се присъедини към нея на балкона, като задъхано си вееше с ветрилото, а очите й блестяха от удоволствие.

— Толкова красиви мъже има тук тази вечер. Твърде много, аз не зная кого да предпочета — галантния капитан на испанските драгуни или страшно красивия френски кавалер с блестящи еполети. Ти как мислиш, Кайла?

Засмяна, тя поклати глава.

— И двамата. Ти си твърде млада и много хубава, за да се спираш само на един мъж. Наслади се на живота, преди да вземеш решение.

— Да, говориш така, защото вече си направила избора си — подразни я Есме, като взе ветрилото й и бавно го завъртя, от което масурите на челото й затрептяха. — А аз виждам как той умира от ревност, когато танцуваш с друг мъж. Кога ще определиш деня на сватбата? Горкият Раул. Оплаква се, че си твърде хладна и трябва да те моли за всяка целувка.

Кайла сковано се усмихна:

— Така е, защото е много импулсивен. Аз не съм сигурна дори…

Тя млъкна и Есме я погледна остро:

— Не си какво? Сигурна, че искаш да се омъжиш за него? Той е много богат, има къщи и плантации нагоре по реката и много роби, които работят за него. Какво те прави така несигурна, малка братовчедке.

Така с обич се обръщаха една към друга въпреки липсата на кръвна връзка между тях и Кайла сега се усмихна на това обръщение. Вдигна рамене и каза с безпомощен тих глас:

— Не знам. Не мисля, че съм готова за това, Есме.

— Не си готова? Но ти си на двадесет и една! Почти стара мома. Момичетата тук се женят на петнадесет години и на твоята възраст имат по няколко деца.

Кайла направи гримаса:

— Ако се опитваш да ми развалиш настроението, няма да стане. Въпреки успокоителните ти думи, аз все още се колебая и все мисля дали вземам правилното решение.

— Заради мъжа, когото си напуснала ли? — Есме тихо се засмя. — Не отричай, Кайла. Това е толкова очевидно. Може да съм малка, но не съм сляпа. Трябва да има друг мъж в живота ти, когото обичаш, иначе нямаше да гледаш така унесено понякога. Загубена любов… Права съм, знам. Не можеш да го отречеш, а сега ме гледаш така, сякаш имам две глави!

Като се съвзе, Кайла опита да се усмихне, но усмивката й приличаше повече на гримаса:

— Имаш разнищена фантазия, по-добре вярвай на романите, които четеш, вместо да си измисляш. Няма никаква загубена любов, както така драматично се изрази. Аха, виждам твоя испански драгун да се приближава. Бързо, щипни бузите си за цвят и върви с него. Той явно твърдо е решил отново да танцува с теб.

Когато Есме тръгна, преливаща от смях, със своя драгун, Кайла реши, че е твърде прозрачна понякога, щом дори това младо момиче може да разбере терзанията й. Защо изобщо мислеше понякога за него? Беше смехотворно и въобще не беше истина, разбира се, но тя не можеше да престане да си спомня някои неща, да си задава въпроси — чувстваше се по-стара от когато и да било. Беше вярно, че не е готова да се омъжи, но това нямаше нищо общо с Брет Банинг. Тя все още се съмняваше, бе несигурна още от самото начало. Но Раул бе толкова настойчив и дори Пер Дюфур каза, че изглежда искрен в чувствата си и очевидно има доста пари, които е готов да харчи за жена си. Съпротивата й се сломи постепенно през последните три месеца и само преди няколко дни най-накрая тя каза да на едно от поредните предложения за женитба на Раул и той вече го бе разгласил из целия Ню Орлиънс.

Контрастът между живота тук и този в Англия бе твърде голям, помисли си Кайла горчиво. Танте Селест ще бъде доволна да научи за женитбата й и този път няма да мисли, че я е предала. Това тук бе съвършено друг свят, друг живот и й се струваше, че са изминали години, откакто пристигна, а тя дойде само преди шест месеца. Толкова дълго ли беше тук наистина? Вече свикна с климата на Ню Орлиънс. Беше приятен, с топли дни и хладни нощи, и ако валеше малко повече от необходимото, не обръщаше внимание. Дори в Индия имаше дъждове, които продължаваха с месеци по време на летния мусон. Валеше като из ведро седмица след седмица. Тук поне от време на време спираше, а слънцето отново изгряваше и въздухът ставаше влажен и лепкав и принуждаваше хората от града да се прибират на закрито в градините и в къщите си с широко отворени прозорци.

Тя погледна нагоре и видя как Раул я търси сред тълпите от гости, а лъскавата му коса отразяваше хилядите свещи в кристални полюлеи и осъзна, че тук се задушава. Импулсивно тръгна надолу по извитата стълба към долната тераса, придържайки роклята си. Беше глупаво да бяга от него така, но той бе толкова обсебващ и ревнуваше, както дори Есме забеляза, когато тя танцуваше с друг мъж, дори ако това бе старият полковник Деверо.

Улиците около дома на консула бяха пълни с карети и лакеи в униформи търпеливо очакваха господарите си и се грижеха за неспокойните коне. Тя се обърна към задната част на къщата в посоката, откъдето чу звуците на весела мелодия и видя гирлянда от светлини. Един запален огън осветяваше утъпкана поляна и факли образуваха кръг около импровизиран дансинг, пълен с танцуващи мъже и жени.

Не беше вуду танц, какъвто бе видяла веднъж, туземен танц с тайнствено предназначение, където участниците изпълняваха някакъв езически ритуал. Това тук бе някакъв народен танц, в който участваха креолските слуги. Беше смесица от френски и испански ритми, примитивни и необуздани, привлякоха любопитството й и тя остана да погледа.

Млада жена с дълга до кръста черна коса и боси крака застана в центъра на кръга и две китари с една корна засвириха мелодия, която напомни на Кайла испанските цигани от срещата в Англия. Мелодията се извиси и момичето започна да танцува с притворени очи и ръце до тялото, като щракаше с пръсти в такт с музиката първо бавно, после все по-бързо, следвайки нарастващото темпо. Полата й стигаше до глезените и при всяко движение се завърташе около нея, все по-високо, и по-високо около загорелите крака, а тя мяташе коси и протягаше ръце ту умолително, ту пренебрежително към един мъж, който гледаше отстрани, после се хвърляше далеч от него в пламъка на червената си пола, понесена от вихъра на нозете си.

Очарована, Кайла дълго ги гледа, застанала под сянката на огромен дъб. Трябваше да се връща, Раул щеше да я търси, а тя не искаше да притеснява Есме или Каролин. Но тук чувстваше лекота, танцът бе толкова пламенен и необуздан, а на бала в консулската къща обстановката бе скована и задушаваща. Доста се забави наистина. Усмихната, тя се поклащаше в такт с музиката, все по-бързо, и по-бързо и още танцуващи се присъединиха, а тя им завидя за свободата, с която се смееха и танцуваха и си подаваха плоско шише, обвито в палмов лист.

— Трябва да потанцувате — тихо се обади един глас зад гърба й и тя рязко се обърна, като леко се стресна при вида на млад грациозен мъж, който й се усмихваше. — Видях как тактувате с крак. Танцувате ли маленке? А харабе?

Тя поклати отрицателно глава, имената й бяха непознати, а той се засмя още по-широко:

— Мисля, че танцувате. Всички тук сме приятели и никой няма да ви нарани. Ще танцувам с вас, ако желаете.

Кайла позволи на младия мъж да я убеди да пристъпи към дансинга и да се присъедини към танцуващите върху утъпканата пръст. Никой не им обърна внимание, въпреки че тя бе облечена по-различно от тях, носеше обшита със златен ширит рокля от сатен, вместо памучна пола. Сигурно в манерката имаше алкохол, защото музиката бе станала още по-буйна и танците още по-необуздани.

Кайла усети как сковаността й се стопява и постепенно улови ритъма, като наблюдаваше другите танцьори. Може би нервността й помогна да захвърли скрупулите си и да се гмурне в примитивното темпо на музиката и да се отдаде до самозабрава на ритъма. Усети, че косата й се е разпиляла незнайно как, освободена от гребените, които Танзи здраво бе вплела в косите й, и сега се спускаше около лицето и по раменете й.

Аз съм свободна, мимолетна мисъл прониза съзнанието й, но после отново се съсредоточи върху бързия ритъм на музиката и дълбоките трели на китарите, които караха сърцето да хлипа и да се издига към сенките, осветени от факлите. Някой й подаде бутилката, тя я пое и направи като останалите — отметна глава и отпи голяма глътка, след това я предаде нататък. Алкохолът проби огнена пътека надолу по гърлото й чак до стомаха и главата й олекна. Сега тялото й сякаш само танцуваше, а краката й следваха ритъма на испанското коридо — тялото й се извиваше, главата й се отмяташе и с полупритворени очи тя потъваше в хипнотичните движения на танца.

Младият мъж я погледна с възхищение и одобрение.

— По дяволите! Танцувате толкова хубаво, мадам!

— Наистина? — Тя се усмихна замечтано, като се наслаждаваше на начина, по който той я гледаше — не собственически, както Раул, не така цинично, както правеше Брет, а искрено и с възхищение. Беше приятно и на нея й харесваше. Тук беше много по-забавно, отколкото в балната зала, където бе претъпкано със знаменитости и стари жени, които се взираха в нея иззад дългите си носове, като следяха дали не се смее прекалено високо или не танцува твърде дълго с един и същ кавалер. Сега тя не се чувстваше стара, не се чувстваше така, сякаш животът й е свършил, преди да започне. Времето течеше, този миг ще свърши твърде скоро, тя осъзнаваше това, докато танцуваше, а трябваше да се върне на бала, преди да започнат да я търсят. Беше толкова приятно тук и още не й се тръгваше.

Засмяна, Кайла танцуваше в самия център на кръга, потънала в музиката и в горещите, страстни очи на мъжете, които я гледаха, без да я е грижа какво мислят те или някой друг, докато все повече се отдаваше на необуздания ритъм.

Така я видя Брет, с разпилени руси коси и светла фигура, открояваща се на фона на тъмнокосите креоли, отдадена изцяло на горещите ритми. Той спря, като се чудеше дали не му се привижда, а до него Годфри сподави смеха си.

— Предполагам, че изобщо не й липсваш, приятелю. Не си ли съгласен?

— Млъкни! — изръмжа Брет и си проправи път до Кайла, като се протегна и я дръпна за китката.

Протестите замряха на устните й, когато отхвърли назад косата си и очите й се разшириха от изненада. В тях сякаш се отрази светлината на факлите, докато се взираше нагоре към него:

— Брет?

— Исусе! Живописна картина наистина, да танцуваш тук като някоя проклета циганка. Какво си мислиш, че правиш, по дяволите?

Думите му я отрезвиха и тя бързо се съвзе от шока. Изтръгна се от ръката му и вдигна брадичка по познатия начин в израз на упорство:

— Правя, каквото ми харесва, и вие нямате право да ме спирате.

— По дяволите, нямам.

— Не! — постави ръка на гърдите му, когато той посегна отново към нея и този път очите й заблестяха от гняв, наистина изглеждаше вбесена: — Сгодена съм за друг мъж.

Извън себе си от гняв Брет се нахвърли върху нея:

— Тогава трябва да си с него, вместо да беснееш тук заедно със слугите.

Без предупреждение тя му зашлеви плесница, преди да отгатне намеренията й. Той я хвана здраво за китката, задушаващ се от неконтролируем гняв:

— Предупредих те, какво ще направя, ако още веднъж ме удариш…

Гърдите й се вдигаха и спускаха гневно и тя изви ръката си, за да се освободи от хватката му:

— Пуснете ме.

— А ако не го направя?

— Ако не го направите — каза един студен глас зад гърба му, — ще ви пронижа със сабята си, монсеньор. Пуснете годеницата ми и се обърнете с лице към мен, за да мога да поискам удовлетворение по подобаващ начин.

Брет я освободи и се обърна, учуден, че Годфри не го предупреди, но веднага разбра защо: Раул Ренардьо стоеше пред него с лице, изкривено от гняв, и очи, които хвърляха мълнии. Ренардьо — човекът, който го бе предал, който беше откраднал документите, за да ги даде на вуйчо му.