Розмари Роджърс
Среднощна красавица (22)

21

Ню Орлиънс

Септември, 1816

Корабът главозамайващо се гмурна под белите гребени на вълните, после топъл вятър опъна платната. Плющенето им заглуши всичко останало, дори плясъка на синьозелените води около кила, непрекъснатото скърцане на въжетата и нестихващото трополене на боси крака по дървената палуба, загладена и лъсната от времето, вятъра и човешките стъпки. Кайла се облегна на перилата.

Вече й беше позната безкрайната какофония от шумове, които изпълваха дните и нощите й. Тя им бе благодарна понякога, защото отвличаха вниманието й от болезнените спомени, често обсебващи съзнанието й. О да, бе по-добре, далеч по-добре, отколкото да си спомня това, което трябва да бъде забравено, което трябва да изтласка в най-отдалечените кътчета на съзнанието си, и никога да не мисли отново за онези ужасни часове с Нортуик.

Да, понякога дори когато полагаше най-много усилия да забрави, миналото я връхлиташе неочаквано и тя трябваше бързо да си поеме дълбоко дъх и да си наложи да не мисли за нищо или да фокусира вниманието си върху света около нея, вместо върху Лондон и Брет Банинг. Затвори очи и стисна здраво перилата, сякаш за да не падне долу в пенливите зелени вълни, които връхлитаха от дълбините върху кораба и бързо отминаваха, отнасяйки я далеч от Англия, далеч от болката и срама. О, спомените бяха все още толкова силни и внезапната им поява все още я караше да застива неподвижна, затова опитваше да се изтръгне от тяхната власт, като се хващаше за всяко нещо, което би могло да я освободи от могъщото им въздействие.

— Трябва да стигнем Ню Орлиънс рано сутринта, скъпа.

Кайла внезапно отвори очи, пое дълбоко дъх и хвърли косо сърдит поглед към мъжа, който се изкачи до нея.

— Казах ви, господин Ренардьо, че вашата фамилиарност никак не ми се нрави. Моля да опитате да се държите малко по-дискретно.

Раул Ренардьо се усмихна, без ни най-малко да се смути от забележката й.

— Благоразумието е толкова скучно, а и продължава твърде дълго, мадмоазел Ван Влийт. — Зъбите му блестяха от белота на късната следобедна слънчева светлина, която къпеше корабната палуба и се отразяваше в русата му коса. Той беше доста красив, с онзи безгрижен чар, така присъщ на повечето французи и особено характерен за френските аристократи в изгнание, и доста настоятелно я преследваше. Сега наклони глава, присвивайки очи срещу слънцето.

— Трябва ли да се преструвам, че не се възхищавам от вас? Това не е благоразумие, това е глупост.

Раздразнена и в същото време развеселена от този нагъл мъж, който не се отделяше от нея по време на пътуването през Атлантика, Кайла не можа да скрие усмивката, породена от дързостта му. Неговото внимание бе осъзната залъгалка за нейната суета, въпреки че не премахваше отчаянието и тъгата — да, тя признаваше това — от напускането на Брет Банинг. Независимо от нейното тържествено обещание да не си спомня за него, тя не можеше да спре да се пита той мисли ли за нея? Липсва ли му, или е много сърдит от нейната измама и бягство, за да се безпокои от заминаването й? Да, това би било последното нещо, което би имало значение за него, помисли тя сърдито, тъй като той никога не показа, с дума или действие, че държи на нея като на нещо повече от едно горещо тяло в леглото си.

О, Господи, защо? Защо той мислеше, че да я омъжи за друг мъж ще бъде приемливо? Да върви по дяволите! Да вървят по дяволите всички! Тя няма да бъде разменена, нито пък ще бъде подарена така безгрижно, както се подаряват бижута.

— Скъпа, чувате ли ме? — Раул дойде по-близо, вятърът разпиля дългата му руса коса, покривайки челото и очите и той нетърпеливо я отметна.

— Вие отново не сте тук — оплака се високо, за да надвика вятъра, който плющеше в корабните платна, карайки такелажа да скърца и стене. — Къде ви отвежда тъгата в очите? Не мога да понасям да ви гледам неутешима, скъпа. Кажете на папа Раул какво ви плаши.

— Имате прекалено богато въображение, господин Ренардьо. От нищо не се страхувам толкова, колкото от досадните ви въпроси.

Нейната хаплива забележка го накара да се засмее. Кайла се усмихна леко. Наистина той беше доста красив, особено когато се смееше, както се засмя сега. А неговият особен интерес към нея бе балсам за наранената й гордост. Поне той я намираше прекрасна и желана и й казваше това отново, и отново — утеха донякъде, тъй като тя бе напуснала Англия, чувствайки се недостойна за любов и възхищение. И защо не? Със сигурност Брет бе дал ясно да се разбере, че я намира за недостойна да бъде негова съпруга или дори да бъде обичана. Така тя бе флиртувала с Раул понякога, но само когато й бе удобно и само по малко, дотолкова, доколкото да го окуражи да я забавлява и да държи мислите й за Брет Банинг далеч. Засега успяваше, въпреки че все още не бе готова да се увлече по друг мъж.

Не още — може би никога, си казваше тя много пъти и отново си повтори наум, като наклони глава на една страна, за да погледне Раул, държейки сините панделки на модерната сламена шапка здраво под брадичката си. Изгнаник като танте Селест, той бе роден в Комте де Сайре в провинцията Нантес близо до Лоара; но това, разбира се, бе преди терора. Неговите родители били убити в тази ужасна кървава революция, а той самият едва избягнал същата участ. Това ги бе сближило донякъде, когато той разкри миналото си и така тя му бе разказала за бедната маман, и как тя също бе страдала по време на тези страшни събития. Раул бе имал повече късмет от някои други, успявайки да избяга с някои ценности и запазвайки главата си цяла, както и вродената си арогантност.

— Вие сте непоносим, господин Ренардьо — тя каза твърдо, но лека усмивка отне жилото на злъчта от думите й. — Не знам дори защо говоря с вас.

— Разбира се, защото на борда на кораба има само пуритани с кисели лица — Раул взе ръката й, все още усмихнат. — Аз съм последното убежище, нали така?

— Може би — тя измъкна ръката си от неговата и пренебрегна прекомерно дълбоката му въздишка, обръщайки се към рейлинга да търси над въздигащите се морски талази обещаната земя, която все още не се виждаше. — Пет седмици на кораба са доста дълго време дори и за най-издръжливите. Копнея отново да почувствувам твърда почва под краката си.

— Както и аз. Но вие все още не сте отговорила на въпроса, който зададох миналата нощ, красавице. — Той се приближи по-близо, така че тя да почувства топлината на тялото му, ярък контраст със силния хапещ вятър, свистящ над палубата. — Ще ми позволите ли да ви ухажвам, когато стигнем Ню Орлиънс?

Тя се усмихна:

— Вие ще ме забравите веднага. Казаха ми, че градът е много весел и пълен с красиви жени.

— О, но нито една не е толкова прекрасна, колкото вас, скъпа моя. Вашата златна коса, очи със загадъчния цвят на морето до остров Крит, съблазнителни извивки — той целуна върха на пръстите си с красноречив галски жест, който я накара да стисне здраво устни, за да не се засмее. — Вие сте прелестна.

— А вие сте безочлив. Вашият маскарад е твърде пресилен, за да повярва който и да е, че сте само един обикновен френски гражданин, а не граф.

Той се ухили.

— Щом стигнем моя любим Ню Орлиънс, ще можете да се обръщате към мен с истинската ми титла, ако това ще ви накара да се съгласите на нова среща.

— Титлите не ме вълнуват. — Тя отвърна поглед от изненаданото му при нейния внезапен яростен отговор лице и пое дълбоко дъх. Глупаво бе да бъде толкова чувствителна. Но защо да позволява на всеки да знае колко лошо Брет Банинг я бе наранил? По-скоро, за да прикрие внезапното си смущение, отколкото, защото искаше да знае, тя попита:

— Защо сте бил в Англия, щом предпочитате Ню Орлиънс?

— Както ви казах, имам бизнес там. Лондон е студено място, твърде студено за мен. За щастие моят бизнес не продължи дълго и можех да се върна. А още по-голямо щастие за мен е, че съм на един и същи кораб с най-красивата жена със забележителни очи и най-прекрасна усмивка, жена, за която е без значение дали мъжът притежава титла, или не, така ли е?

— Казах ви, така е.

Раул сви рамене и се обърна леко, за да се облегне на перилата до нея. Мълчалив сега, той протегна и постави ръката си върху нейната там, където тя бе хванала гладкото дърво, и тихо я задържа известно време, преди да промърмори нежно:

— Аз съм доволен, скъпа, че титлите не ви впечатляват. Мъжът има значение, нали?

Усмивката й в отговор бе колеблива.

— Да. Мъжът е важен.

— Тогава позволете ми да бъда този мъж. Вие ме заинтригувахте с мистерията в очите и тъжната усмивка… о, не се отдръпвайте. Не бих желал да ви наскърбявам… Ще ви се обадя дори ако не ми позволите, тъй като не съм човек, който приема поражение, малката ми. Познавам приятелите ви, тъй като те са мои познати и във всеки случай ще ме поканят да ги посетя, така че не можете да ми избягате? Смятате ли, че ще можете?

Полуразвеселена, полуразгневена Кайла тръсна глава.

— Вие сте твърде настойчив, за да ви повярвам. Не бъдете съвсем разочарован, ако този път не получите това, което желаете, господин Реналдьо. Вече не съм онази глупачка и не се предавам лесно.

Вместо да го обезсърчат, нейните думи, изглежда, още повече го окуражиха и тя се сбогува с него малко сприхаво. Неговите протести все още звучаха в ушите й, докато се спускаше по стръмната стълба към задушните каюти под палубата.

Стените я притиснаха, щом влезе и затвори вратата. Само малък кръгъл страничен люк пропускаше зеленикава светлина, но бе плътно затворен. Тежки миризми от предишни обитатели действаха задушаващо в горещината и влагата и й напомняха за Индия.

Кайла свали сламената си шапка и я хвърли на тясното легло до стената. Пътуването в океана не бе лошо, само с няколко бури, които всяваха ужас, но вече две седмици горещината притискаше кораба и понякога цареше пълно безветрие. Слава Богу, вече бяха стигнали почти до Ню Орлиънс. Тя бе изморена от този кораб и от Раул. Наистина той бе прекалено настойчив, докато тя се бе надявала на спокойно пътуване, по време на което да обмисли бъдещето си.

Малко потъмняло огледало висеше на стената над умивалник с пукната чаша и кана и тя се наведе напред, за да се огледа в опушеното стъкло. Нейното изображение бе изкривено, колаж от посиняла уста, немигащи очи и твърде бледо лице. Винаги ли изглеждаше толкова безцветна? Трябва да бе от несигурността, пред която се изправяше.

Какво ли я очаква сега? Можеше ли наистина да се надява на нов живот в новия свят, за който бе слушала толкова много от Годфри, младата страна, за която се носеха слухове, че дава втори шанс за всички желаещи?

Кайла се протегна на леглото и затвори очи, докато корабът се люлееше, а стенещите звуци на скрибуцащите въжета и скърцащо дърво сътворяваха мелодия без край. Мили Боже, нека бъде така… нека започна отначало…

 

 

Тази надежда се прокрадваше, когато слязоха в Ню Орлиънс и придружена от Раул Реналдьо, тя се отправи надолу по стръмните стъпала на малкото мостче към каменния док. Тук дори е много по-шумно, отколкото в Индия, помисли Кайла учудено, изненадана от многолюдната блъсканица и царящото оживление в град, който досега бе смятала за примитивен. Но тук се чувстваше дъхът на цивилизация, толкова екзотичен, а тя си го бе представяла груб и недодялан.

— А не, скъпа, Ню Орлиънс стана много цивилизован — Раул я държеше за ръка и в момента тя бе благодарна за присъствието му. Той махна с ръка към острите върхове на черква, извисени пред погледа им, и към изобилието от големи магазини и дълги постройки, украсени с железни балкони.

— Навсякъде се вижда, разбира се, испанското влияние, градът е принадлежал на Испания и на Франция, а сега американизирани господа притежават този прекрасен град. Жалко. Скоро той ще загуби своя старомоден чар и европейска изтънченост и ще бъде само един забързан и разрастващ се град, пълен с шумни и вулгарни американци. Аз ще ви разведа да разгледате забележителностите веднага щом се настаните благополучно при вашите приятели, нали?

— Наистина, мосю Реналдьо…

— А, не, Раул, моля.

Кайла се усмихна слабо, сякаш принудено, и хвана периферията на шапката си, тъй като горещият вятър заплаши да я отнесе от главата й.

— Много добре, Раул. Да, можете да ми се обадите. Сигурна съм, че скоро ще се видим отново.

— Но те не са изпратили никого да те посрещне, а? — Той разгледа редицата от файтони, маневриращи за място до платформата на кораба, докато плющенето на камшиците на кочияшите и виковете на пристанищните хамали изпълваха влажния въздух. — Не виждам файтона на Дюфур.

— Те не знаят кога ще пристигна, разбира се. Аз мога сама да намеря пътя, сигурна съм, тъй като…

— А не, не искам да чуя това! Ще ми позволиш да те изпратя безопасно дотам, скъпа. Настоявам.

Въпреки нейните слаби протести, Раул бързо я настани в един файтон и се разпореди за багажа й. Кайла бе доволна, че сламената шапчица запазваше лицето й от слънцето, което бе толкова ярко тук! То я накара да си спомни за Индия, детството си и папа Пиърс. Тя му бе написала за решението си да пътува до Америка и се надяваше той да я е разбрал. Как би могла да признае, че нейните опити да оправи нещата бяха пропаднали толкова злощастно? Уви, сега нямаше никаква възможност да му предложи подкрепа.

Файтонът се наклони от теглото на Раул, когато той се качи и й се усмихна топло. Ситни капчици пот бяха оросили челото и бузите му, но когато се обърна към нея, изглеждаше невъзмутимо спокоен, както винаги.

— Изпратих да предизвестят за вашето пристигане, така че те да бъдат подготвени. Така е добре, нали?

— Да. Да, разбира се. Вие сте много мил, мосю, и аз бих желала да не се вълнувате толкова много за мен.

— О, но за мен е удоволствие, трябва да го знаете. Разбира се, че знаете. Аз не крия чувствата си.

Кайла се намръщи леко. Трябва ли да бъде толкова директен? Това я караше да се чувства неудобно и тя си пожела да не бе решавала да лекува наранената си суета, флиртувайки толкова с него.

Дори да усети нейната резервираност, той не го показа, а се опита да я развлече с непрекъснат поток от думи, като й показваше забележителностите и й разказваше за живота в града.

Ню Орлиънс се оказа по-различен от това, което бе очаквала, излъчваше очарованието на стария свят и в него кипеше живот, пълен с енергия, която би могла да бъде изключително американска. Пролетните и летните дъждове бяха превърнали улиците в блата или ги бяха отнесли напълно и десетки чернокожи мъже се трудеха под мъгливите слънчеви лъчи, копаейки канали. Странно, те изглеждаха напълно доволни, пееха с дълбоки баритони, докато размахваха кирки и изхвърляха изкопаната земя с лопати. Мускулестите им тела лъщяха от пот в този влажен климат и светлината проблясваше по гърбовете им.

— Строят новият канал — Раул с широк жест посочи към работещите мъже. — Толкова неприятно, миризмата е отвратителна, а аз мислех, че водата никога няма да се оттегли. Бях доволен да замина за Англия и да оставя отворените клоаки тук — той извади малка парфюмирана носна кърпичка, смеейки се. — Никога не напускай дома си без кърпичка. Опасявам се, че тя е необходимост при този вонящ въздух.

— Дали строят този канал, за да се използва от корабите? — Кайла прие парфюмираното квадратно парче от фин лен и дантели, забелязвайки инициалите му, избродирани с коприна, P. P.

— Не, той е… а, не мога да си спомня точно. Кочияш, с каква цел копаят този канал?

Остра парлива миризма от бавно оттичащите се канали изпълни въздуха. Човекът се обърна, за да обясни:

— Имахме лошо наводнение тази пролет и лято, мосю — той посочи с края на проядения камшик огромните площи рохкава необработена земя и мокра трева. — Цялата вода трябва да бъде изпомпана от дълбоката цепнатина при Макартис Пойнт, преди да построим бента тук. Самата работа обаче не е толкова тежка, нали?

Кайла разгледа работниците, докато файтонът бързо мина покрай тях. Те изглеждаха доста весели, работеха с усърдие, пееха и се смееха, без да прекъсват работата си. Тя се облегна назад върху възглавниците и погледна нагоре към пищната растителност, която в изобилие покриваше железните балкони и искреше във всички цветове на дъгата… Може би няма да бъде толкова лошо тук. Със сигурност бе по-топло от Европа, но не толкова горещо, колкото в Индия.

— Там е Орлеанският театър, завършен само преди няколко години — каза Раул, посочвайки надолу по една улица, но тя можа да види само върха на фронтон с американския флаг. — Аз мисля, че е импозантен с три етажа и колонади. А на улица „Кенъл“ едва миналата година построиха нова болница. Ние сме цивилизовани тук, не сте ли съгласна?

— Следователно всички слухове за мародерстващи пирати, които посещават често Ню Орлиънс, са грешни, така ли? — Тя се засмя леко, когато той внезапно се сепна и се намръщи. Наведе се и сложи ръката си върху неговата.

Раул се отпусна усмихнат:

— Да, естествено. Но вие не трябва да давате ухо на слуховете, скъпа. Пиратите отдавна изчезнаха от Ню Орлиънс, след като американското правителство изпрати военни кораби да ги прогонят. Дори Лафит не се осмелява да идва в града.

— Не? И все пак чух, че снабдява града с всички необходими деликатеси от Европа. Престанете да ме гледате така осъдително или ще си помисля, че слуховете са верни, а вие нямате желание да признаете фактите.

— Вие непрекъснато се шегувате с мен. — Той взе ръката й и я доближи до устните си, загледан в нея, докато целуваше дланта й. В погледа му имаше напрежение — тя се смути леко и се намръщи. Той сведе поглед и целуна избледнелия белег на китката й, после се изправи и се огледа. — Стигнахме Конд Стрийт, тук е домът на Дюфур. Нашата кратка романтична интерлюдия е към своя край. Обещайте, че ще се видим отново, скъпа моя.

— Сигурна съм, че пътищата ни пак ще се пресекат — Кайла отклони поглед от него, когато файтонът спря, и се загледа в двуетажната тухлена къща с балкони, обградени с железен парапет, и украсени с цветя и лозници. Пристигнала най-сетне, тя усети как я обхваща нервност. Как ще я приеме семейство Дюфур? Дали са чули за случилото се в Лондон? Молеше се да не е така. В края на краищата Каролин познаваше добре майка й и въпреки че бяха изминали толкова години, се надяваше да я помни с добро.

Раул промърмори нещо и Кайла пое дълбоко въздух, когато входната врата на къщата се отвори широко още преди файтонът да е спрял. Младо момиче с черна коса и весели очи усмихнато се втурна към тях по алеята.

— Вие трябва да сте Кайла Ван Влийт, дъщерята на Фостин. О, маман много ще се зарадва! Толкова често говори за майка ви, заповядайте. Извинете ме за това оживено посрещане, но когато ни донесоха писмото на маркизата, където пишеше, че сте на път към нас, не можех да повярвам на очите си. Много мило от ваша страна, маркиз Дьо Сир, че придружихте дамата дотук. Баща ми ще бъде… благодарен, когато научи за вашата любезност.

В последните думи прозвуча странна нотка и Кайла усети как Раул се стегна, но после й помогна да слезе от файтона и тя се озова в прегръдките на момичето, чието име все още не знаеше, и повече не помисли за смущението му. Това ентусиазирано посрещане я трогна и притесненията й се стопиха.

— Наричайте ме Есме — каза момичето и хвана Кайла под ръка. — Трябва да ми разкажете всичко за Индия, защото знам, че маман е идвала там да погостува у вас преди много години. Аз съм била твърде малка, за да отида с тях. Взеха със себе си брат ми. Може би си го спомняте, Антоан?

— Антоан! Това е вашият брат? — Кайла се засмя, леко смутена, защото си спомни малкото момче, с което бяха изследвали преди години докосвания и гъделичкания без нищо сериозно, с невинно детско любопитство, различията в телата си. — Да, разбира се, че го помня. Но тогава бяхме много малки.

Есме се засмя, после отново се обърна към Раул и тонът й охладня:

— Сигурна съм, че скоро пак ще се видим.

— Разбира се. — Той елегантно се поклони и като се изправи, погледна Кайла в очите. — Имам причини много скоро да ви направя посещение.

Тя успя да се усмихне доста объркана от вниманието и явното възхищение в погледа му. Надяваше се да не я вземат за лекомислена кокетка още от първия й ден в Ню Орлиънс. За щастие Есме напълно забрави за Раул, докато я въвеждаше в къщата, и позвъни да сервират чая в градината.

— Маман скоро ще си дойде и веднага ще ви види. Искате ли първо да се освежите малко?

— Да, моля. Чувствам се толкова изпомачкана и прашна. Кабината бе малка и нямаше нормална баня.

— Разбира се. Ето, веднага ще ви покажа стаята. Винаги е готова за гости, въпреки че има нужда от проветрение, защото през деня е много горещо и задушно. Това лято обаче температурите са по-ниски от обичайното и ще се чувствате по-добре.

Омаяна от безгрижното бъбрене на Есме, Кайла промърмори някакъв отговор, докато се качваше след нея по вити стълби, водещи към втория етаж. Решетки с орнаменти от ковано желязо обграждаха външните балкони, които опасваха цялата къща, дългите коридори вътре имаха във всеки край по една врата към тях. Те стояха отворени и пропускаха освежаващия бриз на вятъра, който внасяше дъха на река и екзотични подправки. Огромното легло с четири колони бе в центъра на стаята, обградено с драпирана мрежа, пропускаща светлината от спуснатите върху прозорците щори на хоризонтални ленти. Върху вратата се очертаваха тесни ивици от нея. Докато говореше, Есме направи знак на светлокожата слугиня да вдигне щорите и уютната стая се изпълни със светлина и сладкия дъх на жасмин.

— Докато сте тук, Танзи ще се грижи за вас. Ако имате нужда от нещо, обръщайте се към нея. Аз ще съобщя на маман, че сте пристигнала, веднага щом се върне.

Внезапно усетила колко е изтощена, Кайла намери сили да се усмихне и след малко Есме си тръгна, като остави пъргавата Танзи при нея. Хубавата прислужница зашета наоколо, машинално спускайки щорите отново, но отвори вратите и прозорците, за да позволи на хладния бриз да проветри стаята.

— Може би искате да подремнете, мис? — каза тя с акцент, който показваше, че е някъде от Карибските острови. — Доста е горещо по пладне.

— Да. Благодаря, Танзи.

Останала най-сетне сама, Кайла се приближи към дървените капаци и надникна през процепите. Долу в градината стените бяха обрасли с бръшлян и екзотични растения с ярки цветове, а в средата имаше огромно дърво, което хвърляше сянка върху терасата горе. Тя долавяше приглушения говор с креолски акцент, мек екзотичен звук, който се носеше леко като знойния бриз и проникваше през щорите. Тук, в задната част на къщата, шумът от колелата на каретите почти не се чуваше.

Може би щеше да е приятно тук. Тя помисли за танте Селест и просълзеният й образ; сцената при сбогуването им изплува в съзнанието й. Замисли се дали ще я види отново. Милата Селест, толкова предана — дали Брет бе отишъл при нея, за да разбере къде е Кайла. Дали въобще му пукаше, че любовницата му го е изоставила, преди да може да я захвърли като ненужна вещ.

Внезапно уморена, Кайла отиде до леглото и се мушна под мрежата. Излегна се върху хладните чаршафи и спусна мрежата от всички страни. Сигурност. Бе заобиколена от своите вещи — те пристигнаха скоро след нея. Трябва да спре да мисли за Брет.

Тя спа неспокойно въпреки пълното изтощение и липсата на енергия след изминалите двадесет и четири часа физическо и умствено напрежение — не спря да мисли дали ще я приемат добре. Когато се събуди, вече се здрачаваше и това я обърка — така да проспи първия ден от посещението при старите приятели на майка си. Какво ли ще си помислят за нея?

Тя набързо облече една вечерна рокля и започна да се реши, без да губи време, извика камериерката. С благодарност посрещна Танзи, която пристегна корсета й.

— О, Боже, опасявам се, че наруших правилата още първия ден — промърмори и Танзи се засмя.

— Ще видите, че правилата тук не са особено строги, мис. Това семейство не прилича много на другите и с тях лесно се живее. Правилно ли се изразих?

Кайла се засмя:

— Надявам се.

— Хайде. Имате толкова хубава коса. Като слънце ярка и златна. Чух как мис Есме каза, че сте много красива и почти ви завижда за косата.

Танзи я среса и й направи прическа с малки гребенчета, покрити с дребни скъпоценни камъчета. Кайла се наведе и вдигна ветрилото си от коприна и слонова кост, притисна го нервно в ръце и тръгна надолу по стълбите, за да се срещне със семейство Дюфур.

— Вие сте толкова красива! — възкликна Каролин Дюфур искрено, посрещайки Кайла с широко отворени обятия. Сгънатото писмо от Селест беше в едната й ръка и тя усмихната направи крачка назад, за да я огледа. — Селест изобщо не споменава в писмото колко си хубава, само че си любимата й племенница и пита дали ще се грижим за теб като за наша собствена дъщеря? Разбира се, ще го направим и ти ще останеш при нас, колкото пожелаеш, ще бъдеш част от малкото ни семейство. Ела сега, сигурно дългото пътуване от Лондон те е изтощило. Аз дойдох в Америка толкова отдавна, имам чувството, че съм родена тук. Оттогава не съм се връщала във Франция. Но Селест сигурно ти е разказала всичко това и няма нужда да те уморявам с толкова приказки.

Както Танзи каза, вечерята не беше стегната и официална. Ядоха на терасата, където хладният бриз шумолеше в листата на дърветата и се усещаше сладкият дъх на жасмин и магнолия. Основното ястие включваше риба, пресни зеленчуци и плодове — лека храна, придружена с по чаша вино и оживен разговор.

— Папа — Есме се обърна към баща си над купа, пълна с плодови кубчета лед, залети със силно бренди, — маркиз Дьо Сир придружи Кайла от кораба дотук.

Пиер Дюфур вдигна глава над десерта си. Хубав мъж, над четиридесет и пет годишен, скептично изгледа Кайла.

— О, добре ли познавате маркиз Дьо Сир?

— Не, срещнах го на кораба. Връщал се от Англия, където бил по работа според думите му, и когато разбра, че идвам при вас, каза, че ви познава.

— Да. Така е. В миналото сме имали взаимоотношения, свързани с бизнес.

Нищо повече не споменаха за маркиза, но Кайла се замисли дали Раул Ренардьо познаваше наистина толкова добре семейство Дюфур, колкото твърдеше. Не че имаше някакво значение. Тя се съмняваше, че ще го види отново — запознанства, направени по време на пътуване, рядко траеха дълго.