Розмари Роджърс
Среднощна красавица (14)

13

За момент Кайла не разбра защо партньорът й внезапно спря и защо музиката замря. Кръвта бучеше в ушите й и тя почти не чуваше какво става наоколо. Стоеше задъхана и потънала в пот въпреки хладния бриз, лъхащ в притъмнялата гора. Изглеждаше озадачена. Не разбра какво става, докато погледът й не спря на Брет и не видя ироничната усмивка, изкривила ъгълчетата на устните му. Стоеше видимо спокоен и с леко подигравателна усмивка, но тя разбра, че е много ядосан.

Затова се изненада, когато видя как партньорът й се отдръпна гневно и очите му яростно блестяха, когато отхвърли Джовани, опитал се да го спре, и се отправи към Брет.

— Това е само един танц, сеньор. Сигурно нямате нищо против танците, сър, или се страхувате, че може да я загубите?

Бред сякаш се забавляваше:

— Не се ласкай. Жена като тази няма да изостави парите заради любов или дори заради страст.

Жестоката забележка накара разгорещената й кръв да закипи още по-силно и пламнала, Кайла сви юмруци. Как си позволява! Но, разбира се, можеше да прави каквото пожелае, нали той бе законният господар на земите наоколо? Да, можеше да изгони тези цигани още сега, да търсят другаде подслон за през нощта. Можеше дори да ги обеси, защото нито един английски адвокат няма да си мръдне пръста, за да му попречи. В края на краищата тях ги смятаха за натрапници в тези земи, макар че в този случай нищо не бе направено, за да предизвика ответна реакция от страна на херцога.

Като изфуча гневно, младият циганин заплашително тръгна към Брет. Направи само крачка напред и спря под въздействието на резкия вик на Джовани. Брет, изглежда, просто се забавляваше от реакцията му, но Кайла усети враждебността и заплахата, които излъчваше позата на младежа.

— Ваша светлост — започна тя, но тъмният поглед, който й хвърли, накара сърцето й да забави ритъм и тя с усилие довърши — надявам се, че не сте разбрали нещата погрешно.

— Струва ми се, че всичко е ясно, така ли е, съкровище? — Провлаченият тон и усмивката не скриха заплахата в думите му. — Сигурно ще чуя някое отвратително признание.

— Не бъдете такъв идиот! — Кайла спря, преди да изрече гневните думи, които напираха на устните й. Не беше честно да рискува тяхната сигурност, след като не бяха направили нищо нередно. Брет бе способен да разбира нещата така, както пожелае. Не бе ли сторил същото и с нея самата. Да, и беше неспособен да опита да разбере нещата, извън обсега на неговите мисли, и да признае истини, опорочени от недоразумения.

Кайла леко вдигна рамене и успя да изобрази нещо като усмивка:

— Аз просто танцувах.

— Видях това, съкровище.

По-рязко, отколкото възнамеряваше, тя му се сопна:

— Не ме наричайте така!

— Какво, бижу? — Брет се отлепи от ствола на дървото и тръгна към нея небрежно и изящно. Той самият бе заплаха и обещание едновременно в отлично ушит костюм, и отново й напомни за дебнеща пантера. Хвана я за китката и поднесе ръката й към устните си: те бяха хладни върху разгорещената й кожа:

— Това е само едно мило обръщение. Дразни ли ви?

Тя се почувства малко глупаво и леко кимна. Всички се бяха вторачили в тях, или поне бяха, докато вниманието му бе съсредоточено в младия мъж, който й бе партньор. После напрежението спадна и повечето се оттеглиха предпазливо назад. С крайчеца на окото си Кайла забеляза, че Годфри остана неподвижен и мълчалив, докато Брет говореше.

— Но защо не ти харесва да те наричам така? Има други, доста по-неприятни думи, с които мога да те нарека, а trinket изглежда толкова безобидно.

Кайла рязко изтегли ръката си.

— Аз не съм украшение или нещо подобно, затова не ме интересува дали ме възприемате така, или ме наричате с това име.

— Да, но грешите — Брет я хвана за ръка и я отведе настрани от мястото, където все още се процеждаше следобедният здрач и светеха огньовете. Минаха покрай Джовани и ярко оцветения фургон с огромни колела и той я поведе към сгъстяващите се сенки зад лагера. Тя забеляза нов кон, леко запъхтян, да чака търпеливо и не се учуди, когато той я насочи нататък. Обърна я така, че гърбът й се залепи към запъхтяното запотено животно и насмешката в очите му се виждаше дори и на оскъдната светлина.

— Trinket е една хубава безсмислена думичка, орнамент или дребна вещ без особена стойност — Trinket, това си ти, Кайла. Хубава, декоративна, лесно заменима — пръстите му погалиха бузата й и спряха върху устните й с лека милувка. — Както виждаш, името е подходящо.

Тя отблъсна ръката му от лицето си с опакото на ръката си. Пое с усилие въздух и изсъска към него:

— Проклет да сте!

— Бил съм проклет толкова години, Trinket. Ти не си първата, която изрича проклятия по мой адрес. Хайде да тръгваме, защото скоро ще се стъмни и няма да виждаме пътеката.

Без да й остави време да откаже или високомерно да се оттегли и да го остави сам, както жадуваше да направи, той я подхвана с две ръце за кръста и я хвърли върху гърба на коня си. Докато тя запази равновесие, той вече се бе метнал отзад и протегна ръце да вземе юздите. Кайла отхвърли кичурите коса, паднали над очите й, и изобщо не изпита облекчение, като видя, че Годфри е застанал съвсем близо и ги наблюдава. Тя се взря в очите му със слаба надежда:

— Годфри…

— Ще ви видя и двамата в имението, мис Ван Влийт.

Кайла се почувства наранена, с тези думи той сякаш я отхвърли и си изми ръцете. За кратко бе помислила, че този висок словоохотлив мъж, който в началото я бе изплашил, можеше да стане приятел, на когото да разчита. Явно е била напълно заблудена.

Годфри каза нещо на Брет на този странен език, на който двамата се разбираха и според нея бе езика на команчите. Отговорът на Брет прозвуча рязък и гърлен, повече като ръмжене, отколкото като труден диалект. После той обърна коня надолу по пътеката между дърветата. Встрани растяха млади фиданки, които изникваха пред тях като гротескни фигури, и докато на идване й се струваха забавни, сега изглеждаха направо заплашителни. Кайла болезнено усещаше близостта на Брет — горещината на тялото му, притиснато в нейното, и погледът му, шарещ по откритите й бедра под късата циганска фуста. Господи, дрехите й останаха в огромния дървен фургон, миришещ на дим и подправки, а тя бе облечена в тази къса лека фуста и тънка блуза, която едва я покриваше.

За момент тя се видя с очите на Брет, облечена в памучна бяла риза с връзка, която позволява да се смъкне свободно до раменете, тънка набрана пола, която потрепваше при всяко нейно движение и, разбира се, без бельо, само с чорапите и ботушките. Да, възможно бе да си помисли човек, че е облечена доста предизвикателно, но студената логика нямаше място при подобни подозрения. Би ли била толкова наивна да флиртува под носа на Годфри? Изглеждаше невероятно, но явно Брет допускаше такава възможност. Или може би той просто използваше случилото се като извинение за яда си и това му даваше нов повод да я нарани.

Тя помисли, че сигурно е права, защото почувства скованост в движенията му, която го издаваше. Над пътеката падаха дълги сенки, разсейвани от последните меки следобедни лъчи. Кайла потръпна, когато минаха през едно по-осветено от слънцето място, като примигна срещу ярката светлина след мрака в гората. Гласът му прозвуча подигравателно, когато тя се опита да придърпа полата по-надолу:

— Твърде късно е за прояви на срамежливост, Trinket.

Кайла дръпна юздите, но ръцете му ги хванаха още по-здраво и усилията й се оказаха напразни. Тя го изгледа разярено, ядосана, че може да бъде толкова упорит и своенравен.

— Пуснете ме.

— Не!

Хватката на ръцете през кръста й беше желязна, и тя почти не можеше да си поеме дъх. Спря да се бори с него и успя да вдигне леко рамене:

— Колко сте брутален. Предполагам, чувствате превъзходство над останалите, когато се държите като животно.

— Информацията, която събрах за вас за осем дни, ме накара да почувствам превъзходство.

От тона на тези думи тя разбра, че не само нейният танц е дал повод да се държи така и затова предпазливо замълча. Докато не разбере защо е толкова ядосан, тя нямаше намерение да му противоречи и да си губи времето в празни спорове.

Мекият бриз се бе превърнал в хладен вятър след залеза на слънцето и тънката блуза и фустата не можеха да я стоплят. Кайла потръпна и той тихо се засмя.

— Страхливка. Не си ли любопитна? Дори не искаш да знаеш какво съм научил за теб? Или ти вече знаеш, querida? Разбира се, сигурно е така. Защо иначе ще мълчиш и ще се цупиш?

— Предпочитам да мисля, че това, което сте научил, е любопитно.

Хладният й отговор го изненада и той смутено замълча. После се засмя, но не с онази подигравателна нотка в гласа, а искрено развеселен. Тя се загледа в ръката му, която държеше юздите и изглеждаше тъмна на фона на белия маншет на ризата му под ръкава на куртката. Способни ръце. Силни ръце. Мъжки ръце, а не бледи и нежни, с дълги пръсти и гладки като на момиче, каквито имаха английските джентълмени. Има нещо много показателно в ръцете на мъжете. Те разкриват мъжката им природа. Меки ръце — лек живот. Здрави ръце — суров живот. Дали това бе вярно и по отношение на Брет?

Не изглеждаше да е така, защото той бе богат, член на аристокрацията, въпреки че дълги години е живял извън Англия. Дори и да го считат за аутсайдер в някои отношения, то той определено бе приет във висшите кръгове на обществото. Не бе като нея — пария, изключена напълно от обществото, без възможност дори да се омъжи.

— Бързо се ориентираш, querida — промълви той в ухото й, а дъхът му пареше бузата й и тя потръпна. В отговор той я притисна още по-силно, сякаш да я стопли. — Трябва да се обличаш в по-прилични дрехи. Знам, че шивачката трябваше вече да е пристигнала. Къде са нормалните ти дрехи?

— Аз… Санча настояваше, че не мога да танцувам с костюма за езда и ми зае нейните дрехи — звучеше глупаво, но той не се засмя, а само вдигна рамене.

— Ако продължаваш да разменяш скъпите си дрехи от кадифе за евтини парцали, ще бъда принуден да те предам на друг покровител много по-скоро, отколкото възнамерявах.

Раздразнена не толкова от думите му, колкото от небрежния намек, че толкова лесно може да го замени с друг мъж като закрилник, тя се обърна рязко в ръцете му, за да го погледне в очите.

— Отхвърлям намеците ви, сър.

— Намека, че имаш нужда не само от един портфейл, за да те издържа? Красивите жени рядко струват евтино, дори и новачките. Нямам неограничени възможности.

— Искате да кажете, че нямате нищо против, ако потърся нов покровител? Колко удобно. Може би ще ме ориентирате тогава кои мъже могат да си позволят да ме покровителстват, за да не си губя времето с такива, които могат само да ме гледат, но не и да ме докосват, ваша светлост. В края на краищата това ще спести много неудобства на всички нас, нали?

— Това, което мисля е, че не давате пукната пара за удобствата, скъпа. Ако беше така, нямаше да показвате прелестите си в гората така щедро пред мъже, които могат да ви предложат само кратка любовна увертюра в храсталака. Да разбирам ли, че така бързо сте преминали от девственост към пълен разврат?

— О-оо! Проклетник! Спрете веднага коня и ме пуснете да сляза. Мъж като вас едва ли може да оцени невинността. Отказвам да продължа по-нататък с такова жалко същество, нито да позволя…

Ръката му отново я притисна силно и почти смаза гръдния й кош — спря потока от думи и тя остана без въздух.

— Стига.

Тази дума бе произнесена тихо, но заплахата в нея прозвуча достатъчно ясно, за да обуздае гнева й и да й напомни, че ако иска да преодолее и тази опасна ситуация, трябва да бъде много внимателна. Когато той разхлаби хватката си, тя пое дълбоко въздух и прехапа устни.

Грубият смях на Брет бе като горещо издихание, което опари врата и бузата й.

— Все още можеш да си показваш ноктите, както виждам. А тъкмо започнах да мисля, че си забравила как да бъдеш свирепа малка котка.

— Така ли? Господи! Положително ми е трудно да призная, че нито за момент не съм забравила колко непоносим можете да бъдете.

— Внимателно, принцесо. Може да започнеш битка, която не е по силите ти.

— Вие самият започнахте, Брет Банинг! Може и да говорите, че не ви харесва да бъдете тук и не искате да бъдете херцог, но действията ви опровергават подобни твърдения. Вие сте, лъжец, измамник. — Тя се сгърчи под увеличаващия се натиск и почти остана без дъх от гняв и от силата, с която я притискаше, но успя да събере сили и да се обърне към него.

Той я гледаше студено и челюстите му бяха силно стиснати — очертаваха се като стегнати буци под смуглата кожа. Кой е този човек, учудена си помисли, и към гнева й се прибави и любопитството. Той я озадачаваше и вбесяваше едновременно. През изминалите седмици тя опозна тялото му почти толкова добре, колкото своето, но знаеше толкова малко за него. Какви са желанията му и защо стоеше в Англия, след като толкова много искаше да се върне в Америка. Беше нещо повече от необходимостта да омъжи братовчедките си. За това бе сигурна. Брет Банинг не бе от мъжете, които се интересуват от подобни неща. Той ще остави достопочтената вдовица да се оправя сама с подробностите, а сам ще остане в сянка. И така, защо бе все още тук?

Вместо да му зададе въпроса, който я вълнуваше, Кайла каза гневно:

— Трябва ли да яздим толкова бързо? Защо не ме оставихте да взема моя кон…

— Да, наистина.

Дори и да искаше да изрече още нещо язвително, забележка, която да опише силата на нейното презрение към него, не успя, защото той подкара коня още по-силно и всичко щеше да прозвучи накъсано и несвързано заради галопа на коня. Досадно бе да я смята за такова нищожество. Дойде и я отвлече, сякаш бе някаква жалка проститутка, макар че Годфри бе поел грижата за нея. Бе отсъствал повече от седмица и информацията, която бе събрал за нея, най-вероятно бе свързана с миналото. Той знаеше всичко за нея, знаеше почти всичко и за Фостин. Не бе тайна, че неговите адвокати събираха информация от момента, когато тя се бе обърнала към тях. Какво друго би могъл да научи, което да има такъв ужасяващ ефект върху него?

Нямаше нищо ново, разбира се. Виновен за това бе неговият вбесяващ навик, породен от неизвестни за нея причини, да й подхвърля груби забележки с цел да я нарани. Сякаш обвиняваше нея за отвличането й от бала на лейди Сефтън. Кайла имаше основателни причини да иска да получи, каквото й се полага. Доколкото познаваше Брет, той нямаше да се спре пред нищо, за да получи своето. Това важеше и за нея, независимо че бе жена.

Изкушаваше се да му каже всичко това и с мъка се сдържаше и опитваше да бъде студена и въздържана, дори и след като пристигнаха в имението и той почти я хвърли на стълбите пред къщата. Изрече кратко:

— Влезте вътре и ме почакайте.

О, да, бе много изкушаващо да му каже нещо грубо и вулгарно като думите, които бе чувала в кухнята. „Майната му“ би прозвучало така добре от устата й в момента. Човек като Брет можеше напълно да схване може би точно значението на тези думи. За нещастие това само би го накарало отново да мисли, че е паднала толкова ниско. Тя трябваше да го накара да разбере, че не е една от тези жени, като се държи сдържано и запази самообладание!

И все пак, изкачвайки стълбите, под любопитните погледи на мисис Линч и дори Сюзън, си наложи, доколкото можа, да го направи с достойнство. Но как да преодолее досадното безпокойство, че все пак тя беше точно такава жена. Може би не по своя воля, а по стечение на обстоятелствата. О, Господи, винаги ли трябваше да се примирява, че е обречена на хорското неодобрение? Не е чудно, че майка й е напуснала Англия. Да предостави услугите си като платена икономка е било далеч по-приемливо от това, да бъде непрекъснато подложена на срама, да бъде отхвърляна от тези, които някога са били нейни приятели.

Басмяната пола потрепваше около прасците й, докато минаваше покрай мраморните статуи в преддверието и се качваше по широкото стълбище. Гърбът й бе изправен и Кайла вървеше така, сякаш връщането и в къщата в такова облекло бе съвсем в реда на нещата. Веднъж танте Селест бе казала, че една дама може да направи почти всичко, стига да е елегантно и със стил. Не бе толкова вярно, колкото й се искаше.

Но това не значеше, че ще позволи на Брет Банинг да я наранява повече от допустимото за оцеляването й. Той беше херцог Улвъртън, но тя имаше достойнство и търпението й не беше без граници.

Когато той се прибра, Кайла седеше пред малката тоалетна масичка и се решеше. Вдигна поглед и срещна очите му в огледалото. Прокара гребена по разпуснатата коса, заслушана в слабото пукане на кичурите в ръцете си. Нежни като коприна, къдриците се заплитаха из пръстите й. Тя заби очи в косите си, не върху лицето му. Защо трябва да я гледа по този начин? Така… студено? Това я правеше да се чувства неспокойна, а трябваше да се сдържи, да запази спокойствие и самообладание.

Само това я караше да издържа на напрежението, защото вътрешно се чувстваше съвсем уязвима. Брет се приближи към нея, стъпките му потъваха в дебелия килим — движеше се леко и грациозно като дива котка и това винаги я изнервяше. Да върви по дяволите — опитваше се да я изкара от равновесие. Добре, няма да му позволи да направи това. Ще бъде напълно невъзмутима, каквото и да й казва.

И все пак не беше толкова лесно. Не и когато той улови погледа й в огледалото и на лицето му бе изписано странно изражение. Той произнесе с характерния си провлачен глас:

— Трябваше да ми кажеш за лорд Брейкфилд, Кайла.

Тя изумено се взря в образа му в огледалото:

— Лорд Брейкфилд?

Едва отзвучаха думите й и той хвана косите й и я дръпна назад така, че да я накара да погледне него, а не отражението му.

— Да, лорд Брейкфилд. Граф Нортуик. Или се преструваш, че не знаеш за какво става дума? Исусе! Да не мислиш, че за мен щеше да има някакво значение?

В думите му прозвуча нотка на сдържана ярост, която показваше колко дълбоко е засегнат от наученото. Тя беше в пълно неведение.

— Спомням си, бях представена на лорд Брейкфилд на бала у лейди Сефтън, но не разбирам какво значение има това сега.

Пръстите на Брет се вкопчиха в кичур от косата й. Това я накара да се обърне още повече назад и ръката му помилва шията й. Кожата на пръстите му бе грапава и в този момент от него струеше безкрайна нежност.

— Трябваше да ми кажеш.

— Наистина, Брет, нямам представа за какво говориш. Да ти кажа какво? Че лорд Брейкфилд според мен е доста неприятен човек с малки като френско грозде очички и съсипано лице? Това е истината, макар че все още не разбирам защо е трябвало да говорим за него.

— Може би не, но щях да бъда наясно с нещата, ако ги бях научил от теб, а не да разбера фактите пред очите на цяла тълпа — той рязко се дръпна и облегна рамо на стената от едната страна на огледалото. Загледа се в нея и вдигна вежди с омразната си подигравателна усмивка. — Но предполагам, че не се интересуваш от хорското мнение.

— Какво, за Бога, се опитваш да ми кажеш? — Объркването й се превърна в раздразнение и тя здраво стисна дръжката на четката за коса, като яростно се обърна с лице към него.

— Брейкфилд и твоята майка, жалката Фостин Оберже, проститутка и любовница на богатите и готовите да платят — вярно ли е, че тя те е продала на този господин, сладката ми, или и това е един неоснователен слух като тези за баща ти и за твоята добродетел?