Лоис Макмастър Бюджолд
Сетаганда (5)

Глава 5

— Спрете тук — нареди Майлс на шофьора. Земеходът плавно се доближи до тротоара и спря. Майлс впи поглед в спускащия се мрак към резиденцията на лорд Йенаро, сравнявайки гледката с картата, която беше изучавал в посолството.

Оградите около имението, стените от жив плет и насеченият терен бяха по-скоро символични и представителни, отколкото ефективни. Това място не беше замисляно като крепост, а по-скоро като израз на положение. Няколко по-високи части на раздвижената къща проблясваха през дърветата, но дори и те не изглеждаха обезпокоително.

— Проверка на връзката, господа? — каза шофьорът. Майлс и Иван извадиха комуникаторите от джобовете си и ги включиха. — Много добре, господа.

— Какво е подкреплението? — запита го Майлс.

— Трима, готови да пристигнат при първия сигнал.

— Надявам се, че има и лекар.

— В леколета, напълно екипиран. Мога да го приземя в двора на лорд Йенаро за четиридесет и пет секунди.

— Това е напълно достатъчно. Не очаквам открито нападение. Но не бих се учудил, ако се натъкнем на поредния „малък инцидент“. Ще продължим пеш. Искам да почувствам мястото.

— Да, милорд. — Шофьорът вдигна горния капак и двамата с Иван слязоха от колата.

— На това ли му викаш бедност? — Иван се оглеждаше, докато крачеха по криволичещата алея към неохраняваните порти.

Независимо от стила, полъхът на аристократичния упадък се забелязваше навсякъде. Следите се виждаха на различни места — неремонтирани врати и стени, занемарени и избуяли храсти; три четвърти от имението беше тъмно и явно необитаемо.

— Воробьов поръча на хората от ИмпСи в посолството да проучат лорд Йенаро — каза Майлс. — Дядо му, провалил се гем-генерал, му оставил къщата, но не и средства да я поддържа — капиталите му били изчерпани. Йенаро е собственик от четири години. Движи се с артистична компания от млади безработни гем-лордове, така че дотук нещата съвпадат с онова, което знаем. Но онова, което видяхме в залата на марилаканското посолство, е първата скулптура, правена някога от Йенаро. Доста добро начало, а?

— Щом мислиш, че е било капан, защо се мъчиш да налетиш на друг?

— Без риск няма награда.

— Каква награда имаш предвид?

— Истина. Красота. Кой знае? От посолството проверяват и работниците, които са построили скулптурата. Смятам, че това ще даде някакъв резултат.

Поне можеше да използва цялата машинария на ИмпСи. Майлс нито за миг не забравяше устройството, което носеше във вътрешния си джоб. Беше носил тайно Великия ключ през целия ден, по време на обиколката на града и на безкрайния фестивал за класически сетагандански танци. Фестивалът се провеждаше със специален императорски указ в чест на посланиците. Но хоут Райън Дегтиар така и не изпълни обещанието си да се свърже с него. Ако нещата останеха така до утре… От друга страна, Майлс все повече съжаляваше, че не е уведомил местните служители на ИмпСи още от самото начало. Но ако го беше направил, щяха да го отстранят от решаването на този малък проблем; решенията щяха да се взимат на по-високи нива, извън неговия контрол. „Ледът е тънък. Не искам никой по-тежък от мен да се разхожда по него.“

Портиерът ги въведе в приглушено осветено фоайе, където бяха посрещнати от домакина. Йенаро беше облечен в тъмни одежди, които приличаха на онези, които носеше на приема в марилаканското посолство. Иван беше безупречен в зелената си униформа. Майлс се беше спрял на най-официалната черна униформа на рода. Не беше много сигурен как Йенаро ще интерпретира това послание — като чест, като напомняне („Аз съм официален пратеник“) или като предупреждение („Не ми се изпречвай на пътя“). Но беше сигурен, че Йенаро надали ще пропусне някой нюанс.

Йенаро погледна към черните му ботуши и попита загрижено:

— Краката ви по-добре ли са, лорд Воркосиган?

— Много по-добре, благодаря ви — стегнато се усмихна Майлс в отговор. — Със сигурност ще оживея.

— Много се радвам. — Високият гем-лорд ги поведе навътре и надолу по няколко стъпала към голяма полукръгла зала, заобиколена от градината като полуостров, сякаш къщата беше подложена на някакво ботаническо нападение. Мебелите в помещението бяха разностилни, явно стари, но това не беше заради самия дизайн. Все пак ефектът беше приятен. Светлината тук също беше приглушена, сякаш за да скрие упадъка. Около дузина гости вече бяха тук, пиеха и разговаряха. Мъжете бяха повече от жените. Двама бяха с изцяло изрисувани лица, повечето се придържаха към младежката мода, а най-радикалните се бяха задоволили само с лек грим. Йенаро представи екзотичните гости. Майлс не беше чувал, нито учил за никой от тях, въпреки че един му беше представен като племенник на човек от сетаганданския Генералния щаб.

До вратата към градината димеше някаква тръба, излизаща от цилиндрична подставка. Един от гостите се доближи до нея и вдиша дълбоко.

— Доста добро нещо, Йенаро — обади се той. — Твое изобретение ли е?

— Да, благодаря — каза Йенаро.

— Нови благоухания? — поинтересува се Иван.

— И малко отгоре. Сместа съдържа упойващи вещества, подходящи за случая. Сигурно не бихте го опитали, лорд Воркосиган.

Майлс сковано се усмихна. Доколко този човек бе специалист по органична химия? Напомни си, че от упояването до умъртвяването има само една крачка.

— Сигурно не. Но с удоволствие бих разгледал лабораторията ви.

— Наистина ли? За мен ще бъде чест. Повечето от приятелите ми не се интересуват от техническите аспекти, а само от резултатите.

Една млада дама, която се намираше до тях, се обърна и потупа Йенаро по рамото.

— Да, скъпи Йени, от резултатите. Обещал си ми нещо, нали помниш? — Не беше най-красивата гем-дама, която Майлс беше виждал, но все пак изглеждаше доста привлекателна в нефритенозелените си одежди. Светлата й коса се спускаше по раменете й като пяна.

— И винаги изпълнявам обещанията си — добави лорд Йенаро. — Лорд Воркосиган, искате ли да отидем още сега?

— Разбира се.

— Мисля да остана и да разширя запознанствата си — поклони се Иван и се оттегли. Двете най-високи и привлекателни гем-дами — дългокрака блондинка и събеседничката й, която имаше невероятно червена коса — се намираха в другия край на стаята. Иван някак успя да осъществи визуален контакт и с двете и те му отвърнаха с подканващи усмивки. Майлс отправи мислена молитва към бога-закрилник на глупаците, донжуановците и неразумните, обърна се и последва Йенаро и спътницата му.

Химичната лаборатория на Йенаро се намираше в друга сграда. Когато я доближиха, светлините се запалиха. Беше доста впечатляваща и заемаше голяма зала на втория етаж. Явно голяма част от парите, необходими за поддържане на имението, изчезваха тук. Майлс се разхождаше покрай масите и разглеждаше резултатите от молекулярни анализи и компютрите, докато Йенаро търсеше сред купчината малки шишенца обещания парфюм. Всички материали бяха грижливо подредени според химичните си характеристики. Обстановката показваше дълбоки познания и силна привързаност към работата.

— Кой ви асистира? — попита Майлс.

— Никой — отговори Йенаро. — Не мога да понасям някой да се мотае наоколо. Постоянно разместват нещата, които съм приготвил за проектите си. Нали разбирате, не всичко е наука.

Наистина. С няколко въпроса Майлс подтикна Йенаро да започне да разказва как е приготвил парфюма. Дамата послуша известно време и след това започна да мирише съдържанието на останалите шишенца, докато Йенаро с болезнена усмивка ги спаси от нея. Йенаро беше истински експерт-професионалист. Всяка компания за козметични изделия би го наела с радост. Но как можеше Йенаро да стане наемен работник?

Никак, с прикрито задоволство реши Майлс. Йенаро несъмнено беше артист, но по отношение на благоуханията. Не и скулптор. Някой друг се беше проявил като експерт при построяването на фонтана. А дали същият човек не бе доставил информацията за физическия му недъг? „Нека го наречем… лорд Хикс.“ Да разгледаме и фактите на него. Първо: има достъп до най-подробните сетагандански доклади за висшето военното командване на Бараяр… и за техните синове. Второ: той е умен и хитър. Трето… трето нямаше. Поне засега.

Върнаха се при останалите и завариха Иван, настанил се в компанията на двете дами. Ако се съдеше по смеха им, успяваше да ги забавлява доста умело. Двете доста приличаха по красота на лейди Гел; всъщност блондинката можеше съвсем спокойно да й бъде сестра. А червенокосата беше още по-завладяваща със спускащите се по раменете и къдрици, перфектния нос, устните, които… Майлс прогони тази мисъл. Никоя гем-дама не би допуснала него в мечтите си.

Йенаро се оттегли за малко, поговори с прислужника си — явно имаше само един — и се върна с малка кана, пълна с рубинена течност.

— Лорд Ворпатрил — кимна той на Иван. — Виждам, че харесвате нашите питиета. Опитайте това.

Майлс се разтревожи. Макар и да не беше скулптор убиец, от Йенаро ставаше перфектен отровител. Домакинът наля три чаши и поднесе таблата на Иван.

— Благодаря. — Иван взе една от чашите.

— О, злати ейл — промърмори един от младите гем-лордове. Йенаро поднесе таблата на Майлс и сам взе последната чаша. Иван отпи и възхитен повдигна вежди. Майлс внимателно наблюдаваше дали Йенаро също ще отпие. Направи го. През главата на Майлс минаха всичките пет различни начина на поднасяне на смъртоносни питиета с почти стопроцентова сигурност, че жертвата ще се хване — при положение че домакинът е поел предварително противоотрова. Но ако беше чак такъв параноик, Майлс изобщо не би трябвало да идва тук. Досега не беше слагал нищо в устата си. „И какво ще правиш сега? Ще изчакаш първо да видиш дали Иван няма да се строполи и чак тогава ще се решиш да отпиеш?“

Този път Йенаро не се впусна в описване на отблъскващата история за биологичното раждане на Иван. По дяволите! Може пък инцидентът при фонтана наистина да е бил случаен и сега човекът да съжаляваше и да правеше всичко по силите си, за да заглади нещата. Въпреки това Майлс се бавеше и се опитваше да надзърне по-отблизо в чашата на братовчед си.

Иван тъкмо беше заел поза тип „просто си облягам ръката на канапето“, за да види дали червенокосата ще се отдръпне, или ще му позволи по-голяма близост. Обърна се към Майлс и му отправи зъбата усмивка.

— Забавлявай се, човече — промърмори той. — Отпусни се. И стига си дишал във врата ми.

Майлс отвърна на гримасата му и се отдалечи. Някои хора просто не искаха да бъдат спасявани. Вместо това реши да се опита да поговори с някои от приятелите на Йенаро. Неколцина от тях се бяха скупчили в другия край на помещението.

Не беше много трудно да ги накара да започнат да разказват за себе си. Явно правеха само това. Четиридесет минути му бяха достатъчни, за да се увери, че повечето от тях имат ум колкото една бълха. Бяха експерти единствено в духовитите забележки по адрес на личния живот на свои също толкова безделни сънародници — облекло, любовни афери, спорт (всички гледаха, но никой не практикуваше, интересът им беше насочен предимно към залаганията). Другата основна тема беше обсъждането на последните комерсиални фантазии, в това число и еротични. Бягството от реалността явно поглъщаше по-голямата част от времето и вниманието на тези млади хора. Никой не проявяваше дори и бегъл интерес към политиката или военното дело. По дяволите, дори Иван беше по-осведомен от тях.

Това беше малко потискащо. Приятелите на Йенаро бяха аутсайдери, безделници. Никой не се вълнуваше от възможността да направи политическа или военна кариера. Дори изкуството не ги вълнуваше истински. Бяха просто консуматори, не и създатели. В края на краищата, може би беше по-добре, че нямат политически амбиции. Бяха от онзи тип хора, които започваха революции, но не можеха да ги довършат, чийто идеализъм ставаше жертва на некомпетентността им. Майлс беше срещал подобни млади хора и сред класата Вор — трима или четирима, които по една или друга причина се отказваха от традиционната военна кариера и живееха със средствата на родителите си, но дори те щяха да променят статуса си, щом достигнеха средна възраст. Като се имаше предвид средната продължителност на живота тук, всеки опит за изкачване по стълбицата чрез наследяване можеше да се осъществи, когато наследниците от поколението на Йенаро станеха осемдесет-деветдесетгодишни. Те не бяха глупави по рождение — гените им не можеха да позволят подобно нещо, — но умовете им бяха изкуствено ограничени до най-обикновени неща. Майлс почти потрепери.

Реши да поразпита и жените, стига Иван да му беше оставил някоя свободна. Извини се на групата, че отива да си налее питие. Можеше да се оттегли и без никакво обяснение — явно никой не го беше грижа за най-необикновения и най-нисък гост на Йенаро. Наля си от гарафата, от която си наливаха всички останали, и долепи устни до чашата, но не отпи. Вдигна очи и откри, че е наблюдаван от една малко по-възрастна дама, която беше пристигнала на купона малко по-късно с неколцина приятели. Тя му се усмихна.

Майлс се усмихна в отговор и се приближи. Тя заговори първа.

— Лорд Воркосиган. Искате ли да се разходим в градината?

— Защо… разбира се. Гледката заслужава ли си? — „В тъмното?“

— Мисля, че ще ви се стори интересна.

Усмивката й изчезна веднага щом се обърна с гръб към останалите и беше заменена с израз на мрачна решителност. Майлс докосна комуникатора в джоба си и я последва. Щом излязоха от полезрението на другите гости, тя ускори крачка. Не произнесе нито дума. Майлс закуцука след нея. Изобщо не се изненада, когато доближиха украсената с червена емблема порта, където ги очакваше малка безполова фигура в тъмна роба, която закриваше плешивата й глава.

— Ба ще ви придружи по-нататък — каза жената.

— Докъде?

— Малка разходка — проговори ба с тих алт.

— Добре. — Майлс извади комуникатора от джоба си. — База. За малко ще напусна къщата. Дръжте ме под око, но не се намесвайте, освен ако не ви повикам.

— Да, милорд… — Гласът на шофьора беше колеблив. — Къде отивате?

— Аз… ще се разходя с една дама. Пожелайте ми късмет.

— О! — Този път гласът прозвуча по-скоро развеселен. — Късмет, милорд.

— Благодаря — Майлс прекъсна връзката. — Добре.

Жената се настани на разклатената пейка наблизо и повдигна яката на робата си като човек, който ще чака дълго. Майлс последва малката фигура през портата, покрай съседното имение и оттатък улицата в малка залесена падина. Ба запали ръчно фенерче, за да освети камъните и корените пред ботушите на Майлс, които нямаше да са чак толкова добре излъскани, ако продължаха още нататък… Изкачиха се по склона от другата страна и попаднаха в район, който явно беше част от друго имение, което изглеждаше по-запуснато дори от къщата на Йенаро.

Тъмната грамада, която се виждаше през дърветата, явно беше изоставена къща. Но те завиха надясно по покрита с избуяла трева пътека, след това отново се спуснаха към някакъв поток и се озоваха на широка поляна, където се извисяваше дървен павилион — без съмнение, преди време любимо място за пикник на някой гем-лорд. Прекосиха някакво изкуствено езеро по извит дървен мост, който изскърца толкова жално, че Майлс за момент се зарадва, че не е по-тежък. От павилиона се появи бледа перленобяла светлина. Майлс докосна Великия ключ. „Да. Това е.“

Ба отмести встрани някакви растения, направи му знак да влезе и отиде да пази при моста. Майлс внимателно пристъпи в малката едностайна постройка.

Хоут Райън Дегтиар, или нейното изображение, стоеше или седеше в своята сфера, рееща се на обичайните няколко сантиметра над пода. Блясъкът й беше приглушен. „Изчакай. Остави я да направи първата стъпка.“ Мълчанието се затегна. Майлс започна да се страхува, че разговорът им ще повтори случилото се при първата им среща, когато се разнесе същият глас, който вече беше чувал.

— Лорд Воркосиган. Свързах се с вас, както казах, че ще направя, за да уредим безопасното връщане на моето… нещо.

— На Великия ключ — каза Майлс.

— Вече знаете какво представлява то?

— Направих малко проучване след първата ни среща.

— Какво искате от мен? — изстена тя. — Пари? Нямам. Военна информация? Не разполагам с такава.

— Не бъдете толкова скромна и не изпадайте в паника. Искам много малко. — Майлс разтвори куртката си и извади Великия ключ.

— О, той е у вас! Дайте ми го! — Перлата се люшна напред.

— Не веднага — отстъпи назад Майлс. — Досега беше на сигурно място и ще ви го върна. Но смятам, че в замяна трябва да получа нещо. Просто искам да знам как и защо това нещо се озова — съзнателно или не — в ръцете ми.

— Това не е ваша работа, бараярецо!

— Сигурно е така. Но всичко в мен ми говори, че това е някаква клопка, насочена срещу мен или срещу Бараяр чрез мен. А тъй като съм офицер от бараярската ИмпСи, това е точно моя работа. Нямам нищо против да ви разкажа всичко, което съм видял и чул, но вие трябва да ми върнете жеста. Да започнем с това какво е търсел ба Лура с имперска регалия в орбиталната станция.

— Беше го откраднал. — Гласът беше нисък и язвителен. — А сега ми го дайте.

— Откраднал е ключ. А ключът не е кой знае какво богатство без ключалка. Наистина това е много красив артефакт с историческа стойност, но ако ба Лура беше искал да се обогати незаконно, сигурно би се насочил към някои по-ценни неща в Небесна градина. И то такива, които не са толкова забележими. Да не би Лура да е искал да ви шантажира? Затова ли го убихте?

Последното беше пълен абсурд — и Майлс, и хоут-дамата имаха едно и също алиби — но той беше крайно любопитен какъв ще е отговорът.

Реакцията беше незабавна.

— Ти, долен малък… Не съм подтиквала Лура към смъртта. Ако някой е отговорен за нея, това си ти!

„Господи, дано не е така.“

— Може и да сте права, и ако сте, аз трябва да зная. Милейди, точно в момента в радиус от поне десет километра няма никой от сетаганданските служби, освен ако не решите да стоварите този мехур отгоре ми и да захвърлите тялото ми в близката канавка. Защо не? Защо ба Лура открадна Великия ключ? За свое собствено удоволствие ли? Да не би да има хоби да колекционира сетагандански имперски регалии?

— Вие сте отвратителен!

— Тогава на кого е искал да продаде стоката си?

— Не да я продава!

— Ха! Значи все пак знаете!

— Не точно… — Тя се поколеба. — Има някои тайни, които не мога да издам. Те принадлежат на Небесната господарка.

— На която служите.

— Да.

— Дори в смъртта.

— Да. — В гласа й се долови нотка гордост.

— И която ба Лура предаде. Дори в смъртта.

— Не! Не я е предал… Ние имахме несъгласия.

— Височайши несъгласия?

— Да.

— Между крадец и убийца?

— Не!

Със сигурност, но обвиненията определено я караха да говори. Значи изпитва вина. „Да, разкажи ми за вината си.“

— Вижте, ще се опитам да ви улесня. Аз ще започна. Двамата с Иван идвахме от бараярския кораб в совалка. Скачихме се на товарния док. Ба Лура, облечен в дрехите на служител от станцията и с лошо залепена изкуствена коса, влетя в совалката веднага щом вратата се отвори и посегна, както си помислихме, към оръжието си. Ние скочихме върху него и му отнехме невроразрушителя и това. — Майлс вдигна Великия ключ. — Ба се изтръгна от нас и избяга, а аз задържах това нещо, докато разбера какво представлява то. Следващия път, когато видях този ба, той лежеше в локва кръв на пода на погребалната зала. Това ми се стори, меко казано, обезпокоително. Сега е ваш ред. Казвате, че ба Лура го е откраднал вас. Кога открихте, че Великият ключ липсва?

— Открих, че не е на мястото си… същия ден.

— Колко време може да е изминало? Кога го видяхте за последен път?

— Сега не се използва всеки ден поради погребението на Небесната господарка. За последен път го видях, когато подреждах нейните регалии… два дни преди това.

— Значи има вероятност да е липсвал три дни преди да забележите. Кога изчезна ба Лура?

— Аз… не съм сигурна. Май беше предишната вечер.

— Това до известна степен променя нещата. Значи ба Лура е заминал с ключа най-рано предишната нощ. Ба могат ли свободно да влизат и излизат от Небесна градина?

— Напълно свободно.

— И се е върнал… кога?

— В нощта на вашето пристигане. Но не го видях. Оплака се, че не се чувствал добре. Можех да го принудя, но… не исках да проявявам толкова непристойно поведение.

„Естествено. Нали и двамата сте били вътре в играта.“

— Отидох да го видя на сутринта. Тогава научих всичко. Ба Лура се беше опитвал да занесе ключа на… някого, но попаднал на погрешен док.

— Тогава този някой е трябвало да пристигне със совалка? Значи този някой е чакал в кораб на орбита?

— Не съм казвала подобно нещо!

„Продължавай да я притискаш. Това действа.“ И въпреки това изпитваше лека вина, че тормози горката объркана стара дама, макар и може би за нейно добро. „Не се отказвай.“

— Значи ба се е натъкнал погрешно на нашата совалка. И какъв е краят на историята? Разкажете ми всичко точно!

— Ба Лура бил нападнат от бараярски войници, които откраднали Великия ключ.

— Колко са били на брой войниците?

— Шестима.

Очите на Майлс се разшириха.

— И после?

— Ба Лура ги молел да пощадят живота и достойнството му, но те се изсмели и го изхвърлили навън, след което отлетели.

Лъжи, лъжи и пак лъжи. И все пак… ба беше просто човешко същество. Всеки, затънал толкова много, би могъл да измисли подобна история, за да се изкара по-малко виновен.

— И какво точно сме казали?

— Оскърбили сте Небесната господарка. — В гласа й имаше гняв.

— И после?

— Ба се върнал вкъщи засрамен.

— Тогава… защо не се е обърнал към сетаганданските служби за сигурност, които да ни видят сметката и да върнат Великия ключ на мястото му?

Последва дълго мълчание.

— Ба не би могъл да стори това. Но си призна пред мен. И аз дойдох при вас. Да се… унижавам. И да ви умолявам да ми върнете… честта.

— Защо ба Лура не си е признал още същата вечер?

— Не зная!

— Значи докато вие се опитвахте да си върнете обратно изгубеното, той си е прерязал гърлото.

— От мъка и срам — тихо каза тя.

— Нима? Защо просто не е изчакал да види дали няма да ме убедите да ви върна ключа? Защо не го е направил в собствената си стая? Защо извади своя срам на показ пред цялото галактическо общество? Това не е ли поне малко необикновено? Ба Лура трябваше ли да участва по някакъв начин в церемонията по връчването на даровете?

— Да.

— А вие?

— Да…

— И сте повярвали на тази история?

— Да!

— Милейди, мисля че съвсем се объркахте. Нека ви разкажа какво се случи в совалката пред моите очи. Нямаше никакви шестима войници. Бяхме само аз, братовчед ми и пилотът. Нямаше разговори, молби и увещания, нито пък обиди към Небесната господарка. Ба Лура просто изскимтя и побягна. Дори не се опита да се бие сериозно. Всъщност едва го правеше. Не мислите ли, че е доста странно за ръкопашен двубой за нещо толкова важно, че да се наложи да пререже собственото си гърло на следващия ден заради загубата му? Че ние бяхме оставени да клатим в недоумение глави и да се чудим какво, по дяволите, е това странно нещо? Сега вече знаете, че един от нас — аз или ба Лура — лъже. Аз знам кой е лъжецът.

— Дайте ми Великия ключ — успя само да каже тя. — Той не е ваш.

— Но аз мисля, че ми е поставен капан. От някого, който явно се опитва да въвлече Бараяр във вътрешните… противоречия на Сетаганда. Защо? В какво се опитват да ме накиснат?

Мълчанието й може би означаваше, че за първи път през тези изпълнени с паника два дни в главата й се прокрадват и други мисли. Но… можеше и да не е така. Във всеки случай тя само повтори:

— Не е ваш!

Майлс въздъхна.

— Явно няма да стигнем до по-пълно съгласие, милейди. С радост ще ви върна вашата собственост. Но с оглед обстоятелствата бих желал да мога да се уверя на кого съм дал Великия ключ. Зад този мехур би могъл да се крие всеки. Леля ми Алис например. Или човек от сетаганданските тайни служби, или… кой знае. Ще ви го върна… лице в лице.

Той вдигна ръка. Ключът подканващо лежеше върху дланта му.

— Това ли е… последната ви цена?

— Да. Няма да искам нищо повече.

Това беше малък триумф. Щеше да види хоут-дама — нещо, с което Иван не би могъл да се похвали. Разкриването пред погледа на някакъв чужденец сигурно беше нечувано нарушаване на традициите, но по дяволите, Майлс си беше изпатил достатъчно и тя му дължеше това. Освен това беше абсолютно сериозен в намерението си да се увери у кого е попаднал Великият ключ. Хоут Райън Дегтиар, стопанката на Небесните ясли, определено не беше единствената участничка в играта.

— Добре — възкликна тя. Бялата сфера стана прозрачна и изчезна.

— О — съвсем тихо произнесе Майлс.

Тя беше седнала в реещо се над земята кресло, облечена в блестяща бяла дреха, която започваше от шията й и се спускаше на безброй гънки надолу. Косата й, черна като абанос, се спускаше покрай раменете й, покрай скута й и се увиваше около краката й. Ако се изправеше, сигурно щеше да се влачи след нея като воал. Огромните й очи бяха толкова леденосини, че очите на лейди Гел приличаха на мътни локви в сравнение с тях. Кожата… Майлс почувства, че никога досега не е виждал подобна кожа — сякаш останалите хора имаха вместо кожа груби торби, колкото да не се разсипят вътрешностите им. Тази съвършено гладка и бяла повърхност… ръцете му неволно посегнаха да я докоснат, да я докоснат само веднъж и да умре. Устните й бяха топли и приличаха на изпълнени с кръв рози…

Колко възрастна беше? На двадесет? На четиридесет? Това беше жена хоут. Кой можеше да каже? А и кой се интересуваше от подобни неща? Хората от една стара и отдавна забравена религия бяха коленичили пред нейни изображения от сребро и злато. Майлс откри, че самият той стои на колене, без да знае как се е случило.

Сега разбираше защо се казва „летиш от любов“. Изпитваше същото гадене, подобно на гаденето при шеметното свободно падане, същата вълна от диво опиянение и радост. И осъзнаването, че следва неминуемият сблъсък с твърдата земя, след който не остава нищо. Благоговейно се приближи все така на колене, постави Великия ключ пред съвършените й крака, отдръпна се и зачака.

„Какъв късметлия съм.“