Лоис Макмастър Бюджолд
Сетаганда (12)

Глава 12

„Градинско увеселение“ не беше точният израз, помисли си Майлс. Огледа се наоколо, когато тримата с Воробьов и Иван излязоха от тръбата на експресния асансьор и се озоваха под открито небе, или поне така изглеждаше на пръв поглед. Слабите проблясъци във въздуха над тях издаваха наличието на невидимо силово поле, което не пропускаше вятър, дъжд или прах. Тук, в центъра на столицата, здрачът беше изпълнен със сребристи отблясъци. Високата половин километър сграда се извисяваше над зелените пръстени около Небесна градина.

Криволичещите редици миниатюрни дървета, многобройните фонтани, поточета, алеи и извити мостове от нефрит превръщаха покрива в истински лабиринт, изпълнен във великолепен сетагандански стил. На всеки завой се разкриваше различен изглед към града, простиращ се чак до хоризонта, въпреки че най-добрите гледки бяха към огромното яйце на феникс в сърцето на града. Фоайето на асансьора беше покрито с извити лози и застлано със сложна мозайка от разноцветни камъни — лазулит, малахит, зелен и бял нефрит, розов кварц и други минерали, които Майлс не можеше да назове.

Като се оглеждаше наоколо, Майлс постепенно започна да разбира защо завеждащият протокола беше настоял да облекат черните си униформи, докато Майлс предполагаше, че зелените ще бъдат по-подходящи за случая. Тук просто беше невъзможно да изглеждаш прекалено натруфено. Посланик Воробьов беше с мълчаливо съгласие като техен придружител, но дори Ворийди трябваше да чака в гаража долу. Иван също се оглеждаше и стискаше поканите малко нервно.

Домакинята, лейди д’Хар, стоеше на края на фоайето. Очевидно да се намираш в дома си беше все едно да се намираш в мехура си, тъй като тя лично посрещаше гостите. Макар да бе в напреднала възраст, нейната хоут-красота все още грабваше окото. Носеше ослепително бяла роба с множество фини гънки, която се спускаше надолу и се увиваше около краката й. Съпругът й, гем-адмирал Хар, чието присъствие при нормални обстоятелства би доминирало във всяка стая, бледнееше край нея.

Гем-генерал Хар командваше половината сетагандански флот. Неотложни служебни задължения го бяха принудили да закъснее за церемониите по погребението на императрицата. Завръщането му у дома беше повод за настоящето парти. Той беше облечен в своята кървавочервена имперска униформа, на която можеха да се поберат достатъчно много медали, че да са в състояние да го удавят, ако по случайност паднеше в някоя река. Но той беше избрал да сложи единствено медальона с измамно простото име Орден за заслуги. Отсъствието на други украшения правеше невъзможно някой да го пропусне. Или да се представи със същата награда. Орденът се даваше изключително рядко, и то само с императорски указ. Малко бяха по-високите награди, които можеха да се получат в Сетаганданската империя. Въпреки че хоут-дамата до него беше една от тях. Майлс чувстваше, че стига да можеше, лорд Хар би закачил и нея на куртката си в памет на заслугите, заради които я е спечелил преди четиридесетина години. В грима на гем-клана Хар преобладаваше оранжевото и зеленото. Мотивите се губеха, прекъсвани от дълбоките бръчки на лицето му, и изобщо не се връзваха с червения цвят на униформата.

Дори посланик Воробьов изпита страхопочитание пред адмирал Хар, ако се съдеше по изключително официалните поздрави. Хар беше учтив, но очевидно объркан — „Какво търсят тези чужденци в градината ми?“ Лейди д’Хар пое подадените й от Иван покани с леко студено кимване и ги насочи с отслабналия си от възрастта мелодичен алт към мястото, където се намираха храната и напитките.

След като дойде на себе си от шока, в който беше изпаднал при вида на лейди д’Хар, Иван започна да се оглежда с надежда да види някоя позната гем-дама, но неуспешно.

— Това място е пълно с дъртаци — смаяно възкликна той. — Когато влязохме, средната възраст падна от деветдесет на осемдесет и девет.

— По-точно осемдесет и девет и половина — отговори Майлс.

Посланик Воробьов постави пръст върху устните си, въздържа се от коментар, но очите му развеселено блеснаха в мълчаливо съгласие.

Това вече беше нещо истинско. Йенаро и неговата тайфа наистина бяха оръфани аутсайдери в сравнение с тези тук — като се вземеше предвид тяхната възраст, общественото им положение, богатството им… всичко. На различни места в градината забелязаха пет-шест мехура на хоут-дами, които светеха подобно на бледи нощни фенери. Майлс не беше виждал подобно нещо извън пределите на Небесна градина. Както личеше, лейди д’Хар поддържаше контакти със своите роднини, по-точно с бившите си роднини. „Дали Райън е тук?“ Майлс се молеше да е така.

— Иска ми се и Маз да беше тук — със съжаление въздъхна Воробьов. — Как успяхте да постигнете това, лорд Иван?

— Не съм аз — отрече Иван и сръчка с палец Майлс.

Майлс сви рамене.

— Казаха ми да изучавам елита. Това е той, нали? — Всъщност вече не беше особено сигурен.

Кой държеше властта в това невероятно сложно общество? Би могъл да отговори без колебание — гем-лордовете, тъй като те контролираха оръжията, а оръжията винаги са били най-сериозният аргумент. Или хоут-лордовете, които контролираха гем по всевъзможни косвени начини. Със сигурност не и уединените хоут-дами. Но тяхното знание не беше ли също власт? Много крехка власт. Но „крехка власт“ не беше ли своеобразен оксиморон? Звездните ясли съществуваха, защото бяха под закрилата на императора; императорът съществуваше, защото гем-лордовете му се подчиняваха. В същото време хоут-дамите бяха създали императора… бяха създали самите хоут… а в този смисъл бяха създали и гем. Те имаха властта и силата да създават… да унищожават… той смаяно примигна и насочи вниманието си към пържения сандвич във форма на малък лебед, като отхапа първо главата му. Перата, доколкото можеше да съди, бяха от ориз, а вътрешността имаше пикантен протеинов вкус. Изкуствено отгледано лебедово месо?

Бараярската група си избра напитки и започна бавна обиколка по градинските алеи на покрива, като се наслаждаваше на гледките. Явно привличаха погледите на другите върху себе си. Но никой не се доближи да се представи, да им задава въпроси или да се опита да подхване разговор. Воробьов засега само проучваше обстановката, помисли си Майлс; сигурно не след дълго щеше да използва момента да създаде нови контакти. Не беше сигурен как самият той ще се измъкне от посланика, когато дойдеше времето за неговата среща. Стига, разбира се, това да беше мястото, където щеше да се осъществи срещата. Всичко можеше да се окаже плод на прекалено развинтеното му въображение или…

„Или следващият опит за убийство.“ Заобиколиха някакви растения и се натъкнаха на жена в характерна за хоут бяла роба, но не в защитния си мехур. Стоеше сама и се взираше в града отдолу. Майлс я позна по тъмната шоколадена плитка, която се спускаше по гърба й до глезените. Хоут Вио д’Чилиан. Дали гем-генерал Чилиан беше тук? А може би и самият Кети?

Дъхът на Иван секна. Естествено. С изключение на възрастната им домакиня това беше първият път, когато виждаше жена хоут извън нейния мехур, а той нямаше… ваксината на хоут Райън. Майлс откри, че самият той е в състояние да гледа хоут Вио почти без да трепне. Дали жените хоут не бяха своеобразна болест, подобно на легендарната шарка, която, ако я преболедуваш веднъж и оживееш, оставаш имунизиран срещу нея за цял живот независимо от белезите, които ти е оставила?

— Коя е тя? — омаян възкликна Иван.

— Хоут-съпругата на гем-генерал Чилиан — прошепна му Воробьов. — Гем-генералът би могъл да си поръча за закуска черния ви дроб. Аз ще му го сервирам. Свободните гем-дами могат да се забавляват с вас както им се хареса, но омъжените хоут са абсолютно забранени. Ясно ли е?

— Да, сър — с отслабнал глас отговори Иван.

Хоут Вио гледаше като хипнотизирана величествения купол на Небесна градина. Дали не жадуваше за изгубения си живот, чудеше се Майлс. Беше прекарала години в изгнание в провинцията, на Сигма Сета със своя гем-съпруг. Какво ли чувстваше сега? Носталгия по дома?

Вероятно някакво движение или шум от страна на бараярците внезапно прекъсна унеса й и тя извърна глава към тях. За миг, само за миг канелените й очи изглеждаха като от метал, изпълнени с такава безгранична ярост, че стомахът на Майлс се сви. След това изражението й се промени в лека арогантност, стана толкова недостъпно, сякаш тя се намираше под защитата на своята сфера. Неприкритите чувства изчезнаха толкова бързо, че Майлс не беше сигурен дали другите двама са забелязали нещо. Но погледът очевидно не беше предназначен за тях — той беше там преди тя да се обърне, преди още да различи бараярците в техните тъмни дрехи.

Иван отвори уста. „Моля те, недей!“ — помисли си Майлс, но Иван беше длъжен да опита.

— Добър вечер, милейди. Чудесна гледка, нали?

Тя се поколеба в продължение на един дълъг момент (Майлс си представяше какво чувства), но след това отговори с нисък, перфектно овладян глас:

— В цялата вселена няма подобна.

Окуражен, Иван със светнали очи пристъпи напред.

— Позволете да се представя. Аз съм лорд Иван Ворпатрил от Бараяр… А това е посланик Воробьов, както и братовчед ми, лорд Майлс Воркосиган. Син на… досещате се на кого, нали?

Майлс трепна. В нормални условия да наблюдаваш как Иван бърбори в пристъп на сексуална паника щеше да бъде забавно, ако не беше така мъчително объркващо. Напомняше болезнено на Майлс за… самия него. „Дали съм изглеждал такъв глупак, когато видях Райън за първи път?“ Страхуваше се, че отговорът е положителен.

— Да — отговори хоут Вио. — Зная.

Майлс беше виждал хора, които говореха на растенията в саксиите си с повече топлина и чувство.

„Откажи се, Иване. Тази жена е омъжена за първия офицер на човека, който може би се опита да ни убие вчера, забрави ли?“ Освен ако лорд Хикс не беше принц Слайк… или хоут Ронд, или… Майлс стисна зъби.

Но преди Иван да успее да затъне още по-дълбоко, зад ъгъла се появи мъж в сетаганданска военна униформа. Гримираното му лице беше намръщено. Гем-генерал Чилиан. Майлс замръзна, хвана Иван за ръката и предупредително го ощипа.

Чилиан обходи с подозрителен поглед бараярците, после се обърна към жена си и каза:

— Хоут Вио, елате с мен, ако обичате.

— Да, милорд — отговори тя, очите й скромно се сведоха надолу и тя мина покрай Иван, като едва забележимо кимна. Чилиан също кимна, като по този начин призна съществуването на чужденците. С усилие, както забеляза Майлс. Генералът хвърли още един поглед през рамо и отмъкна жена си по-далеч от тях. Какъв ли грях беше сторил гем-генерал Чилиан, за да я спечели?

— Щастливец — въздъхна завистливо Иван.

— Не съм много сигурен — отговори Майлс. Посланик Воробьов само мрачно се усмихна.

Продължиха нататък. Мислите на Майлс се въртяха около това ново произшествие. Случайно ли беше то? Или беше началото на нов номер? Лорд Хикс използваше своите човешки оръдия като маши, с които да стои по-далеч от жегата. Гем-генералът и съпругата му бяха твърде близко до него, връзката беше твърде явна. Освен ако, разбира се, лорд Хикс не беше Кети…

Светлина пред тях привлече вниманието му. Над пътеката към тях се носеше блестящ мехур. Воробьов и Иван отстъпиха, за да направят път. Мехурът обаче се спря пред Майлс.

— Лорд Воркосиган. — Гласът на жената звучеше мелодично дори през филтъра, но не беше на Райън. — Мога ли да говоря с вас насаме?

— Разбира се — отговори Майлс преди Воробьов да успее да възрази. — Къде? — Напрежението му се засили. Дали решителният удар срещу кораба на губернатор Илсъм Кети щеше да се състои още тази вечер? Прекалено прибързано, прекалено несигурно… — И колко дълго?

— Не много далеч. Ще ни отнеме около час.

Недостатъчно за излизане до орбита. Значи беше нещо друго.

— Много добре. Ще ме извините ли, господа?

Воробьов изглеждаше толкова нещастен, колкото можеше да му позволи обичайният му контрол.

— Лорд Воркосиган… — колебанието му всъщност беше добър знак — явно двамата с Ворийди бяха провели дълъг и необичаен разговор. — Желаете ли телохранител?

— Не.

— Комуникатор?

— Не.

— Ще внимавате ли? — Което на дипломатичен език означаваше: „Сигурен ли си, че знаеш какво става, момче?“

— О, да, сър.

— Какво да правим ако не се върнеш след час? — попита Иван.

— Ще чакате. — Той им кимна сърдечно и последва мехура по алеята.

Стигнаха до едно закрито място, осветено от ниско поставени разноцветни фенери и заобиколено от цъфтящи храсти. Мехурът се завъртя и внезапно изчезна. Майлс се озова пред друга облечена в бяло красавица, седяща на стола си като на трон. Косата й беше руса, сложно подредена и увита около раменете й, наподобяваше смътно на златна броня за шия. Изглеждаше на около четиридесет стандартни години, което означаваше, че може би е поне два пъти по-възрастна.

— Хоут Райън Дегтиар ми поръча да ви заведа — каза тя. Премести гънките на робата си от лявата страна на стола, разкривайки дебело тапицираната седалка. Погледът й сякаш преценяваше колко е висок — или по-скоро нисък. — Нямаме много време. Можете да… кацнете тук.

— Колко… интересно! — Само ако беше Райън… Е, поне щеше да провери някои свои теории за техническите характеристики на мехурите. — Ъъ… имате ли някаква идентификация, милейди? — допълни той почти извинително. В края на краищата последният заподозрян да пътува в подобен мехур беше свършил с прерязано гърло.

Тя кимна, сякаш беше очаквала подобен въпрос, и завъртя дланта си, разкривайки пръстена на Звездните ясли.

При сегашните обстоятелства това беше максималното, което можеше да изисква. Той внимателно се приближи и се покатери на креслото, като се хвана за облегалката. И двамата внимаваха да не се докосват. Дългите пръсти на ръката й пробягаха по контролния пулт, вграден в дясната облегалка за ръка, и силовото поле отново се включи. Бледата бяла светлина се отразяваше от храстите.

Виждаха съвсем ясно, като се изключваше тънката като черупка на яйце мъглива сфера, която отбелязваше очертанията на силовото поле. Звуците също се чуваха добре, много по-качествено, отколкото когато излизаха от мехура. Можеше да чуе гласовете и звъна на чашите на балкона над тях. Минаха отново покрай посланик Воробьов и Иван, които любопитно се взираха, без да са сигурни дали това е същият мехур, който бяха видели преди малко. Майлс потисна абсурдното си желание да им помаха с ръка.

Противно на очакванията му, не се насочиха към фоайето с асансьора, а към края на покрива. Там стоеше домакинята им. Тя кимна и отвори кодираното защитно силово поле, позволявайки на сферата да излезе на малка площадка за летателни апарати. Отразената светлина на паважа изчезна — хоут-дамата беше затъмнила мехура. Майлс погледна нагоре в очакване да забележи леколет или друго летящо превозно средство.

Вместо това мехурът плавно се приближи до ръба и се спусна право надолу покрай стената.

Майлс конвулсивно се вкопчи в седалката, като се мъчеше да не закрещи, да не стисне своята домакиня-пилот за гърлото или да разкъса бялата й дреха. Те падаха свободно, а той мразеше височините… дали това не беше съзнателен опит за убийство, при което убийцата щеше да жертва и себе си? „О, Господи!…“

— Мислех си, че тези неща не могат да се издигат на повече от метър над повърхността — успя да произнесе той. Независимо от всички усилия, които полагаше, гласът му трепереше.

— Ако имате достатъчно начална височина, можете да контролирате спускането — спокойно отговори тя. Въпреки първото ужасно впечатление на Майлс, те всъщност не падаха надолу като камък. Плъзгаха се по крива над булевардите и парковете далеч под тях, към купола на Небесна градина.

Майлс ужасен се сети за вещицата Баба Яга от бараярските приказки, която летеше във вълшебен казан. Тази вещица не можеше да се определи като стара и грозна. Но точно в този момент не беше напълно убеден, че не се храни с непослушни деца.

След няколко минути намалиха скоростта си до скоростта на пешеходец. Бяха на няколко сантиметра над тротоара недалеч от един от малките входове в Небесна градина. Пръстите й пробягаха отново по контролния пулт и бялото сияние се появи отново.

— Ах — с бодър тон каза тя. — Не бях правила това от години. — Почти се усмихна, като… човек.

Майлс беше поразен, когато минаха покрай охраната, сякаш нея я нямаше. Последва само бърз обмен на електронни кодове. Никой не спря и не претърси мехура. Униформените мъже, които биха претърсили внимателно всеки един чужденец, стояха с уважение настрани, свели поглед към земята.

— Защо не ни спряха? — възкликна Майлс, неспособен да надмогне усещането, че щом той може да ги види и чуе, значи и те го виждат и чуват.

— Да ни спрат? — повтори жената, явно объркана. — Аз съм хоут Пел Навар, съпруга на Ета Сета. Аз живея тук.

За щастие, по-нататъшното им пътуване продължи ниско над земята, макар и малко по-бързо от нормалния човешки ход. Движеха се по изглеждащите вече почти познати алеи на Небесна градина към ниската бяла сграда с биофилтри на прозорците. Преминаването през автоматизираната охрана мина толкова бързо, колкото и влизането под купола. Продължиха безшумно по коридорите и се качиха на горния етаж.

Двойните врати се отвориха и те влетяха в голяма кръгла стая, чиито стени бяха боядисани в мек светлосив цвят. За разлика от всяко друго място в Небесна градина, в което беше попадал, тук нямаше жива украса от растения, животни или объркващите създания, представляващи комбинация от двете. Помещението беше тихо, предразполагащо към концентрация, без да отклонява вниманието… Това беше зала в Звездните ясли. Майлс си помисли, че би могъл да я кръсти Звездната зала. Осем облечени в бяло жени го очакваха, застанали тихо в кръг. Стомахът му още не се беше успокоил от проклетото падане.

Хоут Пел спря креслото си на предвиденото в кръга празно място, приземи го и изключи силовото поле. Осем необикновени чифта очи погледнаха Майлс.

„Никой не трябва да се изправя пред толкова много хоут-дами едновременно“ — помисли си той. Това беше като своеобразна опасна свръхдоза. Красотата им беше различна — три бяха с посивели коси, подобно на съпругата на гем-адмирала, една — с медноруси коси, а една — с мургава кожа, ястребово лице и синьо-черни къдрици, спускащи се по гърба и раменете й като наметало. Две бяха блондинки — неговата водачка и друга жена, чиито коси бяха с цвета на овесени стръкове. Една беше с тъмни очи и шоколадовокафява коса, подобна на косата на хоут Вио, но спускаща се на меки вълни, вместо на опашка. И Райън. Общото впечатление от всички отиваше далеч отвъд красотата, към нещо, което беше по-скоро ужас. Майлс слезе от стола и застана пред тях, благодарен, че твърдите му високи ботуши не позволяват на краката му съвсем да омекнат.

— Ето бараяреца, който ще свидетелства — каза хоут Райън.

„Да свидетелства.“ Значи нямаше да бъде обвиняем, а свидетел. Свидетел на Кети, така да се каже. Потисна леко налудничавия смях, който напираше в гърдите му. По някакъв начин беше сигурен, че на Райън ще й харесат каламбурите му.

Преглътна и отново придоби дар слово.

— Вие сте в по-изгодна позиция от мен, дами. — Можеше да се досети кои са те. Погледът му обходи кръга и той отново примигна. Беше зашеметен. — Познавам само стопанката на Звездните ясли — кимна той към Райън. На една ниска табла пред нея лежаха всички регалии на императрицата, включително Печатът и фалшивият Велик ключ.

Райън кимна в одобрение на запитването му и започна да ги представя. Последва объркваща поредица от имена и титли. Да, намираше се действително пред съпругите на осмината сатрап-губернатори. Райън беше деветата, на мястото на починалата императрица. Създателките и пазителките на хоут-генома, на расата, предназначена да господства, се бяха събрали на необичаен съвет.

Залата очевидно беше предназначена точно за такива цели. Вероятно такива срещи се провеждаха, когато съпругите придружаваха родилните кораби. Майлс насочи вниманието си най-вече към съпругите на принц Слайк, Илсъм Кети и Ронд. Жената на Кети, съпругата на Сигма Сета, беше една от дамите с посивели коси. Изглеждаше най-възрастна от всички и вероятно годините й бяха близки до тези на починалата императрица. Райън я представи като хоут Надина. Блондинката с овесените коси бе жена на принц Слайк на Кси Сета, а жената с кафявите къдрици беше съпруга на Ро Сета. Майлс отново се възхити на значимостта на техните титли — те бяха съпруги на своите планети, а не на мъжете.

— Лорд Воркосиган — каза хоут Райън. — Бих желала да разкажете пред съпругите как фалшивият Велик ключ се оказа у вас и за последвалите събития.

„Всичко?“ Майлс не я обвиняваше, че е променила стратегията и предпочита да разполага с подкрепление. Според него ходът не беше преждевременен. Но не му харесваше да бъде изненадан. Можеше поне предварително да се посъветва с него. „Така ли? И как?“

— Приемам това за знак, че сте разбрали правилно посланието ми да се откажем от проникването на кораба на принц Слайк — каза той.

— Да. Очаквам да обясните защо.

— Извинете, милейди. Не искам да обидя… никой от присъстващите тук. Но ако една от съпругите е предателка в съюз със своя сатрап-губернатор, това ще означава, че той ще разполага с цялата информация. Как можете да сте сигурна, че се намирате само сред приятели?

В стаята се усещаше силно напрежение. Райън вдигна ръка, сякаш да успокои обстановката.

— Той е чужденец. Не може да разбере. — После бавно му кимна. — Има заговор, сигурни сме в това, но не и на това ниво. Много по-надолу.

— О?…

— Стигнахме до заключението, че дори да притежава генната банка и ключа, сатрап-губернаторът не би могъл сам да контролира генома. Съпругата му не би сътрудничила на една такава внезапна узурпация, която ще подрони устоите на всичко. Той трябва да предвижда да избере друга съпруга, която е под личния му контрол. Смятаме, че тя вече е била избрана.

— А… знаете ли коя е тя?

— Още не — въздъхна Райън. — Все още не. Страхувам се, че тя е някоя, която не разбира съвсем целите на хоут. Това е всичко от мозайката. Ако знаехме губернатора, бихме могли да познаем и хоут-дамата, която е успял да подкупи; ако знаехме жената… както и да е.

По дяволите, този възел трябваше да се разплете, и то бързо. Майлс прехапа долната си устна.

— Милейди — бавно започна той. — Разкажете ми, ако можете, как вашите мехури са свързани със собственичките си и защо всеки е толкова сигурен, че те са напълно обезопасени. Клавишите на контролния панел сякаш действат според отпечатъците на пръстите, но това не е достатъчно. През подобни ключалки се прониква лесно.

— Не мога да ви давам техническа информация, лорд Воркосиган — отговори Райън.

— Не очаквам да го направите. Обяснете ми просто принципа.

— Ами… те са свързани генетично, разбира се. Върху панела остават малко клетки от кожата, които биват сканирани.

— Дали контролният панел сканира целия ви геном?

— Не, разбира се, че не. Проверяват се десетина критични показатели, които със сигурност идентифицират съответната хоут-дама. Като се започне с чифта X-хромозоми и се продължи през по-второстепенни данни, докато се постигне идентифициране.

— Има ли някаква възможност показателите на двама или повече индивиди да са еднакви?

— Ние не клонираме себе си, лорд Воркосиган.

— Искам да кажа, че само десетина показатели могат да излъжат машината.

— Вероятността е нищожно малка.

— Дори при близки роднини от едно съзвездие?

Тя се поколеба и размени поглед с лейди Пел, която замислено вдигна вежди.

— Точно затова питам — продължи Майлс. — Когато гем-полковник Бенин ме разпитваше, той неволно призна, че по времето, когато тялото на ба Лура би трябвало да е поставено при краката на носилката, в ротондата са влизали шест мехура и именно те са най-голямата загадка за него. Не ми каза кои шест, но съм сигурен, че можете да го принудите да разкрие списъка. Това е брутален начин за получаване на информация, но да си представим, че сверите данните на тези шест с всички ваши данни и проверите дали няма случайни съвпадения на тези десетина признака. Ако наистина на сатрап-губернатора му е помагала жена, тя би трябвало да му помага и в убийството. Бихте могли да посочите предателката, без дори да напускате Звездните ясли.

Райън за момент се сепна, но след това се отпусна с лека въздишка.

— Вашите разсъждения са верни, лорд Воркосиган. Бихме могли да направим това, но само ако разполагахме с Великия ключ.

— О. Да. — Наложи се да потисне назряващото в него ликуване. — Както и да е. От моя анализ и от малкото количество информация, която успях да измъкна от гем-полковник Бенин, засега следва, че най-вероятните извършители са или принц Слайк, или хоут Илсъм Кети. Към тях трябва да прибавим и хоут Ронд. Но тъй като Ро Сета и Мю Сета биха понесли най-тежко последиците от един евентуален конфликт с Бараяр, моят личен избор е между Слайк и Кети. Неотдавнашните… събития накланят стрелката към Кети. — Той отново обходи с поглед кръга. — Някоя от вас да е видяла, чула или подслушала нещо, което да помогне в по-сигурното му идентифициране?

— За съжаление, не — каза Райън. — Вече дискутирахме проблема тази вечер. Моля, започнете.

„На ваша отговорност, милейди.“ Майлс дълбоко пое дъх и започна подробно да разказва всичко от момента, в който ба Лура се бе вмъкнал в совалката им. Единственото, което спестяваше, бяха собствените му преценки и впечатления от Ета Сета. От време на време спираше, за да даде възможност на Райън да му даде знак да пропусне нещо, което тя би искала да остане скрито. Но тя очевидно не искаше да има никакви тайни. Вместо това му задаваше умели въпроси, които го принуждаваха да разкрие и най-малкия детайл.

Райън беше разбрала, бавно започна да проумява той, че разкриването на тайната действа в две посоки. Лорд Хикс би могъл да убие Майлс, както и самата нея. Но дори и най-големият мегаломан измежду сетаганданските политици не би посмял да посегне на всичките осем съпруги. Гласът му укрепна.

Усещаше как собствените му чувства бавно започват да се обръщат наопаки. Райън все по-малко приличаше на изпаднала в беда девица. Всъщност той започна да се чуди дали не се опитва да спаси дракона. „Е, дори и драконите понякога трябва да бъдат спасявани…“ Никой дори не трепна при описанието на почти сполучилия опит за убийство вчера. Ако изобщо имаше реакция, тя по-скоро беше едва доловимо одобряване на опита заради елегантния му замисъл, както и леко съчувствие и разочарование от провалянето му. Но нищо подобно нямаше по отношение на оригиналния план за силовото проникване на собствената им територия. Лицата на съпругите от Сигма Сета и Кси Сета придобиваха все по-каменно изражение и те се споглеждаха многозначително и кимаха при най-важните моменти.

Когато Майлс приключи, настъпи дълга тишина. Дали не беше време за представяне на план Б?

— Имам едно предложение — дръзко каза Майлс. — Изискайте копията на генната банка от корабите на сатрап-губернаторите. Така ще го лишите от възможността да осъществи плана си. Ако откаже, ще разкрие себе си.

— Да ги върнем?! — смаяно възкликна хоут Райън. — Представяте ли си на какви опасности се изложихме, за да ги изпратим там?

— Но така той може да се измъкне едновременно с банката и с ключа — възрази съпругата на Ро Сета.

— Не — каза Майлс. — Това е единственото нещо, което не може да направи. По пътя до собствената му планета има прекалено много скокови точки, охранявани от имперските кораби. От военна гледна точка подобен полет е невъзможен. Никога не би успял да го извърши. Той няма да разкрие нищо, докато не се окаже спокойно на орбита около… някоя Сета. Колкото и да е странно, но той зависи от нас до края на погребението.

„Който ще настъпи твърде скоро.“

— Но това все още оставя открит проблема за връщането на истинския ключ — каза Райън.

— Когато получите копията, ще можете да преговаряте с него за връщането на ключа срещу, да речем, амнистия. Или да заявите, че го е откраднал (което си е самата истина) и така да накарате вашите собствени служби за сигурност да ви го върнат. И тъй като никой от губернаторите няма да притежава компрометиращите банки, вие ще можете да го изкарате от стадото, така да се каже, с тяхната мълчалива подкрепа. Както и да е, това ще даде път за много възможности за маневриране.

— Но той може да заплаши, че ще го унищожи — тревожно се обади съпругата на Сигма Сета.

— Вие познавате Илсъм Кети по-добре от всички присъстващи, хоут Надина — каза Майлс. — Би ли постъпил така?

— Той е… склонен към грешки младеж — с нежелание отговори тя. — Все още не съм убедена, че той е виновникът. Но не зная за него нищо, което би направило вашите обвинения невъзможни.

— А вашият губернатор, госпожо? — кимна Майлс към съпругата на Кси Сета.

— Принц Слайк е… решителен и способен човек. Заговорът, който описахте, не е извън неговите възможности. Аз… не съм сигурна.

— Тогава… вие в края на краищата можете да възстановите Великия ключ, не е ли така? — По един или друг начин, планът на императрицата щеше да се осуети за едно поколение. Много желателно отлагане от гледна точка на Бараяр. Майлс се усмихна доволно.

В залата се разнесоха тихи възклицания.

— Спасяването на Великия ключ е от първостепенна важност — твърдо каза Райън.

— Той все още иска да въвлече Бараяр — отговори Майлс. — Всичко може да е започнало и като хладнокръвни астро-политически изчисления, но съм съвсем сигурен, че мотивите вече са лични.

— Ако поискам връщането на банките — бавно каза Райън, — ние напълно ще изгубим тази възможност да ги разпространим.

— Надявах се да доживея да видя осъществяването на мечтата на Небесната господарка — въздъхна съпругата на Сигма Сета, среброкосата Надина. — Разбирате ли, тя беше права. Аз също съм свидетелка на все по-засилващата се стагнация.

— Ще има други възможности — каза друга възрастна дама.

— Следващия път трябва да сме много по-внимателни — добави съпругата на Ро Сета. — Императрицата се довери прекалено много на губернаторите.

— Не съм съвсем сигурна, че е така — каза Райън. — Аз се опитах да разпространя само неактивните копия. Ба Лура разбираше желанието на нашата господарка, но не и плана й. Идеята да предам и ключа не беше моя, а съм убедена, че не е била и нейна. Не зная дали ба е имал отделна уговорка с нея, или я е разбрал погрешно. И никога не ще узная това. Поднасям на Съвета извиненията си за моя провал. — Тя наведе глава. Тонът й накара Майлс да си помисли за въртящ се в раната нож.

— Ти направи всичко по силите си, скъпа — меко каза хоут Надина. — И все пак не биваше да се опитваш да се справиш с всичко сама — добави тя малко по-строго.

— Това беше моят дълг.

— Следващия път — с по-малко наблягане върху „мой“ и с повече — върху „дълг“.

Майлс се опита да не трепне от всеобщата валидност на тези думи.

За известно време настъпи мрачна тишина.

— Може би трябва да обсъдим някои промени в генома, за да направим хоут-лордовете по-лесно поддаващи се на контрол — обади се съпругата на Ро Сета.

— Точно обратното, от гледна точка на новото разширяване — възрази мургавата дама. — Трябва да ги направим по-агресивни.

— Гем-експериментът за филтриране на подходящи генетични комбинации от цялото население е напълно достатъчен за това — каза хоут Пел.

— В своята мъдрост нашата императрица целеше по-малко еднообразие — отстъпи Райън.

— Мисля, че отдавна правим грешката да оставяме мъжете хоут без никакъв контрол — не се предаваше съпругата на Ро Сета.

— Но ако между тях няма конкуренция, как ще можем да избираме измежду тях? — попита мургавата.

Райън се хвана за протегнатата й ръка.

— Този обширен дебат… трябва да се проведе скоро — каза тя. — Но не и сега. От настоящите събития съм убедена, че преди една бъдеща експанзия ще е необходима повече подготовка. Но това — въздъхна тя — е задача на новата императрица. Сега трябва да решим какви грижи ще наследи тя. Коя е за връщането на генните банки?

Всички бяха „за“. Няколко гласа се поколебаха, но в условията на открито гласуване вотът беше положителен. Майлс облекчено пое дъх.

Раменете на Райън уморено се отпуснаха.

— В такъв случай ви нареждам да върнете всички копия в Звездните ясли.

— В качеството им на какво? — делово запита хоут Пел.

Райън се замисли за кратко и отговори:

— В качеството им на колекция от човешки геном от вашите сатрапии, изискани от императрицата преди смъртта й и получени от Звездни ясли за по-нататъшните ни експерименти.

— Това ще свърши работа пред едната страна — кимна хоут Пел. — А какво ще кажем на другата?

— Кажете на вашите губернатори… че сме открили сериозна грешка, която трябва да бъде отстранена преди реализирането на генома.

— Много добре.

Срещата приключи. Жените активираха своите столове, но не и силовите си полета, и започнаха да излизат на групи, като оживено спореха. Райън и хоут Пел изчакаха помещението да се изпразни. Майлс беше принуден да остане с тях.

— Все още ли настоявате да открия Великия ключ? — попита Майлс Райън. — Бараяр ще остане уязвим дотогава, докато не хванем натясно сатрап-губернатора с такива доказателства, че да не може да се измъкне. Освен това особено не ми харесва фактът, че разполага с подкрепа във вашата служба за сигурност.

— Не зная — каза Райън. — Връщането на генните банки ще отнеме най-малко един ден. Аз ще… пратя някого за вас, както направихме днес.

— Тогава ще ни остават два дни. Срокът е много кратък. Бих предпочел да отида колкото се може по-скоро.

— Нищо не може да се направи.

Тя докосна косата си — признак на нервност, независимо от грацията в жеста.

Докато я наблюдаваше, той изследва сърцето си. Поради липсата на каквато и да е реакция от нейна страна, катастрофално силните му чувства, които го бяха овладели в началото, сега определено заглъхваха, за да бъдат заменени с… какво? Ако тя беше проявила някаква благосклонност дори с най-малък намек, той на часа щеше да й предложи душата и тялото си. В известен смисъл беше радостен, че тя не се преструва, че не крие, че се отнася към него като към ба, чиято лоялност и покорство са нещо неподлежащо на съмнение. Може би предложението му да се преоблече като ба бе несъзнателен плод на нещо по-дълбоко? Да не би подсъзнанието му да се опитваше да му каже нещо?

— Хоут Пел ще ви върне обратно — каза Райън.

Той се поклони.

— По мое мнение, милейди, ние никога не ще можем да се върнем там, откъдето започнахме, независимо от това колко се опитваме.

Тя не отговори нищо, само го изгледа странно, докато той се настаняваше в креслото на хоут Пел.

 

 

Пел го караше в обратна посока през Небесна градина. Майлс се питаше дали тя се чувства толкова неудобно от близостта им, колкото се чувстваше той. Опита се да поведе лек разговор.

— Растенията и животните в градината дело на хоут-дамите ли са? Плод на съревнование, подобно на биоестетичната изложба на гем? Особено силно ме впечатлиха пеещите жаби.

— О, не — каза хоут Пел. — Всички нисши форми на живот са дело на гем. Включването на техни произведения в имперската градина е най-голямата награда за тях. Хоут работят само с човешки материал.

— Къде? — Той не си спомняше да е виждал наоколо да се мотаят чудовища.

— Резултатите от нашите експерименти са предимно ба. Така се предпазваме от случайно развитие на геномите по полов път.

— О!

— А най-голямата награда за нас е генният комплекс, който сме създали, да бъде включен в хоут-генома.

Това беше своего рода вариант на златното правило — никога не изпробвай нещо върху себе си преди да си го изпробвал върху другите. Майлс се усмихна, макар и доста нервно, и предпочете да не продължава разговора. Пред входа на Небесна градина ги чакаше земеход, управляван от ба. Върнаха се до дома на лейди д’Хар по по-нормален начин.

Пел използва удобен момент и го освободи от своята сфера на едно закътано място, след което се отдалечи. Представяше си я как докладва на Райън: „Да, милейди, освободих бараяреца на същото място, както наредихте. Надявам се, че ще е в състояние да си намери храна и дружка някъде там…“ Седна на една пейка, която гледаше към Небесна градина, и я съзерцава, докато Иван и посланик Воробьов не го откриха.

Те го погледнаха, съответно уплашено и гневно.

— Закъсня — каза Иван. — Къде се беше скрил, по дяволите?

— Още малко и щях да се обадя на полковник Ворийди и на охраната — строго добави посланик Воробьов.

— Това щеше да бъде… безсмислено — въздъхна Майлс. — Вече можем да тръгваме.

— Слава Богу — промърмори Иван.

Воробьов не каза нищо. Майлс се изправи. Чудеше се още колко ли време остава преди посланикът и Ворийди да престанат да приемат „Още не“ за отговор.

„Още не. Моля ви, още не.“