Лоис Макмастър Бюджолд
Сетаганда (13)

Глава 13

Майлс си даде сметка, че нищо не би му харесало повече от един почивен ден, но само не и днес. Още по-лошо беше съзнаването, че сам се е докарал до това положение. Можеше само да чака, докато съпругите успееха да върнат генните банки. И освен ако Райън не изпратеше кола до посолството да го вземе — толкова открит ход, че със сигурност щеше да срещне реакцията на силите за сигурност и на двете империи — за Майлс беше невъзможно да установи контакт с нея чак до Церемонията по Отварянето на Великата порта с пеене, която щеше да се проведе утре в Небесна градина. Той въздъхна тежко, включи комуникационния пулт и впери невиждащ поглед в данните.

Не беше сигурен, че е разумно да се дава един допълнителен ден на лорд Хикс, въпреки че днешният следобед щеше да му поднесе неприятна изненада, когато съпругата отнесе генната банка. Това щеше да елиминира и последната му възможност да се измъкне с банката и ключа, изхвърляйки междувременно през аварийния люк своята стара, назначена отгоре и неподлежаща на контрол съпруга. Сега той сигурно разбираше, че Райън е онази, която, с риск да разкрие самата себе си, е осуетила предварително подготвения план. Майлс беше съвсем сигурен, че убийството на стопанката на Звездните ясли не е било част от оригиналния план. Райън трябваше да бъде нищо неподозираща кукла на конци, която да обвини Майлс и Бараяр в кражбата на Великия ключ. Лорд Хикс имаше слабост към куклите на конци. Но предаността на Райън към хоут беше по-силна от интереса за собствената й сигурност. Никой разумно мислещ интригант нямаше да предположи, че тя няма да предприеме нищо дълго време.

Лорд Хикс беше тиран, а не революционер. Той искаше да подчини системата на себе си, не да я променя. Истинският революционер беше мъртвата императрица с нейния опит да раздели хоут на осем враждуващи помежду си части, с възможност най-силната от тях да победи. Може би ба Лура я бе разбирал по-добре, отколкото допускаше Райън. „Не можеш едновременно да се откажеш от властта и в същото време да я задържиш.“ Освен посмъртно.

Какво щеше да направи сега лорд Хикс? Какво друго би могъл да направи, освен да се бори до последно, решен на всичко, за да избегне поражението си? Другата възможност беше сам да си пререже вените, а Майлс не вярваше, че той е от типа хора, склонни доброволно да сложат край на живота си. Щеше да продължава да търси начини да стовари всичко върху Бараяр, за предпочитане чрез убийството на Майлс, който не се беше хванал на въдицата му. Имаше дори малка възможност да се спаси, като се имаше предвид не дотам доброто отношение на сетаганданците към чужденците и особено към Бараяр. Да, днес беше добър ден за оставане вкъщи.

Щяха ли нещата да се развият по-добре, ако Майлс беше огласил всичко за фалшивия ключ още първия ден? Не… тогава посолството и посланиците щяха да бъдат опетнени с лъжливи обвинения и публичен скандал, без никаква възможност да се докаже тяхната невинност. Ако вместо бараярците лорд Хикс си беше избрал някой друг — например марилаканците, аслъндците или вервейнците, планът му сега сигурно щеше да се движи като по часовник. Майлс с горчивина се надяваше, че лорд Хикс много, ама наистина много съжалява, че се е целил не другаде, а точно срещу Бараяр. „И ще те накарам да съжаляваш още повече, кучи сине.“

Отново насочи вниманието си към комуникационния пулт. Всички кораби на сатрап-губернаторите имаха един и същ общ план, а този план, за съжаление, беше всичко, което беше достъпно в базите данни на бараярското посолство, без да се налага проникване в секретните файлове. Майлс се загледа в холограмното изображение на различните нива и отсеци на кораба. „Ако аз бях сатрап-губернатор и планирах този преврат, къде щях да скрия Великия ключ? Под възглавницата си?“ Едва ли.

Губернаторът разполагаше с Ключа, но не и с ключа за Ключа, така да се каже — медальонът беше все още у Райън. Ако лорд Хикс беше в състояние да отвори Великия ключ, той би имал достъп до данните. Тогава щеше да направи копие за себе си и в краен случай да върне оригинала, като по този начин се освободи от вещественото доказателство за плановете си. Или дори да го унищожи. Но ако ключът можеше да се отвори лесно, той вече щеше да го е направил веднага щом планът му беше започнал да се проваля. Значи, ако той все още се опитваше да отвори ключа, той сигурно се намираше в някаква шифровъчна лаборатория. И кое помещение в такъв огромен кораб би било подходящо за такава лаборатория?…

Звънецът на вратата прекъсна мислите му. Чу се гласът на полковник Ворийди:

— Лорд Воркосиган? Мога ли да вляза?

Майлс въздъхна.

— Влезте. — Страхуваше се, че работата на комуникационния пулт е привлякла вниманието на Ворийди. Завеждащият протокола сигурно го бе следил от кабинета си.

Ворийди влезе и се загледа през рамото на Майлс в холограмата.

— Интересно. Какво е това?

— Просто преглеждам спецификациите на сетаганданските военни кораби. Продължавам обучението си и така нататък. Надеждата да ме назначат да служа на кораб никога не умира.

— Хм. Сигурно бихте искали да узнаете последните новини за лорд Йенаро — направо започна Ворийди.

— Не че съм му задължен, но… надявам се, че не е нещо фатално — искрено каза Майлс. Йенаро можеше да бъде много важен свидетел. Майлс вече беше започнал да съжалява, че не му беше предложил убежище в посолството.

— Засега не. Но е издадена заповед за арестуването му.

— От сетаганданската служба за сигурност? Заради участие в заговор?

— Не. От полицията. За кражба.

— Това е фалшиво обвинение, залагам главата си. Някой се опитва да използва системата, за да го измъкне от скривалището му. Можете ли да откриете кой е подал оплакването?

— Гем-лорд Невик. Това име говори ли ви нещо?

— Не. Сигурно е подставено лице. Трябва ни човекът, който стои зад Невик. Същият човек, който е осигурил на Йенаро плана и средствата за скулптурата му. Но сега разполагате с две следи.

— Въобразявате си, че е един и същи човек?

— Въображението няма нищо общо с това — каза Майлс. — Но аз имам нужда от такова доказателство, което да може да се представи пред съда.

Погледът на Ворийди беше обезпокоително безизразен.

— Защо предположихте, че обвинението срещу Йенаро е в заговор?

— О… не мислех това. Обвинението в кражба е много по-подходящо и не бие на очи, ако врагът му цели да накара полицията да открие Йенаро и така да успее да му види сметката.

— Лорд Воркосиган… — Ворийди сви вежди, но явно сметна, че е по-добре да обмисли онова, което беше на път да каже. После просто поклати глава и си отиде.

Малко след това пристигна Иван, просна се в канапето на Майлс, качи краката си на страничната облегалка и въздъхна.

— Още ли си тук? — Майлс изключи комуникационния пулт, който беше на път да го направи разноглед. — Мислех, че си отишъл някъде на лов или нещо такова. Остават ни всичко на всичко два дни. Да не би вече да не получаваш покани?

Направи знак с палец нагоре: „Може би ни подслушват“. Иван сви устни: „Зарежи го“.

— Ворийди е подсилил охраната. Иска да предотврати всякаква случайност. Знаеш ли — загледа се в тавана той, — вече се страхувам къде да стъпя. Нямаше ли някаква египетска царица, която беше пътувала увита в килим? Можеше да се случи отново.

— Наистина можеше — съгласи се Майлс. — Всъщност едва ни се размина.

— Страхотно. Напомняй ми да стоя по-далеч от теб.

Майлс му направи гримаса.

След минута или две Иван добави:

— Писна ми.

Майлс го изгони от стаята си.

 

 

Церемонията по Отварянето на Великата порта с пеене не включваше отварянето на никакви порти, макар че пеене имаше. Огромният хор от неколкостотин гем, мъже и жени, облечени в бяло, се беше подредил недалеч от източния вход на Небесна градина. Според плана процесията трябваше да влезе през източния вход, да обиколи Небесна градина и да излезе през северния вход. Хорът пееше, разположен покрай неравен терен, който имаше невероятна акустика, а галактическите пратеници и скърбящите гем трябваше да стоят и да слушат. Майлс раздвижи пръстите на краката си в ботушите си и се приготви да понесе всичко това. Откритото пространство отляво беше предвидено за мехурите на хоут-дамите. Те бяха много — неколкостотин мехура, разпръснати по поляната. Колко ли хоут-дами живееха тук?

Майлс разгледа тяхната малка група — той, Иван, Воробьов и Ворийди, облечени в черни униформи, както и Миа Маз, която отново беше в черно и бяло. Ворийди сега приличаше повече на бараярец, на офицер и, както си отбеляза Майлс, изглеждаше много по-страшен, отколкото в глупавите си сетагандански цивилни костюми. Маз беше хванала Воробьов под ръка и когато започна музиката, се повдигна на пръсти.

Музиката беше поразителна. Устните му се разтвориха, а косъмчетата на ръцете му настръхнаха, когато невероятните звуци достигнаха до него. Хармониите и дисонансите следваха едни след други с такава прецизност, че слушателят можеше да разбере всяка дума, музиката сякаш пълзеше по гръбнака и отекваше в съзнанието под формата на чисти емоции. Дори Иван изглеждаше поразен. Майлс искаше да каже нещо, да изрази удивлението си, но подхващането на разговор точно в момента му се стори едва ли не като светотатство. След около половин час музиката временно замлъкна и хорът с изящество тръгна към следващото място, следван тромаво от делегатите.

Двете групи поеха по различни пътища. Ба под ръководството на майордома поведоха делегатите към бюфета, за да се освежат и да дадат време на хора да се подготви за следващото си изпълнение при Южната порта. Майлс гледаше с нетърпение към мехурите, които, както можеше да се очаква, не придружиха чужденците, а поеха в трета посока. Красотите на Небесна градина все по-малко привличаха вниманието му. Дали в края на краищата всичко щеше да започне да му изглежда съвсем естествено? За хоут явно беше така.

— Май започвам да свиквам с това място — сподели той с Иван, докато се движеше между него и Воробьов в нестройната тълпа чуждоземни гости. — Или… бих могъл.

— Мм — обади се посланик Воробьов. — Но когато тези красавци разрешиха на своите гем-лордове да си присвоят евтини нови имения при Комар, загинаха пет милиона от нас. Надявам се, че не сте забравили това, милорд.

— Не — каза твърдо Майлс. — Нито за миг. Но… дори вие не сте достатъчно възрастен, за да имате лични спомени от войната, сър. Наистина започвам да се чудя дали ще бъдем отново свидетели на подобен опит от страна на Сетаганданската империя.

— Ама че оптимист — промърмори Иван.

— Нека да поясня. Майка ми винаги казва, че действие, което бива възнаградено, се повтаря. И обратното. Мисля… че ако гем-лордовете не постигнат технически напредък в наше време, ще изминат дълги години, преди да се опитат отново. В края на краищата периодът на експанзия, последван от период на изолация, е добре познат исторически феномен.

— Не знаех, че се занимаваш с политически науки — каза Иван.

— Можете ли да докажете твърдението си? — попита Воробьов.

— Не зная — сви рамене Майлс. — Това е просто предчувствие. Ако ми дадете на разположение една година и необходимите средства, сигурно ще мога да направя подходящ анализ, с всичките му графики.

— Признавам — обади се Иван, — че ми е трудно да си представя как някой като лорд Йенаро, да речем, завладява някого.

— Не че не би могъл. Просто по времето, когато би имал тази възможност, ще бъде прекалено стар, за да се опита. Не зная. Въпреки че никой не може да каже какво би последвало след поредния период на изолация. След десет поколения бърникане в самите себе си, не зная в какво ще се превърнат хоут — „И те самите не знаят.“ — Може завладяването на вселената тогава да им се стори като някаква глупава детска игра. Или обратното — мрачно добави той. — Могат да се окажат непобедими.

— Чудесна мисъл — изръмжа Иван.

Изтънчената закуска беше поднесена в един павилион, намиращ се недалеч от тях. От другата му страна бяха наредени колите с бели тапицерии, готови да откарат посланиците през Небесна градина до Южната порта. Майлс си избра някакво топло питие, отказа със съжаление пастета (стомахът му беше разстроен от напрежение) и насочи цялото си внимание към ба. „Днес трябва да настъпи решителният момент. Хайде, Райън!“ И как ли щеше да се измъкне, по дяволите, при положение че Ворийди сякаш беше залепен за него? Майлс можеше да се закълне, че полковникът следи всяко негово движение.

Денят продължи все така в пеене, храна и придвижване. Доста от делегатите бяха претоварени от всичко това. Дори Иван престана да се храни при третото спиране. Когато свръзката се появи в бюфета след четвъртото и последно изпълнение, Майлс едва не я пропусна. Той водеше някакъв разговор с Ворийди за кухнята в окръг Керослав и се чудеше как да отвлече вниманието му и да се измъкне. Беше се отчаял дотолкова, че си мислеше как сипва на Воробьов лекарство за повръщане и принуждава завеждащия протокола да се притече на помощ на шефа си, докато той се измъква. Точно в този момент забеляза с крайчеца на окото си Иван да разговаря с някакъв ба. Не можа да познае прислужника — той не беше дребният любимец на Райън: беше млад и имаше руса коса. Иван разпери ръце, сви рамене и явно объркан, го последва извън павилиона. „Иван? Какво по дяволите иска тя от Иван?“

— Извинете, сър. — Майлс прекъсна най-безцеремонно събеседника си по средата на изречението и го заобиколи. Преди Ворийди да успее да се обърне, Майлс се промуши покрай съседната делегация и се намираше на половината път до изхода. Ворийди щеше да го последва, но… после щеше да мисли за това.

Излезе навън, примигвайки на изкуствената следобедна светлина, и видя как тъмната униформена фигура на братовчед му изчезва зад някакви цъфтящи храсти от другата страна на една полянка, в центъра на която се намираше малък фонтан. Тръгна натам колкото можеше по-бързо.

— Лорд Воркосиган? — извика Ворийди след него. Майлс само вдигна ръка, но не се обърна и не забави крачка. Ворийди беше твърде възпитан, за да изругае на висок глас.

Храсталакът с височина човешки ръст, разделян на места от артистично разхвърляни групи дървета, не беше истински лабиринт, но все пак беше доста заплетен. След първото разклонение Майлс се озова на мокра ливада — през средата й като сребърна нишка минаваше малко поточе, започващо от намиращ се недалеч фонтан. Той веднага се върна, като проклинаше краката си, и зави в друга посока.

В центъра на закрита от дървета поляна, покрай която бяха наредени пейки, се носеше кресло, обърнато с облегалката си към Майлс. Силовото поле беше изключено. Русият прислужник вече си беше отишъл. Иван се беше навел към креслото; устата му беше полуотворена от вълнение, гледаше подозрително. Една ръка, покрита с бяла дреха, се вдигна и малко облаче покри изненаданото лице на Иван. Очите му се завъртяха и той падна напред в креслото. Силовото поле се включи, бяло и непроницаемо. Майлс извика и се затича напред.

Летящите мехури на хоут-дамите не можеха да се нарекат състезателни коли, но се движеха доста по-бързо от Майлс. След два завоя сферата изчезна в храстите. Когато най-после излезе на открито, Майлс се озова на една от по-големите застлани с бял нефрит алеи. По нея в двете посоки се движеха пет-шест мехура. На Майлс не му беше останал дъх дори да изругае. През главата му минаха най-черни мисли.

Обърна се кръгом и се озова пред полковник Ворийди. Ръката на завеждащия протокола го сграбчи здраво за рамото.

— Воркосиган, какво става, по дяволите? И къде е Ворпатрил?

— Аз… тъкмо смятам да разбера това, сър, ако ми разрешите.

— Сетаганданската служба за сигурност сигурно знае най-добре. Ще им разгоня фамилиите, ако…

— Не мисля, че службата за сигурност може да ни помогне в случая, сър. Най-добре е да говорим с онзи ба. И то незабавно.

Ворийди се намръщи. Явно не разбираше. Майлс не можеше да го вини за това. Само до преди седмица той също щеше да е на мнение, че това е работа на сетаганданската имперска служба за сигурност. „И тя е, по един или друг начин. Но не изцяло.“

Сякаш беше повикал дявола, защото когато се обърнаха, за да се върнат при павилиона, забелязаха, че към тях с бързи крачки се приближава облечен в червена униформа и с нашарено като зебра лице служител. „Овчарско куче — помисли си Майлс, — изпратено да върне заблудените галактически пратеници обратно в стадото. Бързо, но не достатъчно.“

— Господа — любезно кимна служителят. — Павилионът е в тази посока, ако обичате. Колите ще ви откарат до Южната порта.

Явно Ворийди беше взел някакво бързо решение.

— Благодаря ви. Но се страхувам, че май изгубихме един от нашата група. Бихте ли помогнали да открием лорд Ворпатрил?

— Разбира се. — Служителят докосна комуникатора на китката си и предаде съобщението с неутрален тон, докато ги водеше към павилиона. Очевидно наистина беше приел, че Иван е изгубил се гост — това явно се случваше често, тъй като красотите наоколо определено примамваха наблюдатели. „Обзалагам се, че най-късно след десет минути ще открият, че наистина е изчезнал. После всичко ще отиде по дяволите.“

Придружителят им изчезна в момента, когато те се заизкачваха по стълбите към павилиона. Щом се озова вътре, Майлс отиде до най-възрастния плешив прислужник, който му попадна пред очите.

— Извинете — вежливо започна той. Ба вдигна поглед, явно недоволен от това, че не е невидим. — Трябва незабавно да говоря с хоут Райън Дегтиар. Спешно е. — След което отстъпи назад.

Ба се замисли за момент, след което леко се поклони и даде знак на Майлс да го последва. Ворийди също тръгна след тях. Зад ъгъла ба дръпна ръкава на сиво-бялата си униформа и каза нещо в комуникатора си — бърза комбинация от думи и кодирани фрази. Несъществуващите му вежди се вдигнаха учудено от отговора. След това той свали комуникатора от китката си, подаде го на Майлс с дълбок поклон и се отдалечи на достатъчно разстояние, че да не може да чува. На Майлс му се искаше Ворийди да стори същото, но той не го направи.

— Лорд Воркосиган? — ясно прозвуча гласът на Райън. Явно говореше от вътрешността на своя мехур.

— Милейди. Вие ли пратихте някой от своите… хора да вземат братовчед ми Иван?

Кратко мълчание.

— Не.

— Видях го с очите си.

— О! — Последва друга, малко по-дълга пауза. После гласът й прозвуча отново, този път нисък и заплашителен. — Зная какво става.

— Радвам се, че някой знае.

— Ще изпратя мой човек за вас.

— А Иван?

— Ние ще се погрижим за това. — Комуникаторът внезапно млъкна. Майлс едва не го разтърси в отчаянието си, но вместо това го върна на прислужника, който го взе, поклони се отново и изчезна.

— Какво по-точно видяхте, лорд Воркосиган? — настоятелно запита Ворийди.

— Иван… тръгна с една дама.

— Какво, пак ли? Тук? Сега? Това момче има ли изобщо някакво чувство за време и място? Това не е празник по случай рождения ден на император Грегор, по дяволите!

— Сигурен съм, че ще успея да го върна по възможно най-дискретния начин, сър, стига да ми разрешите. — Майлс изпитваше донякъде чувство за вина, че клевети Иван, но това угризение изчезна, погълнато от надигналия се в него страх. Ами ако онзи облак не беше някакво упойващо вещество, а смъртоносна отрова?

Ворийди се замисли, впил студения си поглед в него. Ворийди, напомни си Майлс, бе от разузнаването, а не от контраразузнаването. Неговата движеща сила беше не параноята, а любопитството. Майлс пъхна ръце в джобовете си и се помъчи да изглежда спокоен. И тъй като мълчанието продължи, той се осмели да добави:

— Ако не ми вярвате в нищо друго, сър, поне повярвайте в моята компетентност. Не искам нищо повече.

— Дискретно, а? — отговори Ворийди. — Завързали сте интересни приятелства, лорд Воркосиган. Бих искал да науча повече за тях.

— Надявам се, че това ще стане в най-близко бъдеще, сър.

— Мм… много добре. Но бъдете точен.

— Ще направя всичко възможно, сър — излъга Майлс.

Всичко трябваше да свърши днес. Сега, свободен от своя телохранител, той нямаше да се върне, докато работата не се докараше докрай. „Или всички сме загубени.“ Отдаде чест и се измъкна преди Ворийди да може да обмисли по-добре нещата.

Излезе навън под изкуствената слънчева светлина точно когато пристигна кола, която не беше траурно украсена като другите. Представляваше просто двуместно возило с място за багаж отзад. На мястото на водача седеше познатият дребен ба. Той забеляза Майлс, отби към него и спря. Двамата бяха пресрещнати от внезапно появил се служител в червена униформа.

— Сър. Галактическите гости не могат да се разхождат в Небесна градина без придружител.

Майлс посочи прислужника.

— Моята господарка настоява да се срещне с този човек. Трябва да го отведа със себе си — каза ба.

Служителят не изглеждаше особено доволен, но кимна, макар и с неохота.

— Моят началник ще говори с вашия.

— Не се съмнявам. — Устните на ба се извиха в нещо подобно на самодоволна усмивка.

Служителят отстъпи с недоволна гримаса и посегна към комуникатора си. „Тръгвай, тръгвай!“ — помисли си Майлс, докато се настаняваше. Колата се насочи през градината направо на югозапад. Движеха се достатъчно бързо, за да може Майлс да усети вятъра в косите си. След няколко минути се спуснаха недалеч от Звездните ясли, които слабо проблясваха между дърветата.

Странна процесия от мехури се придвижваше към нещо, което очевидно беше товарен заден вход на сградата. Пет мехура — по един от всяка страна и един отгоре — водеха навътре в предполагаемия склад шести, който се блъскаше в мехура отгоре. При всеки допир на силовите полета се разнасяше звук, наподобяващ бръмченето на разгневени оси. Ба подкара малката си кола в края на процесията и я последва вътре в сградата. Вратата зад тях се затвори и Майлс чу как щракнаха многобройни резета.

Складът беше абсолютно утилитарен, ако не се броеше настилката от цветен полиран камък, образуващ геометрични мотиви. И беше празен. Единствено хоут Райън Дегтиар, облечена в свободно падащите си бели дрехи, беше тук в креслото си и чакаше. Бледото й лице беше напрегнато.

Петте мехура се отпуснаха на пода и силовите им полета изчезнаха, като разкриха пет от съпругите, които Майлс беше срещнал на съвета. Шестият мехур упорито не се спускаше и си оставаше бял и непроницаем.

Майлс изскочи от колата и забързано закуцука към Райън.

— Иван там ли е? — веднага попита той, като сочеше мехура.

— Така предполагаме.

— Какво става?

— Шшт. Изчакайте. — Тя направи грациозен успокояващ жест. Майлс стисна зъби и се опита да овладее възбудата си. Намръщена, Райън пристъпи напред и вдигна глава.

— Ако се предадеш и сътрудничиш — ясно произнесе тя към мехура, — може и да проявим милост. Ако се противопоставиш, с теб е свършено.

Мехурът остана все така непроницаем и неподвижен. Не можеше да избяга. Нямаше и да нападне. „Но Иван е вътре.“

— Добре — въздъхна Райън, извади от ръкава си някакъв подобен на писалка предмет, върху който беше нанесена познатата украса, направи някакви настройки, насочи го към мехура и натисна някакво копче. Мехурът изчезна и носещият се във въздуха стол с трясък се стовари на пода. От облака бели дрехи и кафява коса се разнесе вик.

— Не знаех, че подобно нещо е възможно — възкликна Майлс.

— Само Небесната господарка разполага с универсалния код — каза Райън, скри устройството в ръкава си, пристъпи още крачка напред и спря.

Хоут Вио д’Чилиан държеше с едната си ръка отпуснатото тяло на Иван, а в другата стискаше тънък нож, опрян в гърлото му. Ножът изглеждаше много остър. Очите на Иван бяха отворени, с разширени зеници, но подвижни. Беше парализиран, но в съзнание. „И жив. Слава Богу.“

„Все още жив.“

Доколкото Майлс можеше да прецени, хоут Вио д’Чилиан не би се поколебала нито за миг да пререже гърлото на един безпомощен човек. Искаше му се гем-полковник Бенин да е свидетел на всичко това.

— Само още една крачка и вашият бараярски слуга е мъртъв — каза хоут Вио. Майлс предположи, че наблягането върху „слуга“ е някакъв опит за обида. Но не беше сигурен, че опитът е успешен.

Майлс внимателно се приближи до Райън и заобиколи стола, но без да се приближава. Хоут Вио го проследи с изпълнен с омраза поглед. Хоут Пел, която се намираше точно зад нея, кимна на Майлс. Креслото й безшумно се издигна и се насочи към вратата на Яслите. Може би отиваше за помощ? Или за оръжие? Пел беше делова… той трябваше да спечели време.

— Иван! — възмутено възкликна Майлс. — Иван не е човекът, който ви трябва!

Хоут Вио се намръщи.

— Какво?

Разбира се. Лорд Хикс искаше ръцете му да останат чисти и винаги беше използвал други мъже и жени, които да вършат черната работа вместо него. Майлс сам беше тичал нагоре-надолу и сам си вършеше черната работа. Ето защо лорд Хикс сигурно беше решил, че Иван е човекът, който стои зад всичко.

— По дяволите! — извика Майлс. — Какво си помислихте? Че той организира цялото това представление само защото е по-дълъг и изглежда по-добре ли? Това е подходът на хоут, нали? Вие… ама че сте слабоумни! Аз съм мозъкът зад всичко това! Аз ви притиснах до стената още от самото начало, не знаехте ли? Не! Никой дори не си прави труда да погледне на мен сериозно! — Очите на Иван, които все още бяха единствената движеща се част от тялото му, се разшириха още повече. — И така вие отвлякохте погрешния човек. Разобличихте се само за да се доберете до онзи, който бие на очи!

Хоут Пел явно беше отишла за помощ. Сигурно беше решила и да си оправи прическата преди това. По дяволите, щеше да й отнеме цяла вечност, докато се приготви.

Е, поне със сигурност беше привлякъл вниманието на всички към себе си — на убийцата, на жертвата, на хоут-ченгетата, на всички. Какво трябваше да последва, може би овации?

— Така е още от времето, когато бяхме деца, знаете ли? Когато бяхме заедно, винаги говореха първо с него, сякаш аз съм някакъв пришълец-идиот, който има нужда от преводач… — Хоут Пел се появи на вратата, вдигна ръка… гласът на Майлс премина във вик. — Е, писна ми от всичко това, ясно ли е?!

Хоут Вио рязко изви глава точно в момента, когато зашеметителят на хоут Пел избръмча. Ръката на Вио, която държеше ножа, трепна в конвулсия. Майлс се хвърли напред, когато по острието на ножа се появи кръв, и сграбчи Иван преди Вио да изпадне в безсъзнание. Зашеметителят явно беше засегнал и Иван, защото той също изгуби съзнание. Майлс остави Вио на милостта на гравитацията и положи Иван малко по-нежно на пода.

Беше само драскотина. Майлс отново беше в състояние да си поеме дъх. Извади носната си кърпа, избърса тънката струйка кръв и затисна раната. После вдигна очи към хоут Райън и хоут Пел, които се рееха отгоре, за да разгледат пораженията.

— Тя го беше упоила с нещо. И този зашеметител… Дали е в опасност?

— Мисля, че не — каза Пел, слезе от креслото си, коленичи и претърси ръкавите на хоут Вио. Откри най-различни предмети, които подреди в редица на пода. Един от тях представляваше нещо, наподобяващо флакон. Хоут Пел го поднесе към деликатния си нос и го помириса. — А, това е. Не, той не е в опасност. Ще го понесе без никакви последици. Е, само ще му се гади, когато се събуди.

— Няма ли да е по-добре да му дадете нещо? Синерджин например? — помоли Майлс.

— Разполагаме с нещо подходящо.

— Добре.

Той насочи вниманието си към Райън. „Само Небесната господарка разполага с универсалния код.“ Но Райън го беше използвала и на никоя не й мигна окото — дори на хоут Вио. „Схвана ли това, момче? Райън е действащата императрица на Сетаганда до утре и всяко нейно действие е било предприето със съзнаването на нейната пълна, реална имперска власт. Стопанка, ха!“ Още една от онези неразбираеми и подвеждащи хоут-титли, които не говореха нищо за истинското си значение. Трябваше да се досети.

Вече сигурен в безопасността на Иван, Майлс скочи на крака.

— Какво става? Как открихте Иван? Успяхте ли да върнете генните банки? Какво…

Хоут Райън вдигна ръка, за да спре потока от въпроси, после кимна към неподвижното кресло.

— Това е креслото на съпругата на Сигма Сета, но, както виждате, хоут Надина не е в него.

— Илсъм Кети! Така ли? Какво стана? Как е успял да отмъкне мехура? Как успяхте да разберете измамата? Откога знаете?

— Да, Илсъм Кети. Разбрахме през изминалата нощ, когато хоут Надина не се върна с генната банка. Всички останали бяха тук в полунощ. Но Кети явно е мислел само, че неговата съпруга ще липсва на сутрешната церемония. Ето защо е изпратил хоут Вио да я замести. Заподозряхме я още в самото начало и не я изпускахме от очи.

— А защо Иван?

— Още не зная. Кети не може да направи така, че съпругата да изчезне, без това да доведе до някакви последици. Предполагам, че е искал да използва братовчед ви, за да снеме по някакъв начин подозрението от себе си.

— Поредният номер, да. Това пасва на неговия modus operandi^[1]. Разбирате, че хоут Вио… е убила ба Лура. По нареждане на Кети.

— Да. — Очите на Райън, гледащи надолу към безчувственото тяло на жената, бяха много студени. — Освен това е предателка на хоут. Това я прави отговорна пред съда на Звездните ясли.

— Тя може да бъде важен свидетел — с мъка произнесе Майлс, — който да снеме обвиненията към Бараяр и мен в изчезването на Великия ключ. Недейте… да предприемете прибързани действия преди да разберем дали ще имаме нужда от нея, а?

— О, преди това имаме много въпроси към нея.

— Значи така… Кети все още държи банката в себе си. Както и Ключа. Освен това е предупреден.

„По дяволите. Кой идиот даде идеята?… О, да! Но не трябва да обвиняваш Иван. Ти самият реши, че връщането на генните банки ще е чудесен ход. Райън също се хвана. Всички сме идиоти.“

— И в ръцете му е съпругата, която знае, че не може да остави жива. Ако приемем, че все още е жива. Не мислех… че ще изпратя хоут Надина право към смъртта й. — Хоут Райън гледаше към стената, избягвайки погледите на Майлс и Пел.

„Нито пък аз.“ Майлс се почувства зле.

— Може да прикрие деянието си в хаоса на събитията, когато те започнат. Но той все още не може да започне въстанието си. — Той направи пауза. — Но би имал нужда от Иван, ако иска по някакъв начин да обвини Бараяр в смъртта й… Не мисля, че тя вече е мъртва. Арестувана на кораба — да. Но не и мъртва. — „Моля те, Господи, само не и мъртва!“ — Знаем и още едно нещо. Хоут Надина успешно е укривала информация от него и дори го е подвеждала. В противен случай не би се опитал да направи това, на което бяхме свидетели.

Всъщност това можеше да бъде доказателство и че хоут Надина е мъртва. Майлс прехапа устни.

— Но сега Кети направи достатъчно грешни стъпки, за да могат обвиненията да бъдат насочени срещу него, а не срещу мен, нали?

— Може би — поколеба се Райън. — Той несъмнено е много умен.

Майлс се загледа в неподвижното кресло, което изглеждаше съвсем обикновено без вълшебната си електронна нимба.

— Ние също. Тези кресла. Някой най-напред трябва да ги зачисли със специален код към собственичките им, нали така? Голяма грешка ли ще бъде, ако предположа, че този някой е Небесната господарка?

— Напълно сте прав, лорд Воркосиган.

— Значи, щом разполагате с кода, вие можете да го прехвърлите към когото и да било.

— Не към когото и да било. Към която и да е хоут-дама.

— Илсъм Кети очаква след церемониите този мехур да се завърне с хоут-дама и бараярски пленник, нали? — Той пое дълбоко въздух. — Е… мисля, че не бива да го разочароваме.