Лоис Макмастър Бюджолд
Сетаганда (2)

Глава 2

Полуоблечен, Майлс се разхождаше из обширната стая, която му бяха отделили в бараярското посолство, и въртеше блестящата пръчка в ръка.

— Е, ако искам да задържа това нещо, дали е по-добре да го скрия някъде тук, или да го нося със себе си?

Иван, елегантен до съвършенство в куртката си с висока яка, бричове и високи военни обувки, завъртя очи към тавана.

— Няма ли да престанеш с тези глупости и да се облечеш? Ще закъснеем! Това може да е просто някаква шикозна тежест за пердета, която те докарва до лудост, докато се опитваш да й придадеш някакво тайнствено и дълбоко значение. Или аз ще полудея, докато те слушам. А може и да е някаква шега на гем-лордовете.

— Доста тънка шега.

— Не изключвай възможността — сви рамене Иван.

— Няма — намръщи се Майлс и закуцука към комуникационния пулт. Отвори горното чекмедже и намери перо и бележник с пластмасови листа с водния знак на посолството. Откъсна един лист, притисна го срещу изображението и копира контурите му — с бързи и точни щрихи. След известно колебание остави пръчката и бележника в чекмеджето и го затвори.

— Не е кой знае какво скривалище — изкоментира Иван. — Ако е бомба, по-добре я изнеси някъде навън. Заради нас, ако не заради самия себе си.

— Не е никаква бомба. Помислих си за стотици скришни места, но никое от тях не е защитено от скенер, затова го оставям тук. Най-добре е да стои в оловен сейф, но нямам подобно нещо.

— Обзалагам се, че долу имат — каза Иван. — Няма ли да им разкажеш?

— Да, но за съжаление лорд Ворийди е извън града. Не ме гледай така, нямам нищо общо с това. Воробьов ми каза, че хоут-лордът на една от скоковите станции на Ета Сета е задържал бараярски търговски кораб заедно с капитана му. Заради нарушения на режима на внос.

— Контрабанда? — заинтересува се Иван.

— Не, някакви объркани сетагандански разпоредби, свързани с такси, мита и глоби. Тъй като нормализирането на търговските отношения е основна цел на нашето правителство и тъй като Ворийди очевидно е добър, когато има вземане-даване с хоут-лордовете и гем-лордовете, Воробьов го е изпратил да се погрижи за случая, докато той се оправи с церемониите тук. Ворийди ще се върне утре. Или вдругиден. А дотогава нищо не пречи да видим докъде мога да стигна сам. Ако от това не излезе нищо интересно, ще го подхвърля на ИмпСи.

— Нима? — присви очи Иван. — А ако се окаже нещо интересно?

— Естествено пак ще постъпя така.

— Каза ли на Воробьов?

— Не съвсем. Не. Виж, Илян ми каза да се обръщам към Ворийди, и точка. Ще се погрижа веднага щом се върне.

— Както и да е, но това отнема време — повтори Иван.

— Да, да… — Майлс се дотътри до леглото, седна и се втренчи в очакващите го протези. — Трябва да намеря време да си сменя костите на краката. Тъй като не мога да издържам с органика, ще трябва да се прехвърля на синтетика. Може би ще успея да ги убедя да добавят няколко сантиметра. Само да знаех, че ще се наложи това губене на време, щях да определя датата на операцията и да се възстановявам по време на пътя и бездействието тук.

— Да, доста неразумно от страна на императрицата да не те уведоми предварително, че смята да умира — съгласи се Иван. — Слагай тези проклети неща или леля Корделия ще ме държи отговорен, че си се спънал в котката на посолството и пак си счупил краката си.

Майлс тихо изръмжа. Иван също доста добре четеше мислите му. Затвори металните скоби около втвърдените си, обезобразени от многократните счупвания крака. Поне униформените панталони скриваха недъга му. Закопча куртката си, завърза обувките, погледна прическата си в огледалото и последва Иван, който вече беше застанал нетърпеливо до вратата. Докато излизаше, прибра сгънатия лист в джоба си. После спря и нагласи ключалката на вратата да се отваря само от допира на неговата длан. Това беше донякъде безсмислено. Като добре обучен агент на ИмпСи, лейтенант Воркосиган прекрасно знаеше колко ненадеждни са тези ключалки.

Независимо от тревогите на Иван, а може би тъкмо заради тях, двамата влязоха във фоайето едновременно с Воробьов. Посланикът пак носеше червено-черната си униформа и Майлс си помисли, че той определено не е човек, който се задържа дълго пред гардероба. Воробьов поведе двамата млади мъже към земехода на посолството, настани ги и учтиво седна срещу тях. Шофьорът и охраната заеха предните седалки. Управлявана от компютърната система на уличното движение, колата потегли, но шофьорът беше готов във всеки момент да поеме управлението в свои ръце в случай на някаква непредвидена ситуация.

— Тази вечер можете да смятате посолството на Марилак за неутрална, но необезопасена територия, господа — посъветва ги Воробьов. — Забавлявайте се, но не прекалено много.

— Ще има ли сетаганданци, или банкетът е предвиден само за нас, чужденците? — попита Майлс.

— Без хоут-лордове, разбира се — отговори Воробьов. — Всички те, както и някои от най-високопоставените гем-лордове, тази вечер ще присъстват на бдение в тесен кръг. По-нискостоящите гем-лордове са свободни и сигурно ще се възползват, тъй като официалният едномесечен траур ограничава нормалните им забавления. Марилаканците приемат предложението за „помощ“ от страна на сетаганданците през няколко години като много изгодна сделка, за което според мен ще съжаляват. Мислят си, че Сетаганда няма да атакува съюзник.

Земеходът направи вираж и се наклони. За миг пред очите им се разкри гледката на блестящ каньон от високи сгради, свързани с транспортни тръби и прозрачни пешеходни алеи, блестящи в полумрака. Градът изглеждаше безкраен, а не се намираха дори близо до центъра му.

— Марилаканците не обръщат достатъчно внимание на собствената си зона за хиперпространствени скокове — продължи Воробьов. — Въобразяват си, че границите им са естествени. Но ако Марилак беше управляван пряко от Сетаганда, следващият скок щеше да ги отведе към мъглявината Зоав с всичките й кръстопътища — цял нов регион за сетаганданската експанзия. Марилак за Зоав е онова, което е Вервейн за Хиджън Хъб, а всички знаем какво се случи там. — Устните на Воробьов иронично се свиха. — Но Марилак няма заинтересуван съсед, който да организира защитата му, както направи баща ви за Вервейн, лорд Воркосиган. Така че провокациите могат да се изфабрикуват изключително лесно.

Тревогата в сърцето на Майлс утихна. В думите на Воробьов нямаше никакво тайно или лично послание. Всеки знаеше за политическата и военната роля на адмирал граф Арал Воркосиган в бързото създаване на съюза и контраатаката, която осуети опитите на сетаганданците да овладеят зоната за хиперпространствени скокове към Хиджън Хъб. Но никой не знаеше за агента на ИмпСи Майлс Воркосиган и за ролята, която той изигра за появата на адмирала в Хиджън Хъб в най-необходимия момент. И затова никой не можеше да му засвидетелства уважението си. „Здрасти, аз съм герой, но не мога да ти кажа защо. Секретно е.“ От гледна точка на Воробьов, а и на всеки друг, лейтенант Майлс Воркосиган беше просто нисш офицер за свръзка от ИмпСи — фаворит на синекурна длъжност, изпълняваш рутинните си задачи, които го бяха довели тук. Мутант.

— Мислех, че Хиджънският съюз е дал на гем-лордовете при Вервейн добър урок, който да ги укроти за известно време — каза Майлс. — Всички гем-офицери от ударната част в дълбоката еклипса начело с гем-генерал Естанис се самоубиха… беше самоубийство, нали?

— Е, не съвсем доброволно — каза Воробьов. — Тези сетагандански политически самоубийства могат да се превърнат в същинска кланица, ако шефът не е склонен да сътрудничи.

— Тридесет и две прободни рани в гърба… не е ли възможно най-лошият начин за самоубийство? — промърмори Иван.

— Определено, милорд. — В очите на Воробьов се четеше ирония. — Но хлабавите връзки между гем-командирите и различните фракции на хоут-лордовете принуждават властите да се разграничават от подобни операции. Сега официално нападението срещу Вервейн се обяснява като самоволна авантюра. На виновните офицери са им посочени грешките — това е.

— А как наричат сетаганданското нападение на Бараяр по времето на дядо ми? Може би разузнавателна акция? — попита Майлс.

— Да, ако изобщо я споменават.

— Акция в продължение на двадесет години? — със смях попита Иван.

— Стараят се да не се впускат в излишни подробности.

— Споделяли ли сте с Илян възгледите си за амбициите на Сетаганда по отношение на Марилак? — попита Майлс.

— Да, държим шефа ви в течение. Но засега няма преки доказателства в полза на теорията ми. Засега просто се опирам на минал опит. ИмпСи държи под око някои основни показатели.

— Аз… не участвам. Просто искам да знам.

— Но предполагам, че схващате играта.

— О, да.

— И още нещо — клюките във висшата класа не се контролират достатъчно. Вие двамата ще имате възможност да чуете някои от тях. Докладвайте ги на моя завеждащ протокола полковник Ворийди. Щом се върне, той ще ви дава указания. Оставете го той да решава кое е важно.

„Видя ли?“ — Майлс кимна към Иван, който примирено сви рамене.

— И… опитайте се да не издавате собствените си тайни.

— В това отношение за мен няма проблеми — каза Иван. — И без това не знам нищо.

И се усмихна. Майлс се опита да запази самообладание и сподави репликата си. „Напротив, знаем.“

Тъй като всички чужди консулства се бяха концентрирали в един сектор на столицата на Ета Сета, пътуването не отне много време. Земеходът се спусна на нивото на улицата и намали скорост, след което влезе в гаража на марилаканското посолство и спря в ярко осветеното фоайе, което благодарение на мрамора и декоративните растения изобщо не приличаше на подземие. Гюрукът на колата се вдигна. Охраната на посолството посрещна бараярците при асансьора. Без никакво колебание сканираха гостите. Явно Иван бе проявил благоразумие и също беше оставил невроразрушителя в своето чекмедже.

Излязоха от асансьора и се озоваха в просторна зала с няколко нива. Гостите вече се бяха събрали. Центърът на помещението беше зает от голяма мултимедийна скулптура. Течаща вода падаше от фонтан във формата на малка планина, изработена до най-малките подробности, включително и пътеките. Във въздуха около миниатюрния лабиринт се въртяха цветни частици. От зеления им цвят Майлс предположи, че частиците представят земни листа, преди още да се доближи и да забележи невероятно реалистичните детайли. Цветовете бавно започнаха да се променят от зелено в искрящо жълто, червено и черно-червено. Завихрянията им сякаш образуваха бързо сменящи се образи на човешки лица и тела и му се стори, че чува свирене на вятър. Дали това наистина бяха образи и звуци, или реакция на мозъка на бързо сменящите се картини? Внезапно го обзе неясно безпокойство.

— Това е новост — коментира Воробьов, също втренчен в скулптурата. — Красиво… а, добър вечер, посланик Берно.

— Добър вечер, лорд Воробьов. — Среброкосият им домакин кимна на бараярския си колега. — Да, и според нас е наистина красиво. Подарък е от един местен гем-лорд. Голяма чест. Нарича се „Есенни листа“. В отдела по шифроване си блъскаха главите половин ден и накрая решиха, че означава точно „Есенни листа“.

Двамата посланици се разсмяха. Иван несигурно се усмихна, без да е разбрал напълно шегата. Воробьов представи спътниците си на посланик Берно, който реагира на чиновете им с подобаваща вежливост, а на възрастта им — с упътване към бюфета и пожелаване на приятно прекарване. И всичко това заради Иван, ядоса се Майлс. Изкачиха се по стълбите към бюфета, лишени от възможността да чуят какви новини щяха да си разменят двамата посланици. Сигурно само светски брътвежи, но все пак…

Опитаха разнообразните и вкусни ордьоври и си избраха питиета. Иван се спря на известна марка марилаканско вино. Майлс си поръча кафе. Двамата се разделиха с мълчаливо съгласие. Майлс се облегна на перилата на балкона, от който се виждаше помещението долу. Отпи от фината си чаша и я огледа, като се мъчеше да открие къде се намира нагревателят, който поддържаше кафето топло. А, ето го тук, на дъното на чашата, маскиран във формата на емблема. „Есенни листа“ достигаха края на цикъла. Водата замръзна, или поне така изглеждаше, и се превърна в неподвижен леден водопад. Цветовете избледняха до бледожълто и сиво под светлината на зимния залез, а фигурите, ако изобщо съществуваха, сега напомняха скелети. Музиката се разпадна в нехармонизирани звуци и сподавен шепот. Това не беше снежна зима, изпълнена с празнично ликуване. Беше зимата на смъртта. Майлс неволно потрепна. „Ужасно ефектно.“

И така, как да започне да задава въпроси, без да разкрива нищо? Представи си как е притиснал някакъв гем-лорд до стената с думите: „Я кажи, да не би някой от подчинените ти да е изгубил ключ с печат като този?“ Не. Засега най-добрият подход беше да остави своите… противници да го открият, но те ужасно се бавеха. Погледът на Майлс блуждаеше сред тълпата в опит да открие мъжа без вежди, но напразно.

А Иван вече беше попаднал на прелестна дама. Майлс примигна, като забеляза колко красива е всъщност. Беше висока и слаба, кожата на лицето и ръцете й беше гладка и нежна като порцелан. Покрити с бижута ленти хлабаво прихващаха светлорусата й коса на тила и на кръста. Самата коса стигаше малко над коленете. Дрехата й повече скриваше, отколкото показваше — гънки, широки ръкави и жилетка, която стигаше до глезените й. Нямаше никакво съмнение, че е сетаганданска гем-лейди — приличаше на истинска фея, а това предполагаше нещо повече от нюанс на гени на някой хоут-лорд. Наистина, видът можеше да се постигне с помощта на изкуствени средства, но нямаше начин арогантната извивка на веждите й да не е естествена.

Докато обикаляше на около три метра около нея, Майлс усети феромоните в парфюма й. Това беше прекалено. Иван вече не беше на себе си. Тъмните му очи горяха, докато разказваше някаква история, в която самият той се проявяваше като герой. Беше нещо за военни упражнения естествено. Същински Марс и Венера, няма що. Но тя, изглежда, се забавляваше.

Не че Майлс искаше от чиста завист да отрече успеха на Иван с жените. Просто би било хубаво някой да го накара да се поизпоти. Все пак Иван твърдеше, че сам трябва да изковеш късмета си. Неговото гъвкаво его можеше да поеме дузина откази за една вечер само и само за да бъде възнаградено накрая с лека усмивка. Майлс си помисли, че би бил мъртъв след третия опит. Сигурно моногамията беше за него просто нещо естествено.

„По дяволите, трябва поне да постигнеш това, преди да се посветиш на по-големи амбиции.“ Досега не беше успял да привлече вниманието дори на една-единствена жена. Естествено трите години, прекарани в тайни операции, както и периодът преди това в предимно мъжко обкръжение, доста бяха намалили възможностите му.

Хубава теория. Защо тогава същите условия не бяха спрели Иван?

„Елена…“ Да не би все още да се надяваше на невъзможното? Майлс беше убеден, че съвсем не е толкова придирчив, колкото Иван — просто не можеше да си го позволи, — но все пак тази красива дама беше лишена от… какво? Интелигентност? Непринуденост. Но Елена беше избрала друг и може би беше постъпила мъдро. Крайно време беше и Майлс да се опита да направи нещо по въпроса. Просто му се искаше перспективата пред него да не е толкова мрачна.

Малко след Майлс от другата страна се приближи сетагандански гем-лорд. Беше висок и мършав. Лицето над тъмните му широки одежди беше младо. Майлс предположи, че не е много по-възрастен от Иван и него. Черепът му беше ъгловат, с издадени скули. Едната беше украсена със стилизиран цветен водовъртеж, който показваше ранга и клана му. Беше умален вариант на рисунките, които покриваха цялото лице на някои от сетаганданците — нова младежка мода, все още неодобрявана от по-старото поколение. Дали беше дошъл да спаси дамата си от аспирациите на Иван?

— Лейди Гел — леко се поклони той.

— Лорд Йенаро — отвърна му тя с точно премерено кимване, от което Майлс разбра две неща: първо, нейният статус в гем-общността бе по-висок, отколкото на мъжа, и второ, той не й беше съпруг или брат. Иван май беше в безопасност.

— Виждам че сте попаднали на една от галактическите чудатости, за които толкова копнеехте — каза лорд Йенаро.

В отговор тя му се усмихна. Ефектът беше направо ослепителен. Майлс би дал какво ли не усмивката да беше предназначена за него. Лорд Йенаро обаче остана невъзмутим. Явно постоянните срещи с гем-дами му бяха създали имунитет.

— Лорд Йенаро, това е лейтенант лорд Иван Ворпатрил от Бараяр, а това… — Миглите й потрепнаха, давайки на Иван да разбере, че трябва да представи Майлс. Жестът беше така твърд и заповеднически, сякаш го беше пернала с ветрилото си през ръцете.

— Братовчед ми лейтенант лорд Майлс Воркосиган — незабавно реагира Иван.

— О, бараярските пратеници. — Лорд Йенаро се поклони отново, този път по-дълбоко. — Колко се радвам, че ви срещнах.

Майлс й Иван кимнаха. Майлс се постара кимването му да бъде малко по-леко от това на братовчед му — много фина градация, за жалост сигурно останала незабелязана.

— Свързани сме исторически, лорд Воркосиган — продължи Йенаро. — Хора от нашите родове са се срещали и преди.

Майлс си пое дъх. „О, по дяволите, дано да не е някакъв роднина на гем-генерал Естанис, решил да се добере до сина на Арал Воркосиган…“

— Вие сте внук на генерал граф Пьотър Воркосиган, нали?

Стара история, не нова. Майлс почувства облекчение.

— Точно така.

— В такъв случай аз съм в известен смисъл вашата противоположност. Дядо ми е гем-генерал Йенаро.

— О, нещастният главнокомандващ на… как я наричате — бараярската експедиция? Или разузнавателна акция? — вметна Иван.

— Гем-генералът, който изгуби бараярската война — отсече Йенаро.

— Йенаро, защо трябваше да споменавате това? — обади се лейди Гел. Дали наистина й се искаше да чуе края на историята на Иван? Майлс би могъл да й разкаже една много по-забавна история за едно учение, в което Иван вкара патрула си в кал до кръста и трябваше да пращат спасителен отряд…

— Не споделям напълно това мнение — дипломатично се намеси Майлс. — Генерал Йенаро имаше лошия късмет да бъде последният от петимата гем-генерали, които вкупом загубиха бараярската война. Затова всички обвинения паднаха върху него.

— О, добре казано — измърмори Иван. Йенаро също се усмихна.

— Онова нещо там е ваше дело, нали, Йенаро? — попита момичето, за да отклони разговора в друга посока. — Поредната банална играчка на вашата компания, нали? Майка ми го хареса.

— Наистина е така — поклони се той с лека ирония. — Марилаканците бяха възхитени. Истинската вежливост изисква да се съобразяваме с вкусовете на другите. Има някои дреболии, които се забелязват само отблизо.

— Мислех, че сте се специализирали в благоуханията.

— Пробвам се в нови области. Въпреки това продължавам да смятам, че мирисът е по-тънко сетиво от зрението. Трябва някога да ми позволите да приготвя нещо за вас. Виждате ли, комбинацията от цивет и жасмин изобщо не подхожда на облеклото ви тази вечер.

— Нима? — Усмивката й помръкна.

Майлс си представи бравурна музика, белези от саби и реплики от типа: „Това заслужаваш, мошенико!“ С усилие се сдържа да не се захили.

— Великолепна рокля — намеси се Иван. — И ухаете великолепно.

— Между другото, като се разговорихме за копнежите ви по екзотичните неща — обърна се лорд Йенаро към лейди Гел, — знаете ли, че лорд Ворпатрил е роден по естествен начин?

Тънките вежди на момичето се вдигнаха и на безупречното й чело се появиха бръчки.

— Всички раждания са естествени, Йенаро.

— Да, ама не. Имам предвид в естествен биологичен смисъл. Излязъл е от тялото на майка си.

— Ауу! — Носът й се сбърчи в ужас. — Стига, Йенаро. Днес сте направо непоносим. Майка ми е права, че вие и вашата банда ретро-авангардисти напоследък отивате твърде далеч. На път сте да замените славата с пълна неизвестност. — Отвращението й беше насочено към Йенаро, но Майлс забеляза как тя се дръпна по-далеч от Иван.

— Когато славата не дойде, лошата репутация също може да свърши работа — сви рамене Йенаро.

„Аз съм роден от маточен репликатор — понечи да каже Майлс, но се сдържа. — Това само може да докаже безпредметността на разговора ви. Като изключим мозъчното увреждане, Иван извади по-добър късмет от мен. Аз…“

— Приятна вечер, лорд Йенаро. — Тя вирна глава и се отдалечи. Иван изглеждаше напълно объркан.

— Хубаво момиче, но умът й е толкова… — промърмори Йенаро, сякаш искаше да обясни, че е по-добре да минат без нейната компания. Но явно се чувстваше неудобно. Майлс се опита да заглади положението.

— Значи… избрали сте кариера в изкуството вместо в армията, а, лорд Йенаро?

— Кариера? — Йенаро сви презрително устни. — За бога, не. Аз съм аматьор. Съобразяването с конюнктурата е смърт за изкуството. Но все пак се надявам да си извоювам известен престиж.

Майлс беше готов да се закълне, че това не е поза. Двамата с Иван проследиха погледа на лорд Йенаро през парапета надолу към фонтана.

— Трябва да го видите отвътре. Гледката е коренно различна.

— Разбира се — чу се да отговаря Майлс. „Наистина е много опак човек“ — реши той. Предизвикателната му външност едва прикриваше ранимото му его. Йенаро нямаше нужда от повече насърчаване и с нетърпелива усмивка ги поведе надолу по стълбите, като по пътя им обясняваше идеята, която трябвало да предава творбата му. Майлс забеляза посланик Воробьов, който му кимна от другата страна на балкона.

— Извинете ме, лорд Йенаро. Иване, ти продължавай, ще ви настигна след малко.

— О… — Йенаро изглеждаше съкрушен. Иван погледна гневно Майлс. „Ще ти го върна.“

Воробьов беше в компанията на някаква жена, която свойски го беше хванала под ръка. Беше на около четиридесет стандартни години, естествено красива, без допълнителни намеси. Дългата й рокля беше според сетаганданската мода, макар и доста по-проста в сравнение с облеклото на лейди Гел. Не беше сетаганданка, но цветовете на дрехите й — тъмночервено, кремаво и зелено — великолепно подхождаха на мургавата й кожа и черните къдрици.

— Лорд Воркосиган — каза Воробьов. — Обещах да ви запозная. Това е Миа Маз. Работи при нашите приятели в посолството на Вервейн и ни помага от време на време.

— Приятно ми е да се запознаем — поклони се Майлс. — Какво работите в посолството, госпожо?

— Помощник на завеждащия протокола. Специалността ми е дамският етикет.

— Нима това е отделна специалност?

— Тук да, или поне би трябвало да бъде. Още преди години казвах на посланик Воробьов да назначи някоя жена на подобна длъжност.

— Но ние нямаме никой с подходящ опит — въздъхна Воробьов, — а вие не бихте се съгласили да ви наема. Не че не се опитах.

— Назначете някой без опит — предложи Майлс. — Предполагам, че госпожа Маз не би отказала ученици?

— Това е идея… — Воробьов беше поразен. — Маз, трябва да го обсъдим, но сега трябва да говоря с Уилстър, ето го на бюфета. Ако имам късмет, ще го хвана с пълна уста. Извинете… — Задълженията му по представянето приключиха и Воробьов изчезна възможно най-дипломатично.

Маз се обърна към Майлс.

— Искам да ви кажа, лорд Воркосиган, че ако можем да направим нещо за сина и племенника на адмирал Арал Воркосиган по време на престоя им на Ета Сета… всички сме на ваше разположение.

— Не предлагайте подобно нещо на Иван — усмихна се Майлс. — Ще го приеме твърде лично.

Жената проследи погледа на Майлс надолу, където лорд Йенаро водеше братовчед му през скулптурата си, усмихна се закачливо и на бузата й се появи трапчинка.

— Няма проблеми.

— Ами… нима гем-дамите се различават толкова много от гем-лордовете, че е необходима отделна специалност? Признавам, че гледната точка на повечето бараярци към гем-лордовете е през оптичните мерници.

— Преди две години бих осъдила подобен милитаристичен възглед. Но след сетаганданското нападение съм склонна да го приема. Всъщност гем-лордовете толкова приличат на Вор, че сигурно ще ви се сторят много по-близки, отколкото са на нас. Хоут-лордовете са… нещо друго. А сега започвам да разбирам, че хоут-дамите са още по-различни.

— Толкова ли са изолирани жените на хоут-лордовете… те изобщо проявяват ли се по някакъв начин? Имам предвид, някой изобщо вижда ли ги? Те нямат власт.

— Имат по свой начин. Контролират собствените си области успоредно с мъжете, без да им съперничат. Всичко това има смисъл, но те просто не си дават труда да го обясняват на външните.

— На чужденците.

— И на тях също. — Трапчинката се появи отново.

— А… добре ли сте запозната със символите на гем и хоут-лордовете? Имам предвид печати, гербове и разни подобни неща. Мога да различа около петдесет емблеми на различните кланове и, разбира се, всичките им военни знаци, но това със сигурност е капка в морето.

— Доста съм запозната. Имат много сложна вътрешна йерархия. Но не мога да твърдя, че знам всичко.

Майлс се намръщи, но после реши да използва момента. Нищо не се случваше тази вечер, това беше сигурно. Извади листа от джоба си и го разгъна на парапета.

— Позната ли ви е тази емблема? Попаднах на нея… случайно. Но определено прилича на герб или нещо подобно, ако разбирате какво имам предвид.

Тя се загледа с интерес в изображението.

— Не мога да го разпозная точно в момента. Но вие сте съвсем прав. Това е типичен сетагандански стил. Все пак е доста стар.

— По какво съдите?

— Ами, това със сигурност е личен печат, а не емблема на клан, но не е вписан. През последните три поколения хората поставят личните си знаци в картуши с повече или по-малко украсени краища. На практика можете да определите десетилетието по украсата.

— Хм.

— Ако желаете, бих могла да проверя в справочниците си.

— Наистина ли? Ще ви бъда много благодарен. — Той сгъна листа и й го подаде. — Аз… ще ви бъда много признателен, ако не го показвате на никого.

— Моля?

— Извинете. Професионална деформация. Аз… — Затъваше все повече и повече. — Просто навик.

За щастие беше спасен от пристигането на Иван. Набитото око на братовчед му веднага отбеляза прелестите на жената и той и се усмихна така искрено и чаровно, както щеше да направи и със следващата дама. И с по-следващата. Гем-артистът все така беше залепен за него. Майлс представи и двамата. Маз, изглежда, се срещаше с Йенаро за първи път. В присъствието на сетаганданеца Майлс не посмя да повтори пред Иван предложението в знак на огромната благодарност на Вервейн към клана Воркосиган, но Маз определено беше приятелски настроена.

— Трябваше да дойдеш, Майлс — обърна се към него Иван. — Невероятно. Просто не е за изпускане.

— Да, наистина е много красива.

„Нали я видях първи, по дяволите.“

— Желаете ли да я разгледате, лорд Воркосиган? — Йенаро беше нетърпелив и изпълнен с надежда.

Иван прошепна в ухото на Майлс:

— Това е подарък на лорд Йенаро на марилаканското посолство. Не бъди простак, Майлс! Знаеш колко чувствителни са сетаганданците по отношение на техните… произведения на изкуството.

Майлс въздъхна и се усмихна на Йенаро.

— Разбира се. Тръгваме ли?

Майлс се извини и двамата с Йенаро тръгнаха надолу. Пред входа на скулптурата спряха и зачакаха цветния цикъл да започне отначало.

— Не разбирам много от изкуство — сподели Майлс с надеждата да поведе разговор в тази насока.

— Е, малцина разбират — усмихна се Йенаро, — но това не им пречи.

— Изглежда, вътре има доста техника. Антигравитация ли използвате, за да задвижите картината?

— Не, няма никаква антигравитация. Генераторите щяха да са огромни и да изразходват невероятно количество енергия. Техниците ми обясниха, че една и съща сила задвижва всичко и сменя цветовете на листата.

— Техниците? Мислех, че сам сте сглобили това нещо, със собствените си ръце.

Йенаро протегна длани — фини, с дълги пръсти и ги загледа, сякаш изненадан, че още стоят на китките му.

— Не, разбира се. Ръцете се наемат. Дизайнът е предизвикателството за интелекта.

— Не мога да се съглася с вас. Според скромния ми опит ръцете са изключително важни за интелекта. Ако не докоснете нещо, вие не го познавате истински.

— С вас определено може да се разговаря истински. Трябва да се срещнете с приятелите ми, стига графикът ви да ви го позволява. Организирам парти у дома. Мислите ли, че…

— Хм, може би… — Вечерта щеше да е свободна, тъй като формалностите по погребението продължаваха. Щеше да е много интересно да види как се държат гем-лордовете от собственото му поколение, когато са извън контрола на по-възрастните. Поглед в бъдещето на Сетаганда. — Да, защо не?

— Ще изпратя да ви вземат. О — Йенаро кимна към фонтана, — вече можем да продължим.

Майлс не откри особена разлика в гледката отвътре и отвън. Всъщност тя му се стори по-безинтересна, тъй като от по-близко разстояние илюзията за формите се губеше. Музиката обаче се чуваше по-ясно. И със смяната на цветовете прерастваше в кресчендо.

— Сега ще видите — със задоволство се обади Йенаро. Всичко беше така объркващо, че Майлс отначало не забеляза, че чувства нещо — горещина, пълзяща от скобите на краката му нагоре по кожата. Насили се да не реагира, но горещината се засилваше.

— Вижте това. — Йенаро продължаваше да говори с артистичен ентусиазъм. Пред очите на Майлс се завъртя цветна вихрушка. Усещаше как краката му са на път да се превърнат в късове печено месо.

Успя да сподави вика си до стон и едва не скочи във водата. Един Бог знае, можеше да получи токов удар. През секундите, необходими му да изскочи от лабиринта, металните скоби развиха температура, достатъчно висока да накара водата да заври. Майлс забрави всякакво чувство за достойнство, хвърли се на пода и вдигна крачолите на панталоните си. Допирът с метала изгори дланите му. Той изстена и опита отново. Очите му се напълниха със сълзи. Успя да свали обувките, отвори скобите, захвърли ги с трясък настрана и се сгърчи от внезапно обзелата го ужасна болка. Скобите бяха оставили ярко бели следи върху глезените, прасците и коленете му, а плътта около тях яростно червенееше.

Йенаро размахваше панически ръце и викаше за помощ. Майлс вдигна поглед и откри, че е заобиколен от петдесетина смаяни и объркани хора. Спря да се гърчи и стене и задиша тежко през зъби.

Иван и Воробьов си пробиваха път през тълпата от две различни посоки.

— Лорд Воркосиган! Какво се е случило?

— Добре съм — отговори Майлс. Изобщо не беше вярно, но не беше нито моментът, нито мястото да навлиза в подробности. Бързо дръпна крачолите на панталоните си надолу, за да прикрие изгарянията.

— Какво стана? — Йенаро беше изпаднал в ужас и подскачаше около него. — Нямах представа… Добре ли сте, лорд Воркосиган? О, Господи…

— Наистина, какво по дяволите… — Иван се беше навел над изстиващите протези.

Майлс обмисляше случилото се и възможните причини. Не беше антигравитационно устройство, което да е останало невидимо за всички и да е преминало незабелязано през охраната на посолството. Нещо невидимо с просто око? Ясно.

— Мисля, че е някакъв електрически ефект. Смяната на цветовете явно се задейства от слабо магнитно поле с променлива честота. Не представлява проблем за повечето хора. Но за мен беше като да ми пъхнат протезите в микровълнова печка. Впрочем… впрочем виждате.

Майлс се изправи и се усмихна. Много разтревожен, Иван вече беше вдигнал обувките и протезите му. Майлс го остави да ги носи. Точно в момента изобщо не желаеше да ги докосва. Залитна към Иван и тихо изпъшка.

— Разкарай ме оттук… — Целият трепереше. Иван кимна и се измъкна от тълпата превъзходно облечени мъже и жени, която вече беше започнала да се разпръсква.

Пред тях застана посланик Берно и се присъедини към извиненията на Йенаро.

— Желаете ли лекарска помощ, лорд Воркосиган? — попита той.

— Не. Благодаря ви. Ще изчакам докато се приберем.

„Само колкото се може по-бързо, за Бога!“

Берно прехапа долната си устна и се обърна към все още извиняващия се Йенаро.

— Лорд Йенаро, страхувам се, че…

— Да, да, незабавно го изключете. Незабавно ще изпратя слугите си да го демонтират. Нямах никаква представа… нали на всички им харесваше… трябва да се реконструира. Или не, направо да се унищожи. Толкова съжалявам… такъв ужас…

„Нали?“ — помисли си Майлс. Да изложи на показ физическия си недъг пред възможно най-много хора, при това в самото начало…

— Не, не, не го унищожавайте. — Посланик Берно изглеждаше ужасен. — Но определено трябва да се види от инженер по безопасността и да се модифицира, или да се постави предупредителен надпис…

Иван се появи отново и направи знак с вдигнат нагоре палец. Последваха неизбежните вежливи сбогувания и след няколко минути Воробьов и Иван придружаваха Майлс в асансьора към земехода. Майлс се тръшна на седалката и застена от болка. Иван погледна треперещото му тяло, свали горната си дреха и я метна на раменете му.

— Добре, нека видим пораженията. — Иван опря единия крак на Майлс на коляното си и нави крачола. — По дяволите, сигурно много боли.

— Доста — съгласи се Майлс.

— Но едва ли беше опит за убийство — обади се Воробьов. Устните му бяха стиснати, той трескаво обмисляше ситуацията.

— Не — съгласи се Майлс.

— Берно ми каза, че хората от охраната му са проучили скулптурата преди да я монтират. Естествено, търсели са бомба или подслушвателни устройства, но все пак…

— Сигурен съм, че са го направили. Не би могла да навреди на никого… с изключение на мен.

— Мислите, че е капан? — без усилие продължи мисълта му Воробьов.

— При това доста добре замислен, ако е истина — обади се Иван.

— Не съм… сигурен. — „Това е било целта. При цялата тази красота…“ — Сигурно за изработката му са били необходими дни, ако не и седмици. Преди две седмици ние дори не знаехме, че ще сме тук. Кога тази скулптура е пристигнала в посолството?

— Според Берно, снощи — отговори Воробьов.

— Тоест точно преди да пристигнем — „Преди нашето малко приключение с човека без вежди. А може би двете неща са свързани?“ — А преди колко време получихте поканата за банкета?

— Преди три дни.

— Сроковете са прекалено къси за организирането на заговор — отбеляза Иван.

Воробьов се замисли.

— Мисля, че трябва да се съглася с вас, лорд Ворпатрил. Защо просто не забравим този неприятен инцидент?

— Засега — каза Майлс.

„Не беше никакъв инцидент. Беше истинско покушение. Лично срещу мен. Щом има залпове, следва война.“

С това изключение, че обикновено се знаеше защо избухва войната. Кой беше врагът?

„Лорд Йенаро, обзалагам се, че партито ще бъде вълнуващо. Не бих го пропуснал за нищо на света.“