Лоис Макмастър Бюджолд
Сетаганда (10)

Глава 10

— Трябва да ми помогнеш да се отърва от него, Иване — възкликна Майлс.

— Нима? — промърмори Иван с напълно неутрален тон.

— Не знаех, че Воробьов ще изпрати него. — Майлс кимна към лорд Ворийди, който се беше отдалечил, за да обсъди тихо нещо с шофьора на земехода и с двама служители от охраната на посолството. Единият от охраната беше облечен, подобно на Майлс и Иван, в зелена униформа. Другите двама носеха всекидневно сетаганданско облекло.

— Когато уреждах срещата — продължи Майлс, — мислех отново да вземем за водач Миа Маз, нали тази изложба е по нейната част. Ти няма просто да прикриваш заминаването ми. Може да се наложи да ги разсееш, докато успея да се измъкна.

Цивилният телохранител кимна и се отдалечи. Значи щяха да си имат опашка. Майлс се опита да запомни чертите и дрехите му. Още един, който трябваше да се държи под око. Телохранителят се насочи към входа на изложбената… зала, но всъщност това не беше зала. Когато му описваха днешното мероприятие, Майлс си беше представял някаква закрита правоъгълна сграда, подобна на онази, в която се провеждаше Селскостопанският панаир в Хасадар. Всъщност Лунната градина беше друг купол — миниатюрна имитация на Небесна градина. Е, не съвсем миниатюрна: диаметърът му беше над триста метра и покриваше стръмен склон. Тълпи добре облечени гем — мъже и жени — влизаха вътре през горния вход.

— И как по дяволите да направя това, братовчеде? Ворийди не е тип, на когото лесно да отвлечеш вниманието.

— Кажи му, че съм отишъл с една дама с… неморални цели. Ти излизаш с неморални дами през цялото време, защо да не мога и аз? — Устните на Майлс се извиха в едва прикрита усмивка при вида на опулените очи на Иван. — Запознай го с пет-шест твои приятелки. Сигурен съм, че все ще се натъкнеш на някоя. Кажи им, че той е човекът, който ти е разказал всичко, което знаеш за бараярското Изкуство на любовта.

— Той не е мой тип — процеди през зъби Иван.

— Прояви инициатива!

— Не проявявам инициатива. Аз изпълнявам заповеди, благодаря. Така е много по-безопасно.

— Чудесно. Тогава ти заповядвам да проявиш инициатива.

Иван изруга.

— Знай, че ще съжаляваш за това.

— Просто изтрай известно време. Всичко ще свърши за два-три часа.

„По един или друг начин.“

— Същото каза и завчера. И излъга.

— Вината не беше моя. Нещата се оказаха малко по-сложни, отколкото очаквах.

— Спомняш ли си как веднъж открихме в старата оръжейна на Воркосиган онези оръжия от времето на гражданската война и ти ни уговори с Елена да ти помогнем да задействаме стария ховър-танк? И как се блъснахме в хамбара? И как хамбарът се срути отгоре ни? И как след това майка ми ме постави под домашен арест за два месеца?

— Тогава бяхме на десет години, Иване!

— Да, но си го спомням, сякаш беше вчера. Спомням си го, както помня и какво стана завчера.

— Старата барака така и така беше на път сама да се срути. Поне спестихме малко взрив. По дяволите, Иване, това е сериозно! Не можеш да го сравняваш с… — Майлс млъкна, тъй като завеждащият протокола освободи хората си и усмихнат се насочи обратно към двамата млади пратеници. Поведе ги към Лунната градина.

Майлс беше изненадан да види нещо толкова глупаво като надпис, въпреки че беше направен изцяло от цветя, да украсява входа към лабиринта от спускащи се по склона пътеки. „149-а годишна биоестетическа изложба, клас А. Посветена на паметта на Небесната господарка.“ Това посвещение я превръщаше в задължително мероприятие за всички участници в погребалните церемонии.

— Тук участват ли хоут-дамите? — попита Майлс. — Мисля, че това би било в техен стил.

— Дотолкова, че никой друг не би имал шанса да спечели — отговори Ворийди. — Те правят отделна годишна изложба в Небесна градина, но сега тя е отложена поради погребението.

— Значи… участничките тук подражават на хоут?

— Е, поне се опитват. Това е целта на играта.

Експонатите на гем-дамите не бяха подредени в редици, а всеки си имаше свое собствено място. Майлс се запита каква ли задкулисна борба се е провела за най-благоприятните места, какъв ли обществен престиж може да се постигне със спечелването на най-добрите от тях и дали състезанието не е въпрос едва ли не на живот и смърт. Е, не чак толкова, помисли си той, като долови откъслечни думи от разговорите между гем-дамите, които обикаляха, възхищаваха се на експонатите или ги критикуваха.

Погледът му беше привлечен от един голям аквариум. Рибките в него бяха украсени с точното съответствие на украсата на един от гем-клановете — светлосиньо, жълто, черно и бяло. От генетична гледна точка не беше особено забележително, като се изключеше гордата и изпълнена с надежда авторка, която нервно сновеше напред-назад. Момичето беше на не повече от двадесет. Сигурно беше талисманът на клана. „Дайте ми още шест години и тогава ще видите!“ — сякаш казваше усмивката й.

Сините рози и черните орхидеи бяха нещо толкова рутинно, че служеха само за да ограничат истинските експонати. Покрай тях мина младо момиче с родителите си, което водеше за позлатена каишка висок около половин метър еднорог. Това дори не беше част от изложбата… може би продукт на серийно производство, помисли си Майлс. За разлика от Селскостопанския панаир в Хасадар, тук явно не обръщаха внимание на практичното. Всъщност изложените неща можеше дори да се смятат за дефектни. Състезанието беше в областта на изкуството. Животът беше само посредник, изходен материал за постигането на търсените ефекти.

Спряха се до един парапет, от който можеха да наблюдават част от градината. Нещо зелено в краката му привлече погледа на Майлс. По крака на Иван се извиваха лъскави листа и стебла. Червените цветове се отваряха и затваряха, като разнасяха аромата на нежен парфюм, въпреки че за нещастие общото впечатление беше за отваряща се уста. Майлс гледаше втрещено цяла минута, преди да успее да проговори.

— Иване… Не се движи. Само погледни левия си крак.

В същото време по другия крак на Иван се появи още едно стъбло и запълзя нагоре. Иван погледна надолу, наведе се и изруга.

— Какво е това, по дяволите? Разкарайте го от мен!

— Едва ли е отровно — несигурно се обади завеждащият протокола, — но по-добре стойте, без да мърдате.

— Мисля… че това е движеща се роза. Красива е, нали? — усмихна се Майлс и се наведе, като внимателно оглеждаше за бодли. Може да бяха скрити. Полковник Ворийди понечи да го спре, но преди някой от тях да събере сили и нерви да пожертва кожа и плът, се появи закръглена гем-дама с голяма кошница.

— Ето къде си, непослушно цветенце! — извика тя, после се обърна към Иван. — Извинете, сър. Страхувам се, че прекалих с азотния тор тази сутрин…

Хвана розата, която сякаш без желание се откъсна от ботуша на Иван, и безцеремонно я хвърли в кошницата, където мърдаха още няколко, розови, бели и жълти. Жената забърза по алеята, като се оглеждаше под пейките и ъглите.

— Май онова нещо те беше харесало — обърна се Майлс към Иван. — Феромони?

— Я си затваряй устата — промърмори Иван. — Или ти ще бъдеш натикан в азотен тор, а после ще те… мили Боже, това пък какво е?

Зад ъгъла се откриваше малко открито пространство, заето от изящно дърво. Клоните му бяха обсипани с листа във формата на сърце, които наполовина скриваха странни плодове. Плодовете мяукаха. Майлс и Иван пристъпиха по-близо.

— Е… това вече е съвсем невъзможно — възмутено произнесе Иван.

В шушулката на всеки плод имаше малко котенце с дълга пухкава бяла козина, фини уши и мустаци и сини очи. Иван хвана един от плодовете в ръка и го приближи до лицето си, за да го разгледа по-добре. Внимателно се опита да погали с пръст малкото създание. То игриво се опита да хване пръста му с нежните си лапички.

— Котета като това трябва да тичат на воля навън, а не да висят залепени за разни проклети дървета в полза на някоя гем кучка — разгорещи се Иван. После бързо хвърли поглед наоколо. Бяха сами.

— Ъ… не мисля, че са точно залепени — каза Майлс. — Чакай, я по-добре…

Да се опиташ да спреш Иван да не спаси малкото коте от дървото беше все едно да го накараш да не се заглежда по хубави жени. Това беше някакъв вид рефлекс. Докато Майлс успее да мигне, той вече беше започнал да се опитва да освободи първата малка жертва, може би за да може да преследва разни пълзящи рози.

Но щом Иван откъсна шушулката, котето тихо изписка, потръпна и застина.

— Пис, пис… — колебливо каза Иван. От счупеното стъбло към китката му се застича обезпокоителна червена струйка.

Майлс разтвори шушулката около котешкото… трупче, както се страхуваше. Задната половина на създанието не съществуваше. Голите розови крачета се съединяваха и изчезваха в стеблото.

— Май… май още не е узряло, Иване.

— Това е ужасно! — Иван си пое въздух. Беше възмутен, но гласът му звучеше тихо. В мълчаливо съгласие двамата се отдалечиха колкото се може по-бързо от котешкото дърво. Иван се оглеждаше обезумяло за подходящо място, където да изхвърли малкото трупче и така да се дистанцира от греха и вандализма си. — Истинска гротеска!

— О, не съм сигурен — каза Майлс. — Като се замислиш, не е по-гротескно от оригиналния метод. Искам да кажа, виждал ли си някога как ражда котка?

Завеждащият протокола наблюдаваше смаяния Иван със смесено чувство на раздразнение и симпатия. Майлс си помисли, че ако беше познавал Иван от по-отдавна, сигурно пропорцията между двете чувства щеше да бъде чувствително променена в полза на първото, но Ворийди каза само:

— Милорд… искате ли да ви отърва от това нещо… по възможно най-дискретния начин?

— Ъъ, да, ако обичате — с облекчение каза Иван. — Ако нямате нищо против… — Той бързо подаде неподвижната шушулка на завеждащия протокола, който я уви в носната си кърпа и я скри в джоба си.

— Стойте тук. Веднага се връщам — каза той и отиде да се отърве от доказателството.

— Страхотно — изръмжа Майлс. — Би ли могъл да сложиш ръцете си в джобовете след подобно нещо?

Иван започна да чисти лепкавата течност от ръката си с носната си кърпа, после плю в дланта си и продължи да търка. „Разкарай се, разкарай се, да те вземат мътните…“

— Стига си нареждал като майка ми. Вината не беше моя… Нещата се оказаха малко по-сложни, отколкото очаквах. — Иван напъха носната кърпа в джоба си и намръщено се огледа. — Хич не е смешно. Искам да се върна в посолството.

— Трябва да изтърпиш поне докато настъпи моята среща.

— Кога ще стане това?

— Подозирам, че скоро.

Придвижиха се до съседния балкон, от който се виждаше друга част от изложбата.

— По дяволите — каза Иван.

— Какво стана? — попита Майлс и се загледа в посоката, където гледаше Иван. Дори се повдигна на пръсти, но не можа да забележи нещо, което би предизвикало подобна негативна реакция у братовчед му.

— Нашето добро приятелче Йенаро е тук. Две нива по-надолу. Говори с някакви жени.

— Това… може да е съвпадение. Тук е претъпкано с гем-лордове, като се има предвид и раздаването на наградите следобед. Победителките ще спечелят уважение към клана си, така че те естествено също ще искат да намажат. А освен това всички тези артистични изяви не могат да не го заинтересуват.

— Да се обзаложим ли искаш? — повдигна вежди Иван.

— Не.

Иван въздъхна.

— Не мисля, че имаме някакъв шанс да го изненадаме първи.

— Не зная. Във всеки случай, дръж си очите отворени.

— Естествено.

Продължиха да гледат. До тях с достойна походка се приближи гем-дама на средна възраст и кимна доверително, ако не и приятелски, на Майлс. Дланта й за кратък момент се разтвори, разкривайки тежък пръстен, върху който беше изобразена птица.

— Сега ли? — тихо попита Майлс.

— Не — отговори тя с нисък алт. — Ще се срещнем след тридесет минути на западния вход.

— Не мога да обещая, че ще бъда точен.

— Ще изчакам. — Тя продължи нататък.

— По дяволите — каза Иван след кратко мълчание. — Ти наистина сериозно си решил. Обещаваш да бъдеш много внимателен, нали?

— Да.

Майлс си помисли, че на завеждащия протокола му е необходимо доста време, докато открие подходящо място, за да се освободи от товара си. Но в момента, когато вече започна да се оглежда за него, той се появи. Усмивката му изглеждаше малко пресилена.

— Господа — кимна той. — Нещо става. Налага ми се да ви оставя за известно време сами. Моля ви, стойте заедно и не напускайте сградата.

„Чудесно. Може би.“

— Какво става? — попита Майлс. — Открихме Йенаро.

— Нашият шегаджия? Да. Знаем, че е тук. Моите хора смятат, че едва ли представлява смъртоносна заплаха. За известно време ще трябва да ви оставя сами да се пазите от него. Но моите хора откриха един друг наш добър познат. Професионалист.

В случая терминът „професионалист“ можеше да означава професионален убиец или нещо близко до това. Майлс напрегнато кимна.

— Не знаем защо е тук — продължи Ворийди. — Повиках по-сериозно подкрепление. Междувременно смятаме да… поговорим с него набързо.

— Фаст-пентата не е ли забранена за всички освен за полицията и силите за сигурност?

— Съмнявам се, че този приятел ще отиде да се оплаче — промърмори Ворийди с леко зловеща усмивка.

— Приятна работа.

— Пазете се. — Завеждащият протокола кимна и непринудено се оттегли.

Майлс и Иван продължиха разходката си, като огледаха още няколко растителни екземпляра, които не изглеждаха чак толкова обезпокоително. Майлс броеше минутите. Скоро трябваше да се измъкне, за да пристигне за срещата точно навреме…

— Здравей, сладур — обади се напевен глас зад тях и Иван се обърна малко по-бързо от Майлс. Лейди Арвин и лейди Бенело стояха една до друга. Те… залепнаха, както си помисли Майлс, от двете страни на Иван.

— Сладур? — изненадано промърмори Майлс. Иван му хвърли гневен поглед.

— Чухме, че сте тук, лорд Иван — продължи блондинката, лейди Арвин. Кехлибарените къдрици на лейди Бенело се люшнаха при утвърдителното й кимване. — Какво ще правите след това?

— А… нямам особени планове — отговори Иван, опитвайки се да раздели вниманието си на две равни части.

— Оо — каза лейди Арвин. — Може би не бихте ми отказали вечеря в моята бърлога.

— Или — прекъсна я лейди Бенело, — ако не сте в настроение да прекарате в градска обстановка, зная едно местенце недалеч оттук, на едно езеро. Можем да си направим пикник на един частен остров. Насаме.

Двете жени си размениха леко злобни усмивки. Иван изглеждаше малко нервен.

— Доста труден избор.

— Докато решите, защо не разгледаме произведенията на сестрата на лейди Бенело? — предложи лейди Арвин. Погледът й попадна върху Майлс. — Вие също, лорд Воркосиган. Мисля, че беше доста неприлично от наша страна да ви пренебрегнем по такъв начин. Посъветвахме се и решихме, че това сигурно е достоен за съжаление пропуск. — Ръката й се вкопчи в Иван и тя се наведе, за да отправи многозначителна усмивка на приятелката си. — Това може да бъде и евентуално решение за дилемата на лорд Иван.

— Нощем всички котки са сиви — промърмори Майлс. — Или в дадения случай, всички бараярци.

При споменаването на котки Иван трепна. Лейди Арвин изглеждаше спокойна, но Майлс имаше лошото чувство, че червенокосата е схванала шегата. Във всеки случай тя се откъсна от Иван (мимолетен триумф ли се четеше на лицето на лейди Арвин?) и се обърна към Майлс.

— Наистина, лорд Воркосиган. Имате ли някакви планове за вечерта?

— Опасявам се, че сте права — отговори Майлс със съжаление, че това е донякъде вярно. — Всъщност трябва да тръгвам още сега.

— Още сега? О, останете… елате поне да видите нещата на сестра ми. — Лейди Бенело се въздържа да го докосне и предпочете да върви до него, макар че така оставяше временно Иван в ръцете на съперницата си.

Нямаше да е зле да се забави още няколко минути, за да е сигурен, че завеждащият протокола се е ангажирал напълно с проблемите си. Майлс се усмихна леко и се остави да го водят. На високата червенокоска й липсваше грацията на хоут Райън. От друга страна, тя не изглеждаше толкова… „невъзможна. С трудното се справяме веднага. Невъзможното ни отнема…

Стига. Тези жени са използвачки, знаеш много добре това.

О, Господи, искам да бъда използван…

По дяволите, момче, съсредоточи се.“

Минаха по една тясна пътека и стигнаха до по-долното ниво. Лейди Арвин се насочи към една малка полянка с посадени в саксии дървета. Листата им бяха блестящи като бижута, но те просто подчертаваха експоната в центъра. Самият експонат беше артистично объркан. Сякаш се състоеше от три ленти брокат в различни цветове, които свободно се виеха една около друга и се спускаха от стълб с височината на човешки ръст към килима отдолу. Плътният кръгъл килим отразяваше зеленината на околните дървета в сложна абстрактна рисунка.

— Внимание — промърмори Иван.

— Виждам го — отговори Майлс.

Лорд Йенаро, облечен в тъмна роба и усмихнат, седеше на една от малките пейки, които бяха наредени покрай дърветата.

— Къде е Веда? — попита лейди Бенело.

— Току-що излезе — отговори Йенаро, като поздрави всички.

— Лорд Йенаро помогна донякъде на сестра ми за нейното произведение — сподели лейди Бенело с Майлс и Иван.

— Така ли? — попита Майлс и започна да се оглежда, зачуден къде този път е заложен капанът. Засега не можеше да го види. — И… какво представлява произведението й?

— Зная, че не изглежда особено впечатляващо — оправда се лейди Бенело, — но не в това е работата. Тънкостта е в аромата. Платът изпуска парфюм, който се сменя според настроението ви. Аз все още се чудя дали не може да се шият дрехи от него — последното явно беше предназначено за Йенаро. — Трябваше да накараме някой от прислужниците да стои тук и да го демонстрира през целия ден.

— Щеше да изглежда прекалено комерсиално — отговори Йенаро. — Така е по-добре.

— А… живо ли е? — колебливо попита Иван.

— Всяка отделяща благоуханията жлеза в плата е толкова жива, колкото потните жлези в тялото ви — увери го Йенаро. — Все пак сте прав, изглежда донякъде статично. Приближете се и ще ви покажа нагледно.

Майлс предпазливо подуши въздуха, като се опитваше в пристъпа си на параноя да усети всяка една молекула, която влизаше в ноздрите му. Куполът беше изпълнен с най-различни миризми, изпускани от експонатите, да не говорим за парфюмите на гем-дамите и на Йенаро. Но брокатът сякаш изпускаше приятна смес от различни аромати. Все пак Майлс забеляза, че Иван не се отзова на поканата. Освен парфюмите имаше още нещо — тънка, едва доловима острота…

Йенаро взе от пейката една кана и се насочи към таблата.

— Още злати ейл? — сухо промърмори Иван.

Внезапно през Майлс премина острата тръпка на разбирането и спомена, последвани от вълната адреналин, която накара сърцето му почти да спре преди да започне бясно да блъска в гърдите му.

— Вземи каната, Иване! Не му позволявай да налива от нея!

Иван се подчини. Йенаро се предаде с изненадан възглас:

— Лорд Иван!

Майлс се просна по очи до килима и лудо задуши. Да!

— Какво правите? — Лейди Бенело едва сдържаше смеха си. — Килимът не е част от всичко това!

„Напротив. При това е много важна част.“

— Иване — възбудено каза Майлс, като се изправи. — Подай ми това — внимателно — и ми кажи какво надушваш долу.

Майлс пое каната много по-внимателно, отколкото би държал кошница със сурови яйца. Иван с донякъде объркан вид изпълни нареждането му. Подуши, после прокара длан по килима и докосна устни с пръстите си. И побеля. Майлс беше сигурен, че Иван е стигнал до същото заключение, още преди братовчед му да вдигне глава и да изсъска:

— Астерзин!

Майлс отстъпи назад, повдигна похлупака на каната и внимателно подуши. Усети слабия мирис на ванилия и леко загниващи портокали. Беше точно това.

И Йенаро щеше да излее цялата кана, Майлс беше сигурен в това. В собствените му крака. Пред очите на лейди Бенело и лейди Арвин. Майлс си спомни за съдбата на ба Лура, последното оръдие на лорд Хикс, принц Слайк. „Не. Йенаро не знае. Той може и да мрази бараярците, но не е чак толкова луд. Този път е бил манипулиран точно като нас. Добре, трети път стомна за вода…“

Когато Иван се изправи с вдървена челюст и смъдящи очи, Майлс му направи знак да се приближи и отново му подаде каната. Иван я пое внимателно и отстъпи още една крачка назад. Майлс коленичи и откъсна няколко нишки от края на килима. Те бяха лепкави, което потвърждаваше диагнозата му.

— Лорд Воркосиган! — протестира лейди Арвин, объркана от чудатото поведение на бараярските варвари.

Майлс подаде нишките на Иван, взе каната и кимна към Йенаро.

— Доведи го. Извинете ни, дами. Трябва да проведем един… мъжки разговор.

За най-голяма изненада това подейства. Лейди Арвин само леко вдигна вежди, а лейди Бенело леко се нацупи. Иван сграбчи Йенаро под ръка и го отведе извън закрития кръг. Хватката му леко се стегна, когато Йенаро се опита да се изплъзне. Йенаро изглеждаше разгневен и малко объркан.

Намериха един празен кът малко по-надолу. Иван и пленникът му застанаха с гръб към алеята, като по този начин скриха Майлс от странични погледи. Майлс внимателно остави каната на земята, изправи се и изръмжа на Йенаро:

— Сега ще ви покажа какво щяхте да направите преди малко. Това, което искам да знам за момента, е какво, по дяволите, си мислехте, че правите?

— Не зная за какво говорите — тросна се Йенаро. — Оставете ме на мира, простаци такива!

Иван стегна хватката си.

— Първо му покажи, братовчеде.

— Добре. — Каменната настилка беше от някакъв изкуствен мрамор и изглежда, не можеше да се запали. Майлс остави нишките върху една плоча и направи знак на Иван и Йенаро да се доближат. Изчака, когато покрай тях не минаваше никой. — Йенаро. Капнете само две капки от тази безобидна течност, която разнасяхте нагоре-надолу, върху пръстите си и ги изтръскайте тук.

Иван принуди Йенаро да коленичи до Майлс. Йенаро погледна студено похитителите си, потопи пръсти в течността и ги изтърси, както му беше наредено.

— Ако си мислите…

Беше прекъснат от ярък блясък и гореща вълна, която опърли веждите на Майлс. Лекият пукот, за щастие, беше почти заглушен от телата им. Йенаро замръзна на място.

— И това беше по-малко от грам — безжалостно продължи Майлс. — Колко тежи килимът-бомба? Около пет килограма? Трябва да знаете, че определено приемам това лично. Ако катализаторът попаднеше върху него, щеше да вдигне във въздуха цялата тази част от купола, вас, мен, дамите… и да ни запрати чак на върха на склона.

— Това е някакъв номер — простена Йенаро.

— О, така значи. Добре, това е номер. Но този път беше скроен и срещу вас. Нямате никаква военна подготовка, нали? Не бихте могли дори да го разпознаете по миризмата. Синтетичен астерзин. Чудесно нещо. Можеш да го оформяш, да го боядисаш, да го накараш да изглежда както ти хрумне. И напълно инертен и безобиден. До момента, в който не влезе в съприкосновение с катализатор. Тогава… — Майлс кимна към малката пукнатина в плочата. — Нека да ви попитам по друг начин, Йенаро. Вашият добър приятел хоут-губернаторът какво ви каза за ефекта, който очаквахте?

— Той… — Дъхът на Йенаро секна. Той бавно взе в ръце остатъците от нишките, помириса ги, намръщи се и отново се отпусна на пети. Широко отворените му очи срещнаха погледа на Майлс. — Ох.

— Признанието — многозначително каза Иван — е полезно за душата. И за тялото.

Майлс си пое дъх.

— Ще ви попитам отново, Йенаро. Какво си мислехте, че правите?

Йенаро преглътна.

— Това… трябваше да образува естери. Щеше да прилича на алкохолно отравяне. Вие, бараярците, сте прочути с тази своя перверзност. Нищо повече от онова, което сами си правите!

— И двамата с Иван да се клатушкаме мъртвопияни цял следобед?

— Нещо такова.

— А самият вие? Взехте ли предварително противоотрова?

— Не, това е безобидно!… Би трябвало да бъде. Щях да си отида и да полегна, докато всичко премине. Мислех си, че усещането сигурно ще бъде… интересно.

— Извратен тип — промърмори Иван.

Йенаро се втренчи в него.

— Когато бях изгорен, през онази първа вечер — каза бавно Майлс, — всички онези ваши извинения и кършене на ръце не са били преструвка, така ли? Не сте очаквали подобно нещо.

Йенаро пребледня.

— Очаквах… Помислих си, че марилаканците са направили нещо със захранването. Трябваше само да ви раздруса, нищо повече.

— Или така са ви казали.

— Но злати ейл беше ваша идея, нали? — изръмжа Иван.

— Вие сте знаели?!

— Не съм идиот.

Покрай тях минаха няколко души и озадачено погледнаха тримата коленичили мъже, но за щастие се въздържаха от коментари. Майлс кимна към най-близката пейка.

— Имам да ви кажа някои неща, лорд Йенаро, и мисля, че е по-добре да поседнем.

Иван поведе Йенаро към пейката и го настани на нея. После се поколеба за миг, изля съдържанието на каната в най-близката саксия и седна между Йенаро и изхода.

— Това не са просто малки подли номера, с които да можете да се надсмеете над двама тъпи пратеници на омразния враг — бавно продължи Майлс. — Вие сте пионка в заговор срещу сетаганданския император. Ще ви използват и ще ви жертват. Това явно е обичайната практика. Другата пионка беше ба Лура. Смятам, че знаете какво му се случи.

Все още пребледнял, Йенаро трепна, но не каза нито дума. След малко облиза устни и промълви:

— Това не може да бъде. Прекалено жестоко е. Можеше да започне кървава междуособица между неговия клан и клановете на… всички невинни.

— Не. Щеше да доведе до кървава междуособица между техните кланове срещу вашия. Вие трябваше да запалите искрата. Не само като убиец, но като толкова некомпетентен убиец, че сте взривили сам себе си със собствената си бомба. Твърдо по стъпките на дядо ви, ако говорим в тази посока. И кой щеше да остане жив, за да отрече всичко това? Скандалът щеше да засегне столицата, както и да се прехвърли между империята и Бараяр. В същото време сатрапията му ще обяви независимост. Не, това не е жестоко. Това е направо елегантно.

— Ба Лура се е самоубил. Така казват.

— Не. Бил е убит. Сетаганданската имперска служба за сигурност е на същото мнение. Ще разкрият това след известно време. Не… ще го разкрият в края на краищата. Но това не означава, че ще е навреме.

— Невъзможно е ба да се обвърже със заговор.

— До момента, когато си мисли, че действа лоялно, при това в доста съмнителна ситуация. Не мисля, че до такава степен не са хора, че да са безпогрешни.

— Прав сте. — Йенаро погледна двамата бараярци. — Трябва да ми повярвате, не бих изпитал никакво съжаление, ако ви видя да падате от някоя висока скала. Но никога не бих ви бутнал от нея.

— Е… и аз така си помислих — отговори му Майлс. — Просто ми е любопитно… какво щяхте да получите в замяна на вашите услуги, като изключим удоволствието да напакостите на двама простаци и варвари? Или за вас това е било изкуство заради самото изкуство?

— Той ми обеща пост. — Йенаро отново сведе поглед. — Не знаете какво е да нямаш длъжност в столицата. Нямаш възможности. Нямаш статус. Просто си… никой. Омръзна ми да съм никой.

— Какъв пост?

— Имперски парфюмер. — Тъмните очи на Йенаро блеснаха. — Зная, че не звучи кой знае колко респектиращо, но щеше да ми гарантира достъп до Небесна градина, а може би и до самия император. Щях да мога да работя заедно с… най-добрите в империята. И щях да бъда добър.

За Майлс не беше трудно да разбере амбицията, независимо каква странна форма можеше да приеме тя.

— Представям си.

Устните на Йенаро се свиха в нещо подобно на признателна усмивка.

Майлс погледна хронометъра си.

— Господи, закъснявам. Иване, ще се справиш ли оттук нататък без мен?

— Ще се справя.

— Приятен ден, лорд Йенаро — Майлс се изправи. — Мисля, че и дотук не беше лош. Можеше да е и по-зле. Уморих се ужасно през този следобед, но все пак ми пожелайте късмет. Имам малка среща с принц Слайк.

— Късмет — колебливо каза Йенаро.

Майлс замлъкна за момент.

— Ставаше въпрос за принц Слайк, нали?

— Не! Говорех за губернатор хоут Илсъм Кети!

Майлс прехапа устни и бавно издиша. „Току-що или ме прекараха, или ме спасиха. Кое от двете?“

— Кети ви е поръчал… всичко това?

— Да…

Можеше ли Кети да изпрати своя колега губернатор и братовчед принц Слайк да разузнае за имперските регалии вместо него? Разбира се. Или не. А можеше ли Слайк да накара по някакъв начин Кети да обработи Йенаро вместо него? Не беше невъзможно. „Пак на изходна позиция. По дяволите, по дяволите, по дяволите!“

Докато Майлс се маеше, зад ъгъла се появи завеждащият протокола. При вида на Иван и Майлс забави крачка и на лицето му се изписа облекчение. Когато се доближи, вече приличаше на разхождащ се турист, но хвърли пронизителен поглед към Йенаро.

— Добър ден, господа — кимна и на тримата той.

— Здравейте, сър — отговори му Майлс. — Интересно ли протече разговорът ви?

— Необикновено.

— Ах… не вярвам да сте се срещали с лорд Йенаро, сър. Лорд Йенаро, това е завеждащият протокола на посолството, лорд Ворийди.

Двамата си кимнаха отново. Без да става, Йенаро направи нещо като поклон.

— Какво съвпадение, лорд Йенаро — продължи Ворийди. — Тъкмо говорехме за вас.

— Нима? — напрегнато попита Йенаро.

— Ах… — Ворийди замислено смучеше долната си устна, сякаш обсъждаше наум някакво решение. — Известно ли ви е, че сте на крачка от един вид вендета, лорд Йенаро?

— Аз… не! Какво ви кара да мислите така?

— Хм. Обикновено не се интересувам от личните дела на гем-лордовете, а само от официалните. Но… този път случайността така ме изненада, че не можех да не й обърна внимание. Поне този път. Току-що имах кратък разговор с един… господин, който ме информира, че е дошъл тук със задачата да се увери, че, както се изрази самият той, няма да напуснете жив Лунната градина. Беше малко неясен относно метода, по който смята да постигне това. Особеното в случая е, че той не е гем. Най-обикновен комерсиален артист. Не знаеше кой го е наел, тази информация е скрита доста дълбоко. Имате ли някакви предположения?

Йенаро изслуша тази рецитация напълно смаян, със свити устни и замислен. Майлс се чудеше дали не прави същите изводи като него. Твърде вероятно. Хоут-губернаторът, който и да беше той, му беше изпратил опашка. Просто за да се увери, че всичко ще мине без грешки. Например, ако случайно Йенаро оцелее след взрива и назове покровителя си.

— Аз… да, имам едно предположение.

— Ще имате ли нещо против да го споделите с нас?

— Не точно сега — колебливо отказа Йенаро.

— Както желаете — сви рамене Ворийди. — Оставихме го да седи на едно тихо местенце. Действието на фаст-пентата ще премине след десетина минути. Имате тази преднина — използвайте я както намерите за добре.

— Благодаря ви, лорд Ворийди — тихо каза Йенаро, събра полите на тъмната си роба и се изправи. Беше блед, но се контролираше невероятно добре. — Мисля, че е по-добре да вървя.

— Предполагам, че изборът ви е добър — каза Ворийди.

— Ще се чуем, нали? — подхвърли Майлс.

Йенаро кимна.

— Да. Трябва да поговорим отново. — Той се отдалечи, като се оглеждаше наляво и надясно.

Иван гризеше ноктите си. По-добре, отколкото да снесе всичко и на часа на Ворийди — нещо, от което Майлс се страхуваше най-силно.

— Всичко това истина ли беше, сър? — попита Майлс.

— Да — полковник Ворийди почеса носа си. — Но не съм много сигурен, че това ми влиза в работата. Лорд Йенаро изглежда много заинтересуван от вас. Чудя се дали между двете неща няма някаква скрита връзка. Пресяването на всички тези наемни главорези би било доста досадна и дълга работа. И какво ли ще открием накрая? — Ворийди хладно погледна Майлс. — Може би че сте били силно ядосан от изгарянето на крака ви, лорд Воркосиган?

— Не чак толкова! — разгорещено отговори Майлс. — Поне признайте, че бих отговорил по адекватен начин, сър! Не. Не съм аз човекът, наел онзи убиец. — Въпреки че със сигурност беше въвлякъл Йенаро във всичко това поради опитите му да играе всички онези хитроумни игрички с вероятните си патрони — Кети, принц Слайк и Ронд. „Искаше реакция? Получи я.“ — Но все пак… разберете, сър, това е само предчувствие. Мисля, че проследяването на всичко това би довело до нещо, което да оправдае времето и ресурсите.

— Предчувствие, а?

— Със сигурност понякога сте се осланяли на интуицията си в своята работа, сър.

— Използвал съм я, наистина. Но никога не съм й се доверявал. Един офицер от ИмпСи трябва да е напълно наясно с двете неща.

— Разбирам, сър.

Тримата се изправиха, за да продължат обиколката си. Майлс внимаваше да не поглежда към следите от малкия взрив, който бяха устроили. Когато наближиха западната страна на купола, Майлс се огледа за дамата, която трябваше да го чака. Откри я, намръщено седнала до един фонтан. Нямаше никакъв шанс да се измъкне от Ворийди точно в този момент — той се движеше плътно с тях, сякаш беше залепен за двамата. И все пак трябваше да опита.

— Извинете, сър. Трябва да говоря с една дама.

— Ще дойда с вас — любезно отговори Ворийди.

Ясно. Майлс въздъхна, трескаво измисляйки посланието си. Гем-дамата го гледаше как се приближава с нежелания си компаньон. Майлс се досети, че дори не знае името й.

— Извинете, милейди. Исках само да ви уведомя, че не мога да приема вашата покана за този… следобед. Моля ви, предайте моите дълбоки извинения на господарката си. — Дали тя и хоут Райън щяха да разберат това като сигнал за отстъпление, както искаше? Можеше само да се моли да е така. — Но ако вместо това тя може да си уреди среща с братовчеда на човека, това ще бъде много поучително.

Жената се намръщи още повече, но каза само:

— Ще предам думите ви, лорд Воркосиган.

Майлс се поклони, благодарен, че тя му е спестила разкриването с някакъв друг отговор. Когато вдигна глава, тя вече се беше изправила и бързо крачеше към изхода.