Лоис Макмастър Бюджолд
Сетаганда (3)

Глава 3

— Истинското име на имперската резиденция е Небесна градина — каза Воробьов, — но всички галактици я наричат просто Ксанаду^[1]. Сега ще видите защо. Дюви, дай панорамен изглед.

— Да, милорд — отвърна младият сержант, който управляваше, и промени контролиращата програма. Леколетът направи вираж и се насочи към подредените като блестящи сталагмити градски кули.

— По-леко, ако обичаш. Стомахът ми в този ранен час…

— Да, милорд. — Леко разочарован, пилотът намали скоростта до по-разумни граници. Гмурнаха се надолу, заобиколиха една сграда, която според Майлс беше висока поне километър, и отново се понесоха нагоре. Хоризонтът изчезна.

— Еха! — обади се Иван. — Това е най-големият купол, който съм виждал. Не предполагах, че могат да ги правят толкова големи.

— За поддръжката му е необходима енергията на цяла централа — каза Воробьов. — И на втора за вътрешността.

Млечнобелият мехур с диаметър шест километра отразяваше утринното слънце на Ета Сета. Лежеше в самия център на града подобно на огромно яйце в купа, като перла, чиято цена беше неизмерима. Беше обкръжен от широк километър и половина парк, следван от улица, която хвърляше сребърни отблясъци, от още един парк и от обикновена улица, претоварена от движение. От нея тръгваха осем широки булеварда, подобни на спиците на колело. Резиденцията сякаш беше самият център на вселената, помисли си Майлс. Несъмнено ефектът беше търсен съзнателно.

— Днешната церемония ще бъде своего рода генерална репетиция за последната след десет дни — продължи Воробьов. — Ще присъстват всички — гем-лордове, хоут-лордове, галактици и така нататък. Сигурно ще има обичайните организационни забавяния. Цяла седмица водих мъчителни преговори, докато не уредя подходящи за ранговете ви места.

— Какви именно? — попита Майлс.

— Двамата ще бъдете поставени наравно с гем-лордовете от второ ниво. — Воробьов сви рамене. — Това беше максимумът, който успях да постигна.

Сред тълпата, макар и в първите й редици. Щеше да може да наблюдава, без да бие много на очи. Идеята не изглеждаше лоша. И тримата — Воробьов, Иван и той самият — носеха парадните сутрешни униформи на рода. Отличителните белези и украшения бяха извезани с черна коприна върху черните дрехи. Изглеждаха възможно най-официално, тъй като щеше да присъства и самият император. Майлс по принцип харесваше униформата на рода Воркосиган — както оригиналната, в която кафявото се съчетаваше със сребро, така и тази нейна елегантна версия, защото високите ботуши не само му позволяваха, а и го принуждаваха да не носи протезите. Но обуването на ботушите върху изгорените му крака тази сутрин беше… болезнено. Куцаше по-силно от обикновено, въпреки че се беше натъпкал с болкоуспокоителни. „Няма да забравя това, Йенаро.“

Кацнаха недалеч от южния вход. Площадката вече бе пълна с машини. Воробьов освободи шофьора.

— Няма ли да се движим с ескорт, милорд? — колебливо запита Майлс, докато наблюдаваше как леколетът се отдалечава и намести неудобната кутия от полиран клен, която носеше в ръцете си.

— Не от гледна точка на сигурността — поклати глава Воробьов. — Единствено сетаганданският император може да организира убийство на територията на Небесна градина. А ако иска да ви елиминира тук, не би ви помогнал и цял полк телохранители.

Неколцина много високи мъже в униформата на сетаганданската имперска стража ги провериха на входа, после ги насочиха към плъзгащите се платформи, оформени като отворени коли. Седалките бяха тапицирани с бяла коприна — траурният цвят на империята. Всяка делегация беше настанена с поклон от отделен слуга, облечен в бяло и сиво. Управлявани от роботи, машините потеглиха с умерена скорост на една педя височина над застланата с бял нефрит алея, която минаваше през огромна ботаническа градина. От време на време Майлс забелязваше покривите на отделни постройки, които се издигаха над дърветата. Всички сгради бяха ниски и уединени, с изключение на няколко сложно конструирани кули, издигащи се в центъра на магическия кръг на около три километра пред тях. Въпреки че навън беше слънчев пролетен ден, под купола времето беше настроено да бъде печално облачно и влажно, сякаш всеки момент щеше да завали.

Насочиха се към обширен павилион западно от централните кули, където бяха посрещнати от друг слуга. Бараярците се отправиха към вътрешността на сградата заедно с дузина други делегации. Майлс през цялото време се оглеждаше и се мъчеше да разпознае кои светове представляват те.

Да, онова там бяха марилаканците, водени от среброкосия Берно. Онези облечени в зелено хора сигурно бяха от Джаксън, делегацията от Аслънд — начело с държавния им глава — охраната се състоеше само от двама невъоръжени, и бетанската посланичка, облечена в пурпурно и черно. Всички те отиваха да отдадат почит на мъртвата, която приживе никога не би се срещнала лице в лице с тях. Всичко изглеждаше направо сюрреалистично. Майлс имаше чувството, че е попаднал във вълшебна страна и че когато следобед всичко приключи, отвън сигурно ще е изминало цяло столетие. Галактиците трябваше да спрат пред входа, за да сторят път на свитата на някой от сатрап-губернаторите. Той имаше охрана от дузина гем-лордове, всички с изрисувани в оранжево, зелено и бяло лица.

Украсата вътре беше изненадващо проста и уредена с вкус. Живите цветя, различните растения и фонтаните сякаш бяха продължение на градината отвън. Коридорите бяха тихи, ехото не се отразяваше в стените и тавана и въпреки това всеки глас се чуваше абсолютно ясно. Около гостите се въртяха дворцови слуги, които предлагаха храна и напитки.

В отдалечения край на помещението се появиха две перленобели сфери. Майлс примигна. Това бе първата му среща с хоут-дамите.

Извън личните си помещения всички хоут-дами се криеха зад персонално силово поле, обикновено генерирано, както обясниха на Майлс, от носещо се над земята кресло. Полетата можеха да бъдат в най-различни цветове в зависимост от настроението и желанието на притежателките им, но днес поради случая всички щяха да са бели. Отвътре хоут-дамите можеха да виждат всичко, но самите те оставаха невидими. Никой не можеше да ги достигне или да пробие преградата със зашеметител, плазма, невроразрушител или метателни оръжия или експлозив. Наистина, силовите полета не позволяваха да се стреля и отвътре навън, но това едва ли влизаше в намеренията на хоут-дамите. Преградата сигурно можеше да се разруши наполовина от гравитационна имплозия, предположи Майлс, но енергийните генератори за лещите тежаха стотици килограми и това ги правеше изключително полеви оръжия.

Вътре в своите мехури хоут-дамите можеха да носят каквото си поискат. Дали мамеха? Дали се рееха наоколо в стари дрехи и чехли, когато се предполагаше, че трябва да са добре облечени? Дали се явяваха голи на банкети? Кой знае?

Висок възстар мъж, облечен в строга бяла роба, каквато носеха само хоут– и гем-лордовете, се приближи до бараярската делегация. Имаше строги черти. Кожата му, покрита с фини бръчки, беше почти прозрачна. Явно това беше сетаганданският еквивалент на имперския майордом, макар че със сигурност носеше доста по-благозвучна титла. След като прие акредитивните писма от Воробьов, той им даде точни указания за техните места и за протичането на програмата. По поведението му личеше, че смята чужденците за безнадеждни простаци, но че ако им се дадат инструкции с достатъчно твърд тон и с прости думи, има някакъв шанс церемонията да мине без гафове.

— Това вашият дар ли е, лорд Воркосиган? — Мъжът погледна полираната кутия.

Майлс успя да се справи със закопчалката и да отвори кутията, без да я изпусне. Вътре, положен върху черно кадифе, лежеше стар меч.

— Този подарък е избран от личната колекция на моя император Грегор Ворбара в знак на почит към императрицата. Това е мечът, носен от предшественика му Дорка Ворбара Справедливия по време на Първата сетаганданска война. — Беше един от няколкото, но Майлс реши да не навлиза в подробности. — Безценен и незаменим артефакт с историческа важност. Ето и сертификата за произход.

— О — вдигна вежди майордомът и пое пакета, запечатан с личния печат на император Грегор с видимо уважение. — Моля, предайте благодарностите на моя император към вашия. — Той направи лек поклон и се отдалечи.

— Това беше добре — със задоволство се обади Воробьов.

— Направо ми скъса сърцето — изръмжа Майлс и подаде кутията на Иван. Нека малко той я поноси.

Все още нищо не се случваше — май имаше организационни неуредици. В търсене на някаква топла напитка Майлс се отдалечи от Иван и Воробьов. Тъкмо се беше спрял на нещо, когато някъде отдолу се чу тих глас.

— Лорд Воркосиган?

Той се обърна и дъхът му секна. Някаква много ниска и приличаща на хермафродит… жена?… стоеше до него, облечена в сиво-белите одежди на дворцовата прислуга. Главата и лицето й бяха напълно лишени от растителност. Нямаше дори вежди.

— Да… госпожо?

— Ба — каза тя, сякаш вежливо го поправяше. — Една лейди желае да говори с вас. Бихте ли ме последвали, моля?

— Ами… разбира се. — Тя се обърна безшумно и той я последва, леко разтревожен. Лейди? Ако имаше късмет, сигурно щеше да се окаже Миа Маз, която трябваше да е някъде сред тълпата. Вече намисляше въпросите си. „Без вежди? Очаквах контакт, но… тук?“

Излязоха от залата. Воробьов и Иван не го забелязаха и това още повече напрегна нервите му. Последва прислужницата през няколко коридора и през малка открита градина, покрита с мъх и нежни цветя, по които блестеше роса. Шумовете от залата все още се чуваха през влажния въздух. После влязоха в малка постройка, гледаща към градината. Подът беше от тъмно дърво. Шумът от ботушите му звучеше необичайно и неравномерно. В отдалечения край на павилиона, на пет сантиметра над полирания под, се рееше блестяща сфера.

— Оставете ни — разнесе се глас отвътре. Прислужницата се поклони и изчезна, свела поглед надолу. Гласът зад силовото поле звучеше ниско и глухо.

Последва мълчание. Може би тя никога досега не беше виждала физически несъвършен човек. Майлс се поклони и зачака, като се опитваше да изглежда спокоен и да прикрие изгарящото го любопитство.

— Е, лорд Воркосиган — обади се най-сетне гласът. — Ето ме и мен.

— Ъ… да — Майлс се поколеба. — А мога ли да запитам, милейди, кой стои зад този наистина красив сапунен мехур?

Последва нова пауза.

— Аз съм хоут Райън Дегтиар, служителка на Небесната господарка и началник на Звездните ясли.

Поредната завързана титла, която не му говореше нищо. Знаеше имената на всички гем-лордове от сетаганданския Генерален щаб, на всички сатрап-губернатори и техните офицери, но тази жена му беше непозната. Но Небесна господарка беше церемониалното обръщение към императрица хоут Лизбет Дегтиар, а това име му беше известно…

— Роднина на императрицата ли сте, милейди?

— Да, аз съм от нейното генетично съзвездие. През три поколения. Служих й през половината от живота си.

Значи придворна дама. Една от най-приближените на императрицата. Много висока длъжност, а вероятно и доста възрастна дама.

— Ъъ… случайно да сте роднина на един гем-лорд на име Йенаро?

— Кой? — Гласът прозвуча крайно объркано дори през силовото поле.

— Няма значение. Наистина не е важно. — Краката му започваха да туптят. Май свалянето на проклетите ботуши щеше да е по-трудно и от обуването им. — Силно се впечатлих от прислужницата ви. Много хора ли тук нямат никаква коса?

— Това не е жена. Това е ба.

— Ба?

— Безполови същества, роби на императора. По времето на неговия Небесен баща беше модно да ги правят толкова гладки.

Генетично създадени безполови слуги. Беше чувал само слухове, повечето от които съвсем нелогично бяха свързани със сексуални истории, по-скоро плод на въображението на разказвача, отколкото истински. Носеше се мълва, че са изключително лоялни към господаря си, който в буквалния смисъл на думата ги беше създал.

— Значи… не всички ба са плешиви, но всички плешиви са ба? — предположи той.

— Да… — Последва нова пауза. — Защо сте дошли в Небесна градина, лорд Воркосиган?

Майлс се намръщи озадачен.

— За да представлявам Бараяр на поклонението. Да засвидетелствам уважение пред императрицата. Аз съм пратеник. Назначен съм от император Грегор Ворбара, комуто служа, доколкото това е по силите ми.

Отново мълчание, този път по-дълго.

— Вие се подигравате с нещастието ми.

— Какво?

— Какво искате, лорд Воркосиган?

— Аз ли? Вие ме извикахте тук, милейди, нали така? — Той се почеса по врата и опита отново. — Мога ли… да ви помогна с нещо?

— Вие?!

Изуменият й тон го порази.

— Да, аз! Не съм толкова… — „безпомощен колкото изглеждам.“ — Справял съм се с някои работи. Но ако не ми подскажете защо е всичко това, надали бих могъл да съм ви от полза. Не разбирате ли?

Майлс беше съвсем объркан.

— Вижте, не можем ли да започнем този разговор отначало? — поклони се дълбоко. — Добър ден, милейди. Аз съм лорд Майлс Воркосиган от Бараяр. С какво мога да ви бъда полезен?

— Крадец?

Най-накрая нещата започнаха да се изясняват.

— О, не. Аз съм Воркосиган, но не и крадец, милейди. Макар че е възможно да съм притежател на отнета собственост…

Отново объркана пауза. Явно тя не го разбираше. Донякъде изгубил надежда, Майлс продължи:

— Случайно да сте изгубили някакъв… предмет? Приличащо на ръчка електронно устройство с печат във формата на птица в единия край?

— Значи е във вас! — изумено възкликна тя.

— Е, не точно в момента.

— Все още е във вас. — Гласът й беше тих, гърлен и звучеше отчаяно. — Трябва да ми го върнете.

— С най-голямо удоволствие, стига да докажете, че ви принадлежи. Определено не мога да кажа, че това нещо е мое — подчерта Майлс.

— И ще направите това… безплатно?

— В името на моето достойнство и, ъъ… аз съм служител на ИмпСи. Бих направил всичко срещу информация. Задоволете моето любопитство и смятайте сделката за сключена.

— Да не искате да кажете, че дори не знаете какво представлява това? — изненадано възкликна тя.

Последва толкова дълго мълчание, че Майлс се уплаши, че старата дама е умряла. От голямата зала се дочу музика.

— О, по дя… Проклетият парад започва, а аз трябва да съм в първите редици. Милейди, как мога да се свържа с вас?

— Не можете. — Тя се задъхваше. — Аз също трябва да вървя. Ще изпратя за вас. — Белият мехур се издигна и започна да се отдалечава.

— Къде? Кога?… — Музиката наближаваше изхода.

— Не казвайте на никого за това!

Майлс се поклони нескопосано след отдалечаващия се мехур и тръгна през градината с възможно най-високата скорост, на която беше способен. Ужасяваше се при мисълта, че всички ще забележат закъснението му.

Когато се озова отново в приемната, откри, че най-лошите му предчувствия са се сбъднали. Редицата наближаваше главния изход в посока към кулите, а Воробьов ходеше така, че да запази очевидната празнина, и се оглеждаше тревожно. Забеляза Майлс и му направи знак. „По-бързо, по дяволите!“ Майлс ускори крачка, като усещаше как погледите на всички в залата са насочени към него.

Иван веднага му подаде кутията. По лицето му се четеше любопитство и нетърпение.

— Къде беше, в тоалетната ли? Проверих и там…

— Шшт. Ще ти кажа по-късно. Току-що имах най-странната… — Майлс се бореше с тежката кутия и накрая успя да я нагласи в по-подходящо положение. Минаха през покрития с нефрит двор и най-после се озоваха пред вратата на една от високите сгради. Влязоха в отекваща ротонда. Майлс забеляза отпред няколко бели мехура, но нищо не му подсказваше в кой от тях се намира старата дама. По план всички трябваше бавно да заобиколят носилката, да коленичат, да оставят даровете си в спирала според ранга и статута си и да излязат през отсрещната врата към Северния или Източния павилион, предназначени съответно за хоут-лордовете и гем-лордовете, от една страна, и за гостите от другите планети — от друга. Там щеше да бъде даден погребален обяд.

Но изведнъж процесията спря и всички започнаха да се струпват пред широкия засводен вход. Вместо тиха музика и приглушени стъпки от ротондата се разнесе уплашен шепот. Гласовете постепенно се засилваха и започнаха да се чуват резки възгласи на изненада, към които се присъединиха и команди.

— Какво се е случило? — зачуди се Иван, като протегна врат. — Някой да не е умрял?

Майлс не виждаше нищо от раменете на стоящия пред него човек. Редицата се изви и продължи напред. Влязоха в ротондата, но веднага бяха преместени вляво. Точно на входа се беше изправил гем-офицер, който направляваше движението и с нисък глас даваше инструкции.

— Моля, задръжте даровете си и продължете направо към Източния павилион, моля, задръжте даровете си и продължете направо към Източния павилион, след малко всичко ще се уреди, моля…

В центъра на ротондата лежеше императрицата, положена в огромен ковчег, издигнат на височина над човешки ръст. Чужденците нямаха право да я видят дори мъртва. Носилката беше заобиколена от силово поле, през което като през мъгла се виждаха смътните очертания на дребна, облечена в бяло фигура. Охраната, очевидно току-що отделена от свитата на някой сатрап-губернатор, беше строена между ковчега и стената и очевидно криеше още някого от погледите на посетителите.

Майлс не издържа. „В края на краищата не могат да ме заколят пред очите на всички.“ Бутна кутията в ръцете на Иван и се промъкна под лакътя на гем-офицера, който се опитваше да изтика всички през другата врата. Невинно усмихнат, с ръце, изнесени напред, за да покаже, че са празни, той се изправи пред изненаданите гем-лордове от охраната, които явно не бяха очаквали подобна просташка постъпка.

От другата страна на ковчега, на мястото, запазено за даровете на хоут-лорда с най-висок ранг, лежеше тяло. Гърлото на жертвата беше прерязано, а кръвта се стичаше по блестящия малахитов под и попиваше в сиво-белите дрехи. В дясната си ръка мъртвият стискаше тънък украсен със скъпоценности нож. Плешиво тяло, без вежди, възстаро, но не и слабо… Майлс разпозна техния нападател дори без фалшивата му коса. Сякаш собственото му сърце спря от изненада.

„Някой току-що вдигна доста залозите в тази малка игра.“

Висшият гем-офицер се втурна срещу него. Усмивката беше замръзнала на изрисуваното му лице. Мъжът явно се мъчеше да изглежда колкото се може по-непринудено вежлив към някого, когото с удоволствие би размазал по пода.

— Лорд Воркосиган, бихте ли се върнали при вашата делегация, моля?

Последва подканващ жест. Сетаганданецът не беше толкова глупав, че да го докосне. Майлс се подчини. Едновременно благодарен и разгневен, офицерът сякаш сам се изненада от думите си:

— Това е ба Лура, личният слуга на Небесната господарка. Служи й повече от шестдесет години… явно е искал да я последва и да й служи и в отвъдното. Каква непристойна постъпка, да стори това тук… — Гем-офицерът беше домъкнал Майлс достатъчно близо до спрялата отново редица. Дългата ръка на Иван се пресегна, сграбчи го и го поведе към вратата, без да го изпуска.

— Какво става, по дяволите? — изсъска Иван.

„И къде бяхте по време на убийството, лорд Воркосиган?“ Само дето не приличаше на убийство, а на самоубийство. Извършено по възможно най-архаичен начин. Преди не по-малко от половин час. Докато той разговаряше с някакъв мистериозен бял мехур, който можеше да бъде, а можеше и да не бъде хоут Райън Дегтиар, откъде по дяволите можеше да знае? Имаше чувството, че коридорът се върти пред очите му.

— Не трябваше да напускате редицата, милорд — строго каза Воробьов. — А… какво видяхте?

По лицето на Майлс плъзна усмивка, но той си наложи да я скрие.

— Един от най-старите ба на императрицата току-що си преряза гърлото пред ковчега й. Не знаех, че човешкото жертвоприношение е на мода при сетаганданците. Поне не официално.

Устните на Воробьов се свиха, сякаш щеше да подсвирне, след което на лицето му се появи мимолетна усмивка.

— Колко ужасно от тяхна страна — измърка той. — Очертават се интересни събития, ако се опитат да въведат тази церемония.

„Да. Но ако създанието е било толкова лоялно, защо се е решило на постъпка, която да хвърли в такъв смут господарите му? Някакъв вид отмъщение? Напълно вероятно, това е най-безопасният начин тук…“

Когато най-после стигнаха павилиона, краката го боляха нетърпимо. В огромната зала делегатите биваха настанявани от цяла армия сервитьори. Всички се движеха малко по-бързо, отколкото предполагаше строгото възпитание. Тъй като някои погребални дарове бяха по-големи дори от бараярската кутия, настаняването протичаше бавно и, за очевидния ужас на сервитьорите, не според плана. Хората сядаха, ставаха и сменяха местата си. Майлс си представяше как някъде отзад друга объркана армия готвачи сипе куп цветисти сетагандански проклятия.

Забеляза делегацията от Вервейн, настанена в предната част на залата. Използвайки всеобщата бъркотия, той се измъкна от определения му стол, заобиколи няколко маси и се опита да се добере до Миа Маз. Застана до нея и напрегнато се усмихна.

— Добър ден, милейди. Може ли да…

— Лорд Воркосиган! Исках да говоря с вас…

Двамата млъкнаха едновременно.

— Вие сте първа — кимна й той.

— Звънях в посолството ви, но вие вече бяхте тръгнали. Имате ли някаква представа какво се случи в ротондата? Променянето на церемония от такава величина, и то по средата, е нещо направо нечувано за сетаганданците.

— Всъщност не са имали никакъв избор. Е, предполагам, че биха могли да игнорират тялото и просто да го заобиколят. Според мен ефектът щеше да е много по-драматичен, но явно са решили първо да почистят — Майлс повтори онова, за което вече мислеше като за „официалната версия“ за самоубийството на ба Лура. Вниманието на всички наоколо се насочи към него. По дяволите, слуховете така и така щяха да плъзнат, независимо от това кой какво е казал или премълчал.

— Имахте ли някакъв успех в онова малко разследване, за което ви помолих снощи? — продължи Майлс. — Аз… не съм сигурен, че моментът е подходящ, но…

— Да и да — отговори Маз.

„Не и по комуникационния канал — помисли си Майлс, — независимо дали се води засекретен, или не.“

— Можете ли след края да се отбиете направо в бараярското посолство? Да… пием по чаша чай или нещо подобно.

— С най-голямо удоволствие — отговори Маз. В тъмните й очи се четеше напрегнато любопитство.

— Имам нужда от урок по етикета — добави Майлс за слушателите наоколо.

В очите на Маз за миг блесна весело пламъче.

— Чувала съм да се говори така, милорд — промърмори тя.

— О… — „От кого? От Воробьов, доколкото се досещам.“ — Очаквам ви с нетърпение.

Майлс й махна и се отправи към мястото си. Воробьов го наблюдаваше как сяда. Погледът му беше леко заплашителен. Явно смяташе в най-скоро време да сложи нашийник на немирния млад посланик, но гласно не направи никакъв коментар.

Докато опитваха от поне двадесетте поднесени им деликатеса, сетаганданците успяха да се окопитят. Очевидно майордомът беше от хората, които са истински майстори в отстъплението. Успя да подреди нещата така, че всеки застана на точното си място според ранга и положението си, макар че обиколиха ротондата в обратна посока. Сигурно майордомът щеше по-късно да пререже собственото си гърло, но на подходящо място и с подходяща церемония, а не по този ужасяващ и непристоен начин.

Майлс положи кленовата кутия върху малахитовия под при втората извивка на растящата спирала от дарове, на около метър от мястото, където ба Лура беше сложил край на живота си. По пода нямаше нито едно петънце. Дали сетаганданската служба за сигурност беше успяла да проучи мястото преди почистването? Или някой е разчитал на бъркотията и е заличил следите си? „По дяволите, как бих искал да се заема с това още сега!“

Белите коли очакваха посланиците от другата страна на Източния павилион, за да ги откарат обратно към вратите на Небесна градина. Цялата церемония продължи само около час по-дълго от предвиденото, но представата за време на Майлс беше напълно объркана. Сякаш беше прекарал под купола цели сто години, докато навън беше отминала само една сутрин. Той болезнено примижа срещу яркото обедно слънце, докато пилотът докара леколета до мястото за излитане. Отпусна се на седалката с невероятно чувство на облекчение.

„Май като се приберем ще се наложи да разрежа тези проклети ботуши.“