Джон Гришам
Ударът (7)

7

Искрено казано, не си спомням какви критерии определих и приложих, за да избера като първа възможна жертва правната кантора „Обри Х. Лонг и сие“, но мисля, че беше свързана с тяхната симпатична, сдържана реклама в деловия справочник. Рекламата беше придружена от мътна черно-бяла снимка на мистър Лонг. Разните медицински шарлатани страшно обичат да си лепят физиономиите навсякъде, напоследък обаче адвокатите ги настигат в това отношение. Човекът ми се стори сериозен, около четирийсетгодишен и най-важното — усмихнат, за разлика от повечето останали снимки в правния раздел на справочника. Фирмата има четирима адвокати, специализирана е в областта на автомобилните катастрофи, занимава се с искове за телесни повреди и застраховки, бори се за клиентите и не взима нито цент, преди да е получено обезщетение.

Какво пък толкова? Все отнякъде трябва да почна. Отправям се към посочения адрес в центъра и откривам малка, ужасно грозна тухлена сграда с безплатен паркинг до нея. Паркингът е споменат в рекламата. Когато отварям вратата, над главата ми дрънва звънче. Иззад отрупаното с книжа бюро някаква дребна, възпълна жена ме посреща с нещо средно между озъбване и презрителна усмивка. Накарал съм я да се откъсне от пишещата машина.

— Мога ли да ви бъда полезна? — пита тя. Дебелите й пръсти висят на два-три сантиметра над клавишите.

По дяволите, много е трудно. Намирам сили да се усмихна.

— Да, тъкмо се чудех дали не бих могъл да поговоря с мистър Лонг.

— Той е във Федералния съд — отсича тя и удря клавишите с два пръста.

Ето я вълшебната думичка. Не какъв да е съд, а федерален! Във Федералния съд ходят само големите клечки, тъй че, когато някой мижав адвокат като Обри Лонг си има работа там, адски държи всички да чуят. Секретарката явно има нареждане да разтръби за събитието.

— Мога ли да ви бъда полезна? — повтаря тя.

Решил съм да бъда брутално откровен. Измамите и хитрините се отлагат, но не за дълго.

— Да, името ми е Руди Бейлър. Завършвам трета година право в Мемфиския университет, скоро ще получа адвокатски права и исках… един вид… да питам за работа.

Усмивката вече е откровено презрителна. Секретарката вдига ръце от клавишите, завърта стола към мен и бавно поклаща глава.

— Нямаме свободни места — изрича тя с нескрито задоволство, като че всичко зависи само от нея.

— Разбирам. Мога ли да оставя автобиография и писмо за мистър Лонг?

Тя поема двата листа гнусливо, сякаш са напоени с урина, и веднага ги пуска на бюрото.

— Ще ги сложа при другите.

Колкото и да е невероятно, успявам да се засмея.

— Много са като мен, а?

— Всеки ден идва по някой.

— А, добре. Извинявайте за безпокойството.

— Няма нищо — изсумтява тя и отново се заема с машината. Докато излизам, зад гърба ми отеква яростно тракане.

Имам много писма и автобиографии. През почивните дни подготвях документацията и плановете за действие. Със стратегиите съм добре, само оптимизъм не ми достига. Възнамерявам да карам така около месец — по две-три малки фирми на ден, пет дни седмично, докато изкарам дипломата, а после… кой знае. Букър е убедил Марвин Шанкъл да се разтърси из съдилищата, а Мадлин Скинър сигурно и в момента навива по телефона някого да ме наеме.

Може пък да ми излезе късметът.

Втората ми цел е фирма с трима адвокати на две пресечки от първата. Планирал съм си маршрута така, че да се придвижвам бързо от едно отхвърляне към следващото. Никаква загуба на време.

Според справочника фирмата „Нънли, Рос и Пери“ поема всякакви дела — просто трима адвокати на средна възраст без съдружници и асистенти. Изглежда, че доста се занимават с недвижими имоти. Не мога да понасям недвижимите имоти, но сега не е време да подбирам. Кантората се намира на третия етаж в нова бетонна сграда. Асансьорът е бавен и задушен.

Приемната се оказва учудващо приветлива, с персийски килим върху фалшивия паркет. Има и стъклена масичка със списания. Секретарката затваря телефона и се усмихва.

— Добро утро. Мога ли да ви бъда полезна?

— Да. Бих искал да разговарям с мистър Нънли.

Все още усмихната, секретарката се навежда над дебел делови календар върху безупречно чистото бюро.

— Имате ли уговорена среща? — пита тя, макар отлично да знае, че нямам.

— Не.

— Разбирам. В момента мистър Нънли е много зает.

Миналото лято работих в адвокатска кантора, тъй че не съм и очаквал мистър Нънли да е свободен. Стар номер. Нито един адвокат на света не би признал, било то лично или чрез секретарката си, че в момента не е затрупан с куп най-важни дела.

Е, има и по-тежки случаи. Можеше да е във Федералния съд.

Родрик Нънли се води старши партньор във фирмата и според справочника е завършил право в Мемфиския университет. Планирал съм да включа в атаката колкото се може повече топли колегиални чувства.

— С удоволствие ще почакам — казвам аз и се усмихвам.

Тя също се усмихва. Двамата се усмихваме. В дъното на малкия коридор се отваря врата и към нас се задава мъж по риза с навити ръкави. Той вдига очи, забелязва ме и изведнъж се озоваваме на крачка един от друг. Човекът подава някаква папка на усмихнатата секретарка.

— Добро утро — казва той. — Какво мога да сторя за вас?

Гласът му е мощен и искрено дружелюбен. Секретарката отваря уста, но аз я изпреварвам.

— Трябва да поговоря с мистър Нънли.

— Аз съм. — Той протяга ръка. — Род Нънли.

— Името ми е Руди Бейлър — казвам аз и здраво стискам ръката му. — Уча право трета година в Мемфиския университет, скоро ще завърша и исках да питам за работа.

Все още го държа за ръката и не я усещам да се отпуска при последните думи.

— Аха — казва той. — Значи работа, а?

Погледът му се впива в секретарката, сякаш безмълвно пита: „Как можа да го допуснеш?“

— Да, сър. Моля ви само за десет минути. Знам, че сте много зает.

— Ами да, така си е, след няколко минути имам разговор със свидетел, после трябва да бягам в съда.

Той започва да се обръща, поглеждайки първо мен, после секретарката и накрая часовника си. Но под суровата външност се крие добряк, мека душа. Може би не чак толкова отдавна и той е бил от другата страна на барикадата. Умолявам го с поглед и стискам тъничката папка с писмото и автобиографията.

— Добре де, идвай. Но само за малко.

— Ще ви позвъня след десет минути — бързо се обажда секретарката, опитвайки да изкупи греха си.

Както всеки зает адвокат, той гледа втренчено часовника една-две секунди, после важно кимва.

— Да, не по-късно. И позвъни на Бланш, кажи й, че може да закъснея с няколко минути.

Добре са се наговорили тия двамата. Ще ме приемат, но моментално организираха как да ме отпратят.

— Ела, Руди — усмихва се той.

Лепвам се като гербова марка и тръгваме по коридора.

Кабинетът му е просторна стая с грамадна библиотека зад бюрото, но най-внушителна гледка са безбройните рамки по стената срещу вратата. Хвърлям бърз поглед — представително членство в клуб „Ротари“, доброволец бойскаут, дипломи от два колежа, снимка на Род с някакъв червендалест политик, членство в Търговската камара. Тоя приятел май е готов да пъхне в рамка каквото му падне подръка.

Чувам как часовникът трака, докато сядаме от двете страни на грамадното, свръхмодерно бюро.

— Кога завършваш? — пита той и се подпира на лакти.

— Идния месец. Знам, че съм изтървал влака, но имам сериозна причина.

И аз почвам да разказвам за работата в „Броднакс и Спиър“. Когато стигам до „Тинли Брит“, залагам изцяло върху предполагаемата му неприязън към големите фирми. Това е естествена вражда — дребните риби като моя приятел Род, прегладнелите улични адвокати срещу момчетата с копринени чорапи от високите сгради в центъра. С леко заобикаляне на истината обяснявам, че от „Тинли Брит“ са предложили да обсъдят кандидатурата ми, после изтъквам очевидния факт, че просто не бих могъл да работя в голяма фирма. Не ми е в кръвта. Прекалено съм независим. Искам да работя за хората, а не за корпорациите.

Всичко това отнема по-малко от пет минути.

Макар и малко изнервен от звъна на телефони в приемната, Род слуша внимателно. Знае, че няма да ме наеме, затова просто убива времето и чака да изтекат десетте минути.

— Ама че кален номер — съчувствено казва той, когато привършвам разказа.

— Може и да е за добро — въздъхвам аз като жертвен агнец. — Но съм готов да работя. По успех ще се класирам някъде в предните редици. Много ми харесва работата с недвижими имоти и минах два факултативни курса в тази област. Имам оценки и по двата.

— Да, ние доста се занимаваме с недвижими имоти — самодоволно подхвърля той. После добавя още по-самодоволно: — И със съдебни процеси.

Всъщност той е най-обикновен канцеларски адвокат, книжен плъх. Вероятно си разбира от работата и изкарва добри пари. Но иска да повярвам, че освен това е и свиреп звяр, ужасът на съдебните зали. Казва го просто по навик, както всички други адвокати. Не че съм ги срещал кой знае колко, но досега не помня някой да е пропуснал да намекне как прави противниците си на кайма.

Времето ми привършва.

— Уча на собствена издръжка. Вече седем години. Нито цент от семейството.

— Какво си работил?

— Какво ли не. Сега съм в „Йоги“, обслужвам масите и бара.

— Значи си барман?

— Да, сър. Между другото.

Род държи автобиографията ми.

— Ерген си — бавно изрича той.

Писано е черно на бяло.

— Да, сър.

— Някаква сериозна връзка?

Не му влиза в работата, но няма как да възразя.

— Не, сър.

— Да не си обратен?

— Не, разбира се — отвръщам аз и за момент двамата леко се развеселяваме като съвсем нормални бели момчета.

Той се обляга назад и лицето му изведнъж става сериозно, като че предстоят много важни дела.

— От години насам не сме наемали нов сътрудник. Интересно колко ли плащат за начинаещ ония важни особи в центъра?

Въпросът не е случаен. Каквото и да му отговоря, той ще се престори на смаян и потресен от безумните заплати във високите сгради. Естествено, това ще отвори вратичка да си поговорим за парите.

Лъжите са излишни. Той вероятно има доста добра представа за размера на заплатите. Адвокатите са големи клюкари.

— Както знаете, в „Тинли Брит“ държат да плащат най-много. Чух, че дават до петдесет хиляди.

Още преди да довърша, главата му вече се клати.

— Без майтап? — смаяно изрича той. — Без майтап?

— Не съм толкова скъп — бързо добавям аз.

Решил съм да се продам евтино на първия желаещ.

Разходите ми са ниски, а ако успея някак да се закрепя и поработя усърдно две-три години, сигурно ще се отвори по-добра възможност.

— Какво имаш предвид? — нита той, сякаш неговата храбра фирмичка може да се мери с важните особи и всяко друго предположение би било оскърбително.

— Съгласен съм на половината. Двайсет и пет хиляди. Ще работя по осемдесет часа седмично, ще разчистя смрадливите досиета, ще върша най-черната работа. Вие, мистър Рос и мистър Пери можете да ми дадете всички случаи, за които съжалявате, че сте ги поели и ще ви ги приключа след шест месеца. Обещавам. Сам ще си изкарам заплатата за първите дванайсет месеца, а не успея ли, ще напусна.

Устните на Род леко се разделят, оголвайки зъбите. Очите му искрят при мисълта, че всичкият боклук може да бъде изгребан от кантората и прехвърлен на някой друг. В този момент от телефона долита рязко бръмчене и секретарката обявява:

— Мистър Нънли, чакат ви за показанията.

Поглеждам часовника си. Осем минути.

Той също поглежда своя. Навъсва се, после казва:

— Интересно предложение. Нека го дообмисля. Ще трябва да се посъветвам с партньорите. Всеки четвъртък имаме сутрешно заседание. — Той се изправя и заобикаля бюрото, готов да ме изведе. — Тогава ще им подхвърля идеята. Всъщност досега не сме мислили по въпроса.

— Ще се съгласят, мистър Нънли — уверявам го аз, отстъпвайки заднешком към вратата. — Двайсет и пет хиляди е страшно изгодно.

За момент това като че го обърква.

— О, не е до парите — казва той, сякаш партньорите му за нищо на света не биха си позволили да плащат по-малко от „Тинли Брит“. — Просто напоследък ни върви като по вода. Доста печелим, ще знаеш. Всички са щастливи. Не сме мислили за разширяване. — Той отваря вратата и изчаква да изляза. — Ще ти се обадим.

Род ме придружава до приемната и нарежда на секретарката да запише телефонния ми номер. После енергично протяга ръка, пожелава ми всичко най-хубаво, обещава да се обади скоро и след секунди се озовавам на улицата.

Трябва ми малко време, докато се окопитя. Току-що предложих на унизително ниска цена всичките си знания и способности, само за да бъда изхвърлен на тротоара след броени минути.

Както се очертава, краткият разговор с Родрик Нънли май ще е едно от най-успешните ми начинания.

Наближава десет. След трийсет минути ме чакат подбраните извадки от Наполеоновия кодекс и би трябвало да отида, защото не съм се мяркал вече цяла седмица. Всъщност и да прескоча оставащите три седмици, никой няма да забележи. Предметът е факултативен.

През последните дни вече не се срамувам да покажа лице и спокойно обикалям из университета. В най-скоро време повечето третокурсници ще изчезнат. Правното образование започва под масиран обстрел от напрегната работа и тежки изпити, но накрая има само няколко откъслечни залпа с простички тестове и мизерни курсови работи. Всички сме се посветили почти изцяло на подготовка за изпита и не ни пука за последните лекции.

Мнозина се готвят и за бъдещата си работа.

 

 

Мадлин Скинър е взела моята кауза присърце. Страда почти колкото мен, защото и двамата нямаме късмет. Някакъв щатски сенатор от Мемфис с канцелария в Нашвил може би ще се нуждае от юрист в екипа по проектозаконите — трийсет хиляди плюс режийни, но за службата се изисква диплома и две години стаж. Малка компания търси юрисконсулт, който да е завършил икономически колеж. Аз изучавах история.

— Благотворителната служба на окръг Шелби може да открие място за щатен адвокат през август — казва Мадлин и почва да тършува из хартиите по бюрото с напразната надежда да изрови нещо по-свястно.

— Благотворителен адвокат — повтарям аз.

— Забавно звучи, нали?

— Колко плащат?

— Осемнайсет хиляди.

— Каква е работата?

— Издирване на забегнали съпрузи, събиране на издръжки. Дела за бащинство и тям подобни.

— Звучи ми опасно.

— Но е работа.

— И какво да правя до август?

— Ще учиш за изпита.

— Значи ако уча най-усърдно и изкарам изпита, ще имам удоволствието да работя в благотворителната служба срещу минимална заплата.

— Виж какво, Руди…

— Извинявайте. Тежък ден имах.

Обещавам утре пак да намина, вероятно за да изслушам същите приказки.