Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rainmaker, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джон Гришам. Ударът

Издателство „Обсидиан“, София, 1995

Редактор: Кристин Василева

Художник: Кръстьо Кръстев

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954-8240-26-2

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Ударът (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Ударът.

Ударът
The Rainmaker
АвторДжон Гришам
Първо издание1995 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър
Видроман

„Ударът“ (на английски: The Rainmaker) е шестият роман на американския писател Джон Гришам и е публикуван през 1995 г.

Сюжет

Издания на български език

Филмова адаптация

През 1997 г. излиза едноименният филм на режисьора Франсис Форд Копола. Главните роли са изпълнени от Мат Деймън, Дани ДеВито, Джон Войт и Клеър Дейнс.

33

Развявайки черната тога, един разгневен съдия се възкачва на своето място. Днес е ден за молби и предложения — безкрайна верига от кратки, отегчителни спорове по купища въпроси, свързани с десетки дела. Залата е препълнена с адвокати.

Ние минаваме първи, защото Киплър е ядосан. Аз подадох молба да ми се разреши взимане на показания от шестима служители на „Грейт Бенефит“ в Кливланд идния понеделник. Дръмонд възрази, като се позоваваше естествено на своя свещен съдебен график. Но не само той, а и всички посочени свидетели се оказаха прекалено заети. И шестимата!

Киплър уреди тристранен разговор по телефона с нас двамата и стана доста напечено, поне за защитата. Дръмонд наистина е сериозно зает с другото дело, дори изпрати график по факса за доказателство. Киплър щеше да премълчи, но го ядоса твърдението на Дръмонд, че по-рано от два месеца не можел да отдели три дни за пътуване до Кливланд. Освен това и шестимата служители били крайно заети и можело да минат месеци, преди да ги съберем на едно място.

Днес Киплър ни е повикал, за да сдъвче Дръмонд по най-официален начин — с отбелязване в протокола. Тъй като от четири дни насам не пропускам да се обадя на негова светлост, знам много добре какво предстои. Грозна картина. Едва ли ще имам възможност да взема думата.

— За протокола — крясва Киплър и отсреща в залата клонингите на Дръмонд забиват носове в бележниците. Днес са четирима. — По дело номер 214668, Блек срещу „Грейт Бенефит“, ищецът е подал молба за взимане на показания от официален представител на компанията заедно с още петима служители, насрочено за идния понеделник, 5 октомври, в Кливланд, щата Охайо. Не ни изненадват възраженията на защитата под претекст, че възникват проблеми със съдебните графици. Така ли е, мистър Дръмонд?

Дръмонд бавно се изправя.

— Да, сър. Своевременно връчих на съда копие от графика за предварителни процедури по дело във федерален съд, започващо в понеделник. Аз водя защитата.

Дръмонд и Киплър вече два пъти водиха люти спорове по този въпрос, но сега е важно да се протоколира.

— И кога ще ви бъде възможно да включите нещо в графика си? — пита Киплър с убийствен сарказъм.

Аз съм съвсем сам на масата. Дек го няма. На пейките зад гърба ми седят поне четирийсет адвокати и гледат как великият Лио Ф. Дръмонд бива сравнен със земята. Сигурно се питат кой съм — що за човек е това неизвестно хлапе, дето кара съдията да се сражава за него.

Дръмонд пристъпва от крак на крак.

— Ваша светлост, наистина съм претоварен. Може да минат…

— Ако не греша, казахте два месеца. Правилно ли съм чул?

Киплър се прави на потресен, че някакъв си адвокат може да бъде чак толкова зает.

— Да, сър. Два месеца.

— И все със съдебни процеси?

— Процеси, показания, молби, възражения. На драго сърце ще ви покажа целия си календар.

— В момента не мога да си представя нещо по-неприятно, мистър Дръмонд — отсича Киплър. — Ето какво ще направим и моля да слушате внимателно, защото всичко ще бъде документирано под формата на съдебно решение. Напомням ви, сър, че делото е определено за срочно придвижване, а в моя съд това означава без никакво разтакаване. Взимането на показания в Кливланд ще започне рано сутринта в понеделник.

Дръмонд рухва на стола и започва да драска в бележника си.

— Ако не можете да присъствате, много съжалявам — продължава Киплър. — Но в крайна сметка разполагате с още четирима адвокати по делото — Морхаус, Плънк, Хил и Гроун, а те, бих добавил, имат далеч по-богат опит от мистър Бейлър, който, ако не греша, получи адвокатски права миналото лято. Ясно ми е, че не можете да пратите в Кливланд само един адвокат. Разбирам, че трябва да са поне двама, но съм уверен, че все някак ще съберете достатъчно, за да защитите достойно своя клиент.

Думите сякаш увисват във въздуха. Адвокатите зад гърба ми са занемели. Усещам, че мнозина чакат този миг от години.

— Освен това посочените шестима служители ще се явят в понеделник сутринта и ще останат на разположение, докато мистър Бейлър ги освободи. Корпорацията е упълномощена да извършва делови операции в щата Тенеси. Следователно при сегашните обстоятелства случаят попада под моя юрисдикция и аз нареждам на тези шест лица да оказват пълно съдействие.

Дружината на Дръмонд хлътва в столовете и започва да пише още по-бързо.

— Ищецът е подал и молба да му бъдат предоставени определени документи. — Киплър млъква за миг и оглежда свирепо масата на защитата. — Чуйте ме, мистър Дръмонд, не искам никакви игрички с документите. Настоявам за пълна откритост и пълно сътрудничество. В понеделник и вторник ще гледам да съм близко до телефона, тъй че ако мистър Бейлър позвъни и ми каже, че не е получил документите, които му се полагат, аз пък ще грабна слушалката и ще направя каквото е необходимо. Разбрахте ли ме?

— Да, сър — казва Дръмонд.

— Можете ли да го обясните на клиента си?

— Мисля, че да.

Киплър се поотпуска и въздъхва дълбоко. В залата цари мъртвешка тишина.

— Всъщност размислих, мистър Дръмонд. Бих желал да видя съдебния ви график. Ако не възразявате, разбира се.

Дръмонд сам предложи това преди малко, тъй че сега няма как да откаже. Графикът се оказва дебел бележник с черни кожени корици — истинска хроника за живота и подвизите на един много зает човек. Подобен документ е нещо твърде лично и подозирам, че Дръмонд изобщо не е имал намерение да го дава на съдията.

Той гордо пристъпва напред, връчва бележника на негова светлост и изчаква. Киплър набързо прелиства месеците, без да се задълбочава в подробности. Търси свободни дни. Дръмонд виси край подиума в центъра на залата.

— Виждам, че нямате нищо предвидено за седмицата след 8 февруари.

Дръмонд се приближава и надниква в бележника. После кимва мълчаливо. Киплър му подава графика и той се връща на мястото си.

— И тъй, делото се насрочва за понеделник, 8 февруари — обявява негова светлост.

Преглъщам на сухо, дишам дълбоко и се правя на спокоен. Четири месеца изглеждат много време, до февруари е още далече, но за човек, който не си е имал работа дори с елементарно дело за сплескана броня, решението звучи ужасяващо. Десетки пъти съм чел досието от кора до кора. Зубря процесуалния кодекс и правилата за представяне на доказателства. Изчетох безброй книги, описващи как се взимат показания, как се подбират съдебни заседатели, как се води кръстосан разпит и как се печелят дела, но нямам ни най-малка представа как ще се развият нещата в тази зала на 8 февруари.

Киплър приключва с нас. Набързо си събирам багажа и тръгвам към изхода. На излизане забелязвам немалко любопитни погледи откъм тълпата адвокати, очакващи своя ред.

Тоя пък кой е?

* * *

Макар Дек да не си признава, знам, че най-близките му приятели са двама позакъсали частни детективи, с които се запознал, докато работел при Брузър. Единият се казва Бъч, бил е ченге и споделя пристрастието на Дек към игралните домове. Веднъж-дваж седмично отскачат заедно до Тюника да играят покер.

Нямам представа как, но Бъч е засякъл Боби Оут — агента, който продал полицата на семейство Блек. Намерил го в областната селскостопанска наказателна колония, където излежава десет месеца за подправка на чекове. Едно по-задълбочено проучване установило, че е разведен и е обявил фалит.

Дек дълбоко скърби, че е изпуснал такава риба. Оут има великолепни правни проблеми. Колко хонорар може да се изкара от него…

 

 

Някакъв дребен чиновник от неустановена порода ме посреща в наказателната колония, след като бивам най-старателно претърсен от шкембест пазач с грамадни ръчища. Отвежда ме в едно помещение близо до входа на главната сграда. Стаята е квадратна, с видеокамери, монтирани високо горе в ъглите. Прозрачна преграда дели арестантите от техните гости. Ще разговаряме през мрежа. Нямам нищо против. Надявам се посещението да бъде съвсем кратко. След пет минути въвеждат Оут през отсрещната врата. Той е около четирийсетгодишен, очилат, късо подстриган, слаботелесен и облечен в тъмносин затворнически костюм. Оглежда ме внимателно, докато сяда пред мрежата. Пазачът излиза и оставаме насаме.

Пъхвам визитна картичка през процепа под мрежата.

— Името ми е Руди Бейлър. Адвокат.

Защо ли звучи толкова зловещо?

Той приема новината храбро, дори опитва да се усмихне. Някога този тип си е изкарвал хляба, обикаляйки от врата на врата, за да продава евтини застраховки на бедняците, тъй че макар и закъсал, си остава дружелюбна душа — тъкмо човек, който умее да те залъже със сладки приказки.

— Приятно ми е — казва той по навик. — Какво ви води насам?

— Ето това — отвръщам аз, вадейки от куфарчето си копие на документите по делото. Пъхвам папката през процепа. — Водя съдебен процес от името на бивши ваши клиенти.

— Кои? — пита той и оглежда първата страница.

— Дот и Бъди Блек.

— „Грейт Бенефит“, а? — промърморва той. Веднъж Дек ми обясни, че повечето от тия улични агенти работят с по няколко компании. — Може ли да го прочета?

— Разбира се. Посочен сте като ответник. Четете спокойно.

Говорът и движенията му са лениви. Тук не се хаби енергия. Чете съвсем бавно, неохотно прелиства страниците. Горкият образ. Преживял е развод, после банкрут, сега лежи за измама, а отгоре на всичко аз се домъквам да го съдя за десет милиона.

Но той изглежда невъзмутим. Приключва с четенето и слага папката на плота до себе си.

— Знаете, че съм обявил фалит и законът ме пази.

— Да, знам.

Всъщност не. Според съдебните данни той е подал заявление за процедура през март, два месеца преди мен, и срокът му изтича. Един стар фалит няма да го опази от бъдещо съдебно дирене, но в едно има право. Беден е като църковна мишка. Нищо не можем да му направим.

— Наложи се да ви включим като ответник, защото сте продали полицата.

— Да, знам. Просто си вършите работата.

— Точно така. Кога излизате?

— След осемнайсет дни. Защо?

Може би ще се наложи да дадете показания.

— Тук ли?

— Може би.

— За къде бързате? Нека първо изляза оттук, пък тогава да дам показания.

— Ще си помисля.

За него моето посещение е равносилно на кратък отпуск и той не бърза да се сбогува. Няколко минути си бъбрим за затворническия живот, после почвам да се озъртам към вратата.

Никога не съм бил на горния етаж в къщата на мис Бърди, но той се оказва също тъй прашен и мухлясал както долния. Отварям вратата на всяка стая, щраквам лампата, оглеждам набързо, после гася и затварям. Дюшемето в коридора скърца под краката ми. Тясна стълба води още по-нагоре, но се въздържам да тръгна по нея.

Къщата е много по-голяма, отколкото предполагах. И по-мрачна. Просто не мога да си представя как е живяла тук самичка. Обзема ме дълбоко чувство на вина, задето не прекарвах повече време с нея, не й правех компания за тъпите сериали, пренебрегвах блудкавото кафе и сандвичи с пуешко месо.

Както горе, така и долу няма помен от крадци. Заключвам вратата към задния двор. Колко странно, че я няма. Не помня присъствието й да ме е ободрявало, но все пак беше приятно да знам, че ако ми потрябва нещо, ще я намеря в голямата къща. Сега се чувствам самотен.

Спирам в кухнята и се заглеждам към телефона. Той е от старите, с кръгла шайба и аз едва не посягам да завъртя номера на Кели. Ако ми отговори, все ще измисля какво да й кажа. Ако е Клиф, ще затворя. Дори и да проследи обаждането, аз не живея тук.

Днес мислих за нея повече от вчера. Тази седмица — повече от миналата.

Трябва да я видя.