Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rainmaker, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джон Гришам. Ударът

Издателство „Обсидиан“, София, 1995

Редактор: Кристин Василева

Художник: Кръстьо Кръстев

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954-8240-26-2

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Ударът (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Ударът.

Ударът
The Rainmaker
АвторДжон Гришам
Първо издание1995 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър
Видроман

„Ударът“ (на английски: The Rainmaker) е шестият роман на американския писател Джон Гришам и е публикуван през 1995 г.

Сюжет

Издания на български език

Филмова адаптация

През 1997 г. излиза едноименният филм на режисьора Франсис Форд Копола. Главните роли са изпълнени от Мат Деймън, Дани ДеВито, Джон Войт и Клеър Дейнс.

30

В девет сутринта имам среща с доктор Уолтър Корд, но съм подранил. Можех и да не бързам. Цял час препрочитам медицинските документи на Дони Рей, макар че ги знам наизуст. Чакалнята постепенно се запълва с обречени хора. Мъча се да не ги гледам.

В десет сестрата ме повиква. Тръгвам след нея по лабиринт от коридорчета и попадам в стая за прегледи. Чудя се как може човек от цялата медицина да избере тъкмо онкологията. Е, сигурно и за това трябват хора.

Впрочем, как може човек да избере тъкмо правото?

Сядам с папките и чакам още петнайсет минути. От коридора долитат гласове и вратата се отваря широко. Нахълтва мъж на около трийсет и пет години.

— Мистър Бейлър? — пита той и протяга ръка.

Скачам на крака и бързо се ръкувам.

— Да.

— Уолтър Корд. Нямам много време. Ще ви стигнат ли пет минути?

— Мисля, че да.

— Да побързаме, ако обичате. Чакат ме пациенти — казва той и за моя изненада успява да се усмихне.

Много добре знам каква омраза изпитват лекарите към нашия бранш. Не ги упреквам.

— Благодаря за медицинското заключение. Свърши отлична работа. Вече взехме показания от Дони Рей.

— Чудесно.

Докторът е с десетина сантиметра по-дълъг от мен и ме гледа отвисоко, сякаш си има работа с пълен идиот.

Стискам зъби и казвам:

— Ще ни трябвате за свидетел.

Реакцията му е типично лекарска. Медиците ненавиждат съдебните зали. За да ги избегнат, понякога се съгласяват да дадат предварителни показания. Не са длъжни да го сторят доброволно. И понякога адвокатът се вижда принуден да прибегне към едно смъртоносно оръжие — призовката. Всеки адвокат има право да призове пред съда когото и да било, включително лекари. Тъй че това му дава известна власт над тях. И ги кара още повече да ненавиждат адвокатите.

— Много съм зает — казва той.

— Знам. Не е заради мен, а заради Дони Рей.

Той сбръчква чело и тежко въздъхва, сякаш съм му причинил физическа болка.

— За даване на показания взимам по петстотин долара на час.

Не се изненадвам, защото очаквах нещо подобно. Във факултета съм чувал и за по-високи лекарски хонорари. Идвам да се моля.

— Не мога да си позволя подобна сума, доктор Корд. Започнах практика преди шест седмици и буквално гладувам. Това е единственото ми свястно дело.

Просто е поразително колко може да се постигне с откровеност. Тоя тип сигурно печели по милион годишно и моето смирение моментално го обезоръжава. Съзирам в очите му жалост. За миг той се поколебава, може би си спомня за Дони Рей и безсилието да му помогне. Може би ме съжалява. Кой знае…

— Ще ви пратя сметката, бива ли? Платете когато можете.

— Благодаря, докторе.

— Идете при секретарката да уточните дата. Ще може ли да го уредим тук?

— Разбира се.

— Добре. Трябва да бягам.

* * *

Когато се прибирам в кантората, Дек е довел клиентка. Жена на средна възраст, възпълна, прилично облечена. Докато минавам край вратата му, той махва с ръка. Запознава ме с мисис Мадж Дресър, която иска да се разведе. Жената е плакала. Привеждам се над бюрото и Дек ми подава бележник, върху който е изписано: „Има пари.“

Около час слушаме печалната история на Мадж. Пиянства, побоища, изневери, хазарт, непрокопсани дечурлига, а тя не е сторила никому нищо лошо. Преди две години подала молба за развод и съпругът й стрелял по прозореца на адвоката. Много бил опасен, вечно размахвал пистолет. При тия думи хвърлям поглед към Дек. Той се прави на разсеян.

Мадж плаща шестстотин долара в брой и обещава още. Утре ще подадем молбата. Дек я уверява, че е попаднала в добри ръце.

Миг след като тя си тръгва, телефонът звъни. Търси ме мъжки глас. Представям се.

— А, Руди, обажда се Роджър Райе, адвокат. Мисля, че сме се срещали.

Докато търсех работа, обиколих поне половината адвокати в Мемфис, но не си спомням за Роджър Райе.

— Не ми се вярва. Още съм нов в занаята.

— Да, трябваше да потърся номера от централата. Слушай, тъкмо имам среща с двама братя, Рандолф и Делбърт Бърдсонг и майка им Бърди. Разбрах, че се познавате.

Представям си я как седи между Делбърт и Рандолф, хили се глуповато и повтаря: „Колко мило.“

— Да, много добре познавам мис Бърди — казвам аз, сякаш от два дни чакам подобен разговор.

— Те са в съседната стая. Измъкнах се, за да поговорим. Работя по нейното завещание и… нали разбираш… става дума за луди пари. Казват, че си опитвал да й помогнеш.

— Вярно. Преди няколко седмици съставих проект за завещанието, но между нас казано, тя не беше склонна да подпише.

— Защо?

Човекът се държи дружелюбно, просто си върши работата и не е виновен, че са го наели. Набързо му излагам версията за намерението на мис Бърди да завещае цялото си състояние на отец Кенет Чандлър.

— Има ли ги тия пари? — пита той.

Просто не мога да му кажа истината. Би било ужасно непочтено от моя страна да разгласявам каквито и да било сведения за мис Бърди без нейното изрично съгласие. Пък и сведенията, с които разполагам, бяха получени по твърде съмнителен, да не кажа незаконен начин. Ръцете ми са вързани.

— Тя какво казва? — питам аз.

— Мълчи си. Спомена нещо за Атланта, за някакво наследство от мъжа й, но щом се опитам да уточня как стоят нещата, веднага млъква.

Позната история.

— Защо иска ново завещание?

— Решила е да остави всичко на близките си — деца и внуци. Просто исках да разбера дали наистина има толкова пари.

— За парите не съм наясно. В Атланта има едно засекретено съдебно решение и по-нататък не успях да стигна.

Той не е доволен, но нямам какво повече да кажа. Обещавам да му пратя по факса името и телефона на адвоката от Атланта.

 

 

Когато се прибирам малко след девет, на алеята има още коли. Налага се да паркирам до тротоара и това ме ядосва. Промъквам се през полумрака и успявам да мина незабелязано покрай веселбата в задното дворче.

Трябва да са внуците. Сядам на тъмно в малкия хол, дъвча сандвич с пилешко и слушам глъчката, долитаща през отворения прозорец. Вече разпознавам гласовете на Делбърт и Рандолф. Из влажния въздух от време на време се разнася дрезгавият кикот на мис Бърди.

Сигурно е било като отчаян зов до пожарната. Идвайте бързо! Тя била тъпкана с мангизи! Все си мислехме, че бабката има нещичко, ама не чак толкова. От телефон на телефон цялата фамилия е вдигната на крак. Бързо! Писан си в завещанието, имаш милион. А тя се кани да съставя ново. Тичайте! Време е да обичаме баба!