Джон Гришам
Ударът (26)

26

За днешното време на претъпкани съдебни зали е просто учудващо, че делата на покойния Харви Хейл са оставени в пълен ред и без прикрити подводни камъни. За това има няколко причини. Първо — бил е мързелив и е предпочитал да играе голф. Второ — без много да му мисли е отхвърлял всеки иск, който противоречал на неговата склонност да закриля застрахователните компании и големите корпорации. Тъкмо поради тая негова склонност повечето адвокати са предпочитали да си нямат работа с него.

Има начини да избягваш определени съдии и печените адвокати ги познават добре, затова гледат да поддържат сърдечни отношения с деловодителите. Още се чудя защо Брузър, адвокат с двайсетгодишен опит и познания за всичките тънки трикове, ми позволи да заведа делото „Блек“, без да предприеме някоя маневра за измъкване от Харви Хейл.

Но Хейл вече го няма и животът отново е хубав. Тайрън Киплър скоро ще наследи неговата съдебна зала, която направо плаче за шумни дела.

След дълги години единодушно настояване от страна на юристите и простолюдието неотдавна съдебните процедури бяха променени, с цел да се ускори правораздаването. Предвидени са по-строги санкции за случаите на неоснователни искове. Въвеждат се съкратени срокове, ограничаващи възможностите за протакане на делата. Съдиите получиха по-широки права да пришпорват спорещите страни и да ги насочват към предварителни споразумения. Много правилници и закони бяха допълнени все с тая цел — да се внесе експедитивност в гражданското правораздаване.

Сред това гъмжило от нови правила се появи и една процедура, известна под името „срочно придвижване“, предназначена да изтегля някои дела по-напред от другите. Терминът „моментално“ влезе в адвокатския жаргон. Спорещите страни могат да настояват за „срочно придвижване“, но това рядко се случва. Малцина адвокати рискуват да се хвърлят в процеса с главата надолу. Затова съдията има правото сам да взима подобно решение. Обикновено го прави, когато позициите и фактите са напълно ясни, но горещо оспорвани, и не е необходимо нищо друго, освен мнението на съдебните заседатели.

Тъй като Блек срещу „Грейт Бенефит“ е единственото ми дело, искам да бъде придвижено срочно. Обяснявам това на Букър една сутрин, докато си пием кафето. Букър от своя страна го обяснява на Киплър. Съдебната система се задвижва.

Само един ден, след като бива назначен от губернатора, Киплър ме привиква в кабинета си — същия кабинет, в който неотдавна се срещнах с Харви Хейл. Сега е коренно променен. Папките и книгите на Хейл са натъпкани в кашони и очакват изнасяне. Прашните лавици покрай стените пустеят. Завесите са дръпнати. Бюрото на Хейл е изнесено и двамата седим на сгъваеми столове.

Киплър е млад, още няма четирийсет. Говори любезно и никога не мига. Освен това е невероятно умен и всички смятат, че някой ден ще стане страхотен федерален съдия. Благодаря му за помощта преди изпита.

Разменяме най-общи приказки. Той споменава с добро покойния Хейл, но се учудва от оскъдното наследство. Вече е успял да прегледа всички висящи дела и да набележи няколко за срочно придвижване. Явно го сърбят ръцете за работа.

— Значи мислиш, че можем да придвижим случая „Блек“? — пита той бавно и предпазливо.

— Да, сър. Случаят е ясен. Няма да има много свидетели.

— По-точно?

Тепърва имам да решавам колко свидетели ще призова.

— Не съм съвсем сигурен. По-малко от десет.

— Ще си имаш ядове с документите — казва той. — Със застрахователните компании това е дежурен номер. Доста съм ги съдил и знам, че никога не дават каквото трябва. Има да ни бавят, докато получим каквото ти се полага.

Харесва ми, че говори в множествено число. И в това няма нищо лошо. Между многото си роли един съдия трябва да бъде и нещо като надзирател. Длъжен е да подпомага двете страни в търсенето на доказателства. Е, Киплър май проявява малко пристрастие. Но според мен няма нищо нередно — нека видим как ще се оправи Дръмонд без вярно куче като Хейл.

— Подай молба за срочно придвижване — казва Киплър и си записва в бележника. — Защитата ще протестира. Ще ви събера на заседание. Ако ответникът не представи убедителни мотиви, ще удовлетворя молбата. Четири месеца би трябвало да стигнат за събиране на свидетели, преглед на документите, писмени показания и тъй нататък. Когато приключи подготовката, ще насроча дата.

Дълбоко поемам дъх и едва преглъщам. Срокът ми се струва ужасно кратък. Вътрешно треперя при мисълта, че след толкова малко време ще трябва да изляза в съда срещу Лио Ф. Дръмонд и неговата дружина.

— Ще бъдем готови — казвам аз, макар че нямам представа какво да правя сега. Дано да изглеждам по-самоуверен, отколкото се чувствам.

Бъбрим още малко, после си тръгвам. Киплър ми заръчва да се обадя, ако имам проблеми.

Само след час едва не му се обаждам. Когато се връщам в кантората, заварвам дебел плик от „Тинли Брит“. Освен че скърби за своя приятел, Лио Ф. Дръмонд е развил трескава дейност. Машинката се върти на пълни обороти.

Подал е молба за обезпечаване на съдебните разноски — любезна плесница срещу мен и моите клиенти. Тъй като сме бедни, Дръмонд много се е загрижил за нашата платежоспособност. Някой ден може да възникнат затруднения, ако случайно загубим делото и съдията нареди да платим разноските на двете страни. Освен това е пуснал и молба да бъдем санкционирани за неоснователен иск.

Първата молба е само глупава и нахална. Втората обаче си е чиста гадост. И към двете са прикрепени спретнати изложения с бележки под линия, библиография и азбучен показалец.

След второто изчитане решавам, че Дръмонд опитва да се наложи. Съдиите рядко удовлетворяват подобни молби, тъй че целта вероятно е друга — да ми покаже какъв куп документи могат да сътворят в „Брилянтин“ за нула време по най-глупав повод. А понеже всяка страна е длъжна да отговаря на противника, Дръмонд ми намеква, че ако не се съглася на примирие, ще ме удавят в искания.

Телефоните все още мълчат. Дек се мотае някъде из града. Не смея да мисля с какво се занимава. Имам достатъчно време за хартиената война. Крепи ме мисълта за моя умиращ клиент и гадния номер, който са му скроили. Дони Рей няма друг адвокат освен мен и никакви планини от хартия не са в състояние да ме спрат.

Постепенно ми стана навик да звъня на Дони Рей всеки ден около пет. След първите обаждания преди няколко седмици Дот спомена колко се е привързал към мен и от тогава се старая да бъда редовен. Говорим за какво ли не, но никога за болестта и процеса. През целия ден се мъча да измисля някаква забавна случка и я пазя за Дони. Знам, че тия разговори са се превърнали във важна част от гаснещия му живот.

Днес той говори малко по-оживено. Казва, че станал от леглото и поседял на верандата. Омръзнало му било да си седи у дома при родителите и много искал да излезе за няколко часа.

Около седем пристигам да го взема. Вечеряме в близкия грил. Хората го зяпат, но той не им обръща внимание. Разказва ми забавни истории от детството си, когато кварталът бил още нов и по улиците върлували хлапашки банди. Смее се — навярно за пръв път от месеци насам. Но разговорът го изморява. Не хапва почти нищичко.

Малко след смрачаване отскачаме до парка край панаирното градче, където на две съседни игрища се вихри любителски бейзбол. Докато карам през паркинга, аз се вглеждам в играчите. Търся отбор с жълти фланелки.

Спираме на тревата под едно дърво вдясно от игрищата. Наоколо няма хора. Отварям багажника, вадя два сгъваеми стола, взети назаем от гаража на мис Бърди, и помагам на Дони Рей да се настани. Той все още може да върви сам и се старае да избягва чужда помощ.

Лятото е в разгара си и дори привечер температурата не пада под трийсет градуса. Влагата буквално се вижда с просто око. Ризата ми е залепнала за гърба. Избелялото знаме край игрището не трепва и на милиметър.

Игрищата са хубави и равни, обрасли по външната линия с гъста, прясно окосена трева. Отвътре са утъпкани. Има треньори, помощници, съдии, светлинно табло — всичко, както си му е редът. Срещите са от любителска лига А — много оспорвани мачове между отлични играчи. Или поне за такива се смятат.

С жълтите фланелки са „Транспорт PFX“, срещу тях играят армейците в зелени екипи с изписан отзад прякор „Пушкалата“. Борбата е сериозна. Викове, крясъци, съвети, ругатни срещу противника. Бягат като луди, хвърлят се презглава върху базите, карат се със съдиите, подмятат бухалките из въздуха.

В колежа играех бейзбол, но никога не съм се увличал особено. Тук май основната им цел е да избият топката извън терена. От време на време това се случва и почва страховито бягане. Почти всички играчи са под двайсет и пет години, изглеждат в сравнително добра форма, вирят носове и са се натруфили с толкова екипировка, колкото никога не съм виждал при истинските професионалисти: широки ремъци на китките, различни бейзболни кепета, шлемове за кечерите, специални ръкавици за батерите и за филдерите, наколенници.

Повечето от тия момчета очакват някой голям треньор да ги забележи. Все още хранят мечти.

Има няколко по-стари играчи с шкембенца и бавна стъпка. Смешно е да ги гледа човек как търчат между базите или подскачат за високи топки. Имам чувството, че чувам как пукат ставите им. Но те са още по-люти. Държат да се изтъкнат.

Не разговаряме много. Купувам на Дони Рей пуканки и газирана вода. Той ми благодари, после благодари и за това, че го доведох.

Следя внимателно третия играч на PFX — мускулест младеж с бърза реакция. Той е напрегнат и приказлив, непрестанно обсипва противника с ругатни. През почивката излиза извън игрището и казва нещо на момичето си. Кели се усмихва. Дори и отдалеч виждам трапчинките по бузите й. Клиф се разсмива. Набързо я млясва по устните и хуква обратно.

Погледнато отстрани — чиста семейна идилия. Той е влюбен безумно и иска всички да видят как я целува. Просто не могат да се наситят един на друг.

Тя се подпира на оградата. Все още е с гипс, макар и по-малък, патериците също са налице. Стои сама, настрани от публиката. Не ме забелязва в сумрака отвъд игрището. За всеки случай съм си нахлупил кепе.

Интересно какво ли би сторила, ако ме види? Сигурно нищо, ще се прави на разсеяна.

Би трябвало да ме радва, че изглежда щастлива, че оздравява и се разбира с мъжа си. Слава богу, с побоищата очевидно е свършено. Призлява ми, като си представя как я млати с бухалката. Нелепо и тъжно, но факт — спре ли тормозът, значи губя Кели завинаги.

Ненавиждам се заради тази мисъл.

Клиф заема позиция. Той посреща третата топка успешно и я изстрелва нейде далеч над лампите. Поразителен удар. Клиф лениво изтичва през базите и подвиква нещо на Кели. Няма спор, че е надарен спортист, никой от другите не може да се мери с него. Представям си какъв ужас би било да ми излезе насреща с бухалката.

Надявам се да е спрял пиенето, а това сигурно ще сложи край и на побоищата. Все още имам време да се оттегля.

След час Дони Рей започва да клюма. Докато карам обратно, разговаряме за неговите показания. Днес подадох молба до съда да ми разрешат взимане на показания от Дони Рей в най-близко време. Скоро моят клиент ще бъде прекалено слаб, за да издържи под градушка от въпроси, тъй че трябва да побързаме.

— Дай да я свършим тая работа час по-скоро — казва той, когато спираме пред дома му.