Джон Гришам
Ударът (22)

22

Изпитната комисия изпраща резултатите с препоръчана поща. Във факултета човек може да чуе истории за нещастници, които чакат дни наред и накрая припадат край пощенската кутия. Или хукват по улицата с крясъци, размахвайки писмото като смахнати. Изобщо всякакви истории, които навремето изглеждаха весели, но сега не откривам в тях нищо смешно.

Минали са трийсет дни, а вести все още няма. Посочих домашния си адрес, защото съм адски сигурен, че при Брузър непременно ще отворят писмото преди мен.

Трийсет и първият ден се пада събота — ден, в който ми се отпуска да спя до девет, преди моята експлоататорка да заблъска с четка по вратата. Най-неочаквано е решила, че гаражът под апартаментчето се нуждае от спешно боядисване, макар според мен да изглежда съвсем прилично. Подмамва ме от леглото с новината, че вече е изпържила бекон с яйца и ако не побързам, закуската ще изстине.

Работата потръгва. Резултатът от боядисването е напълно задоволителен. Напредъкът се забелязва с просто око. Слънцето се спотайва зад високите облаци и аз работя без излишни напъни.

Около шест вечерта мис Бърди обявява, че е време да свършваме, стига сме работили. И добавя радостна вест — ще вечеряме вегетарианска пица!

Снощи работих в „Йоги“ до един след полунощ и засега нямам желание да се връщам там. Тази съботна вечер съм волен като птичка. Лошото е, че нямам ни най-малка представа с какво да се заема. Печален факт — идеята за вечеря с вегетарианска пица в компанията на осемдесет и четири годишна бабичка почва да ми се струва привлекателна.

Отскачам да си взема един душ и се преобличам. Когато влизам в къщата, откъм кухнята долитат странни миризми. Мис Бърди се суети около печката. Никога не е правила пица, съобщава ми тя, сякаш това би трябвало да ме успокои.

Не е чак толкова зле. Чушките и тиквичките са малко препечени, но пък има в изобилие гъби и козе сирене. Няма какво да придирям, гладен съм като вълк. Вечеряме в хола и гледаме по телевизията филм с Кари Грант и Одри Хепбърн. Одри плаче почти през цялото време.

Вторият филм е с Хъмфри Богарт и аз започвам да усещам болки в мускулите. Наляга ме дрямка. Моята хазяйка обаче се е свила на ръба на дивана и напрегнато поглъща всяка дума от филма, който сигурно е гледала още преди петдесет години.

Изведнъж мис Бърди скача на крака.

— Забравих! — провиква се тя, хуква към кухнята и я чувам да ровичка из някакви хартии. След малко долита обратно с лист в ръката, театрално застава пред мен и обявява: — Руди! Изкарал си изпита!

Хвърлям се към белия лист. Писмото е от изпитната комисия, адресирано до мен, разбира се, и в средата са изписани черно на бяло вълшебните думички: „Поздравления. Получавате адвокатски права.“

Обръщам се рязко, поглеждам мис Бърди и за момент ми се ще да я зашлевя за тая груба намеса в личните ми дела. Трябваше да ми каже веднага и не е имала никакво право да отваря писмото, дявол да я вземе. Но насреща ми лъщи целият комплект сиво-жълтеникави зъби. Тя се е просълзила и притиска устата си с длан, явно развълнувана почти колкото мен. Гневът ми бързо потъва сред море от възторг.

— Кога пристигна? — питам аз.

— Днес, докато боядисваше. Пощальонът почука на вратата, търсеше теб, но му казах, че си зает и подписах разписката.

Едно е да подпишеш, съвсем друго — да отваряш чужди писма.

— Не биваше да го отваряте — казвам аз, но вече не й се сърдя. Не бих могъл да се сърдя на никого в подобен момент.

— Извинявай. Мислех, че няма да имаш нищо против. Ама не е ли вълнуващо?

И още как. Ухилен като идиот, аз изтичвам към кухнята, дишайки с пълни гърди. Всичко е чудесно. Какъв прекрасен свят!

— Да празнуваме — коварно се ухилва мис Бърди.

— Дадено — отвръщам аз. Иска ми се да хукна по двора и да крещя към звездите.

Тя отваря бюфета, тършува, усмихва се и накрая бавно измъква някаква чудновата бутилка.

— Пазя я за специални случаи.

— Какво е това? — питам аз, поемайки шишето. Никога не съм виждал нещо подобно.

— Пъпешово бренди — киска се тя. — Много е силно.

В момента съм готов да пия каквото и да било. Мис Бърди намира две еднакви кафени чашки — в тази къща не се пие алкохол — и сипва по половинка. Течността е гъста и лепкава. Мирише на зъболекарско лекарство.

Вдигаме наздравица за големия успех, чукваме чашките с емблема на щатската банка и предпазливо отпиваме. На вкус е като детски сироп за кашлица, но пари като чиста водка. Мис Бърди премлясква.

— По-добре да седнем — предлага тя.

След няколко глътки мис Бърди задрямва на дивана. Намалявам звука на телевизора и си наливам още една чашка. Питието е силно и след първоначалния огнен ефект езикът привиква. Излизам да го допия навън, под лунните лъчи, и с усмивка отправям към небето искрена благодарност за божествената новина.

 

 

След пъпешовото бренди се събуждам с натежала глава. Слънцето отдавна е изгряло. Изкъпвам се, тихичко напускам апартамента, прокрадвам се до колата и подкарвам на заден ход към улицата.

Спирам в едно кафене, купувам си дебелия неделен вестник и го разстилам на масичка в дъното. Няколко статии привличат вниманието ми.

От четири дни насам първите страници неизменно са претъпкани с истории за потъналия кораб. Загинали са четирийсет и един абитуриенти. Адвокатите вече завеждат първите дела.

Втората интересна статия е в раздела за местни новини. Става дума за разследване на корупцията сред полицейските кръгове и по-специално за полицаи, замесени в голия бизнес. Брузър се споменава тук-там като адвокат на местния престъпен бос Уили Максуейн. Споменават го и като адвокат на Бени Томас, известен с прякора Принс — собственик на питейно заведение и бивш федерален затворник. А най-много го споменават като евентуален обект на разследване.

Вече усещам какво се задава. От един месец насам федералните съдии заседават непрекъснато. Във вестниците всеки ден изскача по нещо ново. Дек става все по-нервен.

Третата статия е пълна изненада. На последната страница от деловите новини откривам заглавие „161 АБСОЛВЕНТИ ПОЛУЧАВАТ АДВОКАТСКИ ПРАВА“. Следва кратко изявление на изпитната комисия и съвсем ситно напечатан списък на издържалите по азбучен ред.

Забивам нос във вестника и трескаво чета. Ето ме! Вярно е. Няма техническа грешка. Издържал съм! Плъзвам поглед по другите имена, много от които съм чувал цели три години.

Търся Букър Кейн, но той не е в списъка. Проверявам три пъти и раменете ми провисват. Слагам вестника върху масата и чета на глас име по име. Няма и помен от Букър Кейн.

Снощи едва не му позвъних, след като мис Бърди най-после се сети да ми съобщи радостната вест. Реших обаче, че щом съм изкарал, би било по-добре да изчакам — ако Букър не ми се обади до няколко дни, ще знам какво е положението.

Сега просто се чудя как да постъпя. Представям си го как помага на Шарлийн да спретне децата за църква, стиска зъби и се усмихва насила, опитвайки да убеди и себе си, и нея, че това е само временен неуспех и следващия път непременно ще издържи.

Но знам, че е съсипан. Не може да си прости провала. Страхува се от реакцията на Марвин Шанкъл и се чуди как да отиде утре в кантората.

Букър е невероятно горд и твърдо вярва, че може да постигне всичко. Много бих искал да го утеша, но няма да приеме.

Утре ще се обади да ми честити. И ще се прави на невъзмутим оптимист.

Отново преглеждам списъка и внезапно откривам, че Сара Планкмор липсва. Няма я и под името Сара Планкмор Уилкокс. Мистър С. Тод Уилкокс е издържал, но младоженката няма късмет.

Разсмивам се. Знам, че е дребнаво, тъпо, детинско, непочтено и направо грозно. Но просто не мога да се удържа. Забременя, за да върже онзи нещастник, и сигурно не е издържала на напрежението. От три месеца се разсейва с планове за сватбата и тапети за детската стая. Ясна работа — занемарила е ученето.

Ха-ха-ха. Който се смее последен…

 

 

В случая с Ван Ландъл пияният виновник има застраховка с лимит до сто хиляди долара. Дек успя да убеди застрахователя, че искът на Ван Ландъл струва повече. Прав е. Застрахователят прие да надхвърли лимита. Брузър се намеси само в последния момент, колкото да сплаши врага. Дек свърши осемдесет процента от работата, аз — не повече от петнайсет. Негласно признаваме останалото за заслуга на Брузър. Но според железните закони във фирмата на Брузър няма да видим нито цент от печалбата. Той има ясно правило за хонорарите. Пръв е чул за случая, значи Ван Ландъл е негов клиент. Ние с Дек отидохме в болницата и накарахме човека да подпише, но това ни е служебно задължение. Ако сами бяхме открили случая, можехме да се надяваме на някоя троха.

Брузър ни привиква в кабинета си и затваря вратата. Поздравява ме за успешно взетия изпит. Казва, че навремето също минал от първия опит. При тия думи Дек сигурно се чувства като последен глупак, но не го показва, просто си седи с килната настрани глава и нервно облизва устни. Брузър започва да бъбри за обезщетението. Тази сутрин бил получил чек за сто хиляди долара и днес следобед Ван Ландъл щял да дойде за парите. Обаче нямало да е зле и ние да клъвнем нещичко от печалбата.

Двамата с Дек се споглеждаме стреснато.

Брузър обяснява, че годината била добра, вече бил спечелил повече, отколкото миналата година, и искал всички да са доволни. Освен това работата се уредила съвсем бързо. Лично той бил работил по случая само шест часа.

Интересно, какво ли е правил през тия шест часа?

И тъй, понеже е добра душа, Брузър иска да ни възнагради. Полага му се една трета, тоест трийсет и три хиляди, но няма да задържи всичко. Ще дели с нас.

— Момчета, давам ви една трета от моя дял. Разделете си го поравно.

Двамата мълчаливо пресмятаме. Трийсет и три хиляди, делено на три и още наполовина прави пет хиляди и петстотин.

Успявам да запазя безразлична физиономия и казвам:

— Благодаря, Брузър. Много си щедър.

— Няма нищо — отвръща той, сякаш му е в стила да раздава подобни подаръци. — Приеми го като подарък за изпита.

— Благодаря.

— И аз благодаря — обажда се Дек.

Двамата сме зашеметени, но това не ни пречи да си мислим, че Брузър ще гушне двайсет и две хиляди за шест часа работа. По три хиляди и петстотин на час.

Но тъй като не съм очаквал и цент, аз изведнъж се чувствам приказно богат.

— Добра работа свършихте, момчета. Хайде сега, бягайте за нови клиенти.

Кимваме едновременно. Аз вече кроя планове как да похарча богатството. Дек сигурно мисли за същото.

— Готови ли сме за утре? — пита Брузър.

Утре в девет сутринта ще обсъждаме с негова светлост Харви Хейл предложението за прекратяване на делото. Брузър вече имаше един неприятен разговор със съдията по този повод и никак не бърза за втори.

— Мисля, че да — отговарям аз и нервно пристъпвам от крак на крак.

Тия дни написах трийсет страници възражение, но армията на Дръмонд веднага изстреля контравъзражение. Брузър опита да протестира пред Хейл и разговорът излезе доста грубичък.

— Бъди готов, по някое време може да ти дам думата — казва Брузър.

Преглъщам на сухо. Започва да ме обзема паника.

— Не губи време — добавя той. — Голям позор ще е да изтървем делото още преди да влезе в съда.

— И аз работя по него — обажда се Дек.

— Добре. Значи утре отиваме и тримата. Бог да ни е на помощ, ония сигурно ще докарат поне двайсет души.

* * *

Внезапните печалби неминуемо пораждат стремеж към сладък живот. Двамата с Дек решаваме днес да се разминем със супата и сандвичите при Труди. Отскачаме до съседния ресторант и си поръчваме ребра на скара.

— Никога не е раздавал пари — казва Дек, въртейки глава на всички страни. Седнали сме в едно от крайните сепарета на сенчестата зала. Няма кой да ни чуе, но това не го успокоява. — Нещо ще изгърми, Руди, сигурен съм. Токсър и Ридж се канят да бягат. Ченгетата дебнат Брузър. Той раздава пари. Нервен съм, адски нервен.

— Добре де, защо? Не могат да ни арестуват.

— Не ме е страх от това. Боя се за работата.

— Не те разбирам. И да го приберат, Брузър моментално ще излезе под гаранция. Кантората ще си работи.

Това го ядосва.

— Ами ако издънят вратите и нахълтат със заповед за обиск? Колко му е? Правили са го и друг път при обвинения в рекет. Федералните ченгета страшно обичат да атакуват адвокатски кантори и да отмъкват папки и компютри. Никак не ги е грижа за теб и мен.

Честно казано, изобщо не бях мислил за това. Не успявам да скрия изненадата си.

— Естествено, че могат да му провалят бизнеса — натъртва Дек. — И ще го сторят с най-голямо удоволствие. А пък ако им се изпречим на пътя, ще ни прегазят, без да им пука.

— Какво предлагаш?

— Дай да изчезнем!

Отварям уста да попитам какво има предвид, но смисълът е пределно ясен. Дек вече ми е приятел, а сега иска нещо повече. Аз имам адвокатски права и мога да му осигуря параван. Дек си търси съдружник! Преди да кажа каквото и да било, той се втурва в атака.

— Колко пари имаш?

— Ами… пет хиляди и петстотин.

— И аз. Това прави единайсет хиляди. Нека да отделим четири. За петстотин на месец можем да наемем някоя канцеларийка, още петстотин ще хвръкнат за телефон и разноски. Ще си подберем простички мебели, да е по-евтино. Като караме така шест месеца, ще разберем дали си струва. Аз водя клиенти, ти ходиш по съдилищата, делим поравно. Всичко наполовина — разноски, хонорари, печалби, работа, дежурства.

Може и да съм закъсал, но бързо съобразявам.

— А секретарка?

— Не ни трябва — моментално отсича Дек. Явно отдавна крои планове. — Поне на първо време. Като сложим телефонен секретар, ще се справим с обажданията. И двамата можем да пишем на машина. Няма страшно. Почнем ли да припечелваме, ще си наемем момиче.

— Колко ще излязат режийните?

— По-малко от две хиляди. Наем, телефон, ток и вода, канцеларски материали, стотици други дреболии. Но можем да икономисваме и да работим евтино. Ще пестим от разноски и ще гледаме да припечелим. Лесна работа. — Той ме оглежда, отпива глътка чай с лед и пак се привежда напред. — Слушай, Руди, според мен току-що хвърлихме на вятъра двайсет и две хиляди долара. Можехме да приберем целия хонорар, а това са ни режийните за цяла година. Дай да си стъпим на краката и каквото изкараме, отива направо в джоба.

Смята се, че не е етично адвокат да влиза в съдружие с хора извън професията. Бих искал да го изтъкна, но се въздържам. Дек веднага ще ми посочи хиляда вратички покрай морала.

— Наемът ми се струва нисичък — казвам аз, колкото все пак да възразя нещо, а и за да разбера докъде е стигнал с подготовката.

Той присвива очи и се ухилва като заек.

— Вече намерих място. В стара сграда на Медисън Авеню над един антикварен магазин. Четири стаи и тоалетна. Точно на половината път между затвора и „Сейнт Питър“.

Идеална позиция! Мечта за адвоката.

— Кварталът не е много представителен — подхвърлям аз.

— Къде другаде ще намерим такъв наем?

— Да не е много порутено?

— Сносно е. Ще трябва да боядисаме.

— Става, аз съм бояджия и половина.

Сервитьорът пристига и аз се захващам със салатата.

Дек само човърка своята. Мисли трескаво и не му е до ядене.

— Трябва да изчезвам, Руди. Знам леща, дето не са за разправяне. Вярвай ми, като ти казвам, че Брузър ще се сгромоляса. Изпял си е песента. — Дек млъква за миг и захапва лешник. — Ако не ме искаш, следобед ще поговоря с Никлас.

Ако не се броят Токсър и Ридж, остава само Никлас, а знам, че Дек не го харесва. Освен това съм почти убеден, че казва истината за Брузър. Шефът е загазил здравата, както личи дори от най-повърхностен поглед към вестниците. През последните две години Дек му е служил най-предано и ме побиват тръпки, като си помисля, че се готви да бяга.

Храним се бавно и мълчаливо, обмисляйки близкото бъдеще. Преди четири месеца идеята да работя с мошеник като Дек би била невъобразима, дори смехотворна, ала сега просто не виждам причина да го отхвърля като съдружник.

— Не ме ли искаш? — жално пита той.

— Само обмислям, Дек. Дай ми малко време. Още не мога да се опомня.

— Извинявай. Но трябва да побързаме.

— Какво знаеш?

— Каквото трябва. Не ме питай.

— Дай ми няколко часа. Искам да поразмисля до утре.

— Бива. Утре и двамата сме в съда, тъй че дай да се срещнем малко по-рано. При Труди. Можем да поговорим в кантората. Помисли си и утре ще ми кажеш.

— Дадено.

— Колко досиета имаш?

Замислям се. Имам дебело досие по случая „Блек“, тъничка папка за мис Бърди и една нищо и никаква трудова злополука, която Дек ми пробута миналата седмица.

— Три.

— Не ги оставяй в кабинета. Прибери си ги у дома.

— Сега ли?

— Сега. Днес следобед. И прибери всичко друго, което може да ти потрябва. Само гледай да не те спипат.

— Следят ли ни?

Той подскача, озърта се и кимва предпазливо, въртейки очи зад дебелите стъкла на очилата.

— Кой?

— Май федералните ченгета. Кантората е под наблюдение.