Джон Гришам
Ударът (6)

6

Мис Бърди живее в Мидтаун — стар, аристократичен квартал само на три-четири километра от факултета. В сянката на две редици вековни дъбове улицата изглежда усамотена. Някои сгради са доста красиви, с безупречно окосена трева и лъскави автомобили отпред. Други сякаш са почти напълно изоставени и едва надничат през гъсталак от неподкастрени дървета и избуяли храсти. Къщата на мис Бърди е белокаменна викторианска сграда от края на миналия век, с просторна веранда, която се губи зад ъгъла. Нуждае се от боядисване, нови керемиди и малко градинарска работа. Прозорците са изметнати, водосточните тръби са задръстени с листа, но все пак личи, че някой живее тук и се мъчи да поддържа ред. Храстите покрай алеята са се разрасли безредно. Паркирам зад мръсен кадилак, купен най-малкото преди десет години.

Дъските на верандата скърцат под краката ми, докато пристъпвам към вратата и се оглеждам дали отнякъде няма да изскочи грамаден пес с остри зъби. Късно е, вече почти се смрачава, а на верандата няма лампа. Тежката дървена врата е широко разтворена и през мрежата за мухи различавам малък вестибюл. Не откривам звънец, затова леко почуквам по рамката. Мрежата се размърдва с тракане. Дъхът ми спира, но отвътре не се раздава кучешки лай.

Пълна тишина. Почуквам малко по-силно.

— Кой е? — обажда се познат глас.

— Мис Бърди!

Дребен силует прекосява вестибюла, лампата светва и мис Бърди се появява пред мен, облечена със същата памучна рокля, която носеше и вчера в „Кипарисовите градини“. Тя присвива очи и се взира към верандата.

— Аз съм, Руди Бейлър. Студентът по право, с когото разговаряхте вчера.

— Руди!

Мис Бърди буквално трепери от вълнение, че ме вижда. За момент се смущавам, после изведнъж ми става жал. Тя живее самичка в тази чудовищна къща и твърдо смята, че близките са я изоставили. Единственият й светъл лъч са грижите за неколцина забравени старци, които се събират всеки ден да хапнат топла храна и да попеят. Мис Бърди Бърдсонг е много самотна.

Тя бързо дръпва резето на мрежестата врата, повтаряйки без следа от учудване:

— Влизай, влизай.

Хваща ме за лакътя и ме повежда през вестибюла, после по някакъв коридор, като в движение щрака лампите. По стените висят десетки старинни семейни портрети. Килимите са протрити и прашни. Наоколо витае влажната, застояла миризма на къща, която се нуждае от основно почистване и обновяване.

— Колко мило, че намина — чурулика мис Бърди, продължавайки да ме държи за ръката. — Нали беше много забавно вчера при нас?

— Да, госпожо.

— Ще дойдеш ли пак да ни навестиш?

— Изгарям от нетърпение.

Продължавайки да щрака лампите, тя ме настанява край кухненската маса. После се отправя към бюфета и пита:

— Кафе или чай?

— Кафе — казвам аз и се оглеждам.

— Може ли нес?

— Чудесно.

След три години в Юридическия факултет вече не правя разлика между нес и еспресо.

— Сметана или захар? — пита тя, докато отваря хладилника.

— Само кафе.

Мис Бърди слага водата да заври, подрежда чашките и сяда срещу мен. Усмихва се до ушите. За днес аз съм й радостта.

— Толкова се радвам да те видя — възкликва тя за трети или четвърти път.

— Чудесна къща имате, мис Бърди — казвам аз, вдъхвайки застоялия въздух.

— О, благодаря. С Томас я купихме преди петдесет години.

Тенджерите, тиганите, мивката, крановете, печката и тостерът са поне на четирийсет години. Хладилникът вероятно е от началото на шейсетте.

— Томас почина преди единайсет години. В тая къща отгледахме синовете си, но бих предпочела да не говорим за тях. — За момент радостното й лице помръква, но тя побързва да се усмихне отново. — Да поговорим за теб.

Това пък е темата, която аз бих предпочел да избегнем.

— Ами да. Защо не? — казвам и напрегнато изчаквам въпросите.

— Откъде си?

— Роден съм тук, но израснах в Ноксвил.

— Колко мило. А кой колеж си завършил?

— „Остин Пий“.

— Моля?

— „Остин Пий“. Малък колеж в Кларксвил. Получава държавни субсидии.

— Колко мило. Защо избра Мемфиския университет?

— Защото е много добър, освен това обичам Мемфис.

Всъщност има още две причини. Защото тук ме приеха и защото разноските не са прекалено високи.

— Колко мило. Кога завършваш?

— Само след няколко седмици.

— И после ще станеш истински адвокат, колко мило. Къде ще работиш?

— Още не съм сигурен. Напоследък все по-често си мисля просто да мина на свободна практика, нали разбирате, да си имам собствена кантора. По природа съм независим и не знам дали ще мога да работя за другиго. Бих искал да упражнявам професията както аз си знам.

Мис Бърди ме гледа мълчаливо. Усмивката е изчезнала. Очите й са приковани в моите. Озадачена е.

— Това е просто чудесно — казва най-сетне тя и скача да прави кафето.

Ако тази мила старица наистина струва милиони, значи умее великолепно да го прикрива. Масата под лактите ми е с алуминиеви крачета и протрит пластмасов плот. Всички чинии, прибори, кухненски уреди и мебели са купени преди десетилетия. Живее в занемарена къща и кара стара кола. Очевидно няма прислужници и камериерки. Нито пък разни префърцунени кученца.

— Колко мило — повтаря тя, докато слага чашките на масата. Не забелязвам над тях да се вдига пара. Кафето е хладко, слабо, безвкусно и изветряло.

— Хубаво кафе — млясвам аз.

— Благодаря. Значи смяташ направо да си отвориш собствена адвокатска кантора?

— Колебая се. Нали разбирате, на първо време ще е доста тежко. Но ако работя упорито и се държа почтено с хората, после ще ми е по-лесно да привличам клиенти.

Този път тя се усмихва искрено и бавно кимва.

— Ами че това е просто чудесно, Руди. Колко храбро. Мисля, че на професията й трябват повече млади хора като теб.

На тая професия аз съм й последната грижа — още един прегладнял млад лешояд, който дебне за съдебни спорове и сам налива масло в огъня, та да изстиска някой и друг долар от плиткия джоб на клиента.

— Сигурно се питате защо съм тук — казвам аз, отпивайки от кафето.

— Радвам се, че дойде.

— Е, да, и на мен ми е много приятно да ви видя. Но исках да поговорим за завещанието. Снощи не можах да заспя, тревожех се за имуществото ви.

Очите й овлажняват. Трогната е.

— Някои подробности са твърде смущаващи — обяснявам аз, мъдро навъсен като същински адвокат. Вадя от джоба си химикалка и я стискам здраво, сякаш съм готов за действие. — Първо, простете ми, че го казвам, но наистина се тревожа, виждайки вас, или който и да било друг клиент да взима толкова строги мерки спрямо близките си. Смятам, че би трябвало да обсъдим подробно този въпрос. — Тя стиска устни, но не казва нищо. — И второ, пак моля за извинение, обаче не бих могъл да се смятам за почтен юрист, ако не го спомена — много ми е трудно чрез завещание или какъвто и да било друг документ да припиша цялото ви състояние на една личност, която познавате само от телевизията.

— Той е божи човек — натъртва тя, бързайки да защити честта на отец Кенет Чандлър.

— Знам. Чудесно. Но защо трябва да му дадете всичко, мис Бърди? Защо не двайсет и пет процента, нали разбирате, в рамките на разумното?

— Той има много разноски. И самолетът му вече е остарял. Сам ми го каза.

— Добре, но бог едва ли би искал да финансирате всичките му благочестиви дела.

— То си е моя работа какво ми казва господ.

— Разбира се. Просто исках да ви напомня нещо, което сигурно знаете. Сред тия хора има пропаднали души, мис Бърди. Залавяли са ги да блудстват с чужди жени. Залавяли са ги да прахосват милиони за имения, коли, екзотични пътешествия, луксозни костюми. Мнозина от тях са мошеници.

— Той не е мошеник.

— Нямах предвид това.

— А какво?

— Нищо — казвам аз и отпивам глътка кафе. Още не е ядосана, но малко остава. — Дойдох като ваш адвокат, мис Бърди, това е всичко. Помолихте ме да ви изготвя завещание и аз съм длъжен да се тревожа за всичко. За мен това е много сериозна отговорност.

Мрежата от бръчици около устните на мис Бърди се отпуска, погледът й омеква.

— Колко мило — повтаря тя.

Навярно повечето богати старци, особено ония, които са преживели Голямата криза и сами са спечелили всеки цент, яростно охраняват парите си с глутници счетоводители, адвокати и навъсени банкери. Но не и мис Бърди. Тя е наивна и лековерна като бедна пенсионирана вдовица.

— Той се нуждае от тези пари — казва тя, после отпива от чашката и ме поглежда подозрително.

— Може ли да поговорим за парите?

— Защо адвокатите вечно искат да разговарят за пари?

— Поради много основателна причина, мис Бърди. Ако не внимавате, правителството ще лапне голям дял от състоянието ви. В момента с парите могат да се извършат някои операции и чрез грижливо подготвено завещание повечето данъци ще бъдат избегнати.

Това я разстройва.

— Пак адвокатски измишльотини.

— Затова съм тук, мис Бърди.

— Сигурно ще искаш да си впишеш името някъде — казва тя, все още обременена от тежестта на закона.

— Нищо подобно! — възкликвам аз, като се преструвам на възмутен и в същото време опитвам да прикрия изненадата си от точното попадение.

— Адвокатите вечно искат да си впишат името в завещанието ми.

— Съжалявам, мис Бърди. Често се срещат непочтени адвокати.

— И отец Чандлър така казва.

— Сигурно. Вижте какво, не искам да навлизам в подробности, но можете ли да ми кажете дали средствата ви са в недвижими имоти, акции, облигации, в брой или някакви други капиталовложения? За правилното съставяне на завещанието е извънредно важно да знам къде са парите.

— Всичко е на едно място.

— Добре. Къде?

— В Атланта.

— В Атланта ли?

— Да. Това е дълга история, Руди.

— Защо не ми я разкажете?

За разлика от вчерашната ни среща в „Кипарисовите градини“ днес мис Бърди разполага с времето си. Няма други отговорности. Нито Боско се навърта наоколо, нито има чинии за разчистване или игри за организиране. Тя бавно върти чашката си, гледа масата и се колебае.

— Всъщност никой не знае това — казва най-сетне мис Бърди съвсем тихо и изкуствените й челюсти леко потракват. — Поне в Мемфис.

— Защо? — питам аз, може би малко по-тревожно, отколкото се полага.

— Децата ми също не знаят.

— За парите ли? — изненадвам се аз.

— О, знаят за част от тях. Томас работеше упорито и успяхме да спестим доста. Когато почина преди единайсет години, остави ми сто хиляди долара. Синовете ми и особено снахите вярват, че сега парите са станали пет пъти повече. Но те не знаят за Атланта. Да ти направя ли още кафе?

Преди да отговоря, тя вече е на крака.

— Разбира се — казвам аз.

Мис Бърди взима чашата ми, слага малко повече от половин чаена лъжичка нескафе, после сипва хладка вода и се връща на масата. Разбърквам тъй, сякаш очаквам да вкуся екзотично капучино.

— Погледите ни се срещат и аз цял се превръщам в съчувствие.

— Вижте какво, мис Бърди. Ако темата е прекалено болезнена, може би трябва да я прескочим набързо. Нали ме разбирате, само основните моменти.

— Защо да е болезнена? Става дума за богатство.

Е, точно така мисля и аз.

— Чудесно. Кажете ми само в най-общи линии в какво са вложени парите. Най-много ме тревожат недвижимите имоти.

Това е истина. Парите в брой и другите налични средства се ликвидират най-напред, за да бъдат платени данъците. Към недвижимите имоти се посяга само в краен случай.

— Никому не съм казвала за парите — изрича тя съвсем тихо.

— Но нали вчера споменахте, че сте разговаряли за тях с Кенет Чандлър.

Тя дълго мълчи и върти чашката си по протритата пластмаса.

— Да, май споменах нещо такова. Но не помня дали му казах всичко. Може и да съм го поизлъгала. Във всеки случай, сигурна съм, че не му казах откъде дойдоха парите.

— Добре. Откъде дойдоха?

— От втория ми съпруг.

— От втория ви съпруг ли?

— Да, от Тони.

— Значи Томас и Тони?

— Аха. Около две години след смъртта на Томас се омъжих за Тони. Той беше от Атланта и само минаваше през Мемфис, когато се срещнахме. Живяхме заедно пет години — всъщност ту се разделяхме, ту пак се събирахме и през цялото време се карахме, додето накрая ме заряза. Голям мошеник, само се чудеше как да ми докопа парите.

— Обърквате ме. Нали казахте, че парите идват от Тони?

— Точно така, само че той не знаеше. Това е дълга история. Имаше разни завещания и тям подобни истории, за които Тони изобщо не беше чувал, а аз още по-малко. Брат му беше богат и смахнат, всъщност целият им род не е със света, и точно преди да умре, Тони наследи богатството на смахнатия си брат. Нали разбираш, два дни преди Тони да ритне камбаната, брат му умря във Флорида. Тони нямаше завещание и не остави нищо, освен една вдовица. Мен. Обадиха се по някое време от една голяма адвокатска фирма в Атланта и рекоха, че според законите на Джорджия сега имам страшно много пари.

— Колко?

— Много повече, отколкото ми остави Томас. Както и да е, досега не съм казвала никому. И ти няма да кажеш, нали, Руди?

— Мис Бърди, като ваш адвокат нямам право да кажа на когото и да било. Длъжен съм да мълча. Това се нарича адвокатска тайна.

— Колко мило.

— Защо не разказахте на предишния си адвокат?

— А, онзи ли? Нямах му доверие. Казах му само размера на даренията, но не и цялата сума. Като усети, че ще играят големите пари, веднага поиска да си впише името в завещанието.

— Но не му казахте всичко?

— Не.

— И не му казахте общата сума?

— Точно така.

Ако съм пресметнал правилно, в предишното завещание имаше дарения за над двайсет милиона. Адвокатът е знаел поне това. И тук възниква очевидният въпрос: какво точно притежава скъпата старица?

— Ще я кажете ли на мен?

— Може би утре, Руди. Може би утре.

Напускаме кухнята и се отправяме към задното дворче. Мис Бърди държи да ми покаже новата чешма край розовите храсти. Правя се на прехласнат от възхищение.

Вече разбирам всичко. Мис Бърди е богата старица, но не иска никой да знае, особено близките й. Винаги е живяла заможно и сега не предизвиква съмнения — скромна осемдесетгодишна вдовица с прилични спестявания.

Сядаме на пейката от ковано желязо и пием студено кафе, докато най-сетне измислям благовиден повод да се оттегля.

 

 

За да живея в разкош и охолство, от три години работя като барман и сервитьор в „Йоги“ — студентска кръчмичка на две крачки от университета. Слави се с две неща: сочни хамбургери с лук и зелена бира за деня на Свети Патрик. Глъчката започва по пладне и не стихва до късно през нощта. Халба светла водниста бира струва един долар през „футболните вечери“ в понеделник и два долара по всяко друго време.

Собственикът се нарича Принс Томас — голям бабаит с плитчица, могъщо телосложение и още по-могъщо самочувствие. Принс е една от големите атракции на града, истински предприемач, който много обича да вижда физиономията си във вестниците и късните телевизионни новини. Редовно организира надпивания и конкурси за мис „Мокра фланелка“. Бомбардира градската управа с подписки да разрешат удължено работно време за кръчми като неговата. Управата пък го съди за разни грехове. Това му харесва. Чуе ли за някакъв нов порок, веднага ще събере компания и ще се помъчи да го узакони.

Принс не ни стяга много-много и всички сме се разхайтили. Сами си определяме работното време, прибираме си бакшишите и въртим бизнеса без команда отгоре. Не е чак толкова сложно. Има ли бира отпред и достатъчно кайма в кухнята, работата върви поразително гладко. Принс предпочита да е отпред. Обича да посреща хубавите студентки и да ги придружава до сепаретата. Флиртува с тях и обикновено се прави на глупак. Освен това обича да седи пред големия телевизор и да се обзалага за футболните резултати. Той е едър мъжага с масивни ръчища и понякога налита на бой.

Но Принс има и по-мрачна слава. Носят се слухове, че е замесен в голия бизнес. В този град стриптийзът процъфтява и предполагаемите партньори на Принс имат дебели полицейски досиета. Вестниците писаха за това. Два пъти е съден за незаконен хазарт, но и в двата случая съдебните заседатели се заплетоха безнадеждно. След три години работа при него съм убеден в две неща. Първо, Принс обира по-голямата част от оборота на „Йоги“. Предполагам, че това прави около две хиляди на седмица, тоест сто хиляди годишно. Второ, Принс използва „Йоги“ като параван за своята малка престъпна империя. Пере пари и всяка година излиза на загуба, за да не плаща данъци. Долу в мазето има канцелария — потайна стаичка без прозорци, където се среща със стари приятели.

Не давам пукната пара за всичко това. Принс се държи добре с мен. Печеля пет долара на час и работя по двайсет часа седмично. Клиентелата е студентска, тъй че бакшишите не са много големи. По време на изпитите се намира кой да ме замести. Всеки ден поне пет-шест студенти идват да търсят работа, тъй че се смятам за късметлия.

„Йоги“ може да не е кой знае какво заведение, но като за студенти си го бива. Още преди години Принс е боядисал всичко в синьо и сиво — цветовете на Мемфиския университет, а по стените висят снимки на знаменити спортисти и емблеми на всевъзможни отбори. Най-вече тигри. Студентското градче е на две крачки и хлапетата идват на тълпи за някой и друг час приказки, смях и закачки.

Тази вечер Принс гледа бейзбол. Сезонът едва започва, но той вече е убеден, че „Храбреците“ ще излязат на финала. Няма значение къде играят и срещу кого, кой хвърля и кой е вън от играта, Принс залага на „Храбреците“.

Тази вечер съм на бара и главната ми задача е да следя чашата му с ром-тоник да не пресъхва. На екрана Дейв Джъстис прави страхотен пробег и Принс крещи от възторг. Студентът до него му подава няколко банкноти. Облогът беше кой пръв ще спечели точка — Дейв Джъстис или Бари Бондс. Виждал съм го да се обзалага дали първото хвърляне срещу втория играч в третата част ще е успешно, или не.

Добре, че тази вечер не обикалям масите. Главата все още ме боли и се мъча да избягвам излишните движения. Освен това мога да отмъкна една-две бири от хладилника — от хубавите, в зелените бутилки, „Хайнекен“ или „Мусхед“. Принс няма нищо против барманите да пийват по малко.

Ще ми е мъчно за тази работа. А може би не.

Едно от предните сепарета се запълва със студенти — все познати лица, които бих предпочел да избегна. Колеги третокурсници, сигурно всички отдавна си имат работа.

Докато учиш, няма нищо лошо да си барман и сервитьор, дори е малко престижно да работиш в „Йоги“. Но щом завърша след около месец, престижът изведнъж ще изчезне. Тогава ще се превърна в нещо много по-лошо от закъсал студент. Ще бъда статистическа единица, грешка на съдбата, още един бивш студент, изръсен от ситото на правната професия.