Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Rainmaker, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Любомир Николов, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 36 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat (2009)
Издание:
Джон Гришам. Ударът
Издателство „Обсидиан“, София, 1995
Редактор: Кристин Василева
Художник: Кръстьо Кръстев
Технически редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN 954-8240-26-2
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Ударът (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Ударът.
Ударът | |
The Rainmaker | |
Автор | Джон Гришам |
---|---|
Първо издание | 1995 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | трилър |
Вид | роман |
„Ударът“ (на английски: The Rainmaker) е шестият роман на американския писател Джон Гришам и е публикуван през 1995 г.
Сюжет
Издания на български език
- 2002 г. – Издателство: „Обсидиан“. (ISBN 954-8240-26-2)
Филмова адаптация
През 1997 г. излиза едноименният филм на режисьора Франсис Форд Копола. Главните роли са изпълнени от Мат Деймън, Дани ДеВито, Джон Войт и Клеър Дейнс.
45
Получавам няколко усмивки от съдебните заседатели, които се нижат покрай мен на път към ложата след обедната почивка. Не бива да разискват делото, докато то не им бъде предадено официално, но е всеизвестно, че все за него си шушукат, щом напуснат залата. Преди няколко години двама съдебни заседатели стигнали до юмручен спор за честността на някакъв свидетел. Проблемът се състоял в това, че той бил едва вторият свидетел в процес, предвиден да трае две седмици. Съдията го обявил за невалиден и всичко започнало отначало.
Имали са два часа да се гневят и лютят от показанията на Джаки. Време е да им покажа как да поправят някои от тези злини. Време е да заговорим за пари.
— Ваша светлост, ищецът призовава мистър Уилфред Кийли за свидетел.
Кийли не е далеч от вратата и мигом нахлува в залата. Гори от нетърпение час по-скоро да даде показания. Той е съвършена противоположност на Лъфкин. Изглежда бодър и дружелюбно настроен въпреки ужасните лъжи, които са очернили неговата компания. Явно иска да увери съдебните заседатели, че той носи отговорност за нея и могат да му имат пълно доверие.
Задавам няколко общи въпроса, установявам, че именно той е изпълнителният директор, шеф номер едно на „Грейт Бенефит“. Кийли охотно потвърждава този факт. После му подавам копие от последния финансов отчет на компанията. Реагира тъй, сякаш го чете всяка божа сутрин.
— И тъй, мистър Кийли, бихте ли казали на съдебните заседатели на каква стойност се оценява компанията ви?
— Какво имате предвид под стойност? — изстрелва насреща ми той.
— Имам предвид нетната стойност.
— Това понятие не е ясно.
— Напротив. Погледнете финансовите отчети пред вас, вземете активите, извадете пасивите и кажете на съдебните заседатели какво остава. Това е нетната стойност.
— Не е толкова просто.
Поклащам глава в знак на недоверие.
— Ще се съгласите ли, че компанията ви има нетна стойност в размер на четиристотин и петдесет милиона долара?
Освен очевидните предимства от разобличаването на някой гаден лъжец допълнителната облага е, че следващите свидетели от същата страна няма вече как да не говорят истината. Кийли трябва да внесе свеж полъх с честността си и съм сигурен, че Дръмонд му е проглушил ушите да внимава какво приказва. Вярвам, че не му е било лесно.
— Това е приемлива оценка. Ще се съглася с нея.
— Благодаря ви. А сега, колко пари в наличност притежава компанията ви?
Този въпрос не са го предвидили. Дръмонд става и възразява. Киплър го отрязва.
— Ами… трудно е да се уточни — казва Кийли и изпада в суетенето, типично за работещите в „Грейт Бенефит“, но ние вече сме им свикнали.
— Хайде, мистър Кийли, вие сте изпълнителен директор. От осемнайсет години сте в компанията. Завършили сте финанси. Не знаете ли с какви пари разполагате?
Бясно рови из страниците, а аз чакам търпеливо. Накрая ми казва една цифра и в този момент мислено благодаря на Макс Лойбърг. Вземам моя екземпляр и го моля да обясни една конкретна сметка „резерви“. Когато заведох дело за десет милиона долара, те заделиха тази сума като резерв за изплащане на иска. И така при всяко съдебно дело. Парите все още са си техни, стоят си на влог и си трупат лихва, но вече се броят задължение. Застрахователните компании адски се кефят, когато някой ги съди за купища мангизи, защото могат да заделят сумата и да претендират, че са буквално фалирали.
И всичко си е абсолютно легално. Това е неконтролируем бизнес със собствени тъмни счетоводни машинации.
Кийли започва да използва километрични финансови термини, пред които ние тъпеем. Предпочита да сащиса съдебните заседатели, вместо да признае истината.
Питам го набързо за друга сметка „резерви“, после преминаваме на сметките с излишъците. Ограничени. Неограничени. Пека го на шиш и въпросите ми звучат доста интелигентно. Използвайки бележките на Лойбърг, пресмятам цифрите и питам Кийли не разполага ли компанията с авоари, възлизащи на четиристотин осемдесет и пет милиона долара.
— Нямаше да е зле — засмива се той. Но никой друг не се усмихва.
— Тогава колко пари в наличност имате, мистър Кийли?
— О, не зная. Вероятно към сто Милиона.
Засега това е достатъчно. По време на заключителната си реч мога да изпиша моите цифри на черна дъска и да обясня къде са парите.
Подавам му копие от разпечатката на данните за подадените молби за изплащане на обезщетения и той изглежда изненадан. На обяд реших него да атакувам по този въпрос, докато ми е подръка, вместо да „викам на бис“ Лъфкин. Кийли поглежда безпомощно Дръмонд, но какво може да направи той? Пред нас е мистър Кийли, изпълнителният директор, и той несъмнено може да ни улесни в търсенето на истината. Предполагам, че от мен се очаква отново да призова Лъфкин да обясни данните. Колкото и да ми е симпатичен, с него съм свършил. Няма да му дам възможност да опровергава показанията на Джаки Леманчик.
— Позната ли ви е разпечатката, мистър Кийли? Тя е тази, която вашата компания ми предостави днес сутринта.
— Безспорно.
— Добре. Можете ли да кажете на съдебните заседатели колко действащи полици за здравна осигуровка е имала компанията ви през деветдесет и първа?
— Ами… не зная. Чакайте да проверя. — Отгръща страниците, вдига една, после я оставя, взема друга, следваща…
— Звучи ли ви коректно цифрата деветдесет и осем хиляди, плюс минус няколко?
— Може би. Всъщност да, мисля, че е вярна.
— А колко молби за изплащане на обезщетения по тези полици са заведени през деветдесет и първа?
Обичайната реакция. Кийли се пипка с разпечатката, мърмори си под носа разни цифри. Положението е малко неловко. Минутите се нижат и накрая аз казвам:
— Единайсет хиляди и четиристотин плюс минус няколко звучи ли ви достоверно?
— Там някъде е според мен, но трябва, знаете, да проверя.
— Как ще проверите?
— Ами ще трябва да попрегледам сводката още малко.
— Значи информацията е вътре.
— Така мисля.
— Можете ли да кажете на съдебните заседатели колко молби са отхвърлени през деветдесет и първа?
— И за това ми трябва време да уточня — казва той, вдигнал разпечатката с две ръце.
— Значи и тази информация се съдържа в листовете, които държите сега, така ли е?
— Вероятно. Да, мисля, че да.
— Добре. Погледнете на единайсета страница, после на осемнайсета, на трийсет и трета и на четирийсет и първа.
Той мигом се подчинява, само и само да не говори. Листовете се разбъркват, шумолят.
— Девет хиляди и сто, плюс минус няколко, звучи ли ви достоверно?
Той е искрено поразен от ужасяващата цифра.
— Естествено, че не. Това е абсурдно!
— Но не знаете колко са?
— Зная, че не са толкова много.
— Благодаря ви. — Приближавам към свидетеля, взимам си разпечатката и му подавам полицата на „Грейт Бенефит“, която ми даде Макс Лойбърг. — Познато ли ви е това?
— Разбира се! — казва зарадван той, готов на всичко, за да се отърве от презряната разпечатка.
— Какво е то?
— Полица за здравна застраховка, издадена от мощна компания.
— Издадена кога?
Той я разглежда секунда-две.
— През септември деветдесет и втора. Преди пет месеца.
— Моля, погледнете на страница 11, глава „F“, точка 4, подточка с, клауза 13. Намерихте ли я?
Разпечатката е с толкова ситен шрифт, че му се налага да я долепи до носа си. Подсмихвам се на това и мятам поглед към съдебните заседатели. Смешната страна на положението не им убягва.
— Намерих я — казва той най-сетне.
— Добре. А сега си я прочетете, ако обичате.
Кийли чете, примигва и се мръщи като на голяма досада. Когато свършва, той се усмихва насилено.
— Окей.
— Каква е целта на тази клауза?
— Тя изключва определени хирургически процедури.
— По-точно?
— По-точно всички трансплантации.
— Костният мозък отбелязан ли е в списъка?
— Да, отбелязан е.
Приближавам към свидетеля и му подавам копие от полицата на семейство Блек. Моля го да прочете определен пасаж. Миниатюрните буквички отново напрягат очите му, но той храбро се бори с тях.
— Какви трансплантации изключва тази полица?
— Всички основни органи: бъбрек, черен дроб, сърце, бял дроб, очи. Всички са изброени тук.
— А костният мозък?
— Няма го.
— Значи не е изрично упоменат?
— Не е.
— Кога се заведе това дело, мистър Кийли? Спомняте ли си?
Той поглежда Дръмонд, който в момента няма как да му помогне, разбира се.
— По средата на лятото миналата година, доколкото си спомням. Юни ли беше?
— Да, сър — казвам аз. — Юни беше. Знаете ли кога се е променил текстът на полицата, за да изключи и трансплантацията на костен мозък?
— Не. Не зная. Аз не участвам в писането на полиците.
— А кой ги пише? Кой създава тези прегледни документи?
— Юридическият отдел.
— Разбирам. Ще бъде ли вярно да се каже, че полицата е променена след завеждането на това дело?
Той ме изучава един момент, после казва:
— Не. Може да е била променена преди завеждане на делото.
— А след подаването на искането през август деветдесет и първа ли е била променена?
— Не зная.
Отговорите му звучат подозрително. Или не се интересува от компанията си, или лъже. За мен е все едно. Получавам каквото искам. Ще се помъча да убедя съдебните заседатели, че този нов текст е явно доказателство как и през ум не им е минало да упоменат костния мозък в полицата на семейство Блек. Изключили са другото, но сега вече изключват абсолютно всичко, така че тъкмо промяната на текста ги поставя натясно.
Имам само едно дребно нещо, което да уточня с Кийли.
— Разполагате ли с копие от споразумението, което е подписала Джаки Леманчик в деня на уволнението си?
— Не.
— Виждали ли сте някога това споразумение?
— Не.
— Вие ли разрешихте да й се броят десет хиляди долара?
— Не. Това са нейни измишльотини.
— Така ли?
— Именно.
— А какво ще кажете за Еверет Лъфкин? Не излъга ли той съдебните заседатели относно инструкцията?
Кийли понечва да изрече нещо, но се усеща навреме. Мълчанието в този момент ще е по-благоприятно за него. Съдебните заседатели прекрасно знаят, че Лъфкин ги е метнал, та не върви Кийли да им каже, че слухът им е изневерил. От друга страна, как да признае, че един от вицепрезидентите му заблуждава съдебните заседатели?
Не бях предвидил този въпрос, но той си дойде от само себе си.
— Питах ви нещо, мистър Кийли. Излъга ли Еверет Лъфкин съдебните заседатели относно инструкцията?
— Мисля, че не съм длъжен да отговарям на този въпрос.
— Отговорете! — твърдо изрича Киплър.
Настава болезнено мълчание, през което Кийли ме изпепелява с поглед. Муха да бръмне, ще се чуе. Съдебните заседатели до един са се взрели в него и чакат. Истината е ясна всекиму и аз решавам да се смиля.
— Не можете да отговорите, защото не върви да признаете, че един от вицепрезидентите на компанията ви е излъгал съдебните заседатели, нали така?
— Възразявам.
— Приема се.
— Свърших с въпросите.
— Засега няма да разпитвам свидетеля, ваша светлост — казва Дръмонд. Явно иска да се изтече чернилката, преди тия момчета да се върнат да свидетелстват в полза на защитата. Нека духовете се поуталожат. Точно сега на Дръмонд му трябва време, та и нашите съдебни заседатели да позабравят Джаки Леманчик.
Кърмит Олди, вицепрезидентът, отговарящ за отдел „Гаранции“, е моят предпоследен свидетел. В този момент наистина не се нуждая от показанията му, но трябва да запълня още малко време. Искам съдебните заседатели да се приберат, мислейки за двама — за Джаки Леманчик и за Дони Рей Блек.
Олди е уплашен и пестелив на думи, страх го е да не каже нещо повече от абсолютно необходимото. Не зная дали е спал с Джаки, но в този момент всички от „Грейт Бенефит“ са заподозрени. Мисля, че съдебните заседатели са с такова усещане.
Набързо осветляваме присъстващите по основните положения при гаранциите, колкото да не е без хич. Това е толкова скучна и досадна материя, че съм решил да не се задълбавам в излишни подробности. Олди е подобаващо скучен и досаден, тоест подходящ за целта ми. Не искам да отегча съдебните заседатели, затова карам по-чевръсто.
После идва време да се позабавляваме. Подавам на Олди Инструкцията за гаранциите, която ми предоставиха при разследването. Тя е в зелена папка и много прилича на онази, предишната. Нито Олди, нито Дръмонд, нито някой друг знае дали не разполагам и с друго копие, в което да се съдържа глава „U“.
Той гледа тъй, сякаш не я е виждал досега, но като го питам, казва, че му е позната. Всички предугаждат следващия въпрос.
Това пълен екземпляр ли е?
Той го разгръща бавно, не бърза човекът. Явно се е поучил от вчерашното преживяване на Лъфкин. Ако каже, че е пълен и ако размахам копието, взето от Купър Джаксън, значи е мъртъв. Ако пък признае, че липсва нещо, се получава адски неловко. Бас държа, че Дръмонд е избрал второто.
— Ами да видим. Изглежда пълен, но… я чакайте малко. Аа, не. Една глава в края липсва.
— Да не би да е глава „U“? — питам невинно аз.
— Мисля, че да.
Правя се на изумен.
— Защо, за бога, някой ще иска да извади глава „U“ от тази инструкция?
— Нямам представа.
— А знаете ли кой я е извадил?
— Не.
— Естествено, че не. Кой избра именно този екземпляр за мен?
— Наистина не си спомням.
— Но е очевидно, че някой е измъкнал глава „U“, преди да ми се даде, нали?
— Тя липсва, ако това е което преследвате.
— Преследвам истината, мистър Олди. Моля ви да ми помогнете. Преди да ми предоставите тази инструкция ли е извадена глава „U“?
— Явно.
— Това означава ли „да“?
— Означава.
— Съгласен ли сте, че Инструкцията за гаранциите е много важна за Операциите във вашия отдел?
— Разбира се.
— Тогава вие явно сте добре запознат с нея.
— Да.
— И няма да ви е трудно да обобщите основните положения в глава „U“ пред съдебните заседатели, нали?
— О, съмнявам се. Отдавна не съм я преглеждал.
Не е наясно дали имам копие от глава „U“ в Инструкцията за гаранциите.
— Защо не опитате? Просто едно кратко запознаване на съдебните заседатели със съдържанието на главата.
Той се замисля, после обяснява, че тя уточнява системата на контрол и съгласуване между двата отдела, които трябва да преглеждат определени искания. Тя налага много канцеларска работа, за да е сигурно, че към тях се подхожда правилно. Говори неравно, но постепенно добива увереност и тъй като още не съм извадил копие на глава „U“, май започва да мисли, че го нямам.
— Значи целта на глава „U“ е да гарантира придвижването на искането за изплащане както му е редът?
— Да.
Пресягам се под масата, изваждам инструкцията и се запътвам към свидетелското място.
— Хайде тогава да я разясним на съдебните заседатели — предлагам, подавайки му пълния екземпляр. Той угасва. Дръмонд се опитва да запази хладнокръвие, но му е трудничко.
Глава „U“ за гаранциите е също толкова мръсна, колкото и глава „U“ за обезщетенията, и след като цял час тормозя Олди, май е време да спра. Схемата се изясни на съдебните заседатели колкото да им вдигне кръвното.
Дръмонд няма въпроси. Киплър ни разпуска за петнайсет минути, та Дек и аз да инсталираме мониторите.
Последният ни свидетел е Дони Рей Блек. Приставът намалява осветлението в залата и съдебните заседатели се накланят напред — изгарят от нетърпение да видят лицето му на двайсетинчовия екран пред ложата. Съкратили сме показанията му на трийсет минути и съдебните заседатели поглъщат всяка негова ужасяващо немощна дума.
Вместо да гледам записа за стотен път, сядам близо до Дот и изучавам лицата в ложата. Съзирам много съчувствие. Дот бърше лице с опакото на ръката си. Към края вече усещам буца в гърлото си.
Залата остава притихнала една цяла минута, след като екраните угасват и приставът тръгва да светне лампите. В сумрака от нашата маса се носят тихите хлипове на една плачеща майка. Този звук не може да се сбърка с нищо.
Изтъкнахме всички страни на нещастието, за които мога да си помисля. Спечелил съм делото. Предизвикателството е сега да не го загубя.
Лампите светват и аз заявявам:
— Ваша светлост, ищецът се оттегля… завинаги от този свят.
Дълго след като съдебните заседатели си тръгват, Дот и аз седим в празната зала и си говорим за смайващите показания, които чухме през последните два дни. Беше ясно доказано, че тя е правата, те — кривите. Но какво я грее това… Ще влезе в гроба си изтерзана, защото не се е борила със зъби и нокти, когато е имало смисъл.
Казва ми, че й е все едно какво ще се случи оттук нататък. Днешният ден в съда й стигал. Сега искала да си иде и повече да не се връща тук. Обяснявам й, че е невъзможно. Едва на средата сме. Хайде, само още няколко дни.