Джон Гришам
Ударът (50)

50

Последното място, където бих отишъл, е кантората. Толкова съм грохнал и зашеметен, че и на бар не ми се ходи. Пък и с мен е само Дек, един пълен въздържател. Сега ми трябват две по-силни питиета, и съм труп. Добре беше да спретнем един хубав купон по този случай, но когато си имаш работа със съдебни заседатели, трудно се планират такива неща.

Може би утре. Сигурен съм, че до утре ще се опомня и вече ще реагирам нормално. Ще мога да се зарадвам на присъдата. Да, утре ще празнувам.

Сбогувам се с Дек пред Съдебната палата, казвам, че съм каталясал, и му обещавам да се видим по-късно. И двамата сме още замаяни и ни трябва време за размисъл насаме. Потеглям към дома на мис Бърди и се захващам с обичайната проверка на стаите. Просто е минал още един ден. Ден като ден. Седя на нейната веранда, гледам квартирката си отсреща и за пръв път започвам да харча пари. След колко ли време ще си купя къща? Или ще си построя една? Каква нова кола ще си купя? Гледам да отблъсна тези мисли, но не става. Какво правиш с шестнайсет милиона долара и половина? Още не мога да включа. Знам, разбира се, че сума неща могат да се объркат. Делото може да бъде оспорено и върнато за преразглеждане. Делото може да бъде оспорено и анулирано, при което оставам с празни ръце. Наказателното обезщетение може да бъде жестоко окастрено от Апелативния съд или изцяло отменено. Знам, че стават подобни ужаси, но засега парите са мои.

Гледам залеза и си мечтая. Въздухът е свеж, но много студен. Може би утре ще започна да осъзнавам истинския размер на онова, което направих. Засега ме сгрява мисълта, че душата ми се поочисти от насъбраната злоба. Близо година живях с изгаряща омраза към незнайната твар „Грейт Бенефит“. Тровех се с черна ненавист към работещите там — ония, заради чиито действия си отиде невинна жертва. Надявам се, че Дони Рей почива в мир. Сигурно някой ангел ще му разкаже какво се е случило днес.

Те бяха опровергани и разобличени. Вече не ги мразя.

* * *

Кели си откъсва парченце пица с вилицата и гризе от него. Устните й са все още подути, бузите и челюстите я болят. Седим на леглото, опрели гърбове на стената и изтегнали напред крака. Кутията с пицата е между нас. Гледаме уестърн с Джон Уейн. Екранът на малкото сони, поставено върху скрина, е доста наблизо. Стаята е тесничка. Кели е облечена със сив анцуг на бос крак. Виждам малкия белег на десния глезен, който й счупи онзи тип миналото лято. Измила е косата си и я е вързала на конска опашка. Лакирала е ноктите си в светлочервено. Опитва се да бъде весела и разговорлива, но при тези болки е трудно да се веселиш. Така че не си говорим много. Никога не съм си патил от истински побой и ми е трудно да си представя шока след това. Лесно е да разбереш физическата болка, но не и душевната мъка. Чудя се кога ли е решил да спре, за да се възхити на онова, което е сътворил.

Опитвам се да не мисля за това. Не сме говорили за него, а и не смятам да го обсъждаме. Откакто са връчили документите на Клиф, ни вест, ни кост от него.

Тук Кели се е запознала с една жена на средна възраст, майка на три поотраснали деца, която е толкова изплашена и потисната, че не може и едно просто изречение да върже. Живее в съседната стая. Тук е съвсем спокойно и тихо. Кели е излизала от стаята си само веднъж, да подиша чист въздух на верандата отзад. Опитала се да чете, но й било трудно. Лявото й око все още е затворено, а дясното от време на време сълзи. Лекарят е казал, че няма сериозни увреждания.

На няколко пъти се разплаква и аз постоянно й обещавам, че това ще е последният побой. Никога няма да се повтори отново. Дори ако трябва сам да му светя маслото. И го казвам съвсем сериозно. Ако се доближи до нея, мисля, че направо ще му пръсна мозъка.

Арестувайте ме. Обвинете ме. Организирайте процес срещу мен. Докарайте дванайсет души в ложата на съдебните заседатели.

Не й споменавам за присъдата. Както седя с нея в тази тъмна стаичка и гледам Джон Уейн да препуска на кон, ми се струва, че от обявяването й са изминали много дни и съм километри надалеч от съдебната зала на Киплър.

И точно тук искам да остана.

Дояждаме пицата и се сгушваме по-близо един до друг. Държим се за ръце като деца. Трябва много да внимавам — тя е насинена от главата до петите.

Филмът свършва, следват новините в десет часа. Изведнъж ме обхваща тръпка на любопитство — дали ще споменат делото „Блек“? След неизбежните вести за насилия и убийства и след първото прекъсване за реклами водещият оповестява тежко:

— Днес в една от залите на Мемфиския съд се случи нещо нечувано и невиждано. Съдебните заседатели по едно гражданско дело присъдиха рекордното наказателно обезщетение от петдесет милиона долара, което да се изплати от застрахователната компания „Грейт Бенефит“ със седалище Кливланд, Охайо. А ето го и Родни Фрейт от мястото на събитието.

Тук мога само да се усмихна. Родни Фрейт се появява веднага — предава на живо пред Съдебната плата на окръг Шелби, в която, разбира се, от часове няма жива душа.

— Арни, преди около час разговарях с Полин Макгрегър, секретарка в съда, която потвърди, че днес следобед около четири часа съдебните заседатели от осма зала — залата на съдията Тайрън Киплър — са присъдили същинско обезщетение от двеста хиляди долара и наказателно обезщетение от петдесет милиона. Говорих и със съдията Киплър, който отказа да застане пред камерата, но съобщи, че делото било по отказ за изплащане на застраховка от страна на „Грейт Бенефит“. Друго не пожела да каже. Сподели и че, доколкото знае, това е най-голямата присъда, произнасяна досега в щата Тенеси. Разговарях с няколко адвокати от града и никой никога не е чувал за присъда с подобни размери. Лио Ф. Дръмонд, адвокат на ответника, не пожела да коментира. Руди Бейлър, адвокат на ищеца, не беше тук, за да коментира случая. От мен толкова, Арни.

Арни бързо превключва на някаква тежка катастрофа по шосе № 55.

— Ти си спечелил? — обажда се тя. Не е изненадана, а просто сякаш не знае със сигурност и пита.

— Ами да.

— Петдесет милиона долара?

— Аха. Но парите още не са постъпили в сметката ми.

— Руди!

Свивам рамене, все едно, че през ден ми се случва.

— Имах късмет.

— Но ти едва вчера си завършил.

Какво да й кажа?

— Не е толкова трудно. Съдебните заседатели бяха прекрасни, а и фактите биеха право в целта.

— Хайде, и ти! Все едно такива неща се случват през ден.

— Де да се случваха…

Тя взима дистанционното и изключва звука на телевизора. Иска да разбере нещо повече.

— Само се правиш на скромен, превземаш се.

— Права си. Точно в момента съм най-великият адвокат на света.

— Е, така е по-добре — казва тя и опитва да се усмихне. Вече почти съм свикнал с насиненото й подпухнало лице. Не се взирам в раните й така, както днес следобед в колата. Нямам търпение тази седмица да мине и тя отново да стане прекрасна.

Кълна се, бих го убил.

— А колко ще получиш? — пита Кели.

— Направо по същество, така ли?

— Просто ми е интересно — казва тя с почти детинско любопитство. Духом вече сме любовници и ми е хубаво, като си гукаме и си хихикаме.

— Една трета, ама има още много път, докато стигнем дотам.

Тя се извръща към мен, но внезапно се свива от болка и простенва. Помагам й да легне по корем. Бори се със сълзите. Тялото й е напрегнато. Не може да спи по гръб заради охлузванията. Галя косите й, шепна й на ухото, докато интеркомът ме сепва. Обажда се Бети Норвел. Времето ми е изтекло.

Кели ми стисва силно ръката, а аз я целувам по подутата буза и обещавам утре да дойда пак. Моли ме да не си тръгвам.

Предимствата да спечелиш такава присъда на първия си процес са очевидни. Единственият недостатък, който съм в състояние да съзра през изминалите няколко часа, е, че оттук нататък няма накъде да вървя, освен надолу. Оттук нататък всеки клиент ще очаква от мен същото чудо. За това обаче ще му мисля по-късно.

В събота сутрин седя сам в кантората — чакам някакъв репортер и неговия фотограф. Телефонът звъни.

— Клиф Райкър се обажда — казва дрезгав глас и аз незабавно натискам бутона за запис.

— Какво искаш?

— Къде е жена ми?

— Имаш късмет, че не е в моргата.

— Очистен си, смотаняк тъп!

— Продължавай да приказваш, приятел, всичко се записва.

Той бързо затваря, а аз продължавам да се взирам в апарата. Този е нов, но пак куча марка. По време на процеса го сменяхме с другия, когато не искахме Дръмонд да ни чува.

Обаждам се на Бъч вкъщи и му разказвам за краткия разговор с мистър Райкър. И Бъч му е бесен заради вчерашния им сблъсък, когато занесъл призовката. Клиф му отправил грозни закани, дори и майка му включил в тях. Добре че имало двама негови колеги, иначе Бъч щял да му види сметката. Каза ми снощи, че ако Клиф ме заплаши с нещо, просто да го повикам. Тренирали бокс с някой си Роки, иначе голям самохвалко, но щом били заедно, никой не можел да им излезе насреща. Карам го да ми обещае, че само ще го сплашат. Добре, с Роки щели да го спипат насаме, да му споменат за телефонните заплахи и да му кажат, че са ми бодигардове. Ако пак ме заплаши, спукана му била работата. Дано така да стане. Решил съм да не живея в страх. Пък и Бъч да си направи кефа.

Репортерът от „Мемфис Прес“ пристига в единайсет. Докато си говорим, фотографът изщраква цял филм. Иска да знае всичко за делото и за процеса и аз му наливам с фунията в ушите. Сега тази информация вече не е поверителна. Казвам разни приятни неща за Дръмонд, прекрасни неща за Киплър, великолепни неща за съдебните заседатели.

Тая история ще бъде хитът на неделния брой, обещава ми той.

Мотая се из кантората, чета пощата и прослушвам няколкото телефонни обаждания от миналата седмица. Невъзможно ми е да подхвана работа. Половината си време отдавам на спомени от процеса, а другата половина прекарвам в мечти за бъдещето ми с Кели. Какво по-голямо щастие от това.

Обаждам се на Макс Лойбърг и му разказвам подробностите. Заради виелици прекъснали полетите и нямало как да дойде навреме в Мемфис.

Нашата среща в събота вечер много прилича на петъчната — само храната и филмът са други. Тя обича китайската кухня и аз донасям цяла торба китайски ястия. Гледаме някаква комедия и от време на време се смеем, както си седим в същата поза на същото легло.

Ала ни най-малко не ни е скучно. Тя се измъква от своя собствен кошмар. Раните й заздравяват. Смее се малко по-лесно, прави малко по-бързи движение. Телата ни пак се докосват. Е, не колкото бих искал.

Опротивял й е този анцуг, мечтае да го свали. Перат й го всеки ден, но много й е омръзнал. Копнее отново да бъде хубава и си иска своите дрехи. Замисляме как ще проникнем в апартамента и ще й отмъкнем багажа.

Все още не говорим за бъдещето.