Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Rainmaker, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Любомир Николов, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 36 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat (2009)
Издание:
Джон Гришам. Ударът
Издателство „Обсидиан“, София, 1995
Редактор: Кристин Василева
Художник: Кръстьо Кръстев
Технически редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN 954-8240-26-2
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Ударът (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Ударът.
Ударът | |
The Rainmaker | |
Автор | Джон Гришам |
---|---|
Първо издание | 1995 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | трилър |
Вид | роман |
„Ударът“ (на английски: The Rainmaker) е шестият роман на американския писател Джон Гришам и е публикуван през 1995 г.
Сюжет
Издания на български език
- 2002 г. – Издателство: „Обсидиан“. (ISBN 954-8240-26-2)
Филмова адаптация
През 1997 г. излиза едноименният филм на режисьора Франсис Форд Копола. Главните роли са изпълнени от Мат Деймън, Дани ДеВито, Джон Войт и Клеър Дейнс.
41
Вече ходя в търговския център поне три пъти седмично, обикновено за вечеря. Имам си и маса, близо до парапета над пързалката. Ям пиле по китайски и наблюдавам малките кънкьори под мен. Освен това виждам кой влиза и кой излиза, без никой да ме забелязва. Тя мина отдолу само веднъж. Движеше се бавно, сякаш не знаеше къде отива. Безумно ми се иска да изтичам при нея, да я хвана за ръка и да я отведа до някой луксозен мъничък бутик, където да се скрием между щандовете и да си поговорим.
Понякога наоколо просто гъмжи от хора. Гледам ги как се щурат нагоре-надолу и се питам дали някой от тях няма да се окаже съдебен заседател. Как да разпозная деветдесет и двама души сред един милион?
Невъзможно. Е, ще се оправяме както можем. С Дек набързо спретваме лични картончета с най-важната информация за всеки от списъка и аз ги нося в себе си. Непрекъснато.
Тази вечер се взирам в преминаващите покрай мен хора, после измъквам ново картонче от купа. Името е написано с големи черни букви: Р. С. Брадли. Четирийсет и седем годишен мъж, бял, водопроводчик, завършил гимназия. Живее в югоизточната част на Мемфис. Знам го наизуст. Паметта ми работи безотказно. Толкова пъти съм чел картончетата, че вече ми се гади от тия хора. Списъкът с имената им е закачен на стената в кантората и всеки ден прекарвам поне един час, повтаряйки данните на глас. Следващото картонче: Лайънел Бартън, двайсет и четири годишен, чернокож, учи задочно в колеж и работи в магазин за авточасти. Живее в апартамент в южните квартали на Мемфис.
Идеалният ми съдебен заседател е млад, чернокож, завършил поне гимназия. От време оно се знае, че чернокожите заседатели изпитват симпатии към ищеца. Съчувстват на онеправданите и изпитват недоверие към бяла корпоративна Америка. Кой би могъл да ги обвинява?
Към жените съм със смесени чувства. Общоприето е, че жените са по-стиснати, защото те правят семейния бюджет. По-малко вероятно е да подкрепят изплащането на голямо обезщетение, защото самите те няма да получат нищо. Но Макс Лойбърг е склонен да предпочете жените в нашия случай, защото те са и майки. Ще разберат болката от загубата на едно дете. Ще се поставят на мястото на Дот и ако си свърша добре работата и ги разчувствам достатъчно, ще изхвърлят „Грейт Бенефит“ от бизнеса. Струва ми се, че е прав.
Така че, ако трябва да определям заседателите сам, ще избера дванайсет чернокожи жени, за предпочитане всичките с деца.
Дек, естествено, е на друго мнение. Бои се от негрите, защото в Мемфис расовият конфликт е твърде изострен. Бял ищец, бял ответник, тук всички са бели с изключение на съдията. Защо да им пука на чернокожите?
Прекрасен пример за грешката, която правим, опитвайки се да създадем някакви стереотипи въз основа на възраст, раса, пол, образование. Всъщност никой не може да предскаже как би постъпил един съдебен заседател. Прочел съм всички учебници и налична информация по въпроса и сега съм по-объркан отпреди.
Един-единствен тип заседател трябва да се избегне в този случай: белият тежкар, служителят в голяма корпорация. Тия момчета са направо смърт при подобни процеси. Неусетно вземат нещата под свой контрол. Образовани са, пробивни, добре организирани и не им пука от адвокатите. За щастие, обикновено са прекалено заети, за да стават съдебни заседатели. В списъка забелязах само петима. Сигурен съм, че ще измислят поне хиляда извинения да не участват. При други обстоятелства Киплър би могъл добре да ги поизпържи. Но сега подозирам, че и той не ги иска. Обзалагам се на теглото си в злато, че негова светлост също иска черни физиономии в ложата на съдебните заседатели.
Сигурен съм, че ако остана в бранша, ще измисля и по-гаден номер. Но за момента ми е трудно. Върти ми се в главата вече няколко седмици и накрая решавам да го споделя с Дек. Той направо откача.
Щом Дръмонд и бандата му искат да ми подслушват телефона, ще им направим удоволствието. Късно следобед аз си седя в кантората. Дек звъни от телефона зад ъгъла. Репетирахме го няколко пъти. Дори си имаме и сценарий.
— Руди, обажда се Дек. Най-сетне открих Дийн Гудлоу.
Гудлоу е трийсет и девет годишен бял, завършил колеж, занимава се с чистене на килими и мокети. Пълна нула по нашата скала. Не го искаме въобще. Дръмонд би умрял от кеф да го види в ложата.
— Къде? — питам аз.
— Хванах го в офиса. Нямало го в града една седмица. Страхотно готин тип. Бяхме сбъркали с него. Въобще не обича застрахователните компании, казва, че непрекъснато се кара с тях. И смята, че някой трябва да ги контролира най-строго. Разказах му за нашето дело и той направо подлудя. От него ще излезе чудесен заседател.
Усещам нещо изкуствено в думите на Дек, но страничният слушател несъмнено би му повярвал. Моят приятел сигурно чете тия глупости.
— Ама че изненада! — възкликвам високо аз. Искам Дръмонд да чуе всеки звук.
Възможността един адвокат да говори с потенциален съдебен заседател преди официалната селекция е толкова стряскаща и невероятна, че с Дек малко се бяхме попритеснили да не би Дръмонд да усети как го будалкаме. Но пък кой би могъл да допусне, че един адвокат ще подслушва телефона на колегата си с непозволени средства? Решихме, че Дръмонд ще се хване, защото ме мисли за невеж и неопитен хлапак, а Дек… добре де, Дек още дори не си е взел изпита за правоспособност. Ние просто толкова можем.
— Притесни ли се, като говорихте? — питам аз.
— Малко. Казах му същото, както и на останалите. Аз съм само помощник, не съм адвокат. И ако не споменат пред никого за разговора ни, никой няма да пострада.
— Добре. Значи мислиш, че Гудлоу е с нас?
— Сто на сто. Трябва да го вкараме.
Мачкам някакви хартии до слушалката, после питам високо:
— Кой друг остана в твоя списък?
— Чакай да погледна. — Чувам го как прехвърля шумолящи листове. Страхотен екип сме! — Говорих с Дърмонт Кинг, Джан Дисел, Лорънс Пероти, Хилда Хайндс и Ратилда Браунинг.
С изключение на Ратилда Браунинг, всички са бели. Не ги искаме. Ако можем да ги оплюем достатъчно, Дръмонд ще направи всичко възможно да не ги допусне до процеса.
— Какво става с Дърмонт Кинг?
— Супер е. Веднъж изхвърлил някакъв застрахователен агент от къщата си. Давам му деветка.
— Ами Пероти?
— Готин тип. Не можа да повярва, че една застрахователна компания на практика е убила човек. С нас е.
— Какво стана с Джан Дисел?
— Чакай малко. — Пак шумолене на хартия. — Много мила дама, макар че не е от приказливите. Май се страхуваше да не направи нещо нередно. Говорихме си за застрахователи и тям подобни, казах й, че „Грейт Бенефит“ струват четиристотин милиона. Може и да ни помогне. Давам й петица.
Едва се сдържам да не се разхиля и притискам слушалката към ухото си.
— Кажи за Ратилда Браунинг.
— Черна мацка, радикални убеждения. Не върши работа за бели хора. Изхвърли ме от службата си. Работи в някаква банка. Няма да ни даде пукнат цент.
Настава дълга пауза. Дек прибира списъците. После пита сериозно:
— Ти какво направи?
— Хванах Естър Самюълсън вкъщи преди около час. Много приятна дама, някъде около шейсетте. Говорихме си за Дот надълго и нашироко. И колко ужасно е да загубиш детето си. Тя е за нас.
Покойният съпруг на Естър Самюълсън работел в Търговската камара. Марвин Шанкъл ми го каза. Не мога да си представя дело, в което би застанала на моя страна. Ще направи каквото Дръмонд поиска.
— После хванах Нейтан Бътс в работата. Малко се изненада, че съм страна по това дело, но после се успокои. Той мрази застрахователните компании.
Ако сърцето на Дръмонд още бие, то пулсът явно е съвсем слаб. Мисълта, че аз, адвокатът, а не нает за случая професионалист, се бутам къде ли не и обсъждам делото с потенциалните съдебни заседатели, може да доведе до инфаркт всеки юрист. На всичкото отгоре той вече е осъзнал, че нищо не може да направи по въпроса. Всяка реакция от негова страна би разкрила, че подслушва телефонните ми разговори. Това моментално ще доведе до отнемане на адвокатските му права. А може и до съд да се стигне.
Единствената възможност е да си трае и да се опита да отхвърли хората, чиито имена спрягаме сега.
— Има още няколко — казвам аз. — Да се опитаме да ги хванем до десет и нещо, после ще те чакам в кантората.
— Добре — отвръща уморено Дек. Гласът му звучи по-истински.
Затваряме. След петнайсетина минути телефонът иззвънява. Гласът отсреща ми е странно познат.
— Руди Бейлър, моля.
— На телефона.
— Обажда се Били Портър. Днеска се отбихте в магазина.
Били Портър е бял, носи вратовръзка и е мениджър в голяма автомобилна фирма. Получава ниска оценка по нашата скала. Не го искаме.
— Да, мистър Портър. Благодаря ви, че се обадихте.
Всъщност е Бъч. Съгласи се да ни помогне с малка сценка. Сигурно сега е при Дек в телефонната кабини. И като истински професионалист преди това отиде във фирмата и си поговори с Портър за някакви гуми. Сега имитира възможно най-добре гласа му.
— Какво искате? — пита рязко Били/Бъч. Казахме му да се държи грубичко, после бързо да омекне.
— Ами, вижте, става дума за процеса, знаете. Дето вече получихте призовка за съдебен заседател. Аз съм единият адвокат.
— Това, което правим, законно ли е?
— Разбира се, че е законно. Само не казвайте на никого. Вижте, аз представлявам оная възрастна жена, чийто син бе убит от една застрахователна компания. Казва се „Грейт Бенефит“.
— Убит ли?
— Ами да. Момчето се нуждаело от операция, а те отказали да платят за лечението. Напълно незаконно. Преди три месеца умря от левкемия. Затова и водим делото. Наистина трябва да ни помогнете, мистър Портър.
— Това звучи ужасно.
— Най-покъртителното дело, което някога съм виждал. А съм имал десетки. Виновни са гадовете, простете за израза. Вече предложиха двеста хиляди долара за извънсъдебно споразумение, но ние искаме много повече. Искаме наказание и пари. И имаме нужда от помощта ви.
— А дали ще ме изберат? Та аз въобще не мога да отсъствам от работа.
— Ще изберем дванайсет души от седемдесет. Само това ще ви кажа. Моля ви, помъчете се да ни помогнете.
— Добре. Ще направя каквото мога. Но не искам после да ме съдят за заговорничене, разбирате ли?
— Да, сър. Благодаря.
Дек идва в кантората. Хапваме по един сандвич. Той излиза навън и ми се обажда още два пъти. Споменаваме имената на хора, с които уж сме говорили. И които горят от желание да накажат „Грейт Бенефит“ за подлите деяния. Създаваме впечатлението, че и двамата тичаме от врата на врата, говорим с хората и така нарушаваме етичния кодекс, че мога да бъда изхвърлен от професията до живот. И цялата тая гадория става в деня, преди да се съберат бъдещите съдебни заседатели.
Може би ще дойдат шейсет и няколко души. И върху една трета вече успяхме да хвърлим достатъчно тежки подозрения. Особени усилия бяха положени за онези, от които наистина се страхуваме.
Обзалагам се, че Лио Дръмонд няма да мигне до сутринта.