Джон Гришам
Ударът (52)

52

При убийство допускаш най-малкото двайсет и пет грешки. И си направо гений, ако се сетиш за десет от тях. Поне така бяха казали в един филм. Но моето не беше убийство, а по-скоро нещо като самозащита. И въпреки това грешките започват да се натрупват.

Обикалям около бюрото си, покрито цялото с листа и папки. Направил съм скици на апартамента, тялото, дрехите, пистолета, бухалката, бирените кутии… и на всичко, за което ми дойде наум. Начертал съм паркинга с моята и нейната кола и неговия пикап. Изпълнил съм десетки страници с описания на всяка стъпка и случка от оная вечер. Трябва да съм бил в апартамента по-малко от петнайсет минути, но на хартия съм го докарал направо на цял роман. Колко трясъка или писъка би могъл да чуе човек отвън? Едва ли повече от четири според мен. Колко съседи са видели непознат да напуска апартамента миг след това? Не бих могъл да кажа.

И това, заключавам аз, е първата ми грешка. Не трябваше да си тръгвам толкова бързо. Да бях изчакал десетина минути, та да видя дали съседите са чули нещо. И после да се измъкна тихичко.

Или пък трябваше да се обадя на ченгетата и да им разкажа истината. С Кели имахме пълно право да идем в апартамента. А мъжът й явно се е бил скрил някъде наоколо, без ние да имаме и най-малка представа за това. Аз пък бях в правото си да отвърна на удара, да го обезоръжа и да го цапардосам със собственото му оръжие. Като се вземе предвид неговият избухлив нрав и хулиганското му минало, никой съд не би ме осъдил. Освен това единственият друг свидетел щеше да е на моя страна.

И защо тогава не останах? Ами тя просто ме изблъска навън. И това изглеждаше най-разумният ход за момента. Кой може да разсъждава хладнокръвно, когато в рамките на петнайсет секунди се превръща от невинна жертва в убиец?

Втората грешка беше, че излъгах за нейната кола. Минах през паркинга, след като бях в участъка, и видях нейния фолксваген и неговия пикап. Тази лъжа ще свърши работа, ако някой не каже на ченгетата, че колата й не е мърдала от мястото си дни наред.

Ами ако Клиф или негов приятел са повредили колата, докато Кели е била в приюта, и сега този приятел се появи в участъка и разкаже всичко? Въображението ми рисува какви ли не страшни сцени.

Но най-голямата грешка, за която се сетих през последните четири часа, е лъжата, че Кели уж ми се обадила по телефона веднага след като била позвънила на полицията. Това ми беше извинението, че съм цъфнал в участъка толкова бързо. Невероятно тъпа лъжа, защото такова обаждане просто няма. И ако ченгетата проверят в телефонната компания, ще си имам големи проблеми.

С напредването на нощта изплуват и други грешки. За щастие повечето са продукт на един болен от страх мозък и след внимателен анализ и ожесточено драскане отпадат като незначителни.

Оставям Дек да поспи до пет сутринта и тогава го събуждам. След час той пристига с термос кафе. Предлагам му своята версия и първата му реакция е просто възхитителна.

— Никой съд на света не би осъдил това момиче — възкликва спонтанно той.

— Остави сега съда — казвам аз. — По-важното е да я измъкнем от затвора веднага.

Правим план. Трябва ми цялата документация: протоколи от арестуването, протоколи от съда, медицински заключения и копия от първата й молба за развод. Дек трепери от нетърпение да изрови някоя мръсотия. В седем часа хуква за още кафе и вестници.

Информацията, която ни засяга, е на трета страница на „Метро“. Само три абзаца, без снимка на убития. Станало е твърде късно през нощта, за да бъде отразено по-добре. Заглавието гласи „Съпруга арестувана за убийство“. В Мемфис такива се появяват поне три пъти месечно. Ако не търсех специално, нямаше да го забележа.

Обаждам се на Бъч. Този човек спи като пън. Бъч е нощна птица, живее сам след трите си развода и обича да затваря баровете. Казвам му, че неочаквана смърт е сполетяла приятелчето му Клиф Райкър и това явно го събужда. Малко след осем пристига в кантората. Обяснявам му, че искам от него да се завърти около апартамента и да разбере дали някой не е видял или чул нещо. И дали полицаите вече не правят същото. Бъч ме прекъсва на средата. Той е детективът. Знае си работата.

Обаждам се на Букър в кантората и обяснявам, че моя клиентка по бракоразводно дело снощи е убила съпруга си, но всъщност е чудесно момиче и искам да я изкарам от пандиза. Нуждая се от помощта му. Братът на Марвин Шанкъл е съдия по наказателни дела и аз го моля да я пусне, в най-лошия случай при минимална гаранция.

— От дело за петдесет милиона долара обезщетение си паднал до някакъв си гаден развод, а? — пита шеговито Букър.

Успявам да се захиля. Само да знаеше…

Марвин Шанкъл е извън града, но Букър обещава да се обади където трябва. Излизам от кантората в осем и половина и отпрашвам към центъра. Цяла нощ се мъча да изтрия от съзнанието си представата за Кели в килията.

* * *

Влизам в сградата на Окръжния съд и се отправям към кабинета на Лони Шанкъл. Посрещат ме с вестта, че съдията Шанкъл също като брат си е извън града, и няма да се върне до късно следобед. Завъртам няколко телефона и се опитвам да намеря досието на Кели. Снощи са били арестувани десетина души, така че папката й сигурно още в участъка.

С Дек се срещаме около девет и половина във фоайето. Носи протоколите за арестуване. Пращам го в полицейския участък да намери досието й.

Окръжната прокуратура е на третия етаж. В петте й отдела работят около седемдесет прокурори. В „Семейно насилие“ са само две — Морган Уилсън и още една жена. За щастие Морган Уилсън си е на бюрото, просто трябва да ида при нея. Флиртувам със секретарката й някъде около половин час и за моя изненада това има ефект.

Морган Уилсън е около четирийсетгодишна и има невероятно излъчване. Ръката й не трепва, а усмивката предупреждава: „Страшно съм заета. Давай по-бързо.“ Кабинетът й е претъпкан с папки, но всичко е много чисто и подредено. Хваща ме умора само като гледам колко работа има за вършене. Сядаме и тя изведнъж се сеща.

— Момчето с делото за петдесетте милиона? — Усмивката й видимо се променя.

— Точно така — свивам небрежно рамене аз. Дело като дело, какво толкова.

— Поздравявам ви. — Тя явно е впечатлена.

Ах, цената на славата! Подозирам, че в момента пресмята — както всеки друг юрист в щата — колко прави една трета от петдесет милиона.

Морган Уилсън получава най-много четирийсет хиляди на година и иска да научи нещо повече за невероятния ми късмет. Описвам накратко процеса, после споделям какво съм изпитал, като съм чул присъдата. Приключвам набързо, после разказвам за какво съм дошъл.

Тя ме слуша внимателно. Води си много бележки. Подавам й фотокопия от сегашната молба за развод, от предишната и от трите ареста за побой на Клиф. Обещавам да донеса медицинското на Кели до края на деня. Описвам подробно раните от последния побой.

На практика всички папки наоколо са за мъже, нанесли побои на съпругите, децата или приятелките си, така че е ясно на чия страна стои Морган.

— Горкото дете! — възкликва тя. Няма предвид Клиф. — Колко е висока?

— Около метър и шейсет. Петдесет кила с мокри дрехи.

— И как го е пребила до смърт? — В тона й се чете едва ли не страхопочитание. Няма и сянка от укор.

— Била е изплашена. Той бил пиян. А тя по някакъв начин докопала бухалката.

— Браво на нея! — заявява тя и ме побиват тръпки. И това го казва прокурорът!

— Искам да я измъкна от килията — продължавам аз.

— Трябва ми досието й. Ще го прегледам и ще се обадя, че не възразяваме срещу минимална гаранция. Къде живее тя?

— В един от ония домове за малтретирани съпруги, дето нямат никакво име.

— Знам ги. Тези домове са много полезни.

— Там беше в безопасност. Но в момента горкото дете е в ареста, а синините от последния побой още стоят.

— Това е целият ми живот — посочва папките около себе си Морган.

Разбираме се да се срещнем утре, в девет сутринта.

 

 

Събираме се с Дек и Бъч в кантората, за да хапнем по един сандвич и да обмислим следващите си ходове. Бъч е обиколил всички съседи на Райкърови. Само една жена чула някакъв трясък. Тя живее точно отгоре и се съмнявам, че е могла да ме види, като излизам. Подозирам, че е чула удара в подпората, когато бухалката не ме улучи първия път. Полицаите не били разговаряли с нея. Бъч прекарал три часа в блока и не забелязал никакви ченгета. Апартаментът е запечатан, но започва да става център на внимание. В някакъв момент се появили двама едри младежи, явно роднини на Клиф. После от един камион се изсипали и неколцина мъжаги, най-вероятно колеги по служба. Стояли зад жълтата лента, ругаели и се кълнели да отмъстят. Доста заплашителна групичка била, увери ме Бъч.

Освен това е намерил един приятел, дето ще ни направи услуга и ще напише гаранция само за пет процента, вместо за обичайните десет. Ще спестя някоя пара.

Дек е прекарал сутринта в участъка, събирайки документацията по случая. Разбират се чудесно със Смодъртън, най-вече понеже Дек уж питае огромна неприязън към всички адвокати. Сега той е просто детектив, а не адвоконсулт. Смодъртън му казал, че вече били получили няколко сигнала за заплахи срещу Кели.

Решавам да отида да я видя. Дек ще намери съдия да разреши пускането й под гаранция. Бъч ще е готов с документите за това. Вече съм на вратата, когато телефонът иззвънява.

Обажда се Питър Корса, адвокатът на Джаки Леманчик в Кливланд. Последно бях говорил с него, след като тя даде показания в съда. Бях му благодарил горещо. Той ми беше казал, че сам се готви да заведе дело след няколко дни.

Корса ме поздравява за победата в съда. Казва, че в неделния вестник имало най-подробна информация за резултата от процеса. Ставам страхотно известен. После ми съобщава, че в „Грейт Бенефит“ се е случило нещо странно. Агенти от ФБР и представители на прокуратурата нахлули в сградата и започнали да прибират документацията. Всички служители, с изключение на специалистите в счетоводството, били помолени да напуснат и да не идват на работа два дни. Според едно неотдавнашно съобщение във вестника компанията-майка „ПинКон“ имала проблеми с пресрочването на някакви облигации и напоследък била освободила купища служители.

Не знам какво да му кажа. Преди осемнайсет часа убих човек и ми е трудно да се съсредоточа. Говорим си нещо. Пак му благодаря. Той обещава да ме държи в течение.

 

 

Налага се да чакам час и половина, докато открият Кели в лабиринта от килии и я доведат в залата за посещения. Седим един срещу друг. Дели ни стъклена преграда. Говорим си по телефона. Тя ми казва, че изглеждам уморен. Аз й казвам, че изглежда страхотно. Сама е в килия и нищо не я заплашва в момента, но е много шумно и не може да спи. Иска да излезе. Успокоявам я, че правя каквото мога. Разказвам й за посещението си при Морган Уилсън. Обяснявам как стои въпросът с пускането под гаранция. Не споменавам нищо за заплахите за разправа.

Имаме да си кажем толкова много неща, но не тук.

Сбогуваме се. На вратата ме спира полицай в униформа, пита дали аз съм адвокатът на Кели Райкър и ми подава някаква разпечатка.

— Запис на телефонните обаждания тук. През последните два часа имаме четири позвънявания за това момиче.

— Какви обаждания? — Не мога да разчета нищо.

— Заплахи. Някой иска да я убие. Луди хора колкото щеш.

 

 

Съдията Лони Шанкъл пристига в кабинета си към три и половина. Дек и аз го чакаме. Има да върши сто неща, но Букър се е обадил и е поухажвал секретарката му, тъй че колелцата са смазани. Връчвам на съдията куп документи, излагам случая сбито и завършвам с молба за освобождаване под минимална гаранция, защото аз, адвокатът, ще трябва да я платя. Шанкъл определя гаранция от десет хиляди долара. Благодарим му и си тръгваме.

След половин час всички сме пред затвора. Знам със сигурност, че Бъч има пистолет. Подозирам, че Рик, който отговаря за гаранцията, също е въоръжен. Готови сме за всичко.

Пиша на Рик чек за петстотин долара и подписвам всички необходими документи. Ако обвиненията срещу нея не отпаднат и тя не се яви в съда, Рик или трябва да плати останалите девет хиляди и петстотин долара, или да търси Кели под дърво и камък, за да я вкара в затвора. Убедих го, че всички обвинения ще бъдат оттеглени.

Чакаме цяла вечност. Накрая тя се появява. Без белезници. Озарява ни с усмивката си. Отвеждаме я бързо към колата ми. Помолих Бъч и Дек да карат след нас. За всеки случай.

Казвам на Кели за заплахите. Сигурно са лудите му роднини и приятелите му хулигани. Говорим малко. Караме към дома, който ще й осигури подслон и защита. Не искам да обсъждам случилото се снощи. И тя не е готова.

* * *

В пет часа следобед във вторник адвокатите на „Грейт Бенефит“ подават във Федералния съд в Кливланд молба за откриване на процедура по обявяване на фирмата в несъстоятелност. Питър Корса се обажда в кантората, докато карам Кели към дома, и съобщава новината на Дек. Когато се връщам след няколко минути, моят партньор прилича на смъртник.

Седим, вдигнали крака на бюрото, и мълчим. Абсолютна тишина. Никакви гласове. Никакви телефони. Никакъв звук, отникъде. Досега не сме уточнявали какъв ще е хонорарът на Дек, така че той дори не знае колко точно е изгубил. Но и двамата разбираме, че от милионери на книга вече сме почти фалирали. Вчерашните планове и мечти изглеждат толкова детински и глупави.

Все пак има искрица надежда. Само преди седмица годишният баланс на „Грейт Бенефит“ изглеждаше достатъчно солиден пред съда, та да може да си позволи да отдели петдесет милиона долара за обезщетение. М. Уилфред Кийли бе изчислил, че компанията притежава около сто милиона. В наличност. Трябва да има някакво зрънце истина в това. Спомням си предупрежденията на Макс Лойбърг. Никога не вярвай на цифрите, посочвани от застрахователните компании, защото те си имат свои собствени правила за счетоводство.

Е, някъде все трябва да има поне един излишен милион и за нас.

Честно казано, не вярвам. И Дек не вярва.

Корса си е оставил домашния телефон и накрая събирам достатъчно сили да му се обадя. Той се извинява за лошата вест и казва, че юридическите и финансовите кръгове при тях се тресат от догадки. Твърде рано е да се разбере истината, но изглежда, че „ПинКон“ е понесла големи загуби при някакви спекулативни операции с чужда валута. После започнала да изсмуква огромните парични резерви на дъщерните си фирми, включително и на „Грейт Бенефит“. Нещата се влошили и парите били просто обрани от „ПинКон“ и изпратени в Европа. Контролният пакет и основните активи са в ръцете на група американски мафиоти със седалище в Сингапур. Изглежда, че целият свят участва в заговора срещу мен.

Бъркотията е невероятна и ще са необходими най-вероятно месеци, за да се изяснят нещата, но местният прокурор обещал този следобед по телевизията да прати виновните в затвора. Като че ли ще имаме някаква полза от това!

Корса ще ми се обади пак утре сутринта.

Предавам разговора ни на Дек. И двамата знаем, че е безнадеждно. Парите са обрани от мошеници, които са твърде печени, за да се оставят да ги хванат. Хиляди нещастници със застрахователни полици ще бъдат закопани. Дек и аз също. Както и Дот, и Бъди. Дони Рей… той отдавна е закопан. Завинаги. И Дръмонд ще си иде по реда, когато представи тлъстата сметка за правните си услуги. Съобщавам това на Дек, но май ни е трудничко да се засмеем.

Служителите и застрахователните агенти на „Грейт Бенефит“ ще бъдат извозени. Хора като Джаки Леманчик ще пострадат най-много.

Нещастието ходи по хората, но аз някак си имам усещането, че съм загубил нещо повече от останалите. И фактът, че те също ще страдат, въобще не ме грее.

Сещам се пак за Дони Рей. Виждам го как седи под дървото и се мъчи да събере сетни сили, докато дава последните си показания. Той плати най-високата цена за мошеничествата на „Грейт Бенефит“.

Последните шест месеца работих по това дело почти през цялото време, а сега излиза, че всичко е било напразно. Фирмата ни има чиста печалба хиляда долара на месец, но ние с Дек все живеехме с мечтите за големия удар при делото Блек. От дължими хонорари едва ли ще преживеем още два месеца. А и аз нямам намерение да гоня клиентите по улиците. Дек има едно-единствено свястно дело за телесна повреда, но обезщетението ще бъде изплатено най-рано след шест месеца. В идеалния случай става дума за двайсетина хиляди долара.

Телефонът иззвънява. Дек вдига слушалката, после бързо затваря.

— Един сладур каза, че ще те пречука — заявява той безпристрастно.

— Това едва ли е най-лошата новина за днес.

— Не бих имал нищо против някой да ме гръмне точно сега — мрачно добавя той.

 

 

В присъствието на Кели настроението ми забележимо се подобрява. Ядем някакви китайски деликатеси в стаята й. Вратата е заключена, а пистолетът ми е под сакото на стола.

Толкова много чувства напират в нас, че ни е трудно да разговаряме. Разказвам й за „Грейт Бенефит“ и тя е разочарована, но само защото аз съм толкова нещастен. Парите не означават нищо за нея.

От време на време се смеем, от време на време едва не се разплакваме. Тя се притеснява за утрешния, а и за следващите дни. Безпокои се какво ще открият полицаите, какво ще направят. Трепери от ужас пред клана Райкър. Тези хора тръгват на лов от петгодишна възраст. За тях оръжието е средство за препитание. Страхува се да не я пратят обратно в затвора, а аз й обещавам, че това няма да стане. Ако ченгетата и прокурорът се запънат, аз ще се намеся и ще кажа истината.

Споменавам случилото се снощи и тя не може да се овладее. Избухва в плач и разговорът спира.

Отключвам вратата, тръгвам по тъмния криволичещ коридор и откривам Бети Норвел да гледа сама телевизия в хола. Тя знае какво се е случило снощи само в най-общи линии. Обяснявам й, че Кели е твърде разстроена в момента, за да остане сама. Трябва да бъда с нея. Ще спя на пода, ако се налага. В дома е строго забранено да преспиват мъже, но в този случай тя прави изключение.

Лежим прегърнати върху одеялото на тясното легло. Снощи не съм мигнал. Следобед подремнах малко. Едва ли ми се събират и десет часа сън за последната седмица. Не смея да я притисна, за да не й причиня болка. Унасям се.