Джон Гришам
Ударът (40)

40

В средата на януари съдията Киплър свиква заседание на страните по делото в своята съдебна зала. Настанява ни около масата на защитата и кара приставът да пази на вратата, за да не влиза никой. Той сяда в единия край, от едната му страна е секретарката, от другата съдебният протоколчик. Киплър не е с тога. Аз съм вдясно от него, с гръб към залата, а отсреща е целият екип на защитата. От 12 декември — деня, в който Корд даде показания под клетва, не съм виждал Дръмонд и сега трябва насила да се държа учтиво. Винаги когато вдигам телефона на бюрото, си представям как този елегантно облечен, добре възпитан и високо уважаван негодник подслушва разговорите ми.

И двете страни са представили предложенията си за протичане на процеса в писмена форма. Днес ще уточняваме подробностите.

Киплър не се изненада кой знае колко, когато му показах екземплярите с инструкциите, взети назаем от Купър Джаксън. И вече ги е сравнил внимателно с другите, предоставени ми от Дръмонд. Според негова светлост не съм длъжен да уведомя Дръмонд, че знам за укриването на документи от тяхна страна. Имал съм пълно право да изчакам до процеса и тогава да сервирам новината на „Грейт Бенефит“. Пред съдебните заседатели, естествено.

Това би трябвало да ги смаже. Ще им сваля гащите пред съда и ще им гледам сеира.

Стигаме до свидетелите. В списъка ми фигурират имената на всички, които имат някаква връзка с делото.

— Джаки Леманчик вече не работи за моя клиент — заявява Дръмонд.

— Знаете ли къде се намира тя сега? — пита ме съдията.

— Не.

Това е истината. Поне сто пъти съм се обаждал до Кливланд и околността. Никаква следа от Джаки. Дори успях да убедя Бъч да се помъчи да я открие по телефона. Никакъв резултат.

— Вие знаете ли? — обръща се той към Дръмонд.

— Не.

— Значи тя попада в графата „Несигурни“.

— Точно така.

Дръмонд и Т. Пиърс Морхаус решават, че това е много смешно и се ухилват злобно. Няма да са толкова весели, ако успеем да я намерим и да я накараме да свидетелства. Но това за съжаление е малко вероятно.

— Ами Боби Оут? — пита Киплър.

— И той не е съвсем сигурен — отвръщам аз. Двете страни предоставят списъци на хората, които се надяват да призоват като свидетели. Боби Оут изглежда малко съмнителен, но ако се появи, искам да имам правото да го призова като свидетел. Бях помолил Бъч да потърси и него.

Обсъждаме вещите лица. Имам две в моя списък: доктор Уолтър Корд и Рандал Гаскин, административен директор на раковата болница. Дръмонд е посочил само един — доктор Милтън Джифи от Сиракуза. Не желая да вземам показания от него. По две причини. Първо, ще ми е твърде скъпо да ходя дотам и да го разпитвам. Второ, което е по-важно, знам какво ще каже. Ще заяви, че трансплантациите на костен мозък са все още в експериментален стадий и не могат да се приемат като надежден и сигурен начин за лечение. Уолтър Корд е бесен от това и ще ми помогне за кръстосания разпит.

Киплър се съмнява, че Джифи въобще ще се яви в съда.

Разправяме се за най-различни документи почти цял час. Дръмонд се кълне, че са предоставили всичко, което им е на разположение. Звучи толкова убедително, че никой не би се усъмнил в него. Аз обаче подозирам, че лъже. Киплър също.

— Какво ще кажете за молбата на ищеца да му бъде предоставена информация за общия брой застрахователни полици, издадени през последните две години, общия брой на подадените молби и на получените откази?

Дръмонд поема дълбоко дъх. Изглежда леко озадачен.

— Работим по нея, ваша светлост, кълна ви се. Информацията е разпръсната в регионалните ни офиси из страната. Клиентът ми има представителства в трийсет и един щата, седемнайсет окръжни и пет регионални офиса и е просто трудно…

— Вашият клиент няма ли компютри?

— Разбира се, че има. — Настъпва тотално объркване. — Но не става въпрос просто да се натиснат няколко клавиша и — хоп! — да излезе разпечатката.

— Процесът започва след три седмици, мистър Дръмонд. Искам тая информация.

— Стараем се колкото можем. Всеки ден напомням за това на клиента си.

— Донесете ми я — настоява Киплър и дори поклаща заплашително пръст към великия Лио Ф. Дръмонд. Морхаус, Хил, Плънк и Гроун до един се стъписват видимо, но продължават да дращят в бележниците си.

Продължаваме с не толкова деликатни неща. Споразумяваме се, че за процеса ще са ни необходими две седмици, макар Киплър вече да ми е доверил, че възнамерява да приключи за пет дни. Заседанието свършва след два часа.

— А сега, господа, как стои въпросът с постигането на предварително споразумение? — Аз, естествено, съм му казал, че последната им оферта е за сто седемдесет и пет хиляди. Той също знае, че на Дот Блек въобще не й пука за никакви споразумения. Тя не иска и един цент. Жадува за възмездие.

— Какво предлагате последно, мистър Дръмонд?

Петимата отсреща си разменят доволни погледи. Като че ли ще стане нещо кой знае колко драматично.

— Ваша светлост, смятано от тази сутрин, съм упълномощен от моя клиент да предложа двеста хиляди долара на ищеца за да постигнем извънсъдебно споразумение — заявява Дръмонд с изкуствен патос. Прилича на лош актьор.

— Мистър Бейлър?

— Съжалявам. Моята клиентка изрично подчерта, че не желае споразумение.

— На никаква цена ли?

— Точно така. Тя иска съдебни заседатели в оная ложа. Иска светът да узнае какво се е случило със сина й.

Шок и изумление царят в лагера на противника. В живота си не съм виждал такова яростно клатене на глави. Дори и съдията успява да изкриви лице от учудване.

От погребението насам почти не съм разговарял с Дот. Малкото ни кратки срещи не бяха кой знае колко приятни. Тя страда и се сърди и това е напълно разбираемо. Обвинява „Грейт Бенефит“, системата, докторите, адвокатите, а понякога дори и мен за смъртта на Дони Рей. И аз я разбирам. Дот не се нуждае, нито пък иска парите им. Тя търси правосъдие. Както сама каза на вратата последния път: „Искам тия гадни копелета повече да не мърсят въздуха.“

— Това е възмутително — провиква се драматично Дръмонд.

— Процес ще има, Лио — казвам аз. — Подготвяй се за него.

Киплър посочва една папка и секретарката му я подава. Съдията връчва и на двама ни с Дръмонд някакъв списък.

— Това са имената и адресите на потенциалните съдебни заседатели. Май са деветдесет и двама души, макар че някои може и да са се преместили.

Грабвам списъка и започвам да чета. В този район живеят повече от един милион души. Наистина ли си мисля, че може да познавам някого? Имената са ми напълно непознати.

— Ще изберем съдебните заседатели седмица преди процеса, така че бъдете готови за първи февруари. Може да правите проучвания, но всеки директен контакт с тях представлява сериозно нарушение на закона.

— Къде са въпросниците? — пита Дръмонд.

Всеки бъдещ съдебен заседател попълва една карта с най-важните данни за себе си — възраст, цвят на кожата, пол, месторабота, длъжност и образование. Често това е единствената информация, с която адвокатът разполага, преди да почне да ги избира.

— Работи се по тях. Ще ги получите по пощата утре. Нещо друго?

— Не, сър — казвам аз.

Дръмонд поклаща глава.

— Искам информацията за полиците и неизплатените обезщетения незабавно, мистър Дръмонд.

— Правим каквото можем, ваша светлост.

* * *

Обядвам самичък във вегетарианския ресторант до кантората. Черен боб и ризото, билков чай. След всяко посещение тук се чувствам все по-здрав. Ям бавно, разбърквам внимателно боба и се взирам в деветдесет и двете имена от списъка. Дръмонд разполага с неограничени средства и ще използва екип от специалисти, които да проучат издъно живота на тия хора. Ще снимат тайно домовете и колите им, ще установят дали преди това не са били съдени, ще получат сведения за кредитните им карти, банковите сметки и трудовите книжки, ще изровят всяка мръсотийка, свързана с някой развод, фалит или наказателно постановление. Ще разровят всички архиви в общините и ще разберат колко струват къщите им. Единственото забранено нещо е установяването на личен контакт, било то директно или чрез посредник.

Докато се съберем в съдебната зала да изберем дванайсетте, Дръмонд и компания ще имат по едно дебеличко досие за всеки от тях. И досиетата ще бъдат анализирани внимателно от екип професионални консултанти по избора на съдебни заседатели. Тия консултанти са сравнително ново явление в историята на американското съдопроизводство. Обикновено са опитни прависти, познаващи добре човешката природа. Има и психиатри, и психолози. Обикалят страната и продават знанията си ужасно скъпо на онези адвокати, които могат да си го позволят.

Във факултета се разправяше за един консултант, нает от Джонатан Лейк за осемдесет хиляди долара. Присъдата била за няколко милиона, така че хонорарът се оказал едва ли не нищожен.

Консултантите на Дръмонд на практика ще бъдат в залата, докато подбираме съдебните заседатели. Ще наблюдават тайничко нищо неподозиращите хора. Ще изучават лицата и дрехите, движенията и поведението им, и бог знае какво още.

Аз пък си имам Дек, който е уникален познавач на човешката душа. По свой си начин. Ще дам списъка на Бъч, на Букър и на други приятели, та да видим дали няма да изскочи познато име. Ще завъртим някой и друг телефон, ще проверим няколко адреса, но като цяло задачката ни ще е доста по-трудна. Ще подбираме съдебните заседатели по външния им вид. Лошо!