Джон Гришам
Ударът (49)

49

Голямото предимство на новака е, че другите разчитат да бъдеш нервен и паникьосан. И съдебните заседатели знаят какъв съм новак. Тъй че не очакват от мен кой знае какво. Не съм развил още умения и дарби да произнасям велики пледоарии.

Грешката ще е да се правя на такъв, какъвто не съм. Може би по-нататък, когато косата ми се прошари и гласът ми се смаже от стотиците съдебни схватки зад гърба, тогава сигурно ще мога да застана пред съдебните заседатели и да ги смая с едно жестоко изпълнение. Но не и днес. Днес съм само Руди Бейлър, притеснено хлапе, което моли своите приятели в ложата да му помогнат.

Стоя пред тях, доста напрегнат и уплашен, и се мъча да запазя някакво спокойствие. Знам какво да кажа, защото вече съм си го казвал стотици пъти. Важното е обаче да не прозвучи като наизустено. Започвам с обяснението, че днес е съдбовен ден за моите клиенти, защото това е единственият им шанс да получат полагащото им се от „Грейт Бенефит“. Няма утре, няма втори шанс в съда, няма други съдебни заседатели, които да им помогнат. Моля ги да си помислят за Дот и за онова, което е преживяла. После споменавам и Дони Рей, но без излишна сълзливост. Моля заседателите да си представят какво е да умираш бавно и мъчително, знаейки, че трябва да получиш лечението, на което имаш право. Говоря бавно и премерено, много искрено, и това намира отклик. Тонът ми е спокоен, гледам право в очите дванайсетте човека, готови да раздадат правосъдие.

Представям съдържанието на полицата без много подробности и се спирам накратко на трансплантациите на костен мозък. Подчертавам, че защитата не е успяла да опровергае с доказателства заключението на доктор Корд. Тази медицинска практика отдавна е преминала експерименталния стадий и вероятно щеше да спаси Дони Рей.

Леко повишавам тон, когато преминавам към веселата част. Заговарям за потулените документи и лъжите на „Грейт Бенефит“. Те изиграха толкова драматична роля в процеса, че би било грешка да ги претупам. Това му е хубавото на четиридневния процес, че важните показания все още са пресни. Използвайки показанията на Джаки Леманчик и статистическите данни на „Грейт Бенефит“, аз изписвам няколко цифри на черната дъска: броя на полиците за 1991 година, броя на молбите за изплащане на обезщетения и, най-важното, броя на отказите. Обяснявам нагледно и ясно, като че го набивам в главата на петокласници. Идеята ми е проста и неопровержима. Неизвестните, управляващи „Грейт Бенефит“, са решили да разработят едногодишен план да не се изплащат легитимните искания. Според думите на Джаки това е бил експеримент, за да се види каква ще е печалбата през тия дванайсет месеца. Било е цинично решение с едничката подбуда — алчност, без изобщо да ги е грижа за хора като Дони Рей Блек.

Щом заговарям за пари, вадя финансовите отчети и обяснявам на съдебните заседатели, че съм ги проучвал четири месеца и все още не ги разбирам. Този бизнес си има свои абсурдни счетоводни правила. Но, използвайки цифрите в тези отчети, стигам до извода, че май са им се събрали доста парици. Добавям на черната дъска наличните пари, резервите и неразпределените приходи и като тегля чертата, изписвам отдолу 475 000 000. Съгласиха се, че компанията струва 450 000 000 долара.

Как се наказва компания с такова състояние? Задавам този въпрос и съзирам блесналите погледи, втренчени в мен. Едва се сдържат.

Давам пример, използван от години. Знам, че ще свърши работа, защото е съвсем прост. Ето на, казвам, аз съм само един млад и зелен адвокат, довчерашен студент, който едва свързва двата края. Но да речем, че се впрегна на работа и пестя усилено, и след две години имам десет хиляди долара в банката. Работил съм здравата за тия пари, късал съм ги от залъка си. Но веднъж в някакъв спор се скарвам с някого, побеснявам и — фрааас! — строшавам му носа. Разбира се, ще трябва да платя материалните щети на моята жертва, но освен това и наказателно обезщетение, та да ми дойде умът. А имам само десет хиляди долара. Колко трябва да ми вземат, та да ме заболи? Един процент са сто долара — бълха ме ухапала. Хич няма и да се замисля. Но ако са пет процента? Дали глоба от петстотин долара ще ме накаже достатъчно, задето съм разбил нечий нос? Ще ми се къса ли сърцето, докато подписвам чека? Може би да, може би не. А десет процента? Обзалагам се, че ако бъда принуден да платя хиляда долара, ще се случат две неща. Първо, наистина ще съжалявам за стореното. И второ, веднъж завинаги ще променя поведението си.

Но как ще накажете „Грейт Бенефит“? По същия начин, както бихте наказали мен или съседа? Погледнете финансовите отчети, вижте колко са им парите и определете обезщетение, което ще ги жегне и вразуми, но няма да ги разори. Каквото за хората, такова и за гигантските фирми. Те не са по-добри от всички нас.

Казвам на съдебните заседатели, че е хубаво те сами да решат с каква сума да накажем компанията. Искът ни е за десет милиона, но те не са обвързани с тази сума. Могат да решат каквото намерят за добре, то си е тяхна работа.

Благодаря им с усмивка и накрая пак напомням, че ако не вразумят „Грейт Бенефит“, може и самите те да са следващите жертви. Едни кимат, други ми се усмихват. Някои пък гледат цифрите на дъската.

Връщам се на масата. Дек е в ъгъла, ухилен до уши. От задния ред Купър Джаксън вдига палец победоносно. Сядам до Дот и притеснено чакам да видя дали великият Лио Ф. Дръмонд ще успее да обърне поражението в победа.

Той започва с неубедителна възхвала на собствените си действия при избора на съдебни заседатели — е, май бил сгафил малко, но сега иска да му се доверят напълно. Хвалбите продължават, докато говори за клиента си — една от най-старите и най-уважавани застрахователни компании в Америка. Но при това искане тя е допуснала грешки. Да, сериозни грешки. Тия писма са били ужасно безчувствени и незаслужено обидни. Клиентът му е избрал най-погрешния път. Но при шест хиляди служители е трудно да се следят действията на всеки поотделно. Трудно е да се проверява цялата кореспонденция. Въпреки това няма оправдания от тяхна страна, нищо не отричат. Да, допуснали са грешка!

Той разисква темата няколко минути, при това твърде умело, обрисувайки действията на своя клиент просто като случайни и, разбира се, съвсем непредумишлени. Заобикаля на пръсти отказа за обезщетение, манипулациите, потулените документи, изфабрикуваните лъжи. Полето е минирано и той там не ще да стъпва.

Приема за нормално обезщетението да се изплати — всичките двеста хиляди долара. Това е храбро признание и съдебните заседатели се хващат. Опитва се да ги омилостиви и донякъде успява. А сега — за контрола върху обезщетенията. Той е най-малкото озадачен от моето предложение съдебните заседатели да се съгласят Дот Блек да получи процент от чистата печалба на „Грейт Бенефит“. Шокиран е! Какъв смисъл има? Признава, че клиентът му е сгрешил. Виновните за тази несправедливост са отстранени. „Грейт Бенефит“ вече е чиста.

Така че какво повече би постигнала подобна присъда? Нищо, абсолютно нищо.

Дръмонд предпазливо започва да оспорва несправедливото, незаслужено забогатяване. Трябва да внимава да не засегне Дот, защото така ще засегне и съдебните заседатели. Потвърждава някои факти за семейство Блек — къде живеят, откога, каква им е къщата, какви са им съседите и тъй нататък. С това ги обрисува като най-типично семейство от средната класа, което води обикновен, но щастлив живот. Безкрайно е великодушен. И Норман Рокуел не би могъл да нарисува по-добре картинката. Направо зървам пред себе си сенчестите улици и дружелюбното вестникарче. Планът му е съвършен и съдебните заседатели го слушат внимателно. Той описва как живеят, но и как биха искали да живеят.

Тогава защо вие, съдебните заседатели, ще пожелаете да вземете пари от „Грейт Бенефит“ и да ги дадете на семейство Блек? Защо да разваляте тази идилична картина? Това би внесло хаос в техния живот. Би ги разграничило и откъснало от съседи и приятели. С две думи, би довело до катастрофа. И има ли някой заслужил да получи такава голяма сума, каквато Руди Бейлър предлага? Разбира се, че не. Ще е несправедливо и нечестно да се отнемат пари от една корпорация само защото ги има.

Той отива до черната дъска, изписва цифрата 746 долара и съобщава на съдебните заседатели, че това е месечният доход на семейство Блек. До нея изписва сумата 200 000 долара и я умножава по шест процента — резултатът е 12 000 Долара. Тогава казва на съдебните заседатели онова, което наистина цели, а то е, че иска да се удвои месечният доход на семейство Блек. Не би ли се харесало това на всички нас? Лесно ще стане. Присъдете на семейство Блек двеста хиляди долара — колкото би струвала трансплантацията — и ако те инвестират в необлагаеми ценни книжа при шестпроцентна лихва, ще имат хиляда долара необлагаем приход на месец. Дори самата „Грейт Бенефит“ ще се нагърби да направи тази инвестиция, за да улесни Дот и Бъди.

Голям удар, а?

Доста се е напънал, за да звучи убедително. На такива аргументи никой не може да устои и докато се взирам в лицата, виждам, че съдебните заседатели ги приемат. Зяпнали са в дъската. Всичко това изглежда един тъй приятен компромис.

Точно сега се надявам и се моля те да си спомнят как Дот се зарече да даде парите на Американското дружество за борба с левкемията.

Дръмонд завършва с призив за трезва и справедлива присъда. Гласът му става плътен, думите се нижат по-бавно. Той е самата искреност. Постъпете по съвест, моли той и сяда.

Тъй като аз представям ищеца, имам последната дума. Спестил съм десет минути от отпуснатия ми половин час, за да опровергая ответника, и се обръщам към съдебните заседатели с усмивка. Казвам им, че се надявам и аз един ден да бъда способен на онова, което мистър Дръмонд току-що направи. Похвалвам го като опитен адвокат, един от най-добрите в страната. Ей че добро момченце съм!

Имам само две забележки. Първо, „Грейт Бенефит“ сега признават, че са сгрешили, и в резултат на това предлагат двеста хиляди долара — като лула на мира. Защо? Защото сега ще си изгризат ноктите от ужас да не загубят нещо повече от двестате хиляди. Второ, мистър Дръмонд призна ли тези грешки и предложи ли тези пари пред съдебните заседатели в понеделник сутрин? Не, естествено. И тогава, както сега, той е знаел всичко. Защо не каза по-рано, че клиентът му е сгрешил? Защо? Защото са се надявали, че няма как да научите истината. А сега, когато вече я знаете, изведнъж станаха кротки и смирени.

Завършвам с една истинска провокация към съдебните заседатели:

— Ако най-доброто, което можете да направите, е да присъдите тези двеста хиляди долара, просто си ги задръжте. Не ги искаме. Те бяха за операция, която никога няма да се осъществи. Ако не вярвате, че действията на „Грейт Бенефит“ заслужават да бъдат наказани, то спестете им тия двеста хиляди и нека всички си идем по живо, по здраво.

Пристъпвам покрай ложата и се взирам продължително в очите на всеки от съдебните заседатели. Няма да ме разочароват.

— Благодаря ви. — Сядам до моя клиент. Докато съдията Киплър дава последни наставления, ме обзема упоително чувство на облекчение. Спокоен съм както никога досега. Няма вече свидетели, документи, емоции или досиета, няма вече разпити и фатални срокове, няма вече притеснения от избора на този или онзи за съдебен заседател. Въздъхвам дълбоко и потъвам в стола си. Ако сега заспя, няма да се събудя дни наред.

Това спокойствие трае около пет минути, докато съдебните заседатели напускат залата, за да подхванат дебатите си. Наближава десет и половина.

Започва голямото чакане.

 

 

Качваме се с Дек до втория етаж на Съдебната палата и завеждаме делото за развод на семейство Райкър, после отиваме право в кабинета на Киплър. Съдията ме поздравява за прекрасната реч, а аз му благодаря за стотен път. Но всъщност съм дошъл за друго и му показвам копие от документите за развода. Набързо разказвам за Кели Райкър, за побоищата, за ненормалния й съпруг и го питам дали е съгласен незабавно да издаде съдебно разпореждане, което да забранява на мистър Райкър да се доближава до мисис Райкър. Киплър мрази да се занимава с разводи, но сега съм го хванал натясно. Това си е чисто рутинна процедура при делата за семейно насилие. Той ми има доверие и подписва заповедта. Нито дума за съдебните заседатели. Те разискват вече петнайсет минути.

Бъч ни пресреща в коридора и взема копие от документите за развода: формуляри, молба, току-що подписаната от Киплър заповед и призовките. Вече се е съгласил да ги занесе на Клиф Райкър в службата. Отново го моля да му ги връчи, без много-много да го дразни.

Чакаме в съдебната зала вече час. Дръмонд и компания са се скупчили в единия край. Ние с Дек, Купър Джаксън, Хърли и Грънфелд сме се оттеглили в другия. Забавно ми е да наблюдавам как костюмарите от „Грейт Бенефит“ се държат на разстояние от своите адвокати, а може и да е обратното. Олди и Лъфкин седят на задната редица с пламнали лица. Чакат да падне секирата.

По обяд отнасят храна в стаята на заседателите, а нас Киплър ни отпраща навън до един и половина. Както ми се е свил стомахът, едва ли бих могъл да поема и залък. Вие ми се свят. Обаждам се на Кели от колата, докато бясно препускам към апартамента на Робин. Кели е сама. Облечена е в размъкнат анцуг и взети назаем гуменки. Не си е донесла нито дрехи, нито тоалетни принадлежности. Върви предпазливо, с голяма мъка. Подкрепям я до колата, отварям вратата, помагам й да влезе, повдигам краката й и ги намествам. Тя стиска зъби, не хленчи. На слънце синините по лицето и врата й изглеждат много по-тъмни.

Докато излизаме от жилищния комплекс, забелязвам как се оглежда, сякаш очаква Клиф да изскочи от шубраците.

— Току-що заведохме делото.

Подавам й папка с документите за развода. Тя ги приближава до лицето си и чете, докато се промъкваме през натовареното движение.

— Кога ще получи призовката? — пита тя.

— Сигурно в момента му я връчват.

— Направо ще побеснее.

— Той и без това си е бесен.

— Ще започне да те преследва.

— Точно на това се надявам. Но няма да го направи, защото е страхливец. Мъжете, които бият жените си, са най-долните твари сред мерзавците. Не се притеснявай. Въоръжен съм.

 

 

Къщата е стара и доста невзрачна. Досущ като останалите на улицата. Поляната отпред е широка и твърде сенчеста. Съседите трябва много да се напрегнат, за да забележат каквото и да било движение. Оставям Кели в колата и почуквам на страничната врата. Глас по домофона ме моли да се легитимирам. Тук сигурността стои преди всичко. Всички прозорци са напълно затъмнени. Задният двор е ограден с дървен стобор, висок близо три метра.

Вратата леко се открехва и оттам ме поглежда доста едра жена. Нямам настроение за стълкновения. От пет дни съм в съда и вече изнемогвам.

— Търся Бети Норвел — казвам.

— Аз съм. Къде е Кели? — Кимвам към колата. — Доведете я вътре.

По-лесно ще ми е да я донеса, но бедрата й са толкова изранени, че за нея е по-безболезнено да ходи. Крачка по крачка се придвижваме по пътеката и влизаме през вратата. Чувствам се тъй, сякаш придружавам стогодишната си баба. Бети й се усмихва и ни въвежда в малка стая. Предназначена е за кабинет. Сядаме един до друг край масата, а Бети срещу нас. Тази сутрин говорих с нея и тя поиска копие от документите за развод. Сега ги преглежда набързо. Кели и аз се държим за ръце.

— Значи вие сте нейният адвокат. — Бети е забелязала ръцете ни.

— Да. Но съм също и неин приятел.

— Кога трябва отново да ви прегледа лекарят?

— След седмица — казва Кели.

— Значи нямате неотложна нужда от медицинска помощ.

— Не.

— Някакви лекарства?

— Само болкоуспокояващи.

Документите й се виждат редовни. Подписвам чек за двеста долара — депозит плюс вноската за първия ден.

— Ние не сме официална институция — обяснява Бети. — Това е просто приют, дом за малтретирани жени, чийто живот е в опасност. Собственичката е частно лице — самата тя е минала по този път. Има още няколко такива домове в този район. Никой не знае, че сме тук. Никой не знае какво правим. И бихме искали да остане така. Вие двамата съгласни ли сте да запазите всичко в тайна?

— Разбира се.

Кимваме едновременно, а Бети побутва към нас един формуляр.

— Това не е незаконно, нали? — пита Кели. Задава въпроса откровено. Пита, защото всичко наоколо изглежда доста злокобно.

— Не точно. Най-страшното, което могат да направят, е да ни изритат от това място. Тогава просто ще се преместим някъде другаде. Тук сме от четири години и никой не е казал нито дума. Наясно ли сте, че максималният престой е една седмица? — Това го разбираме. — Трябва отсега да си помислите къде ще отидете после.

Страшно би ми харесало това да е моят апартамент, но още нищо не сме обсъждали.

— Колко жени живеят тук? — питам.

— Днес са пет. Кели, вие ще имате собствена стая с баня. С храната всичко е наред, три пъти дневно. Можете да се храните в стаята си или заедно с другите. Не можем да ви предложим медицинска или юридическа помощ. Не даваме съвети, събрания също не правим. Всичко, което предлагаме, е обич и закрила. Тук сте на много сигурно място. Никой не може да ви открие. А имаме и патрулираща въоръжена охрана.

— Той може ли да ме посещава? — пита Кели и кимва към мен.

— Разрешаваме по едно посещение дневно, но за всяко трябва да дадем съгласието си. Обадете се предварително и проверете дали някой не ви следи. Съжалявам, но въпреки всичко не можем да ви позволим да прекарате нощта тук.

— Няма проблеми.

— Други въпроси? Ако не, ще поразведа Кели наоколо. Заповядайте да ни видите довечера.

Разбирам намека. Казвам на Кели „довиждане“ и обещавам да намина тази вечер. Моли ме да й донеса пица. Все пак петък вечер е.

Докато се отдалечавам, имам чувството, че съм я вкарал в престъпния свят.

 

 

Някакъв репортер от кливландски вестник ме хваща в коридора пред съдебната зала и иска да си говорим за „Грейт Бенефит“. Пита дали знам за слуховете, които се носят по адрес на щатския прокурор на Охайо — че бил започнал разследване срещу компанията. Премълчавам, че знам нещо. Той ме следва по петите до съдебната зала. Дек е сам на нашата маса. Адвокатите на защитата си разказват вицове из залата. От Киплър ни следа. Всички чакат.

Бъч е връчил призовката и заповедта на Клиф Райкър, тъкмо когато се бил запътил да хапне набързо. Оня го напсувал. Бъч обаче му показал, че е готов и да се сбие, ако потрябва, и Райкър набързо изчезнал. Името ми го има на призовката, та от тази гледна точка ще трябва да си вардя кожата.

Часът наближава два. В залата се изсипват още хора. Появява се Букър и сяда при нас. Купър Джаксън, Хърли и Грънфелд най-после се връщат от обяд. Ударили са по няколко чашки. Репортерът е седнал на най-задния ред. Никой не умира от желание да разговаря с него.

Има много теории за разискванията на съдебните заседатели. Предполага се, че в случай като този бързо би се взело решение в полза на ищеца. Изминалото време обаче означава, че съдебните заседатели са зациклили. Давам ухо на тези празни приказки и не ме свърта на едно място. Излизам навън да пия вода, отивам до тоалетната, после до бюфета. По-добре е да се разхождам, отколкото да вися в съдебната зала. Стомахът ми се е свил на топка, сърцето ми ще изхвръкне.

Букър ме познава по-добре от всеки друг и се присъединява към моите обиколки. Той също е изнервен. Завиваме в една чупка на мраморния коридор, без да вървим конкретно нанякъде — просто си убиваме времето. И чакаме. По време на големи вълнения е важно да бъдеш сред приятели. Благодаря му, че е дошъл. Отговаря ми, че за нищо на света не би го пропуснал.

Към три и половина вече твърдо смятам, че съм загубил. Решението трябваше да бъде взето много бързо — просто да се определи процентът и да се изчисли сумата. Може би съм бил прекалено самоуверен. В главата ми една след друга нахлуват разни ужасни истории за жалки присъди, взети в този окръг. На път съм да се превърна в статистик — още един пример, че в Мемфис адвокатът трябва да внимава какви предложения приема. Времето се точи мъчително бавно.

Дочувам как някой ме вика от далечината. Това е Дек — маха ми отчаяно, застанал пред вратата на съдебната зала.

— О, боже — възкликвам.

— Само се успокой — казва Букър, а после и двамата направо влитаме в залата. Поемам дълбоко дъх, прошепвам набързо молитва и тръгвам към мястото си. Дръмонд и останалите четирима вече са седнали. Дот е сама на нашата маса. Всичко е готово. Съдебните заседатели се настаняват в ложата, аз минавам зад парапета и сядам до клиентката си. Лицата на съдебните заседатели са непроницаеми. Залата утихва. Съдията пита:

— Стигнаха ли съдебните заседатели до окончателна присъда?

Бен Чарнс, млад чернокож колежански възпитаник и председател на съдебните заседатели, отговаря:

— Да, ваша светлост.

— Написана ли е черно на бяло според моите наставления?

— Да, сър.

— Моля ви, станете и я прочетете.

Чарнс бавно се надига. Държи лист хартия в ръцете си. Листът видимо трепери, но все пак не толкова силно, колкото ръцете ми. Едва дишам. Чувствам се толкова зашеметен, че май ще припадна. За разлика от мен Дот е забележително спокойна. Тя вече спечели своята битка с „Грейт Бенефит“. Пред всички в съда си признаха, че са сгрешили. За нея нищо друго няма значение.

Мъча се да запазя безизразна физиономия и да не показвам никакви чувства, все едно каква ще е присъдата. Правя го така, както съм се упражнявал. Драскам в адвокатския си бележник. Хвърлям бърз поглед към съперниците отляво и виждам, че петимата адвокати на защитата прилагат същата стратегия.

Чарнс кашля, после започва да чете:

— Ние, съдебните заседатели, се произнасяме в полза на ищеца и присъждаме обезщетение за материални щети в размер на двеста хиляди долара. — Тук прави пауза. Всички погледи са насочени към листа хартия. Засега няма изненади. Пак кашля леко и продължава: — Ние, съдебните заседатели, се произнасяме в полза на ищеца и присъждаме наказателно обезщетение в размер на петдесет милиона долара.

Зад мен някой хлъцва. Около масата на защитата всички настръхват, но иначе за няколко секунди цари пълна тишина. Бомбата е паднала, избухнала е, а след експлозията всеки светкавично се озърта за смъртоносни рани. Не се виждат такива и отново може да се диша спокойно.

Аз записвам цифрите в адвокатския си бележник, но драскулките ми са абсолютно нечетливи. Отказвам да се усмихна, макар че това май ще ми струва рана на долната устна, която съм прехапал здраво. Има много неща, които ми се ще да направя. С удоволствие бих скочил върху масата и бих се премятал и ритал като видиотен футболист. Или бих хукнал към ложата на съдебните заседатели да им разцелувам краката. Или бих се разхождал наперено пред масата на защитата с най-гадната си усмивчица. А още бих искал да се хвърля на врата на съдията и да го прегръщам, прегръщам, милия Тайрън Киплър.

Изоставям фантазиите си и просто прошепвам на клиентката „честито“. Тя не отвръща. Поглеждам към съдията и виждам, че негова светлост се е зачел в решението заедно със съдебния секретар, който му е подал листа. Поглеждам и към ложата. Повечето заседатели също ме гледат. Сега вече не мога да сдържа усмивката си. Кимвам и едва прошепвам „благодаря“.

Слагам кръст в адвокатския си бележник, а отдолу пиша „Дони Рей Блек“. Затварям очи и той се появява пред мен такъв, какъвто съм го запомнил. Виждам го, седнал на шезлонга — гледа бейзболния мач, яде пуканки и се усмихва, щастлив просто защото е там. Гърлото ми пресъхва, очите ми се навлажняват. Той не биваше да умира.

— Съдебното решение изглежда напълно редовно. — Твърде редовно, бих казал аз.

Киплър се обръща към съдебните заседатели, благодари им, че са изпълнили своя граждански дълг, после съобщава, че скромните им чекове ще бъдат изпратени по пощата другата седмица, и ги освобождава. Съпроводени от пристава, те за последен път напускат съдебната зала. Няма да ги видя никога повече. Точно в този миг бих искал да раздам на всеки от тях по един цял милион.

Киплър също се бори със себе си, за да запази сериозното изражение.

— След около седмица ще обсъдим следващите процедури, обжалване и тъй нататък. Секретарката ми ще ви изпрати съобщение. Има ли още нещо?

Аз поклащам глава. Какво повече да искам.

Без да става, Лио се обажда тихо:

— Нищо, ваша светлост — а екипът му трескаво се залавя да прибира документи в куфарчета и досиета в кашони. Искат час по-скоро да изчезнат оттук. Това е най-голямата присъда в историята на Тенеси и завинаги ще ги запомнят като хората, разбити на пух и прах. Ако не бях толкова изтощен и замаян, можех да се поразходя до тяхната маса и да им предложа да си стиснем ръце. Това би било изискано от моя страна, но май не се чувствам способен на подобна постъпка. Много по-лесно ми е да седя тук, близо до Дот, и да се гледам в името на Дони Рей в адвокатския си бележник.

Още не може да се каже, че съм забогатял. Обжалването би могло да отнеме година, дори две. А присъдата е толкова огромна, че неминуемо ще предизвика яростни нападки. Но, така или иначе, аз съм си свършил работата. От думата „работа“ сега ми призлява. Искам да хвана някой самолет и да избягам на необитаем остров.

Киплър удря с чукчето и официално обявява края на процеса. Поглеждам към Дот и виждам, че плаче. Питам я как е. Дек се хвърля да ни поздравява. Той е още пребледнял, но ухилен, а четирите му съвършени предни зъба проблясват. Но аз гледам Дот. Тя е твърда жена, която трудно пролива сълзи, но веднъж заплаче ли, няма спиране. Хващам я успокоително за ръка и й подавам кърпичка.

Букър ме стиска дружески за врата и казва, че ще ми се обади идната седмица. Купър Джаксън, Хърли и Грънфелд се спират сияещи до масата и сипят възторжени слова. Бързат за самолета. Ще говорим в понеделник. И репортерът цъфва, но го отпращам с ръка. Донякъде пренебрегвам всички тия хора, защото съм загрижен за моята клиентка. Риданията й стават все по-силни. Тя не е на себе си.

Правя се, че не забелязвам Дръмонд и неговите хора. Натоварени като магарета, те бързо се изнасят към изхода. Не си проговаряме и една дума. Точно в момента много ми се ще да бъда мухичка на стената в офиса на „Брилянтин“.

Секретарката, приставът и деловодителят си раздигат нещата и тръгват. Съдебната зала е празна, оставаме само аз, Дот и Дек. Ще ми се да ида при Киплър, да му благодаря, че ми подаде ръка и че направи възможно всичко това. Но по-късно. Точно сега държа ръката на Дот, а тя лее ли, лее сълзи. Дек седи до нас и си мълчи. И аз мълча. Очите ми са се навлажнили, боли ме сърцето. Парите изобщо не я вълнуват. Тя си иска момчето. Някой, вероятно приставът, дръпва шалтера в коридора и лампите угасват. Съдебната зала потъва в сумрак. Не помръдваме. Плачът на Дот утихва. Тя бърше страни с кърпичка, с пръсти, с длани.

— Прощавайте — казва дрезгаво. Вече иска да си ходи и решаваме да тръгнем. Хванал съм я за ръката, а Дек събира документи и книжа и ги напъхва в три папки. Напускаме притъмнялата зала и тръгваме по мраморния коридор. Наближава пет, петъчният следобед привършва и отвън не е много оживено. Няма камери, няма репортери, няма тълпа, която да ме причаква, за да запечата думите и лика на адвоката на деня.

Всъщност никой не ни забелязва.