Джон Гришам
Ударът (5)

5

Предпазлив като змия сред тревата, аз се промъквам във факултета късно следобед, няколко часа след заплануваните лекции. Спортно законодателство и подбрани извадки от Наполеоновия кодекс, ама че майтап. Укривам се в затънтената бърлога дълбоко под библиотеката.

Букър ме събуди на канапето с радостната вест, че е разговарял с Марвин Шанкъл и колелото вече се въртяло на пълни обороти. Сега се търсела връзка с някакви полицейски шефове и мистър Шанкъл вярвал, че работата може да се потули. Братът на мистър Шанкъл бил съдия в един състав от наказателна колегия, тъй че, ако обвинението не отпадне, имало и други начини. Но засега не се знаело дали ченгетата продължават да ме търсят. Букър обеща да завърти още няколко телефона и да ме държи в течение.

Букър вече си има кабинет във фирмата на Шанкъл. От две години чиракува там на половин работен ден и е научил колкото петима от нас, взети заедно. Между лекциите звъни на секретарката, усърдно си води график на срещите и ми разказва за един или друг клиент. Страхотен адвокат ще излезе от него.

С тоя махмурлук ми е невъзможно да мисля човешки. Пиша си сам в бележника записки за най-важното — например какво да правя сега, след като се промъкнах незабелязан във факултета. Ще изчакам час-два, докато сградата опустее. Днес е петък следобед, най-мудното време на седмицата. После ще отскоча до отдел „Работни места“ да приплача на завеждащата. Ако имам късмет, може някоя забутана държавна служба да е била пренебрегната от всички други колеги и все още да се търси блестящ млад юрист срещу двайсет хиляди годишно. Или пък на някоя дребна фирма спешно да й трябва нов сътрудник. С това май се изчерпват всички теоретични възможности.

Из Мемфис се носи легендата за Джонатан Лейк, абсолвент от нашия факултет, който също не можел да си намери работа в големите фирми. Било е преди двайсетина години. След като никъде не го взели, Лейк наел стаичка, турнал табелата и минал на свободна практика, готов да съди когото и да било. Няколко месеца гладувал, после една вечер подкарал мотоциклета и се свестил със счупен крак в благотворителната болница „Сейнт Джон“. Скоро на съседното легло се появил друг катастрофирал мотоциклетист — целият потрошен и обгорял. Приятелката му била изгорена още по-зле и след два дни починала. Лейк се сприятелил с човека. Поел двата случая. Не щеш ли, шофьорът на джагуара, който не спазил предимство и връхлетял върху мотоциклета на новите му клиенти, се оказал старши съдружник от третата по големина адвокатска фирма в града. Преди шест месеца тъкмо той не пожелал да вземе Лейк на работа. А в момента на катастрофата бил пиян.

За Лейк делото било шанс да си отмъсти. Пияният старши съдружник имал купища застраховки и компанията веднага ги изсипала върху Лейк. Всички искали да претупат нещата с гражданско споразумение. Само шест месеца след като бил получил адвокатски права, Лейк се споразумял за два милиона и шестстотин хиляди долара. В брой, не на изплащане. Всичко в брой.

Според преданието, още докато двамата лежали в болницата, мотоциклетистът бил казал на Лейк, че ако спечели, ще получи половината сума, защото е млад и начинаещ адвокат. Лейк му напомнил това. Човекът си удържал на думата. Ако се вярва на легендата, Лейк излязъл от цялата работа с милион и триста в джоба.

На мен да ми бяха паднали тия милион и триста, сега щях да си карам яхтата някъде из Карибите и да пия ром с лед.

Лейк обаче не бил такъв. Купил кантора, натъпкал я със секретарки, правни сътрудници, куриери и асистенти, а след това се захванал сериозно със съдебния бизнес. Блъскал по осемнайсет часа на денонощие и не се плашел да съди когото и да било за каквото и да било. Учел напрегнато, събирал опит и скоро станал най-печеният адвокат в Тенеси.

Днес, двайсет години по-късно, Джонатан Лейк все още работи по осемнайсет часа на ден, притежава фирма с единайсет адвокати и без нито един съдружник, обира каймака на големите дела и според легендата изкарва някъде около три милиона годишно.

Той самият обича да се хвали с това. Три милиона годишен доход трудно се укрива в Мемфис, тъй че Джонатан Лейк вечно е в центъра на вниманието. И легендата продължава да расте. Всяка година незнаен брой студенти постъпват в Юридическия факултет заради Джонатан Лейк. Те имат мечта. Някои абсолвенти излизат оттук без работа, защото не искат нищо друго, освен стаичка в центъра с тяхното име на вратата. Искат да живеят в глад и мизерия като Лейк.

Подозирам, че освен това карат мотоциклети. Може би и аз съм се запътил натам. Може би има надежда. Аз и Лейк.

 

 

Заварвам Макс Лойбърг в неподходящ момент. Той говори по телефона, размахва ръце и псува като пиян моряк. Става дума за някакво дело, на което трябва да се яви като свидетел. Правя се, че пиша нещо в бележника, зяпам пода и се мъча да не слушам, докато той трополи насам-натам зад бюрото, опъвайки кабела на слушалката.

Най-сетне Макс затваря телефона.

— Няма грешка, спипал си ги за гушата — бързо ми казва той и почва да дири нещо из бъркотията по бюрото.

— Кого?

— „Грейт Бенефит“. Тая нощ изчетох всичко. Типична далавера с дебитни застраховки. — Макс изравя дебела папка и се тръшва на стола. — Знаеш ли какво е дебитна застраховка?

Мисля че знам, но се боя да не ме пита за подробности.

— Не съвсем.

— Негрите я наричат „улична застраховка“. Евтини полици за бедни хора, продавани от врата на врата. Агентите минават всяка седмица да събират вноските и записват дебита във вносната книжка, която остава у застрахования. Жертвите им са предимно необразовани хора и когато някой предяви претенции, компаниите непременно отказват да платят. Много съжаляваме, този разход не се покрива по еди-каква си причина. В това отношение са извънредно изобретателни.

— Не ги ли съдят?

— Рядко. Според статистиката от всеки трийсет случая на отказ за изплащане на застраховка само един попада в съда. Разбира се, компаниите го знаят и точно на това разчитат. Не забравяй, че те гледат да си имат работа с бедни хора, които се боят от съдилища и адвокати.

— Какво става, ако се стигне до съд? — питам аз.

Той отпъжда с ръка някаква муха или бръмбар и два-три листа отхвръкват на пода. Макс звучно пука с кокалчетата на пръстите си.

— Най-често нищо особено. За цялата страна има няколко случая на големи наказателни обезщетения. Лично съм участвал в две-три от делата. Но съдебните заседатели не са твърде склонни да превръщат в милионери разни прости хорица, купили евтини застраховки. Представи си. Ето ти го ищеца с неговите, да речем, пет хиляди долара медицински разходи, очевидно предвидени в застраховката. Компанията обаче отказва. А тя има, да речем, двеста милиона. Пред съда адвокатът на ищеца моли съдебните заседатели за петте хиляди плюс два-три милиона като наказание за нематериалните щети. Умряла работа. Подхвърлят на човечеца петте хилядарки, лепват още десетина за обезщетение и компанията пак печели.

— Но Дони Рей Блек умира. Умира, защото не могат да му осигурят операция за присаждане на костен мозък, която е предвидена в застраховката. Прав ли съм?

Лойбърг се усмихва лукаво.

— Така е. При условие, че родителите са ти казали всичко. Засега само го предполагаш.

— Но ако всичко това е вярно? — питам аз, сочейки папката.

Той свива рамене, кимва и пак се усмихва.

— Тогава казусът е добър. Не страхотен, но добър.

— Не те разбирам.

— Много просто, Руди. Живеем в Тенеси. Щат на петцифрените присъди. Тук никой не плаща застрахователни обезщетения. Съдебните заседатели са крайно консервативни. Доходът на глава от населението е толкова нисък, че заседателите не изгарят от желание да превърнат съседите си в богаташи. Трудно се постига свястна присъда, особено пък в Мемфис.

Бас държа, че Джонатан Лейк знае как да спечели делото. И навярно би ми отпуснал нещичко, ако му доведа клиентите. Въпреки махмурлука колелцата в главата ми почват да се въртят.

— И какво да правя сега? — питам аз.

— Съди ги, копелетата.

— Още нямам права.

— Не ти. Прати хората при някой печен адвокат. Завърти два-три телефона, поприказвай с адвоката. После предаваш на Слут две странички отчет и си чист. — Той скача на крака, посяга към звънящия телефон и с другата ръка бутва папката към мен. — Сложил съм ти списък на трийсетина подобни случая. Прегледай ги, ако те интересува.

— Благодаря — казвам аз.

Той пренебрежително махва с ръка. Докато се измъквам от кабинета, Макс Лойбърг отново крещи по телефона.

 

 

Юридическият факултет ме е научил да мразя всякакъв вид проучвания. Вече трета година карам тук и поне през половината от всички мъчителни часове съм се ровил из вехти, протрити томове да търся отдавнашни прецеденти в подкрепа на първобитни правни теории, за които нито един нормален юрист не се е сещал от десетилетия насам. Мед им капе на сърцето, като ни пратят насам да дирим съкровища. За професорите говоря — дето преподават само защото в истинския живот хич не ги бива и си мислят, че за нас е страшно полезно да издирваме разни завеяни казуси и да пишем тъпи доклади, та да получим добри оценки и да навлезем в професията като образовани млади юристи.

Това се отнася най-вече до първите две години. Сега не е чак толкова зле. А може и да има нещо смислено в цялата тая лудост. Чувал съм хиляди слухове за големи фирми, които пращали младите си сътрудници на две години каторжен труд из библиотеките — да пишат резюмета и правни анализи.

При комбинация от махмурлук и юридическо проучване всички часовници спират. Главоболието става все по-непоносимо. Ръцете ми продължават да треперят. Късно следобед Букър ме заварва в бърлогата с десетина разтворени книги върху масата. Всички са от препоръчителния списък на Лойбърг.

— Как се чувстваш? — пита Букър.

Той е със сако и вратовръзка, сигурно идва направо от кантората, където приема обаждания и ползва диктофон като истински адвокат.

— Добре съм.

Той прикляка до мен и оглежда камарата книги.

— Какво е това?

— Не е за изпита. Готвя отчет за Слут.

— Никога не си писал отчети за Слут.

— Знам. Стана ми съвестно.

Букър се изправя и опира рамо в стената.

— Две новини — казва той почти шепнешком. — Мистър Шанкъл смята, че инцидентът в „Броднакс и Спиър“ е уреден. Позвънил е на две-три места и са го уверили, че така наречените жертви нямат намерение да подават жалба.

— Добре — казвам аз. — Благодаря ти, Букър.

— Няма нищо. Мисля, че вече е безопасно да излезеш на бял свят. Естествено, ако имаш сили да се откъснеш от книгите.

— Ще се помъча.

— Второ. Имах дълъг разговор с мистър Шанкъл. Току-що напуснах кантората. Е, засега няма нищо подходящо. Освен мен е наел още двама нови колеги от Ню Йорк и се чуди къде да ги настани. В момента търси допълнителни канцеларии.

— Не беше длъжен да го правиш, Букър.

— Дреболия. Беше ми приятно. Мистър Шанкъл обеща да пусне пипалата насам-натам, да разрови храстите, както се казва. Той има много познати.

Трогнат съм почти неописуемо. Преди двайсет и четири часа имах обещание за добро място с прилична заплата. А сега съвсем непознати хора се застъпват за мен и ми търсят работа под дърво и камък.

— Благодаря — казвам аз, после прехапвам устни и се втренчвам в пръстите си.

Букър поглежда часовника.

— Трябва да бягам. Искаш ли утре сутрин да учим за изпита?

— Дадено.

— Ще ти се обадя.

Той ме потупва по рамото и изчезва.

Точно в пет без десет аз се изкачвам нагоре по стъпалата и напускам библиотеката. Вече не се озъртам за ченгета, не се боя да срещна Сара Планкмор, дори не ме е страх от разносвачите на призовки. А най-малко се боя от неприятни срещи с някои колеги. Всички са изчезнали. Днес е петък и факултетът пустее.

Отдел „Работни места“ е в административната част на сградата, близо до главния вход. В движение хвърлям поглед към таблото за обяви. Обикновено то е претъпкано с предложения за работа — фирми, фирмички, самостоятелни адвокати, частни компании, държавни учреждения. Един поглед стига, за да разбера онова, което вече ми е известно. Върху таблото няма нито една обява. По това време на годината пазарът е мъртъв.

Мадлин Скинър завежда отдела от десетилетия насам. Носи се мълва, че щяла да се пенсионира, но според други слухове всяка година плашела декана с оставка, за да изкопчи нещо повече. Тя е шейсетгодишна, а изглежда на седемдесет — мършава женица с къса прошарена коса, снопчета бръчки край очите и вечно запалена цигара в пепелника върху бюрото. Злите езици твърдят, че пуши по четири пакета на ден, което звучи доста забавно, защото пушенето в цялата сграда е абсолютно забранено, само че никой няма кураж да го каже на Мадлин. Тя разполага с огромна власт, понеже води ония, които предлагат работни места. Няма ли работни места, няма да има и факултет.

А в това отношение много я бива. Познава когото трябва и където трябва. Навремето е намирала работа за хората, които сега издирват кандидати, и умее да бъде безцеремонна. Ако бивш възпитаник на Мемфиския университет отговаря за кадрите в някоя голяма фирма и проличи, че пренебрегва нашите абсолвенти, Мадлин отива право при ректора и подава неофициална жалба. Ректорът пък посещава големите фирми, обядва със съдружниците и възстановява нарушеното равновесие. Мадлин не само разполага със сведения за всяко свободно място в Мемфис, но и знае точно кого назначават.

Напоследък обаче работата й става все по-трудна. Прекалено много са дипломираните юристи. А нашият университет не е от най-елитните.

Мадлин стои край автомата за вода и гледа вратата, сякаш ме е очаквала.

— Здравей, Руди — казва тя с продран глас.

Сама е, всички други са изчезнали. Държи в едната ръка чаша вода, в другата — тънка цигара.

— Здрасти — отвръщам усмихнато аз, като че съм най-щастливото момче на тоя свят.

Тя сочи с чашката към вратата на кабинета.

— Ела да поговорим.

— Дадено — казвам аз и се отправям след нея.

Щом затваря вратата, Мадлин кимва към стола. Сядам послушно и я изчаквам да се намести зад бюрото.

— Тежък ден, а? — подхвърля тя, сякаш знае колко ми се е струпало на главата през последните двайсет и четири часа.

— Виждал съм и по-добри.

— Тая сутрин разговарях с Лойд Бек — бавно изрича тя.

Жалко, надявах се вече да е умрял.

— И какви ги дрънка? — опитвам се аз да бъда нахален.

— Снощи чух за сливането и се разтревожих за теб. Ти си единственият ни абсолвент в „Броднакс и Спиър“, затова държах да разбера какво те очаква.

— Е, и?

— Сливането на фирмите станало най-неочаквано, било златна възможност и тъй нататък.

— Същите номера пробутаха и на мен.

— Тогава го запитах кога те е уведомил за сливането и той взе да увърта как еди-кой си сътрудник и още някой те търсили два-три пъти, обаче телефонът бил изключен.

— Изключен е от четири дни.

— Както и да е, попитах го дали може да ми прати по факса копие от каквато и да било кореспонденция между тяхната фирма и теб, Руди Бейлър, относно твоето положение.

— Няма такова нещо.

— Знам. И той го призна. В крайна сметка не са си помръднали пръста преди сливането да стане свършен факт.

— Точно така. Нищо.

Става ми някак уютно, като знам, че Мадлин е на моя страна.

— Обясних му най-подробно как е прецакал един от нашите абсолвенти и жестоко се изпокарахме по телефона.

Неволно се усмихвам. Знам кой е спечелил схватката.

— Бек се кълне, че искали да те задържат — продължава тя. — Чудя се дали да му вярвам, но обясних, че е трябвало да обсъдят с теб този въпрос много по-рано. Ти си абсолвент, почти адвокат, едва ли не техен колега, дявол да го вземе, а не някаква вещ. Казах му, че от край време го знам какъв е кожодер, робството обаче отдавна е отменено. Не може просто така да те взима, да те зарязва, да те прехвърля или да те изритва на улицата.

Браво, Мадлин! И аз така мисля.

— След като се наругахме хубавичко, отидох при декана. Той позвъни на Доналд Хюсък, административния директор на „Тинли Брит“. Хюсък излезе със същия номер — Бек много искал да те задържи, но не си отговарял на изискванията за нови сътрудници в „Тинли зрит“. Деканът се усъмни в тая работа и Хюсък обеща да ти прегледа документите.

— Не ми е мястото в „Брилянтин“ — казвам аз като човек, който разполага с неограничени възможности.

— Хюсък е на същото мнение. Казва, че би предпочел да се въздържи.

— Добре — казвам аз, защото не ми идва наум нищо по-умно. Но Мадлин знае какво изпитвам. Знае, че седя и страдам.

— Напоследък нямаме много вземане-даване с „Тинли Брит“. От три години насам са наели само петима наши студенти. Порасна им работата и вече не може да се разчита на тях. Право да ти кажа, не бих работила там.

Опитва се да ме утеши, да ме накара да мисля, че всичко е за добро. Така де, много са ми притрябвали „Брилянтин“ с тяхната начална заплата от петдесет хиляди годишно.

— И какво остава? — питам аз.

— Съвсем малко — бързо отговаря Мадлин. — Всъщност нищо. — Тя поглежда някакви листове. — Обадих се на всички, които познавам. Имаше едно място за асистент на обществен защитник, половин работен ден, дванайсет хиляди годишно, запълних го обаче преди два дни. Пратих Хал Пастерини. Нали го знаеш? Най-после си намери работа, горкото момче.

Подозирам, че в момента горкото момче съм аз.

— Има и две места за юрисконсулти в малки компании, но и за двете се изисква диплома.

Изпитът е през юли. Буквално всички фирми взимат новите си юристи веднага след семестъра, плащат им, помагат им в подготовката за изпита, та да започнат с летящ старт, щом получат адвокатски права.

Мадлин оставя записките си върху бюрото.

— Ще продължавам да търся. Може и да изскочи нещо.

— А аз какво да правя?

— Почвай да чукаш но вратите. В този град има три хиляди адвокати, повечето практикуват самостоятелно или на групички по двама-трима. Нямат работа с нас, тъй че не ги познаваме. Върви да ги търсиш. Лично аз бих започнала с малките групи — двама, трима, най-много четирима адвокати. Обещавай да им разчистиш смрадливите досиета, да събираш хонорарите…

— Смрадливите досиета ли?

— Аха. Всеки адвокат има цяла камара смрадливи досиета. Обикновено лежат забутани в някой ъгъл и колкото по-дълго лежат, толкова по-зле миришат. Това са случаите, за които съжаляват, че са ги поели.

Във факултета не ни учат на такива неща.

— Може ли да попитам нещо?

— Естествено. Казвай.

— Този съвет, дето ми го давате — да чукам по вратите… колко души са го чули през последните три месеца?

Тя се усмихва за миг, после поглежда някакъв списък.

— Около петнайсет абсолвенти все още си търсят работа.

— Значи в момента тия петнайсет души обикалят по улиците.

— Вероятно. Всъщност трудно е да се каже. Някои си имат планове и невинаги ги споделят с мен.

Минава пет и Мадлин иска да се прибира.

— Благодаря, мисис Скинър. За всичко. Друго е като знам, че някой мисли за мен.

— Ще продължавам да търся. Обещавам. Обади се другата седмица.

— Непременно. Благодаря.

Незабелязано се промъквам в библиотеката.