Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Rainmaker, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Любомир Николов, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 36 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat (2009)
Издание:
Джон Гришам. Ударът
Издателство „Обсидиан“, София, 1995
Редактор: Кристин Василева
Художник: Кръстьо Кръстев
Технически редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN 954-8240-26-2
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Ударът (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Ударът.
Ударът | |
The Rainmaker | |
Автор | Джон Гришам |
---|---|
Първо издание | 1995 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | трилър |
Вид | роман |
„Ударът“ (на английски: The Rainmaker) е шестият роман на американския писател Джон Гришам и е публикуван през 1995 г.
Сюжет
Издания на български език
- 2002 г. – Издателство: „Обсидиан“. (ISBN 954-8240-26-2)
Филмова адаптация
През 1997 г. излиза едноименният филм на режисьора Франсис Форд Копола. Главните роли са изпълнени от Мат Деймън, Дани ДеВито, Джон Войт и Клеър Дейнс.
31
По съвет на съдията Киплър и с негова благословия всички се събираме в кабинета му за показанията на Дот. Тъй като Дръмонд беше насрочил процедурата при мен, без да ме пита, аз категорично отхвърлих деня и мястото. Киплър се намеси, позвъни на Дръмонд и уреди въпроса за броени секунди.
Докато взимахме показания от Дони Рей, всички видяха как Бъди седи във форда. Обясних на Киплър и на Дръмонд, че според мен не би трябвало да го призоваваме. Не е с всичкия си, както казва Дот. Човечецът е безобиден и нищичко не знае за тая каша със застраховката. В цялата камара документи не се среща ни най-лек намек, че Бъди може да има нещо общо. Досега не съм го чувал да каже поне едно свястно изречение. Нямам представа как ще понесе напрежението на кръстосания разпит. Току-виж, кипнал и потрошил двама-трима адвокати.
Дот го оставя у дома. Вчера прекарах с нея два часа — подготвяхме се за въпросите на Дръмонд. Тя ще се яви в съда, тъй че сегашните показания са само предварителни. Дръмонд започва пръв и всъщност ще има думата почти през цялото време, без ограничения. Разпитът ще трае с часове.
Киплър обаче държи всичко да стане както си му е редът. Настаняваме се около една от масите в съдебната зала. Той командва видео оператора и секретарката. Тук е негова територия и думата му на две не става.
Откровено казано, мисля, че се бои да не би Дръмонд да ме прегази, ако остана сам. Двамата вече толкова са се намразили, че не се и поглеждат. Просто великолепно.
Горката Дот трепери като вейка, докато пристъпва съвсем сама към края на масата. Аз съм наблизо и вероятно това я изнервя още повече. Облякла е най-хубавата си памучна блуза и най-новите джинси. Обясних й, че не е задължително да се гизди, защото записът няма да бъде показан пред съдебните заседатели. Виж, на процеса ще държа да се яви с рокля. Бог знае какво ще правим с Бъди.
Киплър сяда от моята страна, но се държи на разстояние, по-близо до камерата. Отсреща е Дръмонд само с трима помощници — Б. Дюи Клей Хил Трети, М. Алек Плънк Младши и Брандън Фулър Гроун.
Дек е нейде из сградата и дебне невинни клиенти, които още не подозират какво ще им дойде до главата. Каза, че по някое време може да намине.
И тъй, петима адвокати и един съдия са се вторачили в Дот, докато тя вдига десница и се заклева да говори истината. На нейно място и аз щях да треперя. Дръмонд й праща лъчезарна усмивка, представя се за протокола и цели пет минути най-сърдечно обяснява каква е целта на сегашния разпит. Търсим истината. Обещава, че няма да се опитва да я обърка. Тя има право да се съветва със своя умен млад адвокат, и прочие, и прочие. Той не бърза. Нали времето си върви.
Първият час е посветен на семейната история. Както може да се очаква, Дръмонд е подготвен безупречно. Той бавно се прехвърля от тема на тема — образование, работа, жилище, хоби — и задава въпроси, каквито не съм и сънувал. Повечето са безнадеждно глупави, но така правят всички адвокати. Ровиш, чоплиш, човъркаш, пак ровиш и не се знае какво ще измъкнеш на бял свят. Дори и да намери нещо безкрайно пикантно — например бременност на петнайсет години, — няма да има никаква изгода. Не може да го използва в съда. Всичко е напълно излишно. Но правилникът не забранява подобни щуротии, а клиентът му плаща цял куп пари, за да стреля напосоки из тъмното.
Киплър обявява почивка и Дот моментално хуква навън. Още преди да е излязла, цигарата изниква между зъбите й. Догонвам я в коридора.
— Добре се справяш — лъжа я аз.
— Онова копеле да не вземе да разпитва за сексуалния ми живот? — ръмжи тя.
— Сигурно.
Представям си я в леглото с Бъди и едва се удържам от смях. Тя отчаяно смуче цигарата, сякаш й е за последно.
— Не можеш ли да му попречиш?
— Ако вземе да прекалява, ще се намеся. Но той има право да пита почти за всичко.
— Мръсник нахален.
Вторият час се влачи още по-бавно от първия. Дръмонд навлиза във финансовата област и научаваме как са закупили къщата, две коли (едната е фордът) и част от мебелите. Киплър вече не трае и го съветва да побърза. Изслушваме куп подробности за Бъди, раните му, къде е работил и как се е пенсионирал. Освен това узнаваме от какво се увлича и как си прекарва дните.
Киплър язвително препоръчва на Дръмонд да потър-и нещо по-съществено.
Дот съобщава, че се налага да отскочи до тоалетната. Вчера я посъветвах да използва този претекст, щом се почувства уморена. Тя се измъква в коридора и пали три цигари една подир друга, докато аз разговарям с нея и гълтам тютюнев дим.
Към средата на третия час най-сетне се добираме до искането за изплащане на обезщетение. Подготвил съм копия от всички документи в досието, включително историята на заболяването на Дони Рей, и сега те лежат на спретната купчинка върху масата. Киплър ги е прегледал. Случаят е извънредно благоприятен — нито един съмнителен документ. Нямаме какво да крием. Дръмонд може да прегледа всичко.
Според Киплър, а и според Дек при подобни дела не е рядкост застрахователните компании да крият документи от собствените си адвокати. Случва се доста често, особено ако компанията има кирливи ризи и не желае да ги изкарва на показ.
Миналата година на лекции по съдебния правилник с изненада научихме за безброй дела, изгубени от големи корпорации само защото са укривали документи от своите адвокати.
Колкото по-дълбоко нагазваме в книжната купчина, толкова повече се вълнувам. Киплър също. Дръмонд вече подаде писмена заявка да получи тези документи, но до крайния срок остава цяла седмица. Искам да видя лицето му, когато се сблъска с онова обидно писмо. И Киплър изгаря от нетърпение.
Предполагаме, че вече е видял повечето документи, но не всички. Той е получил своето от клиента, аз — от семейство Блек. В общи линии фактите несъмнено съвпадат. Аз също подадох заявка за документи — почти пълно копие на неговата. Заедно с отговора си Дръмонд ми прати неща, с които разполагам от три месеца. Купища хартия…
По-късно, ако всичко върви според плановете, ще получа нова пратка документи от седалището на компанията в Кливланд.
Започваме с полицата. Дот я подава на Дръмонд, който хвърля бърз поглед и прехвърля документа на Хил; следва Плънк и накрая Гроун. Това отнема доста време, защото тия палячовци прелистват страница по страница. От месеци насам разполагат с проклетата полица. Но времето е пари. Най-сетне секретарката прилага полицата към показанията на Дот.
Следващият документ е първото писмо за отказ, което също минава по веригата. Второ писмо, трето, четвърто… Отчаяно се мъча да не заспя.
Идва ред на обидното писмо. Инструктирал съм Дот просто да го подаде на Дръмонд без никакъв коментар. Не искам да му подсказвам нищо в случай, че не е запознат. Дот едва се удържа, защото писмото е възмутително. Дръмонд поема листа и чете:
Скъпа мисис Блек,
Нашата компания вече седем пъти е отхвърляла писмено вашите претенции. Сега ги отхвърляме за осми и последен път. Вие очевидно сте тъпа, тъпа, тъпа!
За трийсет години борба из съдебните зали Дръмонд е станал великолепен артист. Моментално усещам, че никога не е виждал това писмо. Клиентът му не го е включил в досието. Ударът е тежък. Челюстта му леко провисва. Върху челото му се сбират три дълбоки бръчки. Той свирепо присвива очи. Чете още веднъж.
И сетне той извършва нещо, за което по-късно дълбоко ще съжалява. Откъсва очи от писмото и ме поглежда. Разбира се, аз също го гледам със злорада усмивка, сякаш искам да кажа: „Спипах ли те, мой човек?“
И за да се закопае окончателно, той обръща очи към Киплър. Негова светлост дебне всяко примигване, всяко мускулче по лицето му и си прави очевидните изводи. Дръмонд е зашеметен от това, което държи.
Той се опомня бързо, но злото вече е сторено. Връчва писмото на Хил, който дреме и не усеща, че поема от шефа си бомба. Гледаме го как тъпее няколко секунди, после изведнъж проумява.
— Извън протокола — казва Киплър. Машинописката вдига ръце, операторът изключва камерата. — Мистър Дръмонд, за мен е очевидно, че за пръв път четете това писмо. Имам чувството, че вашият клиент е укривал документи и тепърва ще се опитва да укрие още. Съдил съм доста застрахователни компании и знам, че техните документи имат странния навик да изчезват. — Киплър се привежда напред и насочва пръст срещу Дръмонд. — Ако още веднъж забележа да укривате документи от ищеца, ще накажа и вас, и клиента ви. Ще наложа най-строги санкции, включващи заплащане на адвокатски разноски в съответствие с вашия личен хонорар. Разбрахте ли ме?
Санкциите са единственият начин да спечеля по двеста и петдесет долара на час.
Дръмонд и неговата свита все още са зашеметени от удара. Мога само да гадая как ще посрещнат съдебните заседатели подобно писмо. Те явно мислят за същото.
— Обвинявате ме в укриване на документи ли, ваша светлост?
— Още не — отвръща Киплър, без да сваля пръст. — Засега само предупреждавам.
— Ваша светлост, смятам, че трябва да си направите отвод от това дело.
— Това официално предложение ли е?
— Да, сър.
— Отхвърля се. Нещо друго?
Дръмонд рови из документите, колкото да се намира на работа. Напрежението не отслабва. Горката Дот стои като вкаменена, сигурно мисли, че с нещо е предизвикала този сблъсък. Аз самият съм се стегнал.
— За протокола — обявява Киплър, гледайки втренчено Дръмонд.
Следват още няколко въпроса. Още няколко документа минават по конвейера. В два и половина прекъсваме за обяд и след един час сме отново на линия. Дот буквално изнемогва.
Киплър строго заръчва на Дръмонд да побърза. Той се опитва, но не му е лесно. Твърде отдавна работи по един и същ начин и е натрупал толкова много пари, че му се ще да протака до безкрайност.
Моята клиентка избира разкошна тактика. Извън протокола обявява на противника, че има проблеми с пикочния мехур — нищо сериозно, нали разбирате, но все пак вече е почти на шейсет. И започва все по-често да отскача до тоалетната. Както може да се очаква, Дръмонд има цял куп въпроси относно нейния пикочен мехур, но накрая Киплър го отрязва. На всеки петнайсет минути Дот се извинява и напуска залата. Не бърза да се връща.
Сигурен съм, че нищо й няма на мехура — вероятно се крие в някоя кабинка и пуши като комин. Тактиката й позволява да се успокои, а Дръмонд губи сетни сили.
В три и трийсет, шест часа и половина след като започнахме, Киплър обявява край на показанията.
* * *
За пръв път от две седмици насам всички коли са изчезнали. Кадилакът на мис Бърди е сам-самичък. Паркирам зад него на обичайното място и обикалям къщата. Жива душа няма.
Най-после са си заминали. Откакто пристигна Делбърт, не съм разговарял с мис Бърди, а имаме доста неща за обсъждане. Не й се сърдя, просто искам да поговорим.
Вече съм на стълбата пред апартамента, когато чувам глас. Не е на мис Бърди.
— Руди, може ли за минутка? — подвиква Рандолф, ставайки от люлеещия се стол зад къщата.
Оставям сакото и куфарчето си върху стъпалата и тръгвам към него.
— Заповядай, седни — казва той. Изглежда в чудесно настроение. — Трябва да поговорим.
— Къде е мис Бърди? — питам аз. Не свети нито един прозорец.
— Тя… ами, тя напуска за известно време. Иска да постои при нас във Флорида. Отлетя тази сутрин.
— Кога ще се върне?
Всъщност не е моя работа, но не мога да се удържа.
— Не знам. Може и да не се върне. Виж какво, отсега нататък двамата с Делбърт ще се грижим за нейните работи. Май напоследък доста я позабравихме, но сега тя иска да поемем всичко. А пък ние искаме да останеш тук. Дори ти предлагаме сделка. Живей си, наглеждай къщата, поддържай мястото и няма да има никакъв наем.
— Какво ще рече „да поддържам мястото“?
— Само в най-общи линии, нищо сериозно. Мама казва, че това лято добре си се оправял с двора, просто продължавай в същия дух. Вече оставихме в пощата новия й адрес, тъй че с писмата няма да има проблеми. Стане ли нещо, обаждай ми се. Сделката не е за изпускане, Руди.
Така си е.
— Приемам — казвам аз.
— Добре. Знаеш ли, мама много те харесва, казва, че си чудесен младеж и заслужаваш доверие. Нищо, че си адвокат. Ха-ха-ха.
— Ами колата й?
— Утре ще я откарам във Флорида. — Той ми подава дебел плик. — Ето ти ключовете, телефоните на застрахователя, на сервиза за алармената система и тъй нататък. Плюс моя адрес и телефонен номер.
— Къде ще я настаните?
— При нас, близо до Тампа. Имаме хубава къщичка с голяма гостна. Добре ще се грижим за нея. Две от децата ми живеят наблизо, тъй че няма да скучае.
Представям си как търчат един през друг да се грижат за милата баба. С най-велика радост ще я глезят известно време, стига само да не живее прекалено дълго. Нетърпеливо я чакат да умре, та да станат богати. Едва се сдържам да не се разсмея.
— Добре — казвам аз. — Тя беше много самотна.
— Наистина много си й харесал, Руди. Бил си добър към нея.
Гласът му е толкова топъл и искрен, че ми става тъжно.
Стискаме си ръцете и се сбогуваме.
Люшкам се в хамака, пъдя комарите и гледам луната. Не вярвам вече някога да видя мис Бърди и ме обзема странно чувство за самота, като че съм изгубил най-скъп приятел. Тия хора ще я стиснат в желязна хватка, докато умре, та да няма никакъв шанс за разни номера със завещанието. Съвестта ме гризе, защото знам истината за нейното богатство, но не мога да я разкрия.
И в същото време неволно се усмихвам, като мисля за съдбата й. Сега е напуснала тази пуста овехтяла къща и ще живее сред близките си. Мис Бърди изведнъж се превръща в център на внимание — точно това, за което си мечтае. Спомням си как в „Кипарисовите градини“ командваше тълпата, дирижираше песните, поучаваше, грижеше се за Боско и другите старци. Тя има златно сърце, но жадува за внимание.
Дано слънцето й се отрази добре. Моля се да бъде щастлива. И се питам кой ли ще заеме нейното място в „Кипарисовите градини“.