Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rainmaker, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джон Гришам. Ударът

Издателство „Обсидиан“, София, 1995

Редактор: Кристин Василева

Художник: Кръстьо Кръстев

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954-8240-26-2

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Ударът (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Ударът.

Ударът
The Rainmaker
АвторДжон Гришам
Първо издание1995 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър
Видроман

„Ударът“ (на английски: The Rainmaker) е шестият роман на американския писател Джон Гришам и е публикуван през 1995 г.

Сюжет

Издания на български език

Филмова адаптация

През 1997 г. излиза едноименният филм на режисьора Франсис Форд Копола. Главните роли са изпълнени от Мат Деймън, Дани ДеВито, Джон Войт и Клеър Дейнс.

23

До късно не ме хваща сън заради небрежния намек на Брузър, че може да ме включи в предварителните заседания по делото „Блек“. Не знам дали е истина или само шега на мъдрия наставник, но ме тревожи повече от бъдещото партньорство с Дек.

Още по тъмно пристигам при Труди. За днес съм й първият клиент. Кафето е вряло, поничките парят. Бъбрим една-две минути, но Труди си има работа.

Аз също. Обръщам гръб на вестниците и се задълбочавам в записките по делото. От време на време хвърлям поглед към празния паркинг и ми се привиждат агенти в коли без полицейски номера — пушат вонящи цигари, пият снощно кафе и дебнат като по филмите. Понякога Дек говори съвсем разумно, друг път се оказва точно толкова смахнат, колкото изглежда.

Той също е подранил. Малко след седем сяда с чаша кафе на отсрещния стол. Заведението постепенно се пълни.

— Е? — пита Дек, забравяйки да поздрави.

— Нека опитаме за година — казвам аз.

Решил съм да подпишем едногодишен договор със задължително предупреждение от трийсет дни в случай, че някой от нас реши да се оттегли.

Лъскавите му зъби изгряват насреща. Дек просто не е в състояние да скрие радостта си и ми протяга ръка през масата. За него мигът е велик. Де да беше така и за мен.

Между другото смятам да го удържам от безсрамни гонитби на хорските нещастия. С упорит труд и вярност към клиентите можем да си изкарваме хляба и дори да вървим нагоре. Ще посъветвам Дек да учи за изпита, да получи най-сетне адвокатски права и да се отнася към професията с повече уважение.

Разбира се, това няма да стане изведнъж.

Не съм наивник. Да държа Дек настрани от болниците ще е като да опазвам алкохолик от бутилка на масата. Но все пак си струва да опитам.

— Прибра ли си папките? — шепне той, гледайки към вратата, през която в момента влизат двама шофьори.

— Да. А ти?

— От миналата седмица изнасям малко по малко.

Вече не ми се слушат тия истории. Насочвам разговора към делото „Блек“ и той веднага го обявява за собственост на съвместното ни предприятие. В осем се отправяме към кантората. По пътя Дек се взира във всяка кола на паркинга, сякаш наоколо гъмжи от агенти.

В осем и петнайсет Брузър още го няма. Двамата с Дек обсъждаме изложението на Дръмонд. Тук и стените имат уши, тъй че говорим само на правни теми.

Осем и половина. От Брузър ни помен. Вчера твърдо каза, че ще дойде в осем, за да прегледаме документацията. Съдията Хейл е в Съдебната палата, а дотам са поне двайсет минути с кола, ако няма задръствания. Дек неохотно набира домашния номер на Брузър. Никакъв отговор. Дру казва, че и тя го чака от осем. Опитва номера в колата му. Не отговаря.

— Може пък да ви чака в съда — предполага тя.

В девет без петнайсет сместваме досието в моето куфарче и напускаме кантората. Дек заявява, че знае най-прекия път и подкарва по него, докато аз се потя от напрежение. Ръцете ми лепнат, гърлото — пресъхнало. Ако Брузър ме насади на пачи яйца, никога няма да му простя. Ще го мразя, додето съм жив.

— Не се стягай — казва Дек, задминавайки като луд кола след кола, без да дава пет пари за светофарите. Значи и той усеща колко ме е страх. — Сигурен съм, че Брузър ще ни чака. — Но в гласа му няма и капчица увереност. — А и да не е там, ти ще се справиш отлично. Ами че то си е най-обикновено искане за даване ход на делото. Така де, няма да има нито съдебни заседатели, нито нищо.

— Слушай, Дек, затвори си устата и карай, бива ли? Само гледай да не се претрепем някъде.

— Леле, колко сме докачливи днес!

Врязваме се в най-гъстото движение около центъра и аз с ужас поглеждам часовника. Дек подплашва двама пешеходци и профучава през малък паркинг.

— Виждаш ли оная врата там? — сочи той към ъгъла на огромната съдебна палата.

— Аха.

— Минаваш през нея, качваш се един етаж по-горе и влизаш в третата врата отдясно.

— Мислиш ли, че Брузър е там? — питам аз с изтънял глас.

— Естествено — лъже Дек най-безсрамно.

Той натиска спирачките, заковава до бордюра и аз трескаво изскачам навън.

— Само да паркирам, и веднага пристигам — крещи Дек зад гърба ми.

Втурвам се нагоре по каменните стъпала, хлътвам вътре, преодолявам още един етаж и ето че съм пред съдебните зали.

Окръжната съдебна палата на Шелби е старинна, величава и отлично запазена. Подът и стените са мраморни, двойните врати — от полиран махагон. Коридорът е просторен, мрачен и тих. Покрай стените се редят дървени скамейки, а над тях висят портретите на прославени юристи.

Леко забавям крачка и спирам пред съдебната зала на негова светлост Харви Хейл. Бронзова табелка отстрани ми съобщава, че това е Осмо съдебно отделение.

В коридора няма и помен от Брузър, затова леко открехвам вратата, надниквам вътре и първото, което установявам като липса, е неговата масивна фигура. Няма го.

Но залата не е празна. Поглеждам напред покрай червения килим между скамейките и откривам, че ме очаква доста народ. Високо горе в червено кожено кресло е седнал някакъв твърде противен тип с черна тога, който се мръщи насреща ми. Трябва да е съдията Харви Хейл. Стенният часовник зад гърба му показва девет и дванайсет минути. С едната ръка Хейл подпира брадата си, с другата нетърпеливо почуква по масата.

Отляво, оттатък преградата, която отделя публиката от подсъдимата скамейка, адвокатските маси и ложата на съдебните заседатели, забелязвам група хора, отправили погледи към мен. Чудна работа, всички изглеждат съвсем еднакво — къси прически, черни костюми, бели ризи, раирани вратовръзки, сурови лица, високомерни усмивки.

Залата е безмълвна. Чувствам се като натрапник. Дори секретарката и съдебният пристав сякаш са вирнали носове.

С натежали крака и омекнали колене тръгвам към съдията. Гърлото ми е пресъхнало. Думите едва излитат от него.

— Извинете, сър, идвам по делото „Блек“.

Лицето на съдията остава непроменено. Той продължава да потропва с пръсти.

— Вие пък кой сте?

— Ами… казвам се Руди Бейлър. Работя при Брузър Стоун.

— Къде е мистър Стоун? — пита той.

— Не знам точно. Трябваше да се срещнем тук.

Откъм адвокатската тайфа отляво долита трескаво шумолене, но аз не поглеждам натам. Съдията Хейл престава да тропа с пръсти, отлепва брада от дланта си и възмутено поклаща глава.

— Друго не съм и очаквал от него — изрича той към микрофона.

Щом ще бягаме от кантората, твърдо съм решил да отмъкна и делото „Блек“. Мое си е! На никого не го давам. Просто засега съдията Хейл няма откъде да знае, че не Брузър, а именно аз съм адвокатът, който ще води делото. Макар и да примирам от страх, веднага решавам, че сега е моментът да го обявя.

— Вероятно ще искате да отложим разглеждането — казва Хейл.

— Не, сър. Готов съм да обсъдим молбата на колегите — заявявам аз колкото се може по-самоуверено.

Минавам отвъд преградата и слагам досието върху свободната маса отдясно.

— Адвокат ли сте? — пита той.

— Току-що издържах изпита за адвокатски права.

— Но още нямате разрешително, така ли?

Чудя се как не ми е хрумнала досега тази дреболия. Май от гордост съм се отучил да мисля. Пък и нали Брузър се канеше днес да свърши цялата работа и да ми даде думата само за малко.

— Не, сър. Ще положим клетва идната седмица.

Един от противниците кашля с всичка сила, за да привлече погледа на съдията. Обръщам се и виждам мъж с благородна осанка и тъмносин костюм, който театрално се надига от стола.

— Моля уважаемия съд за внимание — изрича той с великолепно отработен глас. — За протокола, името ми е Лио Ф. Дръмонд от „Тинли Брит“, защитник на „Грейт Бенефит“.

Той произнася последните думи бавно и тежко, вдигнал глава към своя стар приятел и съквартирант от Йейл. Секретарката ги натраква набързо и започва да си пили ноктите.

— Възразяваме против участието на този младеж в процеса. — Дръмонд бавно махва с ръка към мен. Говори все тъй тържествено. Вече го мразя. — Та той няма дори разрешително.

Ненавиждам го за високомерния тон и отвратителната дребнавост. В края на краищата не е даден ход на процеса, това е едно предварително заседание.

— Ваша светлост, другата седмица ще имам разрешително — протестирам аз и откривам, че гневът ми се отразява добре на гласа.

— Не е достатъчно, ваша светлост — заявява Дръмонд и разперва ръце, сякаш се учудва на моята глупост. Ама че нахалник!

— Издържах изпита, ваша светлост.

— Чудо голямо! — подмята Дръмонд.

Поглеждам го право в очите. Той е заобиколен от четиримата си помощници. Трима седят на масата с приготвени бележници, четвъртият чака зад тях. Мъчат се да ме изпепелят с колективен поглед.

— Голямо е, мистър Дръмонд — отвръщам аз. — Ако не вярвате, питайте Шел Бойкин.

Лицето на Дръмонд се обтяга и ъгълчето на устните му леко потрепва. Цялата защита прави болезнена гримаса.

Номерът беше евтин, но просто не можах да се удържа. Шел Бойкин е един от двамата колеги, удостоени с височайшата чест да бъдат наети в „Брилянтин“. Три години се мразим от дън душа, а миналия месец бяхме заедно на изпита. Не видях името му в неделния вестник. Сигурен съм, че великата адвокатска фирма не е особено поласкана от провала на своя блестящ млад сътрудник.

Дръмонд се навъсва още повече, а аз му изпращам лъчезарна усмивка. През тия няколко секунди на безмълвен сблъсък усвоявам един скъпоценен урок. Той е просто човек. Може да го смятат за легендарен адвокат с безброй вражески скалпове на колана, но все пак си остава човек. Няма как да прескочи преградата и да ме зашлеви, задето го приклещих натясно. Нищо не могат да ми направят — нито той, нито преданата му свита.

В съдебната зала двете страни са равни. Моята маса е колкото неговата.

— Седнете! — ръмжи негова светлост пред микрофона. — И двамата.

Придръпвам най-близкия стол и сядам.

— Един въпрос, мистър Бейлър — продължава съдията. — Кой ще се занимава с делото от името на вашата фирма?

— Аз, ваша светлост.

— А мистър Стоун?

— Не знам. Но случаят е мой, клиентите са мои. Мистър Стоун заведе делото вместо мен, защото още не бях издържал изпита.

— Много добре. Да започваме. За протокола — отсича той и хвърля поглед към секретарката. — Защитата е подала молба за прекратяване на делото, тъй че мистър Дръмонд има думата пръв. Отпускам на двете страни по петнайсет минути, после ще взема решение. Нямам намерение да вися тук цяла сутрин. Разбрахме ли се?

Всички кимаме. Край масата на защитата главите се клатят в пълен синхрон като мишени на панаирджийско стрелбище. Лио Дръмонд се отправя с широка крачка към подиума пред съдийската маса и започва изложението си. Говори бавно, методично и след две-три минути става досаден. Всъщност излага основните точки от своята дебела молба до съда, които в най-общи линии се свеждат до следното: „Грейт Бенефит“ не носи отговорност, защото полицата не предвижда трансплантация на костен мозък. Освен това може да се спори дали полицата включва Дони Рей Блек, тъй като след навършване на пълнолетие той вече не е член на семейството.

Откровено казано, очаквах нещо повече. Мислех си, че великият Лио Дръмонд ще демонстрира чудеса. През последните дни броях с нетърпение часовете до тази първа схватка. Исках да видя сблъсъка между изтънчения Дръмонд и грубия, недодялан Брузър.

Но Дръмонд е толкова скучен, че ако не ми бяха изопнати нервите, щях да заспя. Прескача петнайсетте минути, без да млъкне поне да си поеме въздух. Съдията Хейл е навел глава и чете нещо, сигурно вестник или списание. Двайсет минути. Дек казва, че според слуховете Дръмонд взима по двеста и петдесет долара на час за работа в кантората и триста и петдесет за посещения в съда. Това не може да се мери с хонорарите в Ню Йорк и Вашингтон, за Мемфис обаче е страхотна сума. Тъй че има защо да говори бавно. Струва си човек да е методичен, ако щеш, досаден, щом му плащат такива мангизи.

Тримата му сътрудници яростно дращят в бележниците — явно се мъчат да запишат всяка дума на светилото в групата. Толкова е нелепо, че при по-добри обстоятелства сигурно бих се разсмял. Първо са проучили въпроса, после са написали изложението, след това са го преработили няколко пъти, отговорили са на моето възражение, а сега записват приказките на Дръмонд, които са взети изцяло от същото място. Но нали за това им плащат. Пак според Дек „Тинли Брит“ плаща на сътрудниците си по сто и петдесет за канцеларска работа, а в съда хонорарите сигурно са доста по-високи. Ако е прав, значи тия три роботчета взимат поне по двеста долара на час, за да драскат глупотевини. Плюс триста и петдесет за Дръмонд. Ами че това прави почти хиляда долара на час за нищо и половина.

Четвъртият човек, който седи зад сътрудниците, е по-стар, почти връстник на Дръмонд. Не записва нищо, значи едва ли е адвокат. Трябва да е представител на „Грейт Бенефит“, може би от техния юридически отдел.

Съвсем съм забравил за Дек, докато той не ме потупва по рамото с бележника си. Пресяга се иззад преградата. На бележника е написал: „Тоя е голяма досада. Карай по плана и няма страшно. Да не е повече от десет минути. Брузър няма ли го?“

Поклащам глава, без да се обръщам. Идиотски въпрос — сякаш Брузър може да е в залата и да остане незабелязан.

На трийсет и първата минута Дръмонд приключва с монолога. Очилата висят на връхчето на носа му. Същински професор по време на лекция. Той се отправя обратно с широка крачка, безкрайно доволен от своята блестяща логика и поразителна убедителност. Роботчетата кимат задружно и шепнешком възхваляват гениалното изложение. Ама че блюдолизци! Нищо чудно, че е навирил нос до облаците.

Разтварям бележника си върху катедрата и поглеждам съдията Хейл, който се прави на адски заинтересуван от моята гледна точка. Примирам от страх, но нямам друг избор, освен да атакувам.

Фактите са ясни. Ръководството на „Грейт Бенефит“ незаконно е лишило моя клиент от единственото лечение, което би спасило живота му. Заради действията на компанията Дони Рей Блек ще умре. Ние сме правите, те са виновните. В този момент ме подкрепя споменът за бледото му лице и съсухреното тяло. От мисълта за Дони ми се подпалва фитилът.

Адвокатите на „Грейт Бенефит“ ще получат купища пари, за да объркват фактите, да мътят водата, да дрънкат врели-некипели на съдията и съдебните заседатели. Това им е работата. Затова Дръмонд може да бърбори по половин час, без да каже нищо съществено.

Моята версия на фактите и законите винаги ще е по-кратка. Изложенията ми ще са ясни и точни. Все някой ще оцени това.

Започвам с някои основни принципи относно случаите, при които се допуска прекратяване на делото. Съдията Хейл ме гледа смаяно, сякаш никога през живота си не е чувал по-големи глупости. Лицето му е застинало в скептична гримаса, но поне си мълчи. Мъча се да не го гледам.

Съдиите рядко приемат молби за прекратяване на делото, когато между двете страни има ясно изразени противоречия. Може да съм несръчен и нервен, но твърдо вярвам в победата.

Чета изложението, без да разкривам нещо ново. Скоро съдията губи всякакъв интерес и отново свежда глава над списанието. Когато приключвам, Дръмонд моли за още пет минути и неговият приятел кимва към подиума.

Дръмонд говори още единайсет скъпоценни минути и изяснява какво е имал предвид — поне за себе си, защото не вярвам някой друг в залата да го е разбрал. След това сяда.

— Бих искал да поговоря с двете страни в кабинета си — казва Хейл и изчезва някъде в дъното.

Понеже не знам къде е въпросният кабинет, изчаквам Дръмонд да ме поведе. Когато се срещаме до подиума, той е доста любезен, дори ме потупва но рамото и казва, че се справям великолепно.

Влизаме в кабинета. Съдията вече е смъкнал тогата и ни посочва два стола.

— Заповядайте. Седнете.

Кабинетът е тържествен и мрачен — тежки завеси на прозорците, виненочервен килим, безброй грамадни томове по книжните лавици край стените.

Сядаме. Съдията се замисля.

— Това дело ме дразни, мистър Бейлър. Не бих искал да го нарека приумица, но, честно казано, съвсем не съм убеден в основателността му. До гуша ми е дошло от подобни дела. — Хейл млъква за момент и ме поглежда, сякаш очаква отговор. Аз обаче нямам представа какво да кажа.

— Склонен съм да уважа молбата за прекратяване — казва той, вадейки бавно от чекмеджето няколко шишенца с таблетки. Грижливо ги подрежда върху бюрото. После хвърля поглед към мен. — Нищо не ви пречи да се обърнете към Федералния съд. Прехвърлете делото където желаете. Просто не искам да ми се мотае тук.

Той бавно отброява десетина хапчета, после изведнъж се отправя към една тясна врата в дъното и преди да изчезне, подхвърля:

— Извинявайте, зов на природата.

Аз седя зашеметен и неподвижен, гледам тъпо шишенцата и от сърце му желая да се задави. Досега Дръмонд не е обелил нито дума, но щом оставаме сами, той се изправя и намества задник върху ръба на бюрото. Целият се е размазал от топлота и сърдечност.

— Слушай, Руди. Аз съм много скъп адвокат от още по-скъпа фирма — изрича той с тих, многозначителен глас, сякаш разкрива върховна тайна. — Когато ни предложат подобен случай, правим най-обща сметка за стойността на защитата. Първата ни работа е да я дадем на клиента. Водил съм много дела и рядко бъркам в оценката. — Дръмонд се намества по-удобно, подготвяйки удара. — Казах на „Грейт Бенефит“, че при цялостен съдебен процес защитата ще им струва от петдесет до седемдесет и пет хиляди долара.

Той изчаква да реагирам на тая внушителна цифра, но аз упорито съм се вторачил във вратовръзката му. Нейде отвъд стената се раздава глухият рев на тоалетно казанче.

— И тъй, „Грейт Бенефит“ ме упълномощи да предложа на теб и твоите клиенти споразумение за седемдесет и пет хиляди.

Издишвам съвсем бавно. В главата ми избухва водовъртеж от безумни мисли, сред които най-ясно изпъква сумата двайсет и пет хиляди долара. Моят хонорар! Направо го виждам изписан пред очите си.

Момент! Ако онзи симпатяга Хейл се кани да прекрати делото, от къде на къде ми предлагат тия пари?

Изведнъж проумявам. Старият номер: добро ченге — лошо ченге. Харви вдига алармата, за да ми вземе страха, после Лио почва да пипа с кадифени ръкавици. Интересно, колко ли пъти са разигравали комедия в този кабинет?

— Без никакво поемане на отговорност, сам разбираш — продължава Дръмонд. — Предложението не подлежи на обсъждане и важи в срок от четирийсет и осем часа. Парите са на масата — взимайте, докато ги има. Ако откажете, ще воюваме.

— Но защо ги предлагате?

— Въпрос на сметка. „Грейт Бенефит“ икономисва средства и си спестява излишни неприятности. Просто не обичат да се влачат по съдилища, разбираш ли? Началниците им мразят да губят време за показания пред съда. Те са кротки хорица. Предпочитат да избягват шумотевицата. В застрахователния бизнес всички се държат гуша за гуша и никой не би желал да даде оръжие на конкурента. Както виждаш, имат ред основания да оправят нещата тихо и мирно. А пък твоите клиенти имат още повече основания да гушнат парите и да си кротуват. Имай предвид, че почти цялата сума е освободена от данъци.

Хитрец. Мога да обяснявам до утре колко е важно делото и какви мръсници се е захванал да защитава, но той само ще кима с добродушна усмивка. На това му се вика дебелоочие. В момента Лио Дръмонд държи аз да приема парите и ще се прави на глух дори ако изтърся някоя мръсотия за жена му.

Вратата се отваря и негова светлост пристига от личната си тоалетна. Сега пък Лио е на зор и се извинява. Смяната е извършена. Дуетът продължава като по ноти.

— Високо кръвно — промърморва Хейл, докато сяда зад бюрото си и прибира шишенцата. Мислено му пожелавам още по-високо. — Право да ти кажа, момче, от тоя процес нищо няма да излезе. Чудя се дали да не подхвърля на Лио да уреди някакво споразумение. Това ми е част от работата, ще знаеш. Някои съдии подхождат другояче, аз обаче си имам принципи. Предпочитам да оправя нещата още от първия ден. Така си спестяваме неприятностите. Ония сигурно ще ти подхвърлят някоя пара, та да се отърват от тоя кожодер Лио.

Той се разсмива, сякаш е казал нещо много весело. После започва да кашля и лицето му става пурпурно.

Представям си как оттатък Лио е лепнал ухо на вратата. Не бих се учудил, ако имат и скрит микрофон.

Хейл кашля до премаляване. Когато най-сетне си поема дъх, казвам:

— Дръмонд току-що ми предложи да се споразумеем.

Не го бива за актьор. Опитва се да играе на изненадан.

— Колко?

— Седемдесет и пет хиляди.

Челюстта му провисва.

— Божичко! Слушай, синко, направо си луд, ако не ги вземеш.

— Така ли мислите? — наивно питам аз.

— Седемдесет и пет. Божичко, ами че туй е цяла камара пари. Лио трябва да е откачил.

— Той е печен адвокат.

— Взимай парите, синко. Послушай ме, отдавна се занимавам с тия неща и знам какво да те посъветвам.

Вратата се отваря и Лио пристъпва към нас. Негова светлост го поглежда ококорено и възкликва:

— Седемдесет и пет хиляди!

Човек би могъл да си помисли, че му ги вадят от джоба.

— Така поръча клиентът — обяснява Лио.

С други думи, ръцете му са вързани. Нищо не може да промени.

Двамата още дълго си прехвърлят топката. Не съм в състояние да разсъждавам, затова си мълча. След малко Лио ме прегръща през рамото и двамата напускаме кабинета.

В коридора Дек говори по телефона. Сядам на близката скамейка и опитвам да се опомня. Те очакваха Брузър. И на него ли щяха да разиграват същата комедия? Не, не ми се вярва. Тогава как ми устроиха капана толкова бързо? За Брузър трябва да са имали съвсем друга тактика.

Убеден съм в две неща. Първо, Хейл наистина има намерение да прекрати делото. Той е стар, болен, писнало му е от дела и няма кой да го перне по главата, ако сбърка. Изобщо не го интересува дали постъпва добре или зле. А да започваме отново в друг съд ще ни създаде ред главоболия. Делото е под заплаха. Второ, Дръмонд прекалено се натиска за споразумение. Страхува се, защото клиентът му е спипан натясно с доказателства за много мръсна игра.

 

 

През последните двайсет минути Дек е звънял на единайсет места и никъде няма помен от Брузър. Докато се носим обратно към кантората, аз му описвам странната сцена в кабинета на Хейл. Като любител на бързите сделки Дек настоява да вземем сумата. Има солиден довод — вече с никакви пари не можем да спасим Дони Рей, тъй че нека поне се опитаме да облекчим малко живота на Дот и Бъди.

Дек твърди, че е чувал доста слухове за нечистоплътни игри в съдебната зала на Хейл. Онзи тип просто мразел ищците. Няма начин да спечелим, повтаря Дек. Затова взимай парите и бягай.

 

 

Когато пристигаме, Дру плаче във фоайето. Изпаднала е в истерия, защото всички търсят Брузър. Хълца, ругае, а по бузите й се стича чернилка. Това не е в негов стил, упорито повтаря тя. Нещо се е случило.

Както се полага на мошеник, Брузър общува със съмнителни и опасни хора. Не бих се учудил, ако открият шишкавото му тяло в багажника на някоя паркирана пред аерогарата кола. Дек е на същото мнение. Според него целият подземен свят е хукнал да дири Брузър.

Аз също го търся. Обаждам се в „Йоги“ и питам за Принс. Той поне трябва да знае къде е Брузър. Откривам салонния управител Били, с когото се познаваме добре, и след две-три минути научавам, че Принс също е потънал вдън земя. Търсили го навсякъде, но без резултат. Били е разтревожен и нервен. Преди малко идвали федералните ченгета. Какво става?

Дек обикаля по стаите да събира народа. След малко всички сме в заседателната зала — аз, Дек, Токсър, Ридж, четири секретарки и две чистачки, които никога не съм виждал. Никлас е извън града. Сравняваме впечатления от последните си срещи с Брузър. Има ли нещо подозрително? Какво е предвиждал за днес? С кого е трябвало да се срещне? С кого е разговарял напоследък? Из залата се носи полъх на недоумение и паника, подсилван от усърдния рев на Дру. И тя нищо не знае — само усеща, че нещо не е наред.

След кратката среща всички хукваме по стаите и се заключваме. Естествено, Дек е по петите ми. Известно време бъбрим всевъзможни глупости, като внимаваме да не се изпуснем пред микрофоните. В единайсет и половина се изнизваме през задната врата и отиваме да обядваме.

Повече няма да стъпим тук.