Джон Гришам
Ударът (17)

17

Около единайсет вечерта телевизионните сериали свършват и мис Бърди отива да си легне. Вече няколко пъти ме е канила да гледаме заедно телевизия след вечеря, но засега отбивам атаките.

Седя на стъпалата пред апартаментчето и чакам къщата й да притъмнее. Виждам я как се носи като сянка от врата към врата, проверява ключалките, спуска завесите.

Навярно старите хора привикват със самотата, макар че никой не би желал да прекара последните години от живота си като отшелник, далече от обичта на своите близки. Сигурен съм — на младини е гледала напред с увереност, че през тия години ще бъде обкръжена от цяла тълпа внучета. А децата ще са нейде наблизо, всеки ден ще отскачат да видят как е мама, да донесат цветя, сладки и подаръци. Мис Бърди не е възнамерявала да изживее последните си години сама, в една стара къща, изпълнена с вехнещи спомени.

Тя рядко споменава децата и внуците си. Тук-там забелязвам снимки, но ако съдя по модата, трябва да са правени доста отдавна. От няколко седмици сме заедно, но досега не съм я усетил нито веднъж да се свърже с роднините си.

Чувствам се виновен, задето не искам да й гостувам вечер, но си имам сериозни основания. Тя гледа само тъпи мелодрами, а аз не мога да ги понасям. Знам това, защото все за тях ми разправя. Пък и трябва да уча за изпита.

Има и друга причина да се държа на разстояние. Напоследък мис Бърди пуска доста дебели намеци, че къщата се нуждае от боядисване, че ако някой ден най-сетне приключи с тора, ще има време за следващото начинание.

Днес написах и пуснах писмо до един адвокат от Атланта, в което се представям като юридически сътрудник на Дж. Лиман Стоун и задавам някои въпроси относно имущественото състояние на някой си Антъни Л. Мърдайн, последния съпруг на мис Бърди. Засега човъркам бавно и без особен успех.

Лампата в спалнята угасва. Спускам се по паянтовите стъпала и изтичвам бос през влажната трева към парцаливия хамак, увиснал в несигурно равновесие между две дръвчета. Снощи цял час се люлях в него и нищо не ми стана. През дърветата се разкрива великолепна гледка към пълната луна. Полюшвам се лекичко. Нощта е топла.

Паниката още не ме е напуснала след днешната болнична история с Ван Ландъл. Преди по-малко от три години влязох във факултета с типично благородните стремежи някой ден да използвам способностите си, за да допринеса поне мъничко за цялостната промяна на обществото, да навляза в една почтена професия, управлявана от строги морални канони, които според мен щяха да бъдат почитани и спазвани от всички адвокати. Искрено вярвах в това. Знаех, че няма да променя света, но мечтаех да работя сред вечно напрежение и остроумни хора, устремени към една обща, все по-възвишена цел. Исках да се трудя неуморно, да вървя нагоре в професията и по този начин да привличам клиентите не чрез реклама, а с репутацията си. И между другото, докато уменията и хонорарите ми растат, да поемам нежелани от другите дела и клиенти без заплащане. За начинаещите студенти по право подобни мечти не са рядкост.

Трябва да се признае, че във факултета наистина хвърлихме безброй часове за изучаване и обсъждане на морално-етични проблеми. На темата се наблягаше толкова много, че ние стигнахме до естествения извод: професията ревниво налага своите железни правила. Ето защо сега истината ме потиска. През последния месец куп адвокати се надпреварват да пукат сапунения мехур на илюзиите ми. Изпаднах дотам, че съм принуден да дебна из болничните кафенета срещу хиляда долара месечно. Изпитвам печал и погнуса от собственото си падение, а бързината, с която се случи то, е просто потресаваща.

В колежа най-добрият ми приятел се казваше Крейг Балтър. Две години бяхме съквартиранти. След третата година присъствах на сватбата му. Още при постъпването в колежа Крейг имаше само една цел — да стане гимназиален учител по история. Беше много умен и всичко му се удаваше с лекота. Неведнъж сме подхващали дълги спорове за жизнените си пътища. Аз смятах, че напразно се похабява с мечтите за учителско поприще, а той побесняваше, когато сравнявах бъдещата си професия с неговата. Мене ме блазнеха големите нари и успехът във висшите кръгове. Той се стремеше към класната стая, където размерът на заплатата зависи от далечни и неуправляеми фактори.

Крейг взе диплома и се ожени за учителка. Сега преподава на деветокласниците история и обществознание. Тя е бременна и работи в детска градина. Имат хубава извънградска къща с няколко декара място и са най-щастливите хора, които познавам. Общият им доход е около петдесет хиляди годишно.

Но Крейг не се интересува от парите. Той върши точно това, което е искал. Докато аз изобщо нямам представа какво върша. Работата на Крейг е поразително благодатна, защото той насърчава младите умове. Може да види плодовете от своя труд. А аз ще отида утре в кантората с надежда чрез лукавство и измама да впия нокти в някой невинен клиент, затънал до гуша в страдания. Ако адвокатите печелеха колкото учителите, деветдесет на сто от правните учебни заведения моментално щяха да спуснат кепенците.

Рано или късно трябва да ми потръгне. Но дотогава остават минимум още две възможни катастрофи. Първо, мога да бъда арестуван или по някакъв друг начин злепоставен във връзка с пожара. И второ, мога да се издъня на изпита.

Тия две вероятности ме карат да се люшкам неспокойно в хамака чак до ранните утринни часове.

 

 

Рано-рано Брузър изниква в кантората с главоболие и кръвясали очи, но издокаран до немай-къде — скъп вълнен костюм, дискретно колосана бяла памучна риза, разкошна копринена вратовръзка. Буйната му грива изглежда като минала през пералня — чиста и лъскава.

Запътил се е към съда да урежда формалностите по предстоящо дело за контрабанда на наркотици и цял трепери от напрежението на предстоящата битка. По някое време бивам призован пред бюрото му за инструкции.

— Добра работа свърши с Ван Ландъл — изрича той, надничайки измежду купища документи и папки. На безопасно разстояние зад гърба му Дру се прави на страшно заета. Акулите я гледат лакомо. — Преди няколко минути разговарях със застрахователната компания. Обезщетението ни е в кърпа вързано. Отговорностите изглеждат ясни. Много ли е потрошено момчето?

Снощи прекарах в болницата един мъчителен час заедно с Ван Ландъл и жена му. Имаха куп въпроси, свързани с главната им грижа — колко ще вземат. Не разполагах с ясни отговори, но умело маскирах нещата с празни приказки на адвокатски жаргон. Засега номерът минава.

— Фрактури на крак, ръка, ребра и сума ти контузии. Докторът казва, че ще остане в болница поне десет дни.

Брузър се усмихва доволно.

— Така те искам. Проучи случая. Слушай какво ти казва Дек. Може да изкопчим тлъстичко обезщетение.

Тлъстичко ще е за Брузър, аз обаче няма да имам дял от печалбата. Случаят ми се брои за пробен.

— Ченгетата искат да чуят показанията ти относно пожара — подхвърля той, посягайки към някаква папка. — Снощи се разбрахме. Ще разговаряте тук, в мое присъствие.

Казва го така, сякаш вече всичко е решено и нямам избор.

— Ами ако откажа? — питам аз.

— Тогава сигурно ще те приберат за разпит. Ако нямаш нищо за криене, препоръчвам ти да се съгласиш. Аз ще съм тук. Можеш да се съветваш с мен. Поговори с тях и ще те оставят на мира.

— Значи мислят, че е палеж?

— Почти са уверени.

— Какво искат от мен?

— Къде си бил, какво си правил, място, време, алиби — старата песен.

— Не мога да отговоря на всички въпроси, но ще кажа истината.

Брузър се усмихва.

— Значи истината ще ти помогне.

— Голяма мисъл, трябва да си я запиша.

— Предлагам да свършим тая работа в два следобед.

Кимвам мълчаливо. Странно, в сегашното си уязвимо положение разчитам изцяло на Брузър Стоун — човек, комуто иначе не бих повярвал за нищо на света.

— Ще ми трябва малко свободно време, Брузър — казвам аз.

Ръцете му застиват във въздуха и той се вторачва насреща ми. Дру извръща глава откъм шкафа в ъгъла. Май ме е чула даже една от акулите.

— Още не си започнал — казва Брузър.

— Да, знам. Но изпитът наближава. Честно казано, доста съм занемарил ученето.

Той килва глава настрани и се чеше по брадата. Когато пие и се весели, Брузър има пронизващи очи. А сега са същински лазери.

— Колко време?

— Ами… бих искал да идвам сутрин и да работя някъде до обяд. После, нали разбираш, в зависимост от графика за срещи и съдебни дела, да отскачам до библиотеката.

Опитът за майтап излиза невероятно плосък.

— Можеш да учиш заедно с Дек — внезапно се усмихва Брузър. Това трябва да е шега и аз се разсмивам тъпо. Той отново става сериозен. — Знаеш ли какво? Ще работиш до обяд, после грабваш учебниците и отиваш в кафенето на „Сейнт Питър“. Учи там колкото щеш, нямам нищо против, но си отваряй очите. Искам да изкараш изпита, в момента обаче много повече ме вълнува набирането на нови клиенти. Вземи си един мобифон, та да мога да те открия по всяко време. Бива ли?

Защо ли ми трябваше? Мислено се наругавам, задето споменах изпита.

— Дадено — казвам аз, леко навъсен.

Снощи в хамака си мислех, че с малко късмет може повече да не стъпя в „Сейнт Питър“. Сега съм заточен там.

 

 

Същите две ченгета, които ме посетиха в апартамента, идват при Брузър за разрешение да ме разпитат. Четиримата сядаме около кръгла масичка в ъгъла на кабинета му. По средата са сложени два касетофона. И двата работят.

Разговорът бързо затъпява. Повтарям историята, която разправих на тия двама палячовци при първата ни среща, а те изгубват поразително много време, за да я разчепкат до най-дребните подробности. Мъчат се да ме вкарат в противоречие за съвсем незначителни неща — „май споменахте, че сте били с тъмносин костюм, а сега казвате само син“, — но аз говоря абсолютната истина. Нямам лъжи за прикриване и след един час те изглежда осъзнават, че не съм онзи, когото търсят.

Постепенно Брузър кипва и ги подканва да побързат. Това донякъде има ефект. Определено смятам, че ги е страх от Брузър.

Най-сетне двамата си тръгват и Брузър казва, че това ще е всичко. Вече не съм заподозрян, просто гледат да си изпипат работата. Утре ще се обади на техния шеф да ми закрият досието.

Благодаря му. Той ми подава мъничък мобифон, който свободно се побира в шепа.

— Носи го по всяко време — казва той. — Особено когато учиш за изпита. Може да ми потрябваш спешно.

Машинката изведнъж натежава. Чрез нея ще съм подвластен на неговите капризи по всяко време на денонощието.

Брузър ме отпраща.

* * *

Завръщам се в закусвалнята край ортопедичното крило с твърдото намерение да се укрия в някой ъгъл, да уча и да си нося редовно проклетия мобифон, но да не обръщам внимание на хората.

Храната е сносна. След седем години студентски столове всичко става за ядене. Взимам си пикантен сандвич със сирене и пържени картофи. Подреждам записките върху една ъглова масичка и сядам с гръб към стената.

Най-напред се заемам със сандвича, наблюдавайки останалите клиенти. По дрехите личи, че повечето са от медицинското съсловие — лекари в операционно облекло, униформени сестри, лаборанти с бели престилки. Седят на групички, обсъждайки от игла до конец болести и лечения, каквито не съм чувал никога през живота си. Би трябвало да ги вълнува здравословното хранене, но сякаш напук избират най-вредното — пържени картофи, кюфтета, пици и тъй нататък. Гледам група млади доктори, приведени над вечерята; и се питам какво ли биха помислили, ако знаеха, че на две крачки от тях студент по право учи за изпит, та един ден да може да ги съди.

Всъщност едва ли ще ги е грижа. Имам правото да съм тук колкото и те.

Никой не ме забелязва. От време на време някой пациент се дотътря на патерици или в количка, тикана от медицинска сестра. Доколкото мога да преценя, наоколо не се спотайват други адвокати, готови всеки момент да рипнат от засада.

В шест вечерта си взимам първата чаша кафе и скоро затъвам до уши в мъчително преговаряне на две теми — договори и недвижими имоти, които възкресяват мъченията от първата ми година във факултета. Въпреки всичко упорито газя през материала. Толкова съм отлагал, че вече няма накъде. След около час отскачам за второ кафе. Тълпата е оредяла и забелязвам двама нещастници, седнали един срещу друг в отсрещния ъгъл. Целите са в гипс и марли. Ако Дек беше тук, досега да ги е сгащил натясно. Но не и аз.

След известно време с изненада откривам, че тук ми харесва. Спокойно е и никой не ме познава. Идеално място за учене. Кафето не е лошо, а след първата чаша го дават на половин цена. Далеч съм от мис Бърди и ужасите на тежкия труд. Шефът държи да съм тук — вярно, би трябвало да дебна жертви, но няма кой да му каже, че не го правя. В края на краищата, не съм на норма. Кой ще ме задължи да намирам по еди-колко си клиенти седмично?

Мобифонът писука зловещо. Брузър е, само проверява. Нещо ново? Не, отговарям аз, гледайки как отсреща двете великолепни жертви в инвалидни колички взаимно си демонстрират рани и болежки. Брузър е разговарял с полицията и положението изглежда добро. Казва, че според него вече ще търсят други нишки, други заподозрени. Наслука, добавя той със смях и затваря. Сигурно тръгва към „Йоги“ да се натряска с Принс.

Преговарям още час, после напускам масата и отивам на осмия етаж да видя как е Ван Ландъл. Боли го, но разговаря охотно. Поднасям му добрата новина, че сме се свързали със застрахователната компания на онзи тип и там ни чака тлъста сумичка. Случаят е просто идеален, обяснявам аз, повтаряйки каквото съм чул от Дек: точно изяснена отговорност (ни повече, ни по-малко — пиян шофьор), стабилно застрахователно покритие и хубави телесни повреди. Под „хубави“ имам предвид няколко строшени кости, които лесно могат да прераснат до вълшебната формулировка трайна нетрудоспособност.

Дан намира сили да се усмихне доволно. Вече брои паричките. Тепърва го чака срещата с Брузър и делбата на баницата.

Сбогувам се и обещавам да намина утре. След като съм зачислен в болницата, ще мога да навестявам всичките си клиенти. На това му се вика образцово обслужване!

 

 

Когато се завръщам и заемам позиция в ъгъла, закусвалнята отново е пълна. Оставил съм книгите пръснати върху масата и сред тях бие на очи един брой от „Правен журнал“. Това е привлякло вниманието на група млади доктори от съседната маса и те ме оглеждат с подозрение, докато се настанявам. След малко си тръгват. Поръчвам още кафе и затъвам в дебрите на федералното правораздаване.

Тълпата оредява. Сега пия кафе без кофеин и сам се изненадвам от количеството материал, който съм прегазил за последните четири часа. Към десет без петнайсет Брузър пак се обажда. Ако съдя по звука, май звъни от някакъв бар. Иска ме утре рано в кабинета си, за да обсъдим някакъв правен проблем по делото за наркотиците. Дадено, казвам аз.

Направо ме втриса, като си представя как моят адвокат черпи вдъхновение за защитата ми, обръщайки чашка след чашка в някакъв бар с голи танцьорки.

Но това е положението.

Към десет съм съвсем сам в заведението. Закусвалнята работи денонощно, тъй че касиерката не ми обръща внимание. Оплел съм се в официалната терминология около предварителните съдебни процедури, когато внезапно чувам деликатно подсмъркване на млада жена. Вдигам глава и през две масички забелязвам пациентка в инвалидна количка — единственият седнал клиент в заведението освен мен. Десният й крак е изпънат напред и гипсиран до коляното. Гипсът изглежда пресен, поне доколкото мога да преценя с оскъдните си познания по тая тема.

Жената е много млада и невероятно красива. Неволно я зяпвам за няколко секунди, преди да сведа очи към записките. После пак се зазяпвам. Тъмната й коса е отметната небрежно зад гърба. Очите й са кафяви и ми се струват просълзени. Има решителни, волеви черти въпреки голямата синина отляво на челюстта. Петното е грозно, обикновено такова остава от удар с юмрук. Облечена е с обикновена болнична престилка и под нея тялото й изглежда изящно, почти крехко.

Старец с розово яке, една от безбройните милозливи души, които работят като доброволци в „Сейнт Питър“, внимателно слага на масичката пред нея пластмасова чаша с портокалов сок.

— Заповядай, Кели — изрича той, както би казал дядо на любимата си внучка.

— Благодаря — отвръща тя с мимолетна усмивка.

— Значи трийсет минути, казваш? — пита той.

Тя кимва, хапейки долната си устна.

— Трийсет.

— С нещо друго да ти помогна?

— Не, благодаря.

Той я потупва по рамото и излиза от закусвалнята.

Сами сме. Мъча се да не зяпам, но това е свръх силите ми. Доколкото мога, гледам надолу, право в записките, после постепенно надигам глава и я зървам. Не е седнала точно насреща, тъй че я виждам в профил. Тя вдига чашата и аз забелязвам бинтовете по двете й китки. Още не ме е видяла. Осъзнавам, че всъщност дори и наоколо да гъмжеше от народ, Кели едва ли би забелязала някого. Унесла се е в някакъв свой собствен свят.

Глезенът й изглежда счупен. Синината върху лицето би задоволила изискванията на Дек за множествени травми, макар че не забелязвам кървящи рани. Само бинтовете по китките ме озадачават. Но колкото и да е красива, не се изкушавам да изпробвам похватите си за подмамване на клиенти. Изглежда много печална и не бих искал да задълбочавам страданията й. На лявата си ръка носи тъничка венчална халка. Едва ли е на повече от осемнайсет.

Почти цели пет минути опитвам да се съсредоточа изцяло върху правни проблеми, но въпреки това я забелязвам как бърше очи с книжна салфетка. Докато сълзите се леят, тя леко скланя глава настрани и тихо подсмърква.

Скоро осъзнавам, че сълзите нямат нищо общо с болката в счупения глезен. Не става дума за физическо страдание.

Извратеното ми адвокатско въображение пощурява. Може би е преживяла автомобилна катастрофа, а съпругът й е загинал. Прекалено е млада, за да има деца, роднините й живеят далече и сега седи тук, скърбейки за мъртвия. Ей, от това би излязло страхотно дело!

Отърсвам се от тия ужасни мисли и опитвам да насоча внимание към книгата пред мен. Тя продължава да подсмърча и плаче беззвучно. Из закусвалнята сноват клиенти, но никой не сяда при мен или при Кели. Допивам кафето, безшумно се изнизвам от стола и минавам право пред нея на път към тезгяха. Поглеждам я, тя ме поглежда, очите ни се срещат за миг и аз едва избягвам сблъсък с най-близкия стол. Докато плащам кафето, ръцете ми леко треперят. Дълбоко поемам дъх и спирам край нейната маса.

Тя бавно надига прекрасните си влажни очи. Преглъщам на сухо и казвам:

— Вижте, не искам да ви досаждам, но мога ли да помогна с нещо? Боли ли ви?

При тия думи кимвам към гипса.

— Не — отвръща тя едва чуто. Сетне ме дарява за миг със зашеметяваща усмивка. — Но все пак благодаря.

— Няма защо — казвам аз. После поглеждам към масата си, която е само на пет-шест метра. — Ако ви потрябва нещо, аз съм хей там, уча за изпит.

Свивам рамене, сякаш за да покажа, че не знам какво точно да сторя, но все пак съм от породата на грижовните досадници и моля да ме извини, ако нарушавам покоя й. Просто съчувствам на ближния. И съм готов да помогна.

— Благодаря — повтаря тя.

Връщам се на място доволен — вече е изяснено, че съм достойна личност, заровена сред дебелите книги с надежда скоро да навлезе в една благородна професия. Няма начин да не съм я впечатлил поне мъничко. Потъвам в учението, забравяйки за нейните страдания.

Минават няколко минути. Прелиствам страницата и я поглеждам. Сърцето ми спира — тя също ме гледа. Веднага преставам да й обръщам внимание, но скоро не издържам и вдигам глава. Отново се е откъснала от света, потънала в дълбините на страданието. Машинално мачка салфетката, а по бузите й се стичат сълзи.

Сърцето ми се къса, като я гледам да страда така. Бих искал да седна до нея, може би да я прегърна през рамото и да поговорим за всичко. Ако е омъжена, къде се мотае съпругът, мътните да го вземат? Тя поглежда към мен, но мисля, че не ме забелязва.

Старецът с розовото яке пристига точно в десет и половина и тя се прави, че нищо й няма. Той добродушно я гали по косата, изрича няколко утешителни думи, които не стигат до мен, и внимателно подкарва количката. На излизане тя поглежда право към мен. И ми изпраща дълга, печална усмивка.

Изкушавам се да я последвам отдалече, да разбера в коя стая лежи, но се овладявам. По-късно ми хрумва да издиря онзи с якето и да го поразпитам. Но се удържам. Най-добре да я забравя. Та тя е още хлапе.

 

 

На следващата вечер пристигам в закусвалнята и заемам същата маса. Слушам как наоколо същите изтормозени хора си разменят същите забързани приказки. Оглеждам се за други акули из тукашните мътни води, без да обръщам внимание на неколцина очевидни клиенти, които направо плачат някой да им метне въдицата. Подреждам книгите и уча часове наред. Никога не съм се чувствал тъй съсредоточен и целеустремен.

Редовно поглеждам часовника. Когато наближава десет, губя самообладание и почвам да се озъртам. Мъча се да бъда все тъй усърден и хладнокръвен, но откривам, че подскачам при всяко отваряне на вратата. На една от масичките вечерят две сестри, близо до тях самотен лаборант чете книга.

Кели пристига с пет минути закъснение. Докарва я същият застаряващ добряк. Тя си избира снощната маса и ми се усмихва, докато старецът намества количката.

— Портокалов сок — казва тя.

Косата й е все тъй небрежно отметната, но ако не греша, забелязвам следи от спирала и очна линия. Сложила си е бледорозово червило и ефектът е потресаващ. Снощи не бях усетил, че е без грим. Днес си е сложила съвсем малко и изглежда изумително красива. Очите й са ясни, лъчезарни, без следа от печал.

Старецът слага пред нея чаша портокалов сок и повтаря снощните думи:

— Заповядай, Кели. Значи трийсет минути, казваш?

— Нека да са четирийсет и пет — отвръща тя.

— Както речеш — кимва той и излиза.

Тя отпива от сока и разсеяно свежда очи към масата. Днес доста време мислих за Кели и отдавна имам готов план за действие. Изчаквам няколко минути, като се правя, че изобщо не я забелязвам, и най-усърдно прелиствам „Правен журнал“, после бавно ставам на крака, сякаш ми е дошло времето за още едно кафе.

Спирам до нейната масичка и подхвърлям:

— Днес се справяте много по-добре.

Очевидно е чакала да кажа нещо подобно.

— Защото се чувствам по-добре — отвръща тя и се усмихва, разкривайки великолепни зъби. Лицето й е разкошно дори с тая ужасна синина.

— Да ви взема ли нещо?

— Бих изпила една кока-кола. Сокът нагарча.

— Готово — казвам аз и се отдалечавам, неописуемо развълнуван.

Машината за безалкохолни напитки е на самообслужване. Наливам две големи чаши, плащам и ги отнасям на нейната масичка. Поглеждам свободния стол и се преструвам на съвсем объркан.

— Моля, седнете — казва тя.

— Сигурна ли сте?

— Естествено. Омръзна ми да разговарям само със сестрите.

Сядам и се подпирам на лакти.

— Името ми е Руди Бейлър — представям се аз. — А вие сте Кели…

— Кели Райкър. Приятно ми е.

— И на мен.

От пет метра разстояние тя е чудесна, но сега, когато мога спокойно да я разгледам отблизо, просто ахвам. Очите й са светлокафяви, с палави искрици. Приказна е.

— Извинявайте, ако снощи съм бил нахален — казвам аз, изгаряйки от нетърпение да подхвана разговор. Искам да узная толкова много неща.

— Не бяхте нахален. По-скоро вие извинявайте за зрелището.

— Защо идвате тук? — питам аз, сякаш съм се родил в тая закусвалня, а тя е чужденка.

— Колкото да изляза от стаята. А вие?

— Завършвам право и уча за последния изпит. Мястото е спокойно.

— Значи ще ставате адвокат?

— Естествено. Завърших семестриално преди няколко седмици, хванах се на работа в една фирма. Щом изкарам изпита, вече няма какво да ме спре.

Тя смуква от сламката и с лека гримаса се настанява по-удобно.

— Зле е счупен, а? — кимвам аз към крака й.

— Глезенът. Сложиха му скоба.

— Как стана?

Това е логичният въпрос и предполагах, че ще ми отговори веднага. Нещо обаче не е наред. Тя се колебае и в очите й мигновено избиват сълзи.

— Домашна злополука — казва тя, сякаш е репетирала уклончивия отговор.

Това пък какво означава, по дяволите? Домашна злополука? Да не е паднала по стълбите?

— О — изричам аз, сякаш разбирам отлично.

Всъщност най-много ме тревожат китките й, защото не са гипсирани, а само бинтовани. Не изглеждат счупени или навехнати. Може би са разранени.

— Дълго е за разправяне — промърморва тя, после смуква от сламката и извръща очи.

— Откога сте тук? — питам аз.

— От два дни. Изчакват да видят дали скобата е прихванала добре. Ако не, ще трябва да повторят. — Тя млъква за момент и разсеяно опипва сламката. — Странно място за учене сте си избрали.

— Не чак толкова. Спокойно е. Има кафе в изобилие. Работи денонощно… Виждам, че носите халка.

Този факт ме измъчва повече от всичко друго.

Кели поглежда халката, сякаш да види дали не се е изхлузила.

— Да — казва тя и се заглежда в сламката.

Халката е самотна, без годежен пръстен.

— Тогава къде е съпругът ви?

— Много питате.

— Адвокат съм, почти де. Така ни учат.

— Защо ви интересува?

— Защото е странно да лежите в болница, явно след злополука, а той да не се мярка никакъв.

— Беше тук преди малко.

— Значи сега е у дома, при децата?

— Нямаме деца. А вие?

— Също. И жена нямам.

— На колко години сте?

— Много питате — усмихвам се аз. В очите й просветват искрици. — На двайсет и пет. А вие?

Тя се позамисля.

— На деветнайсет.

— Ужасно рано сте се омъжили.

— Нямах избор.

— О, прощавайте.

— Нищо. Забременях на осемнайсет, веднага се омъжих, една седмица след сватбата загубих детето и от тогава ми тръгна все надолу. Е, доволен ли сте от отговора?

— Не. Да. Извинявайте. За какво искате да поговорим?

— За колежа. Къде сте учили?

— В „Остин Пий“. А после в тукашния Юридически факултет.

— Много исках да уча в колеж, но нищо не излезе. От Мемфис ли сте?

— Роден съм тук, но израснах в Ноксвил. А вие?

— От едно градче на час път оттук. Напуснахме го, като забременях. Родителите ми се сметнаха за опозорени. Неговият род е пълен измет. Нямаше как да останем.

В тая история се спотайват някакви семейни трагедии и бих предпочел да не задълбавам. Тя вече на два пъти споменава бременността си без особена необходимост. Явно е самотна и иска да поговори.

— Значи се преселихте в Мемфис?

— Избягахме в Мемфис, сключихме граждански брак, както си му е редът, после загубих детето.

— Какво работи съпругът ви?

— Кара електрокар. Много пие. Изпаднал спортист, който все още мечтае за стане звезда на бейзбола.

Не съм искал да чуя всичко това. Доколкото разбирам, той е бил спортното чудо на гимназията, тя — най-красива сред мажоретките. Идеалната американска двойка, мистър и мис „Дремливсън Сити“, най-симпатични, най-красиви, най-атлетични, най-сигурни в успеха, докато една нощ се оказват без презерватив. Започва трагедията. По една или друга причина се въздържат от аборт. Може би завършват гимназия, може би не. Позорно избягват от Дремливсън Сити към дебрите на големия град. След загубата на детето чувствата бързо изстиват и те се събуждат, за да открият, че животът чука на вратата.

Той все още мечтае за слава и богатство в бейзболната лига. Тя копнее за доскорошните безгрижни години и за колежа, в който никога няма да стъпи.

— Извинявайте — въздъхва тя. — Не биваше да го казвам.

— Все още сте млада, можете да постъпите в колеж.

Тя се подсмихва на моя оптимизъм, сякаш това е отдавна погребана мечта.

— Не можах да завърша гимназия.

А сега какво да кажа? Дежурните сладки приказки: опитай да учиш частно или вечерно. Ако наистина искаш, значи ще можеш.

— Работите ли? — питам аз.

— От време на време. С какво ще се занимавате, като станете адвокат?

— Обичам съдебната работа. Бих искал да направя кариера в съдилищата.

— И да защитавате престъпници?

— Може би. Те също имат право на защита.

— И убийците?

— Да, но те рядко имат пари за частен адвокат.

— А изнасилвачи? Или хора, дето се гаврят с деца?

Навъсвам се и обмислям за миг.

— Не.

— А мъже, които пребиват жените си?

— Не, никога.

Говоря сериозно, още повече, че имам известни подозрения относно раните й. Тя одобрява предпочитанията ми към клиентите.

— Наказателните дела са сравнително малко — обяснявам аз. — Вероятно по-често ще се занимавам с граждански.

— Имоти, обиди и тъй нататък?

— Да, това е.

— А разводи?

— По възможност ще ги избягвам. Това са грозни истории.

Тя упорито се старае да ми прехвърля през цялото време инициативата за разговора, оставяйки в сянка своето минало и най-вече настояще. Нямам нищо против. Сълзите могат да бликнат изведнъж, а аз не желая да провалям разговора. Бих искал никога да не свършва.

Тя се интересува от спомените ми за колежа — ученето, развлеченията, дружествата, общежитията, изпитите, преподавателите, екскурзиите. Филмите са й създали прекалено романтична представа за четиригодишна идилия в спретнато градче сред пъстри есенни пейзажи, студенти с пуловери по трибуните на стадиона, приятелства за цял живот. Горкото девойче едва се е измъкнало от Дремливсън Сити, има обаче прекрасни мечти. Говори без граматически грешки, разполага с далеч по-богат речник от моя. Колебливо признава, че вероятно би завършила с пълно отличие, ако не я било сполетяло хлапашкото увлечение по мистър Клиф Райкър.

Без особено затруднение се впускам в спомени за славните години в колежа, прескачайки някои основни моменти — например факта, че за да уча, трябваше да разнасям пици по четирийсет часа седмично.

Тя проявява интерес към сегашната ми фирма и тъкмо започвам да разкрасявам по най-фантастичен начин Дж. Лиман и неговото свърталище, когато изоставеният мобифон надава звън измежду учебниците. Извинявам се, подчертавайки, че ме търсят от кантората.

Обажда се Брузър — от „Йоги“, където вече са се натряскали с Принс. Много им е забавно, че вися тук, докато те къркат на поразия и се обзалагат пред телевизора. Около тях шумотевицата е като от гражданска война.

— Как си с улова? — крещи Брузър в слушалката.

Усмихвам се на Кели, която без съмнение е впечатлена от обаждането, и колкото се може по-тихичко обяснявам, че точно в момента разговарям с евентуална клиентка. Брузър се превива от смях, после подава телефона на Принс, който е още по-пиян. Той се захваща да ми разправя някакъв поразително тъп адвокатски виц за гонене на клиенти. И още преди да го завърши, се впуска в дълго поучение как Брузър щял да ми покаже повече неща, отколкото петдесет професори, повтаряйки през пет секунди: „Нали ти казах.“ Разговорът се проточва и не след дълго доброволецът пристига, за да отведе Кели до стаята.

Пристъпвам към нейната маса, прикривам слушалката с длан и прошепвам:

— Беше ми много приятно.

Тя се усмихва.

— Благодаря за питието и разговора.

— Утре вечер? — питам аз, докато Брузър крещи в ухото ми.

— Може би.

Тя намига съвсем подчертано и коленете ми омекват.

Очевидно придружителят с розовото яке има болничен опит и умее да разпознава натрапниците. Оглежда ме навъсено и подкарва количката. Нищо, пак ще се видим.

Натискам един бутон на телефона и прекъсвам Принс насред изречението. Ако звънят отново, няма да отговарям. И да се сетят по късно, в което дълбоко се съмнявам, ще прехвърля вината върху скапаната японска техника.