Джон Гришам
Ударът (20)

20

В сряда рано-рано пристигаме в хотела и без излишни церемонии биваме вкарани в бална зала с размерите на футболно игрище. Таксите са платени отдавна, тъй че сега остава само да ни проверят по списък. Тук-там се срещат изнервени бъбривци, но като цяло не ни е до общуване. Всички примираме от страх.

От около двеста човека, дошли за днешния изпит, поне половината са завършили факултета миналия месец. Тук са моите приятели и врагове. Букър се настанява далече от мен. Решили сме да не сядаме заедно. Сара Планкмор Уилкокс и С. Тод са в отсрещния ъгъл. Ожениха се миналата събота. Няма що, голям меден месец.

Той е надменен аристократичен красавец и се подготвяше с частни преподаватели. Дано да го скъсат. И Сара.

Въздухът буквално е наситен с дух на съперничество, както през първите седмици във факултета, когато ужасно ни вълнуваше кой как ще се представи. Кимвам на неколцина познати с тайната надежда да се издънят, защото и те ми мислят същото. Така е в нашия занаят.

След като всички се настаняваме на сгъваемите маси, изслушваме десетминутен инструктаж. Точно в осем получаваме изпитните текстове.

Първият раздел се нарича „междущатски“ — безкрайна поредица от коварни тестове относно ония закони, които са общи за всички щати. Изобщо нямам представа дали ги знам, или не. Утрото се проточва до безкрайност. На обяд двамата с Букър хапваме в хотелския бюфет, без да обелим и дума за изпита.

Вечерята ми се състои от пуешки сандвич на чист въздух в компанията на мис Бърди. Лягам си още в девет.

В петък късно следобед приключваме с изпита, грохнали до немай-къде. Толкова сме изтощени, че вече ни е все едно. Квесторите събират последните листове и казват, че можем да си вървим. Някой подхвърля идеята да си спомним на чашка старите времена и заедно с още петима приятели се озовавам в „Йоги“. Тази вечер Принс е изчезнал, Брузър също липсва и това ме успокоява, защото никак не бих желал момчетата да видят какъв шеф съм си намерил. И бездруго ще ме разпитват какво работя. Добре де, изчакайте само годинка, и ще си намеря нещо по-хубаво.

Още след първата сесия научихме, че за изпит не се приказва. Почнеш ли да сравняваш отговорите, с ужас откриваш колко много неща си пропуснал.

Хапваме пица, обръщаме по няколко бири, но сме прекалено изтощени, за да вдигнем тупурдия. На прибиране Букър споделя, че май ще се разболее. Твърдо смята, че няма да изкара.

Отспивам си цели дванайсет часа. Обещал съм на мис Бърди, че ако не вали, още днес ще пристъпя към задачите, а когато най-сетне се събуждам, апартаментът е огрян от ярки слънчеви лъчи. Времето е горещо, задушно и влажно — типичен мемфиски юли. След три дни напрягане на поглед, въображение и памет в закрито помещение нямам нищо против малко черна работа. Най-напред обаче незабелязано се измъквам и двайсет минути по-късно паркирам пред къщата на семейство Блек.

Дони Рей ме чака на верандата, облечен с джинси, бяла тениска, мокасини, черни чорапи и бейзболно каскетче, което изглежда прекалено голямо за съсухреното му лице. Ходи с бастун, но за по-сигурно го подхващам под крехкия лакът. Двамата с Дот го извеждаме на тесния тротоар и грижливо му помагаме да се сгъне на предната седалка. За нея е истинско облекчение, че Дони излиза на разходка — за пръв път от месеци насам. В близките няколко часа няма да има друга грижа, освен Бъди и котките.

Докато караме през града, Дони Рей седи с бастун между краката и подпира брадичка върху него. Почти не говори.

Завършил е гимназия преди три години, на деветнайсет. Близнакът му Рон го изпреварил с една година. За колеж не е и помислял. Две години работил като продавач в универсален магазин, но след един обир напуснал. Никога не е живял извън дома си. И доколкото знам, никога не е получавал нещо повече от минималната работна заплата.

За разлика от него Рон се преборил с колежа и сега е учител в Хюстън. Той също не се е оженил и рядко идва в Мемфис. Според Дот момчетата никога не са били много близки. Дони Рей предпочитал да си стои у дома и да сглобява модели на самолети. Рон обичал да кара колело, а на дванайсет години дори попаднал за малко в улична банда. Добри момчета били, уверява ме Дот. Документацията ми е старателно попълнена с ясни и пълни доказателства, че костен мозък от Рон би подхождал идеално за присаждане на Дони Рей.

Друсаме се по улиците с моята раздрънкана тойота. Дони Рей гледа право напред изпод козирката. Говори само когато го питам нещо. Спираме зад кадилака на мис Бърди и аз обяснявам, че живея тук — в тази симпатична къща сред аристократичен квартал. Не личи да съм го впечатлил. Помагам му да заобиколи грамадата от тор и го повеждам към най-сенчестото място на двора.

Мис Бърди е предупредена и вече ни чака нетърпеливо с кана студена лимонада. Представям го и тя веднага поема нещата в свои ръце. Курабийки? Соленки? Нещо за четене? Чуруликайки щастливо, тя подрежда на пейката около него цял куп възглавници. Златно сърце има тая жена. Обясних й, че съм срещнал родителите на Дони Рей в „Кипарисовите градини“, затова го приема като най-скъп гост. Нали е от нейното стадо.

След като благополучно го настанява на сянка, та слънчевите лъчи да не обгорят восъчната му кожа, мис Бърди заявява, че е време за работа. Настава драматична пауза. Тя оглежда двора, чеше се замислено по брадичката и съвсем бавно плъзва поглед към тора. Подхвърля няколко заповеди, за да покаже на Дони Рей кой командва тук, и аз се втурвам на работа.

Скоро съм облян в пот, но за разлика от друг път се трудя с удоволствие. През първия час мис Бърди се оплаква от влагата, после отива да се мотае между цветята, където е по-хладно. Чувам я как непрестанно говори на Дони Рей, който предпочита да си мълчи, но явно се наслаждава на чистия въздух. Минавайки с количката по някое време, ги виждам да играят шах. Няколко курса по-късно двамата седят един до друг и разлистват семейния албум.

Много пъти ми е хрумвало да попитам мис Бърди дали не би искала да помогне на Дони Рей. Вярвам, че ако наистина има пари, милата старица би написала без колебание чек за операцията. Но се въздържам по две причини. Първо, вече е късно за операция. И второ, мис Бърди ще се изложи, ако няма пари. Тя и без това вече има съмнения относно моите интереси. Не мога да си позволя излишни въпроси.

Малко след поставянето на диагнозата бил предприет неуспешен опит да се съберат пари за лечение. Заедно с неколцина приятели Дот наслагала картони със снимката на Дони Рей из кафенета и магазини в цял северен Мемфис. Казва, че не събрали кой знае колко. После наели зала и организирали благотворителен бал със сандвичи, напитки и дискожокер. От цялата работа излезли на червено с двайсет и осем долара.

Първият цикъл хемотерапия струвал четири хиляди долара, две трети от които поела болницата. Криво-ляво успели да съберат останалото. След пет месеца левкемията се завърнала с пълна сила.

Докато мъкна, ровя и се потя, превръщам цялата си духовна енергия в омраза към „Грейт Бенефит“. Не че е кой знае колко трудно, но този праведен гняв ще ме крепи, когато започна войната с „Тинли Брит“.

За обяд ни чака приятна изненада. Мис Бърди е сготвила пилешка супа — не точно това, което бих избрал за ден като днешния, но все пак малко разнообразие след вечните пуешки сандвичи. Дони Рей изяжда половин паничка, после казва, че трябва да подремне. Искал да изпробва хамака. Отвеждаме го през тревата и му помагаме да се настани. Макар че температурата е над трийсет и три градуса, той помолва за одеяло.

Двамата с мис Бърди седим на сянка, пием лимонада и споделяме колко печално е всичко. Споменавам за делото срещу „Грейт Бенефит“, подчертавайки факта, че ще ги съдя за десет милиона долара. Тя задава няколко най-общи въпроса за изпита, после изчезва в къщата.

Когато се завръща, носи писмо от адвоката в Атланта. Разчитам върху плика името на фирмата.

— Можеш ли да ми обясниш? — пита тя с ръце на кръста.

Адвокатът не само е писал на мис Бърди, но и прилага копие от моето писмо. Бях му обяснил, че представлявам интересите на мис Бърди Бърдсонг, която ми е възложила да й съставя ново завещание, и поради това се нуждая от сведения за имуществото на покойния й съпруг. Той пък просто пита дали има право да ми разкрие подобни сведения. Тонът му е съвсем безразличен, сякаш изпълнява чуждо нареждане.

— Писано е черно на бяло — отговарям аз. — Нали съм ваш адвокат? Опитвам се да събера информация.

— Не си ми казал, че ще ровиш из Атланта.

— Че какво лошо има? Какво се крие там, мис Бърди? Защо е тая тайнственост?

— Съдията засекрети материалите по делото — отвръща тя и свива рамене, като че всичко е ясно.

— Какво има в тях?

— Само гадости.

— С вас ли са свързани?

— Пази боже!

— Добре. С кого тогава?

— С роднините на Тони. Разбираш ли, брат му натрупа мръсни пари във Флорида. Имаше няколко жени и куп дечурлига. Целият им род е смахнат. Изпоядоха се заради завещанията, май бяха четири на брой. Не съм добре запозната, но веднъж чух, че накрая платили за адвокати шест милиона. Част от парите изтекоха към Тони, който доживя само колкото да ги наследи по законите на Флорида. Дори не го разбра, умря изведнъж. След него останах само аз. Това е.

Всъщност няма значение как е наследила парите. Но не би било зле да узная колко са.

— Искате ли да поговорим за завещанието? — питам аз.

Тя посяга към гумените ръкавици.

— Не. Друг път. Хайде на работа.

Няколко часа по-късно аз седя заедно с Дот и Дони Рей в буренясалото дворче зад кухнята. Слава богу, Бъди вече спи. Дони Рей е грохнал след гостуването при мис Бърди.

Днес е събота вечер и в захладняващия въздух над цялото предградие се носи мирис на скара и дървени въглища. През дъсчените огради и спретнатите живи плетове долитат гласовете на самодейни готвачи и техните гости. От време на време чувам съседските кучета. Дот на три пъти споменава, че миналата седмица съседът си откъснал пръста с верижен трион.

Все ми е едно. Мога да седя и да я слушам с часове. Още съм замаян от изпита. Всичко ме забавлява. А успея ли да забравя законите, в ума ми незабавно изниква Кели. Още не съм избрал най-деликатния начин да се свържа с нея, но все ще измисля нещо. Въпрос на време.