Джон Гришам
Ударът (24)

24

Едва ли някога ще разбера дали Дек наистина е знаел какво се задава, или просто притежава пророческа дарба. Той е съвсем обикновена, дори елементарна личност и най-често мислите му избиват на повърхността. Но нейде дълбоко в него се е сгушило кълбо от тиха лудост, което го кара да се пази и от сянката си. Подозирам, че двамата с Брузър са били много по-близки, отколкото изглежда на пръв поглед, че щедрата подялба в случая с Ван Ландъл е всъщност подарък за някакви заслуги на Дек и че Брузър тайничко му е дал съвет да се измита.

Така или иначе, не се изненадвам кой знае колко, когато телефонът ми звъни в три и двайсет през нощта. Обажда се Дек с двойната новина, че малко след полунощ федералните са нахлули в кантората и че Брузър е офейкал от града. Още нещо. Бившето ни работно място е запечатано със съдебно нареждане и ченгетата вероятно ще искат да поприказват с всички служители. И най-изненадващото: Принс Томас май се е изпарил заедно със своя приятел и адвокат.

— Представи си ги само — киска се Дек по телефона, — представи си ги тия дърти пръчове с дълги прошарени бради и гриви, как се опитват да минат незабелязани през аерогарата.

Заповедите за арестуване вероятно щели да бъдат издадени днес, след изгрев слънце. Дек предлага около пладне да се срещнем в новата ни кантора. Нямам друга работа, тъй че се съгласявам.

Половин час се взирам в тъмния таван, докато ми омръзва. Прецапвам бос през прохладната росна трева и се изтягам в хамака. Образ като Принс дава храна за множество цветисти слухове. Той обича парите и още през първия работен ден в „Йоги“ една сервитьорка ми каза, че осемдесет процента от печалбите му остават необявени. Едно от любимите ни занимания беше да обменяме клюки и догадки колко пари е успял да укрие.

Той има и други източници. Преди две години на един процес за рекет бяха дадени показания, че в някакъв бар с голи танцьорки девет десети от приходите идвали в брой, а шейсет процента изобщо не се декларирали. Ако Брузър и Принс наистина са притежавали няколко подобни заведения, това е било същинска златна мина.

Носят се слухове, че Принс има къща в Мексико, банкова сметка в Карибите, чернокожа любовница в Ямайка, ферма в Аржентина и още безброй истории. В кабинета му има една тайнствена вратичка, зад която според слуховете се намирала стаичка, претъпкана с пачки банкноти по двайсет и сто долара в кашони.

Ако наистина е избягал, дано да се отърве. Дано да е отмъкнал купища пари и никога да не го хванат. Не ме интересува в какво го обвиняват, той ми е приятел.

 

 

Дот ме настанява на същото място край кухненската маса и поднася нескафе в същата чашка. Рано е и в разхвърляната кухня тегне дъх на пържен бекон.

— Бъди е вън — казва тя и посочва с ръка.

Не поглеждам натам.

— Дони Рей гасне — казва тя, — вече два дни не е ставал от леглото.

— Вчера за пръв път бяхме в съда — съобщавам аз.

— Вече?

— Не беше процес или нещо подобно. Само предварително разглеждане. Застрахователната компания иска да прекрати делото и май ще падне голяма борба.

Мъча се да говоря просто, но не знам дали тя изобщо ме чува. Гледа през мръсния прозорец към задния двор, но не към форда. Сякаш моите думи не я засягат.

Сам не зная защо, но това ме облекчава. Ако съдията Хейл постъпи както предполагам и ако не успеем да подадем иска в друг съд, случаят е приключен. Може би цялото семейство е вдигнало ръце. Може би няма да ме обвиняват, ако се проваля.

Докато карах насам, реших да не споменавам за съдията Хейл и неговите заплахи. Това само би усложнило разговора. Ще имаме време да го обсъдим по-късно, когато не ни остане друга тема за приказки.

— Застрахователната компания предлага споразумение.

— Какво предлагат?

— Пари.

— Колко?

— Седемдесет и пет хиляди долара. Пресметнали са, че толкова ще изхарчат за защита, и ви ги предлагат още сега, за да прекратите делото.

Тя се изчервява и стиска зъби.

— Значи гадните копелета си мислят, че могат да ни купят, така ли?

— Да, така си мислят.

— На Дони Рей не му трябват пари. Трябваше му присаждане на костен мозък преди година. Сега е късно.

— Права си.

Тя се пресята към масата и пали цигара. Очите й са влажни и зачервени. Сбъркал съм. Тази майка не се предава. Тя жадува за отмъщение.

— И какво да ги правим тия седемдесет и пет хиляди долара? Дони Рей ще е мъртъв, оставаме само двамата с него. — Тя кимва към форда. — Копелета проклети…

— Права си.

— Ти сигурно си им казал, че ще ги вземем, нали?

— Нищо подобно. Не мога да се уговарям без ваше съгласие. Имаме време до утре.

И в ума ми отново изниква заплахата за прекратяване. Разбира се, можем да оспорваме решението на съдията Хейл. Може да ни отнеме цяла година, но поне ще имаме някакъв шанс. Само че и за това не ми се говори.

Дълго седим безмълвни, просто мислим и чакаме. Или поне аз размишлявам. Един господ знае какво се върти из нейната глава. Горката женица.

Тя смачква цигарата в пепелника и казва:

— Най-добре да поговорим с Дони Рей.

Тръгвам след нея по тясно коридорче. Вратата на Дони Рей е затворена и на нея виси табелка ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО. Дот почуква лекичко и влизаме. Стаята е чиста и спретната, из въздуха се носи дъх на дезинфекция. В ъгъла работи вентилатор. Прозорецът е отворен. Телевизорът е издигнат високо срещу леглото, върху нощното шкафче са подредени шишенца с лекарства.

Дони Рей лежи изпънат като дъска под чаршафа. Когато ме вижда, той се усмихва широко и потупва леглото до себе си. Сядам. Дот се настанява от другата страна.

Той се усмихва упорито, опитвайки да ме убеди, че се чувства чудесно, че днес е хубав ден. Само малко е уморен, нищо повече. Говори глухо и бавно, понякога едва го разбирам. Изслушва внимателно моя разказ за вчерашните събития и предложението на Дръмонд. Дот го държи за ръката.

— Няма ли да дадат повече? — пита той.

Вчера двамата с Дек обсъждахме този въпрос. Скокът е невероятен — от нула на седемдесет и пет хиляди. Подозираме, че могат да отстъпят до сто хиляди, но не бих рискувал с подобен оптимизъм пред клиентите.

— Съмнявам се — отговарям аз. — Но можем да опитаме. Най-много да ни откажат.

— Колко ще получиш? — пита Дони.

Обяснявам му, че хонорарът ми е една трета.

Той поглежда майка си.

— Това прави петдесет хиляди за теб и татко.

— Какво ще ги правим тия пари? — пита тя.

— Ще изплатите къщата. Ще си купите нова кола. Ще спестите нещичко за старини.

— Не ми трябват гадните им пари.

Дони Рей притваря очи и задремва. Гледам шишенцата с лекарства. След малко той се събужда и се опитва да стисне ръката ми.

— Искаш ли да се съгласим, Руди? Част от парите са твои.

— Не. Не искам споразумение — твърдо казвам аз. Поглеждам го, после се обръщам към Дот. Двамата слушат напрегнато. — Нямаше да предлагат такива пари, ако не се страхуваха. Искам да изкарам на бял свят всичките им гадости.

Адвокатът е длъжен да дава на клиента най-добрия съвет независимо от личните си финансови интереси. Не се съмнявам, че без особени затруднения бих ги склонил да приемат. Бих могъл да ги убедя, че, така или иначе, съдията Хейл ще ни дръпне килимчето, че парите са на масата и утре ще изчезнат завинаги. Бих могъл да им опиша най-черни картини, а тия хора са толкова мачкани, че охотно ще ми повярват.

От лесно по-лесно. И аз ще си тръгна с двайсет и пет хиляди долара хонорар — сума, която в момента просто не мога да си представя. Но вече съм превъзмогнал изкушението. Преборих се с него тази сутрин в хамака и намерих душевен покой.

В момента обаче ми трябва съвсем малко, за да кривна от правия път. По-добре да си тръгна, преди да съм продал клиентите си.

Напускам двамата и дълбоко в сърцето си се надявам утре да не се наложи да им съобщя, че делото е прекратено.

* * *

В околностите на „Сейнт Питър“ са разположени поне още четири болници. Освен това има медицински институт, зъболекарски институт и безброй частни лекарски кабинети. Медицинската общност на Мемфис се е събрала главно в района между Юниън и Медисън Авеню. На Медисън, точно срещу „Сейнт Питър“, се издига осеметажна сграда, известна под името Медицински център „Пийбоди“. От нея над улицата минава остъклен тунел, тъй че докторите да стигат по най-бърз начин от кабинетите си до болницата и обратно. В сградата има само лекари, между които е и ортопедът Ерик Крагдейл. Кабинетът му се намира на третия етаж.

Вчера чрез няколко анонимни обаждания открих каквото ми трябваше. Сега чакам в огромното фоайе на „Сейнт Питър“, издигнато един етаж над улицата, и гледам към паркинга пред „Пийбоди“. В единайсет без двайсет виждам как един стар фолксваген завива откъм Медисън и намира място за паркиране. Отвътре излиза Кели.

Както очаквах, тя е сама. Преди час се обадих да потърся Клиф в работата му и когато дойде на телефона, оставих слушалката. Докато Кели се мъчи да излезе от колата, виждам само върха на главата й. Сетне тя се подпира на патерици и мъчително тръгва към сградата между две редици автомобили.

Качвам се с асансьора един етаж по-горе и пресичам по стъкления тунел над Медисън. Нервен съм, но не бързам.

Чакалнята е претъпкана. Кели седи с гръб към стената и прелиства някакво списание. Гипсът около глезена й е нов, със скоба за стъпване. Съседната седалка е свободна и преди да ме забележи, аз вече съм до нея.

В първия момент на лицето й се изписва изненада, която веднага се превръща в радостна усмивка. Тя нервно хвърля поглед наоколо. Никой не ни гледа.

— Чети си списанието — прошепвам аз и разгръщам стар брой на „Нашънъл Джиографик“.

Тя вдига пред очите си още по-стар брой на „Вог“ и пита:

— Какво нравиш тук?

— Боли ме гръбнакът.

Кели поклаща глава и пак се озърта. Жената до нея май би желала да ни огледа, но е с гипс на шията.

— И при кой доктор идваш? — пита тя.

— При Крагдейл — отговарям аз.

— Много смешно.

Дори по болнична престилка, със синини и без грим, Кели Райкър беше красавица. Сега просто не мога да откъсна очи от нея. Облечена е със семпла памучна бяла риза, може би взета назаем от Клиф, и светлокафяви шорти. Тъмната й коса се спуска почти до средата на гърба.

— Бива ли го? — питам аз.

— Доктор като доктор.

— За пръв път ли го посещаваш?

— Престани, Руди. Не ми се говори. Мисля, че трябва да си вървиш.

Гласът й е тих, но решителен.

— Знаеш ли, Кели, много мислих за теб. Всъщност само ти си ми в главата и се чудя как да постъпя.

Млъквам, докато край нас минава някакъв мъж в инвалидна количка.

— И какво? — пита тя.

— Все още не знам.

— Мисля, че трябва да си вървиш.

— Не говориш сериозно.

— Напротив.

— Не, не. Искаш да съм ти подръка, да ти звъня от време на време, та следващия път, като те пребие оня негодник, някой да се загрижи. Това искаш.

— Няма да има следващ път.

— Защо не?

— Защото той вече е друг. Опитва се да остави пиенето. Обеща повече да не ме бие.

— И ти му вярваш?

— Да, вярвам му.

— И друг път е обещавал.

— Защо не вземеш да си вървиш? И не звъни повече, разбра ли? Само ми усложняваш живота.

— Защо? Защо ти усложнявам живота?

Тя трепва за миг, отпуска списанието в скута си и ме поглежда.

— Защото тъкмо бях започнала да мисля по-рядко за теб.

Обзема ме радост — значи тя мисли за мен. Вадя от джоба си визитна картичка със стария служебен адрес, който сега е запечатан и окупиран от няколко правителствени организации. Записвам на гърба телефонния си номер.

— Разбрахме се. Няма повече да звъня. Потрябвам ли ти, това е домашният ми номер. Държа да узная, ако онзи тип пак те тормози.

Тя взима картичката. Бързо я целувам по бузата и напускам чакалнята.

 

 

На шестия етаж в същата сграда са онколозите. Доктор Уолтър Корд е лекуващ лекар на Дони Рей, което в момента означава, че му предписва разни хапчета и го чака да умре. Именно Корд е препоръчал първия цикъл хемотерапия и пак той е установил, че Рон Блек би бил идеален донор за присаждане на костен мозък. Ако се стигне до съд, той ще бъде най-важният ми свидетел.

Връчвам на сестрата в чакалнята му подробно писмо. Бих желал да поговорим в удобен за него час и по възможност без да плащам. По принцип лекарите ненавиждат всички адвокати и разговарят с нас само срещу солиден хонорар. Но двамата с Корд сме от едната страна на барикадата. Нищо не губя, ако опитам да се разбера с него.

 

 

С тръпнещо сърце карам бавно през този занемарен квартал и се мъча да разчета олющените номера над вратите. Улицата изглежда така, сякаш преди време природно бедствие е прогонило обитателите и сега народът постепенно се завръща. Тухлените сгради са на два и три етажа, със стъклени витрини откъм улицата. Прилепват плътно една до друга, само тук-там се мяркат тесни проходи. Много от тях са със заковани прозорци и врати, забелязвам дори няколко опожарени. Минавам край два ресторанта — единият с чадъри и масички на тротоара, но без клиенти. По-нататък има химическо чистене, цветарски магазин…

Антикварният магазин „Заровеното съкровище“ е в една доста спретната ъглова сграда със сиви стени и червени тенти над витрините. Вдигам поглед към втория етаж, където би трябвало да е новото ми работно място.

Тъй като не откривам друг вход, влизам в антикварния магазин. От миниатюрния вестибюл започва тясно стълбище, в края на което се мержелее светлина.

Дек ме посреща с горда усмивка.

— Е, как ти се струва? — пита той още преди да се огледам. — Четири стаи, над сто и десет квадрата, плюс тоалетна. Не е зле. — Потупва ме по рамото, после се втурва напред и широко размахва ръце. — Мисля тук да е приемната, като си вземем секретарка. Само една боя му трябва. Подът навсякъде е чамов. — Дек тропва с крак, сякаш не мога и сам да видя. — Стаите са високи три метра и половина. Стените са с гипсова шпакловка, лесно ще ги боядисаме. — Той ми прави знак да го последвам. Минаваме през отворена врата и влизаме в къс коридор. — По една стая отляво и отдясно. Тая тук е по-голяма, та си рекох, че ще е за теб.

Влизам в новия си кабинет и бивам приятно изненадан. Стаята е около пет на пет с прозорец към улицата. Празна, чиста, с равен и здрав под.

— А пък хей там е третата стая. Мисля да я използваме като заседателна зала. Аз ще работя отсреща, няма обаче да ти преча.

Толкова се мъчи да ми угоди, че направо ме хваща жал. Кротко бе, Дек, харесвам кантората. Добра работа си свършил.

— Оттатък е тоалетната. Ще трябва да почистим и да боядисаме. Може да викнем водопроводчик. — Дек отстъпва към предната стая. — Е, как ти се струва?

— Става, Дек. Кой е собственикът?

— Вехтошарите от долния етаж. Едно старче и жена му. Между другото, имат разни по-старички мебели, дето могат да ни свършат работа: маси, столове, лампиони, дори канцеларски шкафове. Евтино, прилично, както си го мислехме, и ще ни дадат всичко на изплащане. Радват се, че ще има и други хора в сградата. Май са ги обирали два-три пъти.

— Радостна вест.

— Е, няма как. Ще трябва да внимаваме. — Той ми подава листче с цветни образци за бои. — Мисля да изберем бяло или слонова кост. Хем по-евтино, хем по-малко работа ще ни отвори. От телефонната компания обещаха да дойдат утре. Ток вече имаме. Виж и онова там.

До прозореца има масичка с малък черно-бял телевизор и някакви листове пред него.

Дек вече е бил и при печатар. Подава ми разни проекти за фирмени бланки — навсякъде моето име е отпечатано с едри букви, а неговото се е свряло в ъгъла с добавка „сътрудник“.

— Говорих с печатаря от другия ъгъл. Много разбран човек. Обещава за два дни да изпълни поръчката. Според мен ще ни трябват петстотин бланки и пликове. Харесваш ли някоя?

— Ще ги огледам довечера.

— Кога да почнем с боядисването?

— Ами, смятам…

— Ако се хванем здравата, май може да свършим за един ден. Без втора ръка, разбира се. Днес следобед ще купя боя и започвам. Можеш ли да ми помогнеш утре?

— Дадено.

— Трябва да решим някои неща. Например за факса. Сега ли да го вземем, или да изчакаме? Нали ти казах, утре идват за телефоните. Ами ксерокс? Засега май може и без него — ще си пазим оригиналите, а пък като се наложи, ще ходя да вадя копия. Ще ни трябва обаче телефонен секретар. Един сносен апарат струва осемдесет долара. Ако речеш, имам тая грижа. И трябва да си открием банкова сметка. Познавам един завеждащ клон във Фърст Тръст Банк, обещал е да ни осигури по трийсет чека на месец без такса и два процента лихва. По-добро от това никъде няма да намерим. Само трябва да внимаваме с чековете, защото ще има и сметки за плащане. — Изведнъж Дек поглежда часовника си. — Хей, без малко да забравя! Преди час са издали заповед за арестуване с повече от сто обвинения срещу Брузър, Принс Томас, Уили Максуейн и някои други.

Той натиска бутона на телевизора. Обедните новини вече са започнали и първото, което виждаме, е кадър от нашата бивша кантора. В момента външната врата е отворена, отпред пазят полицаи. Водещият обяснява, че служителите могат свободно да влизат, но им е забранено да изнасят каквото и да било. Следващият кадър е от улицата пред „Лисичките“ — бар за стриптийз, също окупиран от федералните.

— Според обвинението Брузър и Томас са имали дял в три бара — обяснява Дек.

След миг водещият потвърждава думите му. Мяркат се стари кадри, показващи бившия ни шеф из коридорите на Съдебната палата. Заповедта за арестуване е налице, но мистър Стоун и мистър Томас са потънали вдън земя. Водещият разпитва шефа на следствения екип, според когото двамата отдавна не са в града. Обявено е национално издирване.

— Бягай, Брузър, бягай — обажда се Дек.

Историята е доста пикантна, защото засяга местните престъпни босове, един печално известен адвокат, неколцина полицаи и голия бизнес. Още по-сочна я прави бягството на обвинените. Принс и Брузър очевидно са си плюли на петите, а това вече е направо рай за журналистите. Показват ни арест на полицаи, нов бар, този път с голи крака до средата на бедрото, откъси от обръщението на федералния прокурор към пресата.

После виждам нов кадър, от който ми се свива сърцето. Затворили са „Йоги“, лепнали са печати на вратите и отпред пазят полицаи. Според водещия това е свърталището на престъпния бос Принс Томас и федералните агенти били много изненадани, защото при снощното нахлуване не открили никакви пари.

— Бягай, Принс, бягай — мърморя и аз.

Скандалът заема почти целите новини.

— Къде ли са сега? — подхвърля Дек, докато изключва телевизора.

Няколко секунди двамата размишляваме мълчаливо.

— Какво е това? — питам аз, сочейки един голям кашон до масата.

— Моите досиета.

— Има ли нещо свястно?

— Колкото да платим наема за два-три месеца. Няколко дребни автомобилни злополуки. Трудови спорове. Има и един смъртен случай, взех го от Брузър. Всъщност той ми го даде миналата седмица да прегледам застраховките. Замота ми се из чекмеджетата и сега го донесох.

Подозирам, че е отмъкнал и други дела от Брузър, но нямам намерение да се ровя.

— Дали ще ни потърсят? — питам аз.

— Мислих за това. Нищо не знаем и не сме отмъкнали никакви важни материали, тъй че защо да се тревожим?

— Да, ама аз се тревожа.

— И аз.