Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Rainmaker, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Любомир Николов, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 36 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat (2009)
Издание:
Джон Гришам. Ударът
Издателство „Обсидиан“, София, 1995
Редактор: Кристин Василева
Художник: Кръстьо Кръстев
Технически редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN 954-8240-26-2
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Ударът (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Ударът.
Ударът | |
The Rainmaker | |
Автор | Джон Гришам |
---|---|
Първо издание | 1995 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | трилър |
Вид | роман |
„Ударът“ (на английски: The Rainmaker) е шестият роман на американския писател Джон Гришам и е публикуван през 1995 г.
Сюжет
Издания на български език
- 2002 г. – Издателство: „Обсидиан“. (ISBN 954-8240-26-2)
Филмова адаптация
През 1997 г. излиза едноименният филм на режисьора Франсис Форд Копола. Главните роли са изпълнени от Мат Деймън, Дани ДеВито, Джон Войт и Клеър Дейнс.
48
Дълго след като съдебните заседатели са си отишли, дълго след като Дръмонд и екипа му са поели към канторите да се съвещават и гадаят къде са сбъркали, ние продължаваме да седим около масата на ищците и си говорим за утре. Купър Джаксън и двамата адвокати от Рейли — Хърли и Грънфелд — гледат да не ме объркват с излишни съвети, но нямам нищо против да изслушам техните мнения. Всички знаят, че това е първият ми процес. Изглеждат смаяни от работата, която съм свършил. Уморен съм, все още доста нервен и гледам реалистично на нещата. Разполагах с прекрасен набор от факти, калпав, но богат ответник, изумително благоразположен съдия и почивки, които се обявяваха като по моя поръчка. А също и с чудесни съдебни заседатели, но голямото усилие тепърва ме чака.
По-благодатен случай едва ли щял да ми падне някога, казват те. Убедени са, че присъдата ще възлезе на седемцифрено число. Джаксън е водил процеси цели дванайсет години, преди да извоюва първото си обезщетение от един милион долара.
Разказват разни истории за битки в съда, та малко да ми повдигнат духа. Приятен начин да се прекара следобедът. Довечера с Дек ще работим до късно, ала в този момент се радвам на открадната близост със сродни души, които искрено желаят да прикова „Грейт Бенефит“ на позорния стълб.
Джаксън е малко обезсърчен след новините от Флорида. Някакъв адвокат не се стърпял и тази сутрин завел четири дела срещу „Грейт Бенефит“. Мислили си, че е на път да се присъедини към колективната им акция, но онзи явно се оказал алчен. До този момент те тримата са събрали деветнайсет иска срещу „Грейт Бенефит“ и смятат заедно да предизвикат процес в началото на идната седмица.
Щели да ми стискат палци. Искат да уредят една хубава вечеря, но нас работа ни чака. Само ми липсва тежка вечеря с много ядене и пиене.
И тъй, хапваме в кантората — дъвчем сандвичи и пием сок. Настанявам Дек на един стол в моя кабинет и репетирам заключителната си реч пред съдебните заседатели. Наизустил съм толкова много версии, че изведнъж всичките нахлуват в главата ми една през друга. Използвам малка черна дъска и прилежно изписвам върху нея съкрушителните цифри. Призовавам към справедливост, ала пледирам за извънредно голяма сума. Дек често ме прекъсва и се караме като деца.
Никой от нас досега не е произнасял заключителна реч пред съдебни заседатели, но Дек има много повече опит зад гърба си, тъй че, разбира се, той е експертът. Има моменти, когато се чувствам всесилен, дори ме избива на арогантност при мисълта, че съм довел нещата дотук, и то колко изкусно! Щом обаче долови такива нотки, Дек бърза да ме свали на земята. Постоянно ми напомня, че едва утре ще се разбере дали печелим, или губим.
Истината е, че през повечето време просто съм уплашен. Мога да овладея страха си, ала не и да се избавя от него. Всъщност той ме мотивира и вдъхновява да продължавам неотстъпно напред, но ще бъда безкрайно щастлив, когато ме напусне.
Гасим лампите в кантората около десет и се прибираме. Пия една бира вместо приспивателно — свършва добра работа. Някъде след единайсет се унасям и в главата ми танцуват видения за успех.
След няма и час телефонът звъни. Непознат женски глас, направо момичешки, прозвучава тревожно.
— Не ме познавате, но аз съм приятелка на Кели — шепнат отсреща.
Събуждам се моментално.
— Какво има?
— Кели го е закъсала. Иска да й помогнете.
— Какво е станало?
— Пак я е пребил. Прибрал се пиян, както обикновено.
— Кога? — Изправен съм до леглото и опипом търся ключа на лампата.
— Снощи. Тя има нужда от вашата помощ, мистър Бейлър.
— Къде е сега?
— При мен. Щом полицаите прибрали Клиф, отишла в болницата. Слава богу, не е потрошена. Аз я прибрах и сега се крие у дома.
— Много ли е зле?
— Доста, но няма нищо счупено. Само дето цялата е охлузена и натъртена.
Записвам името и адреса й, затварям телефона и се обличам светкавично. Оказва се голям жилищен комплекс в предградията, не много далеч от дома на Кели, и обикалям доста по разни улици, докато открия блока.
Робин, приятелката, открехва вратата, но не маха веригата; трябва да се легитимирам и чак тогава ме пуска да вляза. Благодари ми, че съм дошъл. Робин изглежда почти хлапе, но вероятно е вече разведена и работи за мизерни пари. Влизам в дневната — малка стаичка с мебели под наем. Кели седи на канапето и притиска до главата си торбичка лед.
Не мога да повярвам, че това е същата жена, която познавам. Лявото й око е подуто и напълно затворено, по подпухналото лице вече се явяват синини. Над окото има превръзка, на която е избило петънце кръв. Бузите й са отекли. Долната устна е разцепена и стърчи нелепо напред. Облечена е само с широка тениска. Двете й бедра са целите ожулени.
Навеждам се и я целувам по челото, после сядам на една табуретка срещу нея. Дясното й око се насълзява.
— Благодаря, че дойде — фъфли тя.
Думите едва-едва излизат от разранените й устни. Погалвам я лекичко по коляното. Тя милва опакото на ръката ми.
Иде ми да го убия.
Робин сяда до нея и обяснява:
— Не бива да говори, нали разбирате. Лекарят заръча колкото се може по-малко движения. Този път я е налагал с юмруци, не успял да намери бейзболната бухалка.
— Какво е станало? — питам Робин, но продължавам да гледам Кели.
— Започнали да се карат на тема пари. Сметките за коледните му гуляи още висели неплатени. Бил много пиян. Останалото го знаете. — Тя разказва набързо и предполагам, че всичко това й е добре познато. Не носи венчална халка. — Не им е за пръв път. Той обикновено побеждава, съседите викат полиция, прибират го в ареста, а нея — в болницата. Искате ли една кока-кола или нещо друго?
— Не, благодаря.
— Снощи я доведох тук, а тази сутрин ходихме до един консултантски кабинет за малтретирани, в центъра е. Посъветваха я какво да прави и й дадоха куп брошури. Ей там са, ако ви вършат работа. С една дума, трябва да заведе дело за развод и да бяга колкото се може по-надалеч.
— Направиха ли ти снимки? — питам. Все още я галя по коляното. Тя кимва. Сълзите са се процедили и през затвореното око и сега се стичат по бузите й.
— Да, направили са й доста снимки. Вие още не сте видели всичко. Покажи му се, Кели. Той е твой адвокат. Трябва да погледне как са те подредили.
С помощта на Робин тя внимателно се изправя на крака, обръща се с гръб към мен и повдига тениската нагоре. Отдолу не носи нищо. Цялата е в огромни отоци — по хълбоците, по бедрата. Тениската се вдига по-високо и разкрива още отоци по гърба. Тениската се спуска надолу. Тя сяда внимателно на канапето.
— Бил я е с колан — обяснява Робин. — Съборил я на коленете си и е удрял където свари.
— Имате ли книжни кърпички? — питам Робин, докато нежно бърша сълзите от бузите на Кели.
— Разбира се.
Подава ми голяма кутия и аз предпазливо попивам сълзите.
— Какво смяташ да правиш, Кели?
— Сериозно ли питате? — намесва се Робин. — Трябва да заведе дело за развод. Иначе той ще я довърши.
— Вярно ли е? Искаш ли да заведем дело?
Кели кима.
— Да. Час по-скоро.
— Още утре отивам в съда.
Тя стиска ръката ми и затваря дясното си око.
— Което води до нов проблем — казва Робин. — Тя не може да остане тук. Клиф са го пуснали от ареста тази сутрин и е започнал да звъни по приятелките й. Днес не отидох на работа — нещо, което не мога да направя втори път — и той ми се обади около обед. Казах му, че не знам нищо. След час пак се обади и ме заплаши. Кели, миличката, няма много приятелки. Скоро ще я намери. Плюс това имам съквартирантка и просто няма как.
— Не мога да остана — казва тихо Кели. Чувства се неловко.
— Тогава къде ще идеш? — питам я.
Робин вече е помислила за това.
— В онзи кабинет ни казаха за едно място, където подслонявали малтретирани съпруги — нещо като приют, който не е официално регистриран в окръга и щата. Един вид нелегална квартира тук, в града, а адресът се предава от уста на уста. Жените са в безопасност, защото любимите им съпрузи не могат да ги намерят. Проблемът е, че струва стотарка на ден и можеш да останеш само седмица. А аз не печеля по сто на ден.
— Там ли искаш да отидеш? — питам Кели. Тя кима с болезнена гримаса.
— Чудесно. Утре ще те закарам.
Робин въздъхва облекчено и изчезва в кухнята да вземе картичката с адреса на приюта.
— Я да ти видя зъбите — казвам на Кели.
Тя отваря уста, доколкото може — достатъчно, за да видя предните й зъби.
— Няма ли счупени? — питам.
Поклаща глава. Докосвам превръзката над затвореното й око.
— Колко шева имаш?
— Шест.
Навеждам се още по-близо към нея и стискам ръцете й.
— Това няма да се случи никога вече, разбра ли?
Тя кимва и прошепва:
— Обещаваш ли?
— Обещавам.
Робин се връща, пак сяда до Кели и ми подава картичката. После продължава със съветите:
— Вижте, мистър Бейлър, вие не познавате Клиф, но аз го познавам добре. Той е смахнат и много зъл тип, а щом се напие, побеснява. Много внимавайте, моля ви се.
— Не се безпокойте.
— И сега може да дебне край блока.
— Не ме е грижа. — Ставам и отново целувам Кели по челото. — Ще заведа дело за развод още сутринта, след това ще дойда да те взема, ако си съгласна. Водя голям процес и съм страшно зает, но ще успея.
Робин ме изпраща до вратата. Благодарим си взаимно. Тя затваря след мен и чувам дрънченето на веригата, щракането на ключалката и резето.
Наближава един часа. Въздухът е свеж и мразовит. Никой не се спотайва в сенките.
Изключено е да заспя отново, така че подкарвам към кантората. Паркирам до бордюра, точно под моя прозорец, и се стрелвам към входа. По тъмно този квартал не е най-безопасното място на света.
Заключвам вратата и се отправям към кабинета си. Каквито и ужаси да съпровождат един развод, той си е направо фасулска работа, поне откъм правната страна. Започвам да тракам на машината — досадна канцеларщина, с която трябва да се преборя, но това е дребно усилие в сравнение с преследваната цел. Искрено вярвам, че помагам да се спаси един живот.
Дек пристига в седем и ме буди. Някъде към четири часа съм задрямал на стола. Сигурно му се виждам измъчен и уморен, та пита какво е станало през нощта.
Разказвам историята, но той реагира зле.
— Пропилял си цялата нощ заради някакъв скапан развод? След по-малко от два часа ти предстои заключителна реч!
— Кротко, Дек, ще се справя.
— Какво си се ухилил такъв?
— Ще ги разбием на пух и прах, Дек. Свършено е с „Грейт Бенефит“.
— Не ми ги разправяй тия. Хилиш се, че най-сетне ще гушнеш мацето.
— Глупости. Къде ми е кафето?
Дек свива рамене и рязко се врътва. Голям нервак.
— Сега ще го имаш — казва и излиза от кантората.
Документите за развода лежат върху бюрото ми, готови за завеждане. Ще накарам някой призовкаджия да спипа онова приятелче Клиф, докато е на работа — инак няма намиране. Написал съм и молба за незабавна съдебна забрана да припарва до нея.