Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Маршрут 666 (8)

8

Той седеше в притаения мрак, без да помръдва. Макар помещението да бе лишено от светлина, погледът му шареше от една върху друга повърхност, като се задържаше с любов върху всеки срещнат предмет. Още не бе свикнал с новото положение. Можеше да си седи така с часове, потънал в насладата на собствените си изострени усещания.

Затвори очи и се заслуша в далечните шумове на града. Постепенно успя да извлече от общия фон отделни разговори, като отделяше по-близките и по-високите от по-далечните, водени през много стаи, а може би и етажи от неговото място. После и те на свой ред отпаднаха от съсредоточеното му внимание и сега вече чуваше немощните писъци и мекия шум от крачетата на мишките, забързани в изпълнение на собствените си загадъчни задачи между тези стени. На моменти му се струваше, че чува звука на самата земя, как се върти и кипи, бинтована в своята атмосфера.

След това — не можеше да каже, колко точно след това — гладът се появи отново. Не точно глад, но усещане за някаква липса: остър копнеж, който не можеше да определи. Никога не го оставяше да се засили.

Стана рязко и тръгна със сигурни стъпки през мрака на лабораторията. Включи една от газовите горелки край отсрещната стена, щракна със запалката и нагласи ретортата с дестилирана вода. Докато я чакаше да се затопли, бръкна в тайния джоб под хастара на сакото си и извади малка метална капсула. Развинти капачката и изсипа съдържанието й в ретортата. При достатъчно светлина би могъл да се види и цветът — блед нефрит. Веществото започна да потъмнява заедно с покачването на температурата и бавно се плъзна надолу. Не след дълго водата закипя.

Изключи газта и изля течността в огнеупорна стъкленица. Това бе мигът, в който отварата се обхваща с длани, съзнанието се освобождава, извършват се ритуалните движения, а галещите изпарения се издигат и пълнят ноздрите. Но той никога не успяваше да изчака. За пореден път усети как изгаря небцето си, отпивайки от врялата течност. Усмихна се. Никога не се придържаше към правилата, които изискваше другите да спазват. Усещането за празнота се стопи още преди да се върне на мястото си. Вместо него се появи бавно затопляне, плъзнало се от върховете на пръстите към вътрешността на тялото. Постепенно придоби усещането, че целият гори. Обзе го чувство за щастие и безгранична власт. Сетивата му се изостриха до крайност. Стори му се, че вижда абсолютно всичко в непрогледния мрак. Пред очите му изплува огромният, вечно буден Манхатън, обзет от обичайното оживление: от коктейлната зала на седемдесетия етаж в центъра „Рокфелер“ до гладното скимтене на собствените му деца там долу — в тайни и забравени от Бога мрачни пещери.

Гладът им ставаше все по-остър. Не след дълго дори церемонията нямаше да ги удържи.

Но тогава нямаше да има нужда от нея.

Тъмнината изглеждаше до болка прозрачна и той затвори очи, заслушан в шума от потоците кръв през естествените проходи на вътрешното ухо. Щеше да остави клепачите спуснати, докато настъпи кулминацията на това усещане, а после яркото сребристо сияние щеше да си отиде. „Гланц“ е точната дума, доволно въздъхна той. Браво на този, който я е намерил.

Скоро — прекалено скоро — пищните цветове започнаха да избледняват. Но усещането за сила остана в мускулите и ставите да напомня в какво се бе превърнал. Да можеха сега да го видят някогашните му колеги. Тогава всичко щеше да им се изясни.

Изправи се почти със съжаление, че трябва да напусне това свързано с толкова голямо удоволствие място. Но работата не чака.

Предстоеше усилна нощ.