Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Маршрут 666 (46)

45

Взрян в купчината странни никелирани предмети, част от които имаха гумени дръжки, Дагоста взе един от тях, но миг по-късно го захвърли с открито отвращение.

— По-гадни неща едва ли съм виждал! — рече. — Възможно ли е случайно да са попаднали там?

— Винсънт, мога да те уверя, че бяха подредени върху олтара изключително внимателно, като за някакво приношение — отвърна Пендъргаст, след което стана и неспокойно закрачи напред-назад. — Тревожи ме и нещо друго. В крайна сметка Кавакита отглежда онова растение в специални аквариуми. Защо им е да го убиват, а след това и опожаряват лабораторията му? Защо ще унищожават единствения си източник на дрога? Най-големият ужас за един наркоман е да изгуби доставчика си. Ти сам каза, че си намерил останки от запалителни вещества, което потвърждава версията, че лабораторията е била опожарена умишлено.

— Може би са започнали да си отглеждат растението някъде другаде — допусна Дагоста и несъзнателно опипа джобчето на ризата си.

— Добре де, запали — предаде се Марго.

— Наистина ли? — изгледа я невярващо лейтенантът.

Тя кимна и се усмихна.

— По-изключение, но не казвай на директорката.

— Това ще бъде нашата малка тайна — ухили се Дагоста, проби върха на пурата с някакъв молив и пристъпи към прозореца. Запали, напълни дробовете си с дим и с нескрито удоволствие го издуха по посока на Сентрал Парк отвъд вдигнатото стъкло.

„Ех, защо нямам порок, който да ми носи поне половината от това удоволствие“, завистливо си помисли Марго.

— Обмислих и тази възможност — продължи разсъжденията си Пендъргаст. — Внимателно се оглеждах за някаква подземна оранжерия, но не открих такава. Подобно съоръжение изисква прясна вода и чист въздух — две неща, които са абсолютно недостъпни толкова дълбоко под земята.

Дагоста облегна лакти на перваза и изпусна нов облак дим.

— Каква бъркотия — промърмори той и кимна в южна посока. — Ако може да я види, Хорлокър сигурно ще роди няколко малки котенца!

Марго пристъпи към прозореца и погледна зеления килим на Сентрал Парк, сенчест и загадъчен в златните лъчи на залеза. Някъде отдясно долиташе приглушената какофония на множество клаксони, а откъм Арми Плаза се точеше многолюдна тълпа.

— Прилича ми на демонстрация — рече тя.

— Дяволски си права — кимна Дагоста. — И всичките тези хора са гласоподаватели.

— Надявам се, че колата на доктор Фрок не е попаднала в огромното задръстване — въздъхна младата жена. — Той мрази тълпите.

Погледна на север, към огромната затревена площ в центъра на парка, сред която се открояваха фонтаните „Бетезда“ и безмълвната грамада на Главния резервоар, от който точно в полунощ щеше да тръгне огромната водна маса. Сърцето й се сви при мисълта за хората — „бръчкави“ или не, които щяха да попаднат в смъртоносен капан. Не можеше да приеме за нормално това решение на общинската полиция, но после пред очите й изплуваха оплисканите с кръв клетки и неочакваната агресивност на кротките едноклетъчни организми. Беше наясно, че става въпрос за изключително опасна субстанция, променяща из корен поведението на живите организми, в които природата поначало е заложила съответната доза агресия. А след като е изпробвал препарата върху себе си, Кавакита е разбрал, че става въпрос за един необратим процес…

— Лично аз се радвам, че съм тук, а не долу, при тях — промърмори Дагоста и замислено дръпна от пурата си.

Марго кимна. Зад гърба й Пендъргаст продължаваше да крачи напред-назад, като опипваше и разместваше предметите по масата.

На изгрев слънце онзи резервоар ще бъде по-лек с цели седем милиона кубика, помисли си тя. Очите й спряха върху спокойна повърхност на езерото, алено-зеленикава в светлината на залеза. Красива гледка, чието спокойствие влизаше в остър контраст с хаоса и шума двадесет пресечки по-нататък.

Какви глупости, сепна се тя. Кога съм виждала зелен залез?!

Обърна се и напрегна взор към водата, която бързо потъмняваше. И ги видя — яркозелени ивици, които пробягваха по повърхността и изчезваха в здрача на настъпващата вечер. В главата й се промъкна мисъл, която я накара да потръпне от ужас. Прясна вода и чист въздух…

Не! Не може да бъде! Все някой трябва да го е забелязал! Но дали пък?…

Обърна се към Пендъргаст, който веднага забеляза изражението й и се закова на място.

— Марго?

Не получи отговор и бавно проследи погледа й, отново вперен върху мрачното туловище на резервоара. Една секунда му беше достатъчна, тялото му изведнъж се опъна като струна. Когато очите им отново се срещнаха, Марго веднага разбра, че ужасяващата мисъл е стигнала и до съзнанието на Пендъргаст.

— Да идем да хвърлим едно око — тихо предложи той.

Ограда от ниски стълбове с дебела верига между тях разделяше езерото от алеята за джогинг, която извиваше покрай него. Дагоста хвана веригата и с пъшкане и я повдигна. Марго се мушна отдолу и забърза по малката, покрита с чакъл алея. Двамата мъже я последваха към брега на езерото. Тя нагази във водата и решително се насочи към малката колония водни линии с особена форма, които й бяха странно познати. Откъсна най-близката и я вдигна във въздуха. От месестите корени закапа вода.

— Liliceae mbwunensis — с ужас промълви младата жена.

— Значи я отглеждат направо тук, в езерото около Главния резервоар. Явно така Кавакита е възнамерявал да реши проблемите със снабдяването… Аквариумите не предлагат достатъчно площ. Той не само е синтезирал веществото, но е успял и да го хибридизира, правейки го годно за отглеждане в умерен климат.

— Ето го и вашия алтернативен източник — рече Дагоста и издуха облак дим.

Пендъргаст нагази след Марго, потопи ръце във водата и започна да скубе мокрите цветове. Прекъснали обиколките си, няколко бегачи за здраве се скупчиха край оградата и учудено се зазяпаха в странната сцена: млада жена в лабораторна манта, едър мъжага с димяща пура между зъбите и друг — кльощав и дълъг като върлина екземпляр с руса коса и елегантен официален костюм — нагазили до кръста в питейната вода на Манхатън.

Пендъргаст вдигна дълго стебло, от което висеше полуразпукана тъмнокафява шушулка.

— Семената са готови за размножаване — тихо отбеляза той.

— Изпразването на резервоара ще прати всичко това в Хъдзън и оттам — в океана.

Последва тишина, нарушавана единствено от далечната какофония на клаксоните.

— Доктор Грийн, това нещо не може да вирее в солена вода, нали?

— Разбира се, че не. Солената вода… — Марго замълча, пронизана от ужасна мисъл, после простена: — О, Боже! Колко съм глупава!

Пендъргаст се извърна към нея с вдигнати вежди.

— Солената вода — натъртено повтори тя.

— Боя се, че не разбирам — промърмори агентът.

— B. meresgerii е единственият едноклетъчен организъм, който реагира на вируса — бавно заговори Марго. — Между него и другите тествани едноклетъчни има една разлика: то беше поставено в солена хранителна среда, защото по принцип живее в морето…

— И какво от това? — обърна се да я погледне и Дагоста.

— Това е обичайният начин за вирусно активиране. Към културата се добавя известно количество солен разтвор. Тук растението е в латентно състояние, тъй като средата е сравнително неблагоприятна — водата в резервоара е студена и сладка. Но когато тези семена попаднат в океана, солената вода ще активира вируса. Последиците ще са страшни, защото растението ще се разпространи в цялата екосистема.

— Приливът достига далеч нагоре по течението на Хъдзън — обади се Пендъргаст. — По цялото протежение на Манхатън.

Марго захвърли стеблото в ръцете си и се насочи към брега.

— Видяхме как въздейства това вещество върху една-едничка клетка — съкрушено промълви тя. — Но попадне ли в Световния океан, един Господ знае какви ще са последиците. Може да се стигне до пълен дисбаланс на морската екология, от която зависи хранителната верига на всички живи твари.

— Задръж, моля те — навъсено се обади Дагоста. — Океанът все пак е едно доста обширно място.

— Океанът разнася огромно количество семена от сладководни и земни растения, но никой не може да каже точно в кои от тях ще се настани вирусът, в кои животни ще проникне… — Марго поклати глава, помълча малко и добави: — Не виждам каква е разликата, ако това нещо успее да се размножи в океана или ако семената достигнат до речните устия и низините около тях.

Пендъргаст излезе от водата и преметна през рамо дългия ствол на растението.

По раменете на скъпото му сако потекоха кални струйки, процеждащи се от месестите, силно преплетени корени.

— Имаме три часа — мрачно заяви той.